Стивън Пресфийлд
Александър (9) (Добродетелите на войната)

7
Драконовите зъби

Баща ми не си пада по тъпани и свирни. В неговата войска старшините задават ритъма. Виковете им са дрезгави, но мелодични, и се разнасят, въпреки вятъра, като най-пронизителни свирки. Всеки старшина си има собствен стил. Виждал съм да пренебрегват достойни мъже заради слабо гърло и да издигат посредствени, защото ги бива да крещят.

Първа тръгва Филиповата пехота. Царят заема десния край на полето. Аз съм отляво, Парменион е в средата. Гънките на терена препречват зрителната ми линия: бащините ми полкове са на два километра и нещо, не ги виждаме и няма и да ги видим преди да наближат врага. Те обаче са потеглили, инак отрядите на Парменион в центъра (които виждам) нямаше да изравняват строя и да вдигат сарисите си с помощта на ремъците за носене, за да поемат по склона.

А полковете са истинско чудо! Отдясно и отляво пристъпват и цвилят коне. От врага ни делят хиляда метра. Извивам шия назад към Хефестион, който е начело на своите ескадрони. Шлемът му, желязна „каусия“ с предпазител за очите, е излъскан като сребро, конят му Бързи е висок метър и седемдесет в холката, дорест, с бяло петно на челото и бели „чорапки“. На полето няма по-красив мъж и кон.

Както винаги преди битка групи тукашни момчетии смело търчат по ничията земя. Кучетата им ги гонят, това е страхотно забавление за тях. Напред-назад препускат вестоносци, както наши, така и противникови, носят съобщения и заповеди за промени на диспозицията в последния момент. Тези хора не се мразят помежду си, те си помагат един на друг, ако някой се изтърси от коня си. Птиците също обичат бойните полета, макар че никога не съм знаел защо. Прииждат лястовици и облаци дъждосвирци. Никога няма да видиш обаче жена, нито пък котка.

Полковете на Парменион тръгват напред. Време е и моето крило да се приготви. Кимам на Теламон и той дава знак на отрядните командири. Пехотните капитани излизат пред правоъгълните си формирования, старшините им вървят заднешком до тях, вдигнали сарисите си хоризонтално.

— Изправи редицата! Приготви се!

След толкова време, колкото да преброиш до петстотин, моите полкове тръгват. Полето е широко над три километра, твърде много за каквито и да е синхронизирани действия. Аз дори не виждам Филип, камо ли да отида при него. Днес армията ни ще води не една, а три битки: вдясно, вляво и в средата.

Точно такъв е и планът на баща ми. Нашият фронт настъпва косо. Пръв ще удари врага десният фланг под командването на царя. Филиповата пехотна фаланга — шест отряда, девет хиляди мъже, плюс трите полка Царска пехота, всеки от по хиляда души, — ще се сблъска с атинската тежка пехота в края на левия фланг на врага (наше дясно). Щом влязат в бой, фронтът на Филип ще се престори, че отстъпва. На война има много театър и даже такива заклети любители на това изкуство като атиняните могат да бъдат измамени в разгара на битката. Атинските опълченци са дръзки, смята баща ми, но им липсва кураж. Те са аматьори, мобилизирани граждани. Били са обучавани преди двайсет години и после само за месец. Когато фалангите на Филип им се нахвърлят, тяхното психическо състояние ще се свежда до равни части ужас и свръхвъзбуда, което те ще вземат за смелост. В опиянението на боя ще изгубят самообладание. Като видят македонската пехота да се огъва пред тях, атиняните ще повярват в превъзходството си и заблудени от това, ще се хвърлят напред, предвкусвайки пълната победа. Филиповите полкове ще се оттеглят пред тяхното настъпление. Ала Филип няма да се предаде. Предните му редици ще задържат врага с върховете на сарисите си, както булдог се вкопчва в муцуната на вол. Царят ще примамва атиняните със себе си, докато наклоненият надолу терен не почне да се издига. Там неговата фаланга ще спре отстъплението си. Сега Филип ще заема по-висока позиция. По сигнал с тръба македонските пезетайри ще забият пети в земята и ще се нахвърлят върху врага, чиято кръв вече ще е прекипяла, тъй като ще са навлезли в онова състояние, което спартанският пълководец Лизандър наричал „махмурлук“ от измамен кураж. Тогава ще видим цепките на вражеските задници и опакото на щитовете им, щом ги захвърлят и ужасени хукнат да си спасяват живота. Това ще е първата фаза на битката.

Втората фаза ще е Парменион в центъра. Неговите пехотни отряди ще се сблъскат с коринтяните, ахейците и гръцките съюзници и наемници. Задачата му е плътно да се приближи и да задържи противника. От двете си страни има конница и лека пехота, които граничат с бащиния ми и моя фланг и чиято цел е да поддържат контакта с другите части на войската и да запушват всички „пробойни“.

Третата фаза ще съм аз.

Аз ще нападна тежките тивански полкове и Свещения отряд на десния фланг (наше ляво). Филип не ме е инструктирал как да ги атакувам, нито ме е питал за диспозицията ми — макар че Антипатър, естествено, му е съобщил всички подробности, — освен дали съм доволен, че имам каквото ми е нужно. Дори само заради това го смятам за велик.

Планът на баща ми е хитър. Като ми дава левия фланг, той ми отстъпва щедра възможност за слава. Ако спечеля, Македония ще се сдобие с княз воин, а Филип — с истински наследник и помощник. Ако загубя или ме убият, царят знае, че пак може да извоюва победа чрез собствения си успех на десния фланг (за тази цел си е запазил шест ескадрона хетайри) и на Парменион в центъра.

Още осемстотин метра. Вражески конници преминават точно извън обсега на стрелците. И аз съм пратил съгледвачи да разпознаят цветовете на отделните тивански полкове и да докладват за позициите им в противниковия фронт. Всеки командир на пехотен полк е длъжен сам да открие еша си във вражеската войска, за да знаят хората му кого да ударят и къде е мястото му в противниковите редици. Това подреждане на частите се нарича „набелязване“. То се извършва експедитивно, но извънредно внимателно, докато фронтът настъпва по бойното поле. Старшините ветерани от първата редица различават знамената на вражеските части, с които ще се сражават техните подразделения, и вестта се предава от човек на човек във всяка рота. Колкото повече се приближават армиите, толкова по-добре се вижда и накрая хората могат едва ли не да нарочат конкретни противникови войници и да кажат: „Ето го моя човек, това е щитът, който ще ударя“.

Имам и други съгледвачи, наблюдателни и хладнокръвни, които могат да разчетат бойното поле и да докладват, без да изгубят самообладание. Тяхната задача е да открият Свещения отряд.

На разстояние малко над седемстотин метра врагът почва да се разгръща. Ротите в края на десния му фланг излизат напред (различаваме ги като маса, но не и като отделни части), без да бързат, като се държат плътно до реката, която ги защитава отстрани.

— Виждаш ли, Александре? — пита Клит Черния.

Подготвени сме за този ход на тиванците. Смятаме, че знаем какво означава.

— Да. Но дали това може да е Свещеният отряд?

Съгледвачите ни би трябвало вече да са се върнали.

Къде са?

Къде е Свещеният отряд?

Клит:

— Да ида ли? — Тоест дали да разузнае сам.

— Не, остани тук.

Тъкмо се каня да пратя вестоносец назад при Хефестион, за да се уверя, че е видял и разбира какво трябва да направят неговите ескадрони, когато той пришпорва коня си и идва при мен.

— Знаем ли цветовете им? — Тоест дали сме открили Свещения отряд.

— Не още.

— Пусни ме да ида, Александре. — Клит иска да каже, че ще отнеме броени минути да прекоси бойното поле и да се върне. Обаче ми трябва тук.

— Чакайте. — Стоящият до мен Теламон посочва напред. Нашите съгледвачи. Най-младият, Адраст, наричан Кълчищата заради косата му, бясно препуска към нас.

— Свещеният отряд! — Задъхан, Кълчищата спира коня. — Там! При съединението на центъра.

Иска да каже, че воините от Отряда не са на фланга до реката, както се преструваха предишния ден, а са се придвижили навътре към мястото, дето тиванският фронт опира в техните гръцки съюзници в центъра.

— Как са строени?

— Като една част.

Това решава всичко.

Едно сведение не стига. Все пак давам знак на Теламон: „Да се съберат командирите на отряди“.

След миг се връща и Андокид. Неговият доклад потвърждава думите на Кълчищата.

Заедно се качваме на едно възвишение. Андокид посочва.

— Там, до високия кипарис. Виждаш ли щитовете им?

Асписите^[1] на Свещения отряд са златни и алени, различаваме ги въпреки голямото разстояние.

— Как са строени?

— Двама, седем и един. Сто в редица.

Иска да каже, че строят на Свещения отряд е двама воини от Отряда на първата и втората редица, седем редици опълчение в средата и воин от Отряда накрая.

— Кой е от дясната им страна?

— Змиоркоядците. — Има предвид тиванските опълченски полкове от езерото Копаида. — По десет в колона, като Свещения отряд.

— Само десет ли? Сигурен ли си?

Връщат се още двама съгледвачи и потвърждават информацията.

— Какво има зад Отряда?

— Пране отвръща Кълчищата. Има предвид висящите въжета на техните шатри и лагера им.

— Добре се справихте. — Пращам ги обратно на работа с обещание за награди в края на деня. Фронтът ни продължава да настъпва.

Шестстотин и петдесет метра.

Сведенията на съгледвачите ми изясняват замисъла на тиванците.

Противникът ни показва плътно струпани войски по тежкия си десен фланг, сетне изкарва напред най-десните от тези роти — демонстративно и агресивно. Посланието: не можете да пробиете този фланг. Той разполага фронта си косо спрямо нашия в опит да ни подмами към центъра. Там ни показва Свещения отряд — строен не в непробиваем ред, а само в колони по десет. Това е стръвта. Врагът знае, че днес негов съперник е осемнайсетгодишният син на Филип, неопитен княз, жадуващ за слава. Този младок няма да е в състояние да устои на съблазънта, смята противникът. Аз ще хвърля всичките си сили срещу Свещения отряд. Така се надява врагът. Той или ще подсили тази елитна рота във фаталния момент, или е подготвил някаква друга изненада — клопки или капани, скрити зад фронта му. Няма значение. Врагът ще позволи на пехотата ми да се сблъска с хората му. В този момент аз ще съм налапал стръвта. Ще се хвана в капана.

Пълководец на тиванците е Теаген, вещ и опитен командир, усвоил занаята си при военачалници, обучени от Епаминонд. Когато безуспешно се счепкам със Свещения отряд и подсилващите го полкове, Теаген ще започне атака от края на десния фланг при реката. Този фланг — колони по трийсет, четирийсет, даже петдесет щита — ще се завърти към центъра като грамадна порта, чиято панта е Свещеният отряд, и ще нападне нашия фланг и тил.

Плана си го бива. Максимално използва най-силните страни на тиванската войска и свежда до минимум слабостите й. Следва логиката на терена. И изкусно взима предвид съперника. Предвиден е за сблъсък с млад военачалник — безразсъден, припрян, нетърпелив за слава.

Но този план разчита да не се случат две неща. Първо, македонците да не пробият тиванския фронт. Второ, да не останат македонски войски извън края на грамадната тиванска порта, които да ударят фланга и тила й при опита й да се затвори.

Тъкмо това ще направя аз.

Тиванците не разбират съвременната война. Те смятат, че силата на Филип е там, дето е и тяхната, в сгъстения строй на тежката пехота. Не. Ролята на македонската фаланга не е да си премери силите с врага. Нейната задача е да го задържи на място, докато нашата тежка конница нанесе решителния удар във фланг или тил. Тиванецът пренебрегва конницата. Неговата хоплитска душа презира конните войски. Той не може да повярва, че мъже на коне доброволно ще се хвърлят върху гърба на таралежа, плътно покрит с върхове на копия.

Само че ние ще го направим.

Аз ще го направя.

Днес ще ги накараме да повярват.

Всичко това ми минава през ума за една петдесета от времето, което ми отнема да го разкажа. Докато командирите на отрядите ми се събират при моите знамена, за да получат заповедите си, техните старшини и капрали вече преподреждат строя и инструктират редиците и колоните тъкмо обратното на онова, което сме подготвяли и упражнявали и по време на похода насам през Тесалия, и тук, на съвета при Херонея.

Четиристотин и петдесет метра. Полковете ни продължават да настъпват косо. Какво вижда врагът ли? Само онова, което аз искам да види.

Вижда три отряда пехотинци, въоръжени със сариси, четири хиляди и петстотин мъже в колони по шестнайсет, обхващащи двеста и седемдесет метра от осемстотин и двайсет метровия фронт. (Съюзническата пехота обхваща последните петстотин и петдесет до реката вляво от нас.) Видът на македонската фаланга се различава от всичко във войната, в древността или в наше време. Вместо късото два и половина метрово копие, което е свикнал да вижда противникът, моята войска настъпва с пет и половина метрова пика. Фронтът ни прилича на убийствена гора: една стегната, безупречно подредена маса с вдигнати сариси, чиито наточени железни върхове стърчат на шест метра във въздуха, дръжките им се олюляват и поклащат в ритъма на настъплението.

Врагът вижда още нещо: че се приближаваме косо към него. Десният ни фланг води. С други думи, нашият челен отряд, този на Антипатър, е набелязал Свещения отряд. Това подсказва на противника, че първо ще ударим там. Затвърждавам тази представа, като пращам копиеносците си да отприщят истински ад над Свещения отряд и само над Свещения отряд.

Казах ти какво вижда противникът. Сега да помислим какво не вижда. Не вижда тежката ми конница. Имам четири ескадрона хетайри, осемстотин осемдесет и един мъже, непосредствено зад фалангата, скрити зад нейния облак прах и зад собствената си гора от вдигнати сариси — и още два ескадрона начело с Хефестион, които изостават отляво, за да нападнат десния фланг на врага, когато почне да се завърта напред. Противникът и без това пренебрегва конницата. И без това я презира.

Триста и петдесет метра. Нашите копиехвъргачи пред фронта обстрелват Свещения отряд. Чуваме ударите в далечината. Искам врагът да смята, че нападението ни ще е насочено натам, искам Свещеният отряд да се приготви, както е планирано, за моята тотална атака срещу него. А и този обстрел не е ни хитрост, ни формалност. Нашите копиехвъргачи от Агриания не са момченца и старци, които мятат пики (като предните вражески отделения, които нашите хора са прогонили с лекота от бойното поле), а най-опитните и смъртоносни копиехвъргачи на света. Те са планинци, съюзници от Севера, чиито синове не могат да се нарекат „мъже“, преди да са повалили с един удар глиган или лъв. Най-добрите от тях хвърлят дротика^[2] си на сто и осемдесет метра по посока на вятъра, а от упор върховете им често разцепват петсантиметрова дъска.

Триста и двайсет. Нашите копиехвъргачи мятат дротиците си от толкова близо, че виждат ирисите през очните отвори на бронзовите вражески шлемове. Всеки дротик тежи от едно и половина до две кила и нещо, с връх от тежко остро желязо. Врагът спира, прикляква зад щитовете си от дърво и бронз и се скрива.

Двеста и седемдесет. Падат първите ранени, войници от предните вражески отделения. Конете надушват кръв. Буцефал трепери между коленете ми като боен кораб, отиващ на таран. Не докосвам юздите, гордостта му не ще го понесе. Само се размърдвам на седлото и той се успокоява под мене.

Сега съм пред нашия фронт заедно с телохранителите и вестоносците си, в пространството между най-десните отряди от фалангата ни, тези на Антипатър и Кен. Двеста и трийсет. Копиеносците ни изостават във върволици по десетима, изтеглят се между колоните на настъпващата пехота. Вече ясно виждаме алените и златни цветове на Свещения отряд. Застанали пред своите формирования, вражеските капитани сочат нашите бойни щандарти, набелязват, