Александър Драганов
Звездата на гибелта (15)

Глава четиринадесета
Шалиен

Щях отново да се разплача, ако имах още сълзи в себе си. Но дори и при боговете понякога те не стигат. Залитнах напред.

— Сторено е — успях само да кажа накрая.

— Ти си богът, който трябваше да станеш — каза Паладиус. — Съжалявам за загубата на брат ти.

— Той живее тук, в мен — посочих аз към сърцето си. — Където някога бе дяволът.

— Танар — каза Шалиен, — опасявам се, че бях излишно строга с теб. Ако съм знаела, че си обсебен, нямаше да те съдя така строго.

— Не, Шалиен — поклатих глава аз. — Сам взех погрешните решения в живота си и не беше само заради Аскамат.

Произнесох името му, без да пострадам.

— Бъркаш, Танар — отвърна вълшебницата. — Видя какъв е ефектът му върху нас. Бях почти готова да те нападна. Паладиус също изглеждаше различно. Това е заради дяволското влияние.

— Но аз не съм смъртен, Шалиен — рекох. — Дори да ме е водил за носа, в крайна сметка аз извърших собствените си грехове.

— Но ще ги изкупиш, стига да изпълниш мисията, която ти възложи Леймар — намеси се Паладиус, — а това, че се отърва от демона, наистина свали някаква тежест и от мен. Предполагам, че през теб съществото е манипулирало всички наоколо.

— Смъртоносен капан — каза тъжно Нилеида, която ни приближи, — който се оказа фатален за моя господар. Сега ти си единственият бог, Танар, както винаги си искал.

— Вече не го искам — отвърнах.

— Но това няма значение — отвърна Нилеида. — Нимфите ще очакват заповедите ти. След като боговете изчезнаха, мнозина от нас се пръснаха по света. Какво да сторим сега?

— Няма да ви викам тук да ми слугувате — отвърнах. — Ще трябва да отидете при смъртните, да предупредите техните жреци и вълшебници какво се е случило. Нека използват името ми, ако се сблъскват със случаи на обсебвания. Вече имам силите да се изправя срещу дяволите.

— Да бъде волята ви, господарю Танар! — каза Нилеида и се поклони ниско, след което изчезна.

— Паладиус — рекох аз, — трябва да обсъдя нещо с теб. Дяволите сякаш действат в синхрон с останалите ни врагове, Ахназар и Рикошец. Не мога обаче да си представя толкова изначално зли същества да се кланят на някого като моя ученик. Възможно ли е да има връзка между тях и Тираниус?

Паладиус се поколеба.

— По принцип паразитите от по-долно измерение виреят след като ние унищожим боговете на даден свят. Поглъщат каквото е останало от войните с него. Но дали имат по-дълбока връзка с Тираниус, не мога да кажа, факт е, че те не нападат неговите слуги, но не нападат и нас.

— Душата ви е чиста — каза Шалиен. — Те винаги атакуват онези, които са уязвими.

— Какъвто бях аз — казах с горчивина.

— Мнозина от нас грешат — отговори Паладиус. — Когато Тираниус погълна Желязната душа, се изпълних с ярост към него и служителите му. Рицарон се промени и стана Рикошец, но самият аз бях завладян от гняв, а погледът ми потъмня, включително буквално — оптиките ми светят в лилаво наместо в синьо.

— Това се случва и на няколко пъти от началото на пътуването ни — казах внимателно.

— Заради дявола в теб — кимна Паладиус. — Той ми е въздействал, без да усетя. Може би е възможно нещо подобно да има и в Тираниус, но не мога да съм сигурен. Ще ти се стори прекалено, Танар, но той ми се вижда по-зъл дори от паразитите.

— Прав си — отвърнах. — Наистина е прекалено.

После се извърнах към Шалиен.

— Ще искам да поговоря с теб — казах. — Насаме.

— Добре — отвърна магьосницата.

— Нека идем в моя дом. Не се чувствам достоен да съм в дома на Леймар.

— Той ти прости, Танар. Иначе нямаше да ти даде силите си.

— Сега остава и аз да си простя — казах.

Прекосихме пътя до моя дворец, а след това помолих Паладиус да остане на пост, макар да знаех, че никой няма да е толкова дързък, че да нападне планината на боговете.

Вътрешността на двореца бе толкова нелепа, колкото я помнех, цялата в златна украса и стенописи за моето несъществуващо величие. Само пламъците бяха угаснали. Запалих ги.

— Какво ще искаш от мен, Танар? — попита Шалиен предпазливо.

— Трябва да знаеш с кого си имаш работа, вълшебнице! — отвърнах аз, стигнах на трона си и седнах на него. Аз бях единственият бог, построил трон в дома си.

— Убивал съм хиляди. В битка. За жертвоприношения. Тогава ми се струваше като добра идея. Днес ми се струва безумно, жестоко и безсмислено.

— Това е добре, Танар. Пораснал си.

— Но как мога да обединя западните държави след такова наследство? Не е ли прекалено да го искам от тях?

— Можеш, защото няма кой друг, Танар. В крайна сметка, затова трябваше да изтръгна копието си от гърдите ти.

— Но не си го искала, нали така, Шалиен? — попитах.

— Защо мислиш така? — отвърна вълшебницата.

— Аз съм твоят враг — отговорих — и съм отнел живота на любимия ти. Кимарак. Разкажи ми за това.

— Кимарак бе влюбен в мен, Танар — каза Шалиен, — аз го уважавах, но без да мога да отвърна на чувствата му. Сърцето ми принадлежеше на друг.

Кой знае защо, устата ми пресъхна.

— На кого? — попитах.

— Когато бях малка, попаднах на много стара книга на ксерексите — отвърна Шалиен. — В нея видях илюстрация на приказно красив мъж с огнена коса. Това беше ти, Танар.

Не знаех какво да отговоря.

— През целия си живот се борих с пророчествата, предрекли ми да се изправя срещу теб… но и с тези, които твърдяха, че съм обречена да стана твоя невеста.

Зяпнах. Не бях и чувал, че има такива пророчества.

— Вярвах, че мога да те убедя, че това, което правиш, е безсмислено, независимо че отново и отново се изправяхме един срещу друг — продължи Шалиен. — За съжаление, Леймар беше прав. Подобно на Вианна и Дреймо, аз вярвах, че трябва да те победя, за да се смириш, и тогава да ти покажа какво чувствам към теб. А всъщност, ти си имал нужда от обич.

— Не бях готов да я получа, Шалиен — поклатих глава. — Бях твърде горделив. Исках да получа подчинение. Или поне мислех така.

— А сега, Танар? — вдигна глава Шалиен. — Готов ли си?

Затаих дъх.

— Аз… — отворих уста — никога не съм обичал истински.

Шалиен остави копието си настрана и приближи трона ми.

— Аз пък обичам от столетия само един — каза тя. — Теб.

— Шалиен… — понечих да кажа нещо аз, но тя ме приближи и ме целуна. Щях да се разтопя. Сериозно се уплаших да не се разпадна.

— Сега Леймар изцери раните ти и те направи такъв, какъвто те виждах в сънищата си — каза вълшебницата, когато отлепи устни от моите. — Кажи ми, боже дракон, приемаш ли ме за твоя невеста?

Приех я. И макар в историята на вековния си живот да бях имал безброй жени, Шалиен бе тази, която ме превърна от момче в мъж.