Александър Драганов
Звездата на гибелта (2)

Глава първа
Грубото събуждане

Преди да продължа с трагичната си история, трябва да уточня някои неща. Първо, както може би сте разбрали, аз съм бог, и второ, въпреки това приличам на човек. Но как така, сигурно се питате вие. Един бог не трябва ли да изглежда някак по-иначе?

Е, ако ме видите, вероятно няма да ме объркате с човек, освен ако сам не го пожелая. Боговете обаче сме деца на Зерос, а той създаде хората по свой образ и подобие, така че е нормално да има прилика. Разбира се, има и някои разлики. Боговете като цяло са съвършени, освен ако някой от нас не опръска друг с гадна златиста кръв — нарича се Икор. Освен това не стареем — никой от нас не вижда голяма полза от това, поради което не можем и да умрем. Вярно е, че понякога може да приемаме и други образи — аз например мога да се явявам на поклонниците си като пламък, както правя и сега, дори насън, а докато бях буден, можех и да се превръщам в дракон. Това е ценно умение, макар Шалиен да неутрализира и него, докато яздеше пегас — нещо като летящ кон, което, разбира се, е много по-слабо от дракон, но разбрах със закъснение, че е доста по-бързо и повратливо.

Така или иначе, малко преди да ме събудят, бях изпаднал в дълбок сън. Молитвите на богомолците спряха да ме безпокоят и мислех, че ако не друго, ще успея да си почина, макар че като цяло, когато си със забито копие в гърдите, винаги се чувстваш смъртно уморен.

Тогава някой издърпа копието ми.

— Ааааааа! — изкрещях аз и опитах да се изправя, плувнал в божествена пот. Като цяло най-неприятният начин да те събудят е като ти измъкнат копието от гърдите.

В моя случай това бе дори по-неприятно, тъй като знаех, че само един човек има силите да го направи — Шалиен, която го бе и поставила на първо време там.

— Събуди се, Танар! — каза магьосницата с дразнещо спокойствие. — Няма време.

— Вещица — изграчих аз, докато се оглеждах наоколо. — Направи грешка, като ме извади от унеса ми. Сега ще умреш бавно.

Намирах се в нещо като гробница, украсена с мои изображения — човекоподобни и като дракон. На стенописите разгромявах враговете си, но имаше и един огромен, в който показваха как Шалиен забива копието си в гърдите ми. Потръпнах, като си спомних битката. Първоначално бях нападнал Трекерес, столицата на ниганите, които почитаха бога Дреймо, като дракон, но Шалиен прелетя с пегаса си и намушка крилете ми. Ръмжащ от гняв, се преобразих в човешкия си вид с големия меч и призовах магьосницата на дуел. Тя спокойно слезе от коня си, отби меча ми около десетина пъти с копието си и накрая, докато се чудех какво да направя, ме намушка в гърдите. Разбира се, причина за непохватността ми бяха водните магии, които ме заливаха със синя енергия, оставяща ме дезориентиран и объркан.

Като цяло обаче, нямам оправдание. Бях бог, победен от някаква вещица, изхранена от противните ми братя и сестри. Лично да бяха дошли да ме гърбят, нямаше да е толкова обидно, но те смятаха, че с това щели да нарушат някакъв баланс в природата. Те обичат да вярват в подобни глупости.

— Слабо вероятно — каза Шалиен, докато спокойно почисти копието си с един парцал. — Много внимателно съм проучвала боговете, Танар, а теб най-внимателно от всички. Ще мине известно време, докато възвърнеш силите си, а дори когато го направиш, ще ти е трудно да изпълниш заканата си.

— Този път няма да те пази Пророчеството, вещице — изръмжах аз, като най-после я погледнах. Изглеждаше, както я помнех: красива, стройна, с дълга сребриста коса и самоуверено изражение на лицето, което ме влудяваше. Беше облечена в морскосиня рокля, която много ѝ отиваше, но това нямаше значение.

— Но аз не възнамерявам да се бия с теб, Танар — отвърна Шалиен, след като изчисти острието. — Вече го направих, победих те, за мен това е затворена страница.

— Ще ти откъсна главата — отговорих аз.

— Ако позволите, господарю Танар — намеси се някакъв друг човек. Повдигнах вежда, когато го видях. Беше много висок рицар, облечен от глава до пети в стоманени доспехи. Не виждах очите зад забралото му, но за сметка на това забелязвах огромния меч, който носи на гръб.

— Нима си довела бияч, Шалиен? — попитах аз. — Това ли е финалът на последните времена? Звучи някак много разочароващо.

— Как можеш да говориш толкова много? — попита Шалиен. — Сякаш някой ти плаща всеки път, когато си отвориш устата!

