Александър Драганов
Звездата на гибелта (14)

Глава тринадесета
Братчето ми

Имаше предвид, че трябва да се срещна с Леймар, моя брат, когото бях насякъл на салата с меча си, а той за награда ме бе опръскал с божествената си кръв, която направи лицето ми на нищо.

Както можете да се досетите, не бях очарован.

— Категорично не — отвърнах аз, когато тримата с Паладиус останахме насаме.

— Трябва, Танар — каза Шалиен. — Това е единственият начин да се помириш с миналото си и да обединиш западните владения срещу Ахназар.

— Забравяш, че той ме обезобрази — отвърнах аз.

— Но ти преди това го посече, Танар — напомни ми Шалиен. — Струва ми се, че бъркаш причинно-следствената връзка.

— И какво ще му кажа, когато го видя? — отвърнах аз. — Братко, съжалявам, че те нарязах?

— Леймар ще ти прости, Танар — отвърна Шалиен. — Той си е такъв.

Всъщност, точно от това се опасявах. Леймар наистина винаги бе дяволски добродушен. Когато бяхме малки и Дреймо ми триеше носа за нещо, Леймар винаги идваше да ме успокоява, дори когато смяташе, че не съм прав. Когато братята и сестрите ми ме изхвърлиха от Орикс, той единствен изрази съмнение, че това е правилният подход, макар накрая да подкрепи Дреймо и Вианна.

Това ме накара да се хвана като удавник за сламка в една идея.

— Аз не мога да се кача на планината Орикс — казах на Шалиен. — Братята и сестрите ми направиха магия…

— Но тях ги няма, Танар — каза вълшебницата. — Само Леймар е останал, а той не иска да те пъди от дома ти.

— Не мога — изхленчих накрая.

— Да го погледнеш в очите — довърши Паладиус. — Той е бил добър с теб, а ти си се отнесъл зле с него.

Точно така беше. Когато Леймар слезе при мен, за да се кара за походите на ксерексите, които поръчах, дълбоко в себе си знаех, че е прав, че хората нямат вина за разправиите между боговете. Но не исках да чуя това. Смятах, че съм законният владетел на смъртни и богове и когато той, който винаги ме бе подкрепял, ми каза, че това не е така, полудях.

— Не мога да се изправя срещу него — казах упорито накрая.

— Не бъди такова бебе, Танар — отвърна обаче Шалиен и така се наложи да тръгнем на път.

Напуснахме Ханвар, този път по главните пътища, където войниците на Шимбе и Ксерекс, напътствани от Гараз, ни пуснаха да минем необезпокоявани, а после навлязохме в Нера, страната на Леймар, в която се издигаше планината Орикс. Това бе мирна, но почти необработена земя, пълна с манастири, посветени на боговете. По пътя срещахме само духовници, които учтиво поздравяваха Шалиен, а за мен и Паладиус нито питаха, нито се интересуваха, потънали в мислите си. Дори не знаех дали слуховете за това кой съм са стигнали до тях, толкова погълнати от съзерцанието си на духовното изглеждаха. Неколцина проявиха загриженост към света, казаха на Шалиен, че само Леймар отговоря на молитвите им, а другите богове са все така замлъкнали и звездата на гибелта става все по-голяма. Това бе вярно, аз я виждах как расте в нощното небе всяка вечер и разбирах, че тя приближава Лекдария със страшна сила. Не можех обаче да мисля за това, не можех и да тренирам с Паладиус, който се отказа от изпитателните ни битки, след като не му оказвах никаква съпротива в тях.

Бях изплашен. Леймар бе единственият ми близък бог от миналото, а аз го бях ранил жестоко. Той дори не можеше да умре, тъй като дарът на безсмъртието в неговия случай се превръщаше в проклятие.

Бях го обрекъл на вечни мъки, пред които моето обезобразяване изглеждаше като дреболия. Сега Шалиен искаше да се изправя срещу него, да се помирим и така да изкупя греха си към него. Но как можеше да стане това? Какво можех да му кажа след всичките изминали векове? Че съжалявам? Каква стойност щеше да има подобно извинение?

Постепенно стигнахме и Орикс, планината на боговете, покрита с гъсти гори, с върхове, губещи се в облаците. Започнахме изкачването си, а макар да знаех, че демоните и чудовищата на Ахназар не могат да стигнат до тук, аз се изпълних от сковаващ страх. Очаквах всеки път магията, която ме бе изхвърлила от това място, да се задейства отново, но това не стана. С Шалиен и Паладиус продължихме да се катерим нагоре към върховете и след много дни път стигнахме стълбите към Дома на Боговете, мястото, където бяхме израснали. Почти треперех, когато се изкачих по стъпалата заедно с Шалиен, избраницата на боговете, създадена от слюнката им, и с Паладиус, железния рицар от друг свят, дошъл, за да спаси нашия.

И ето, накрая стигнах мястото, създадено от Зерос за мен, братята и сестрите ми, видях мраморните колони, поддържащи красиви къщи, в които някога бе горял вечен огън. Сега почти всичките бяха празни и студени, а дори по мраморния под, на който стъпвах, се бе натрупала прах.

— Тях ги няма — казах глупаво аз, докато оглеждах картината около себе си. Домът на Боговете все още бе красив, но вече бе мъртъв. В него не живееше никой.

— Не съвсем — каза Шалиен и посочи най-малката от къщите, сгушена в далечен ъгъл, в която блещукаха пламъчета. Пот изби по челото ми, когато приближихме дома на Леймар, а Шалиен внимателно похлопа на вратата. Тя бе отворена от нимфа, божествен дух, служещ на боговете.

— Здравей, Шалиен — каза нимфата. — Толкова се радвам, че дойде. Вече рядко идват гости.

После вдигна малкото си личице към мен.

— Танар — каза тя. — Отдавна не си идвал.

Познах ефирните ѝ черти, косата, падаща по тънките рамене и преминаваща в облаче заедно с останалата част от тялото на вълшебното момиче. Някога нимфите изпълваха Дома на Боговете с весела глъчка, ала сега ги нямаше. Вероятно бяха тръгнали по широкия свят след изчезването на боговете, а тук бе останала само Нилеида, нимфата, която се грижеше за Леймар.

— Дошъл е да се види с брат си — каза Шалиен.

— Предположих, че е така — кимна нимфата. — Бъди внимателен с него, Танар. Само ти си му останал.

Преглътнах и кимнах, неспособен да кажа нищо.

— А аз съм Паладиус — каза автоматонът зад мен.

— Железният бунтовник — рече Нилеида. — Моят бог долови присъствието ти в Звездата на Гибелта и така запази надежда, когато тя погълна братята и сестрите му.

— Няма да го разочароваме — отвърна Паладиус.

— Надявам се — въздъхна Нилеида. — Много му се струпа. Е, заповядайте!

Домът на Леймар не беше като този на другите богове. Къщата на Дреймо бе отрупана с оръжия, в тази на Вианна имаше цели водопади, обиталището на Виелла бе покрито със сняг и лед, в това на Хайфо клокочеха миниатюрни вулкани. Къщата на Трина трещеше от вихрите, които минаваха помежду стените ѝ, а моят стар дом… бях го отрупал с факли и злато, за да покажа колко съм велик.

Но в момента, сред уютния дом на Леймар, приличащ на добре подредена къща, съградена от смъртен селянин, не се чувствах велик. Чувствах се превзет и глупав.

Нилеида ни отведе до леглото, на което бе положено тялото на брат ми, и аз едва не се задавих, като го видях. Леймар бе по-дребничък от мен, изглеждаше като нисък мъж с руса коса и благи черти на лицето, което обаче бе изопнато от постоянната агония. Раните, които му бях нанесъл с меча си преди векове, продължаваха да изпускат Икор, който се събираше в легени, поставени около кревата му. Нилеида изнесе един от тях, който почти се бе препълнил, без да продума.

— Танар — обърна уморено лице към мен Леймар и успя да се усмихне, — отдавна не съм те виждал, братко.

Отворих уста, за да отвърна нещо, но не можах.

— Свали шала от лицето си, братко — каза Леймар.

Подчиних се, без да продумам.

— Зеросе… съжалявам, Танар! — каза Леймар, когато видя обезобразеното ми лице. — Ти беше най-красивият от нас.

— Не бива да ме съжаляваш — отвърнах аз. — Постъпих зле с теб. Не биваше да те удрям.

— Това, което е сторено, не може да се промени, братко — прошепна Леймар. — Важното е, че сега си тук.

Векове наред си бях представял, как намирам Леймар и го наказвам допълнително, задето е отнел прекрасния ми лик. Но сега, когато бях застанал пред него, се срамувах да го погледна. Той все още ме обичаше, както ме бе обичал винаги. Болката и страданията не го бяха променили изобщо. Той си оставаше малкото ми братче, със сърце, по-голямо от самия него.

— Ще направя каквото искаш, братко — казах аз. — Ако има начин да взема болката ти, ще го сторя.

— Той идва за нас, Танар — каза Леймар. — Ти трябва да го спреш.

— За кого говориш? — не разбрах първоначално.

— За Тираниус — отвърна Леймар. — Паладиус ти разказа за него, но не ти е казал нищо. Той е абсолютното зло, Танар. Няма да спре, докато не погълне всички богове от всички светове и не остави вселената студена и мъртва.

— Но как — попитах аз, — как да го спра? Срещнах трима от служителите му, Леймар, а двама от тях едва не ме погубиха. Ако Шалиен и Паладиус не ми бяха помогнали…

— Те винаги ще ти помагат — отвърна Леймар. — Никога не си бил сам, Танар, само така смяташе. Никога няма и да бъдеш, освен ако сам не го избереш.

— Какво трябва да сторя, братко? — попитах.

— Приближи към мен, Танар — отвърна брат ми.

Аз погледнах притеснен към златния Икор, натрупан около леглото на брат ми.

— Няма да те нарани, Танар — каза Леймар — същността ти вече е различна и няма как да бъде изпепелена от кръвта на душата.

— Но аз все още съм зъл, Леймар! — отвърнах аз. — Дълги векове се заблуждавах, че добро и зло не съществуват, само и само за да не призная, че не само ги има, но и аз твърдо съм заел страна в спора между тях.

— Танар — каза Леймар.

— Изслушай ме — отвърнах аз. — Участвам в плана на Шалиен, защото се гневя от това, че Ахназар е заел мястото ми. Спасих едно дете от обсебване, защото вълшебницата най-сетне преклони глава пред мен и ми се помоли. Помогнах на една царица срещу дявол, тъй като иначе Паладиус щеше да ми се разсърди. Все още…

— А защо това има значение за теб, Танар? — попита кротко Леймар.

— Кое? — отговорих.

— Че железният рицар ще ти се разсърди.

— Защото — отвърнах аз и примигнах. — Защото…

— Е, мил е с теб, нали така? — отвърна Леймар.

Не можех да отговоря.

— Защото те обича? — предположи Леймар. — Макар сърцето му да е от метал, в него има много любов към всеки, който има нужда от помощ. Ти имаш нужда от обич и любов, Танар. Винаги си имал. Това Дреймо и Вианна никога не го осъзнаха. Те смятаха, че трябва да бъдеш пречупен, за да се смириш. Но аз мислех точно обратното, че някой трябва да те прегърне, за да полетиш.

— Братко… — заплаках внезапно аз, неспособен да се сдържа.

— Ти имаш нужда от прегръдка, Танар — каза Леймар. — Ела тук.

И аз отидох при братчето си и коленичих до него, а Икорът, разлял се по мен, не само че не ме изгори, но и някак ме охлади и успокои.

Леймар се надигна, въпреки страшните си рани, а после ме прегърна, докато не подгизнах от златистата му кръв. Не можех да спра да плача.

— Дай ръка — каза Леймар, когато се отпусна изнемощял назад. Послушах го безмълвно.

— Изпитвам голяма болка, Танар — прошепна брат ми. — Не мога да издържам повече. Не искам да живея с нея. Дори със спомена за нея.

Опитах да отворя уста, да попитам какво трябва да направя, но сълзите ме задавиха.

— Ти трябва да ме приемеш в себе си, Танар — отвърна Леймар. — Аз не мога да умра, но божествената ми енергия може да стане част от теб. Така ще потъна в теб. Така ще намеря покой.

Разбирах какво ми предлага, но поклатих глава.

— Ти ще изчезнеш — отвърнах аз. — Твоето аз ще се изгуби. Ще бъде, все едно никога не те е имало. Ще бъде все едно си умрял.

— Но няма да съм умрял, Танар! — усмихна се немощно Леймар. — Ще живея с всеки удар на сърцето ти.

— Чакай — казах аз и преглътнах сълзите си, — по-добре аз да направя това. Нека ти погълнеш моята божествена енергия. Тогава твоите рани ще се изцерят и ще живееш без болка.

— Не, Танар — повдигна ръка Леймар и ме помилва по лицето. — Лекдария има нужда от боец, а аз никога няма да бъда такъв. Освен това споменът за болката е твърде силен. Твоят също…

Пръстите му се опряха на белезите ми.

— Но ти си по-силният от мен и ще издържиш. Аз не мога. Искам да изчезна, Танар. Да забравя за себе си. Да дам сила на теб.

— Аз… — отворих уста, неспособен да намеря отговор.

— Трябва да приемеш — каза Шалиен. — Затова те доведох тук. За да намериш мир със себе си, но и за да получиш силата, която ти е необходима.

— Трябва да приемеш — каза и Паладиус. — Това е неговият начин да ти прости, Танар. Не отхвърляй прошката му.

— Аз… — казах отново и в този момент нов глас, уж непознат, но всъщност съпътствал ме от столетия, отекна в мозъка ми.

— Не трябва да приемаш.

Очите на Леймар се разшириха. Беше го чул. Както и Шалиен.

— О, не — каза тя.

— Паразит — изръмжа Паладиус.

Стиснах зъби, опитах да успокоя дишането си и процедих.

— Излез от мен!

— Рече и отсече, Танар! — отвърна гласът в мозъка ми. — Толкова бързо даваш прошка на някого, който изкриви лика ти завинаги. Толкова лесно се оставяш да те води за носа жената, която те унижи така жестоко при Трекерес. Толкова лесно влизаш в играта на същества от други светове, чиято война не те засяга. Ти си създаден да владееш света, Танар, не да му служиш. Обезглави брат си и той ще получи забравата, която иска. Убий автоматона и забрави за жалкото му съществувание. Вземи магьосницата за своя жена, вече имаш силите да го направиш. После Лекдария ще е твоя навеки. Никакви метални хора няма да могат да ти се противопоставят. Ще бъдеш истинския господар на света, може би и на вселената. Не губи това заради сантименталност.

— Ти — извиках аз на гласа в подсъзнанието ми, — ти си ме контролирал през цялото време!

Спомних си нещо и се изправих на крака.

— Ти си притежателят на очите от камината! Нищо не ми се е сторило!

— Не, наистина — отвърна гласът. — Бях истински, но не съм те контролирал. Само ти разкрих възможности. Изборите си ги направи сам. Затова си мой, Танар. Никога няма да се отделя от теб. Ще владеем всичко заедно. Но преди това трябва да сториш това, за което те избрах. Убий Леймар. Убий Паладиус. Вземи Шалиен.

Шалиен отстъпи назад и копието ѝ заблестя, а очите на автоматона засияха във виолетово.

— Обсебен — каза магьосницата.

— Заразен — довърши рицарят.

Тогава Леймар направи нещо, което изглеждаше невъзможно, и се изправи на крака, при все ужасните си рани.

— Господарю! — извика Нилеида, която до този момент седеше настрана.

— Демоне — извика брат ми, — кажи си името!

— НЕ! — пое пълен контрол над мен дяволското същество, като изкрещя от устата ми — ТОЙ Е МОЙ! НЕ Е ТВОЙ! НИКОГА НЯМА ДА БЪДЕ ТВОЙ!

— Името ти, демоне — отвърна с кротък и спокоен глас Леймар. — Аз съм бог. Заповядвам ти да се подчиниш.

Усетих как цялото ми тяло изгаря от агония, а после от гърлото ми излиза прокълнат звук.

— АСКАМАТ…

— Е, Аскамат — каза Леймар, — заповядвам ти да отървеш брат ми от скверното си присъствие. Върви в Ада и никога повече не се връщай!

Дяволът в душата ми изпищя и се оттече от нея, като мръсна вода по улей, за да потъне в място на абсолютния студ и мрак, което не можех да възприема, измерение, което блестеше от пламъци, които не излъчваха топлина, а мраз.

След това паднах на колене, пречистен.

— Бързо, Танар — каза Леймар. — Трябва да ме приемеш в себе си. Не ми остава много. Скоро ще се разпадна и тогава от мен ще остане само болката. Не позволявай да ми се случи това. Помогни ми, братко.

Вдигнах очи към Леймар и примигнах, за да прогоня сълзите си и да го видя ясно за последно.

— Приемам те, братко.

Леймар се усмихна, въздъхна леко, а после се разпадна на златисто сияние, което потъна в гърдите ми. Усетих как същността му наблиза във всяка моя фибра, нахлува в ума ми, намира всеки спомен, добър или лош, радва се с мен на хубавото и прощава лошото, а после се заема с тялото ми, като го изцерява от раните, нанесени от кръвта му преди толкова векове и възстановява прежната ми хубост по същия начин, по който разпали любовта и потуши омразата в сърцето ми. Накрая, доволно от себе си, съзнанието на Леймар прошепна:

— Обичам те, братко — сетне се разтвори в мен и изчезна.