Задавих се от възмущение, но преди да отговоря, двуметровият продължи да дудне:

— Трябва да ви измъкнем от тук, господарю Танар. Намирате се в смъртна опасност.

— Аз не мога да умра бе, идиот — сопнах се аз. — Нали затова съм бог. Б-О-Г. Боговете не умират. Никога. Дори когато вещици ги намушкват с копие в гърдите.

— И все пак, да спиш постоянно си е почти като да си умрял — намеси се Шалиен, — освен ако някой луд не те заколи така, че да съществуваш в постоянна агония, както стана с Леймар. И до ден-днешен той се мъчи горе, на планината Орикс, а само молитвите на неговия народ, нераните, успокояват болката му.

— О, не се опитвай да ме накараш да съжалявам Леймар. Самият той хубавичко ме подреди с гнусната си кръв.

— Шалиен, ако позволиш — намеси се двуметровият рицар — съзнавам, че имате стар конфликт, но не бива да се задържаме. Животът ви може да не е в опасност буквално, господарю Танар, но на света има съдба, по-ужасна и от смъртта, както знам аз от личен опит. Двамата с Шалиен опитваме да ви спасим от нея.

— Че защо Шалиен се опитва да ме спаси? — изсмях се късо и грозно аз. — Та тя ме ненавижда. Ако очаквам спасение от някого, това ще е Ахназар.

— Ахназар ще те изненада неприятно, Танар — отвърна Шалиен, — но Паладиус е прав, изгубихме страшно много време в приказки.

— Ти се казваш Паладиус? — повдигнах вежда към рицаря аз. — Не ми казвай, че е защото си паладин.

— Създаден съм като такъв, господарю Танар — отвърна Паладиус.

— Създаден? — намръщих се аз. — Чакай малко. Ти не си човек.

Внезапно очите ми се ококориха, когато установих, че съществото в бронята ми е съвършено непознато като вид.

— Нито бог. Какъв си ти, по дяволите?

Пауза. Дяволи, питате се вие, това не е ли израз от нашия свят? Но ние, боговете, също се страхуваме от дяволи. Когато бяхме малки, Зерос и Рефея разказваха, че дяволите ще ни отвлекат, ако не слушаме. Разбира се, никой от нас никога не видя дявол, но се твърди, че те живеят в ниските селения на реалността и отвличат непослушните деца, били те и божествени.

— Много дълго ще е, за да ви го обясня, господарю Танар — каза Паладиус почтително. — Ще трябва да тръгваме.

— Никъде няма да ходя — повиших глас аз. — Искам да се видя с Ахназар!

— Много неразумно — поклати глава Шалиен.

В този момент стената на гробницата ми избухна като ударена със светкавица и рухна на парчета камънак, като разкри къде се намирах. Навън бе нощ, а светлината на луната и звездите осветяваше пясъците на огромна пустиня. На Лекдария имаше само едно такова място.

— Сухата Пустош! — развиках се аз. — Не мога да повярвам, че Ахназар ме е скрил в Сухата Пустош! Та това е накрай света!

— И аз реагирах по същия начин, когато разбрах — сви рамене Шалиен, — но, за съжаление, улисани в сладки приказки, успяхме да се насадим на пачи яйца.

Около гробницата се бе събрала заплашителна дружина, която оформяше полукръг около нас. Разпознах закачулените силуети на собствените си жреци, както и някои по-неприятни същества, които бяха довлекли със себе си — лъвове с кози рога и змийски опашки, които се наричаха химери, многоглави змии, известни като хидри, и дори еднооки великани — циклопи, които нетърпеливо премляскваха. Най-отзад стоеше черен рицар, който ми бе напълно непознат, ала когато погледът ми се спря на него, усетих същите ледени тръпки, които ме побиха, когато се съсредоточих върху Паладиус.

Тези рицари не бяха тукашни. Ще рече — не от този свят. Трудно ми бе да го обясня. Когато пораснах, разбрах, че звездите не са малки точици, които татко е създал, за да броя, когато ми е скучно. Всяка от тях бе огромно кълбо горяща газ — а около тях имаше безброй светове, повечето от които — мъртви. Според Зерос някои от тях бяха живи… ала пространствата, разделящи ни от тях бяха такива, че никога човек или бог не можеше да ги прекоси.

Докато гледах тези рицари, подозирах, че баща ми е грешал в преценката си.

— Чуйте ме, поклонници мои — скрих неудобството си аз, като се обърнах към жреците си. След това осъзнах, че ако съм седнал, ефектът леко се губи, затова се изправих.

Грешка. Проклетото копие на малоумната Шалиен наистина ме бе отслабило. Залитнах напред и щях да падна, ако магьосницата не препречи пътя ми с копието си. Аз се хванах за него, а после се обърках.

— Защо ми помагаш? — попитах аз.

— Млъкни и не разсъждавай — отговори Шалиен.

— Ние вече не сме твои поклонници, Танар — отвърна един от жреците, — слабоумни боже, победен от жена. Ние имаме нови покровители, много по-могъщи и силни. Дошли сме, за да те отведем при тях, тъй както в миналото принасяхме децата си в твоя жертва.

— Бях забравила за човешките жертвоприношения — каза отвратено Шалиен. — Проклета да е съдбата, принудила ме да ти помагам!

Аз обаче бях твърде ядосан, за да ѝ обърна внимание.

— Как така не ми се кланяте! — избухнах аз и погледнах към жреца. Божественият ми ум веднага разбра доста неща за него, макар той да бе роден… колко време беше минало от битката ми с Шалиен? 999 години? Да го вземат дяволите!

— Шахаз — процедих аз името на жреца, след като овладях нервите си, — знам кой си и виждам душата ти. Поклони се на твоя бог, ако не искаш тя да прекара вечността във вечни мъчения, които ще последват смъртта, с която възнамерявам да те даря!

— Ти нямаш силите да убиеш никого, Танар — поклати глава Шахаз. — Пленете го и ликвидирайте останалите.

Другите жреци вдигнаха ръце и започнаха да напяват заклинания, а от дланите им изригнаха въжета от червеникава огнена енергия, които се понесоха към мен. Знаех това заклинание. Разбира се, че го знаех. Та нали аз им го бях показал навремето?

Шалиен обаче щракна с пръсти и въжетата се разпаднаха. Чудовищата тръгнаха към мен, като пръскаха лиги и слюнки, докато ръмжат, но Паладиус застана зад мен и вдигна меча си.

— Много си се надценил, Шахаз! — присмя се Шалиен. — Бягай и може и да отървеш живота си.

— Не мисля — процедих аз и пожелах тялото ми да се промени. Все още бях много слаб от раната в гърдите ми, това беше вярно, но имах сили за това. Промених ръста и формата си и скоро над Шалиен и Паладиус огромен червен дракон разпери криле.

— Умрете! — изревах аз и избълвах струя пламък по жреците и техните чудовища. Огънят ги подхвана като сухи съчки и те запищяха отчаяно, секунди, преди да станат на пепел.

— Грациозен, както винаги — каза Шалиен.

В този момент обаче черният рицар пристъпи напред и вдигна ръка към мен. От процепите на доспехите по нея излетя непознат за мен снаряд, който с фучене и пламъци полетя към мен, блъсна ме в гърдите, заби ме в другата стена на гробницата, която съборих, и ме върна обратно в човекоподобна форма. Пред себе си чух изненаданият вик на Шалиен, която вдигна защитна магия от синя светлина, за да се предпази от падащите камъни. Когато димът прах се разсея, аз вече можех да си поема въздух, затова се изправих и изпъшках:

— Какво беше това?

— Протонно торпедо — отвърна Паладиус, който някак си бе останал незасегнат от падналите камъни и тръгна към черния рицар. С всяка негова крачка тялото му се уголемяваше, а бронята някак се разшири, докато не разбрах, че това изобщо не е броня.

Той целият бе от сребрист метал, а скритите му досега очи заблестяха в мрачна синя светлина.

— Значи си тук, предателю — каза с глух глас черният рицар и в следващия момент се възправи пред Паладиус, станал невъзможно огромен, с червени очи, които блестяха по металното му лице.

— Ти си единственият от нас, който е предател, Рикошец! — каза Паладиус. — Затова и служиш на безумец като Тираниус.

— Той е законният властелин на вселената, а ти си никой, жалко нищожество — отвърна Рикошец и запрати второ торпедо по противника си.

Паладиус го посече с меча си във въздуха, а от очите му изригнаха два стълба светлинна енергия, които блъснаха противника му назад. Рикошец понечи да изтегли меча си, когато втори залп синя енергия, този път позната ми, бе изстреляна от дланите на Шалиен.

— Назад, чуждоземецо — каза властно тя, макар да долових в гласа ѝ страх, който не бях долавял никога, дори когато за пръв ме срещна като младо момиче, дръзнало да се изправи срещу огромен дракон.

— Правите голяма грешка, като заставате срещу господаря ми — отвърна натрапникът от черен метал. — Ще платите за това с живота си. А ти…

Рикошец ме погледна с червените си очи.

— Съществуваш назаем. Скоро Тираниус ще пирува с душата ти.

След тези думи от нозете на черния рицар лумнаха пламъци и той се изстреля нагоре във въздуха, по-бърз от която и да било птица. След броени секунди се скри от погледа ми.

Аз успях да се изправя, меко казано, разтърсен от преживяното. По някакъв начин това бе по-лошо дори от копието на Шалиен. Знаех, че тя успя заради Пророчеството.

А сега нямах представа дори с какво си имам работа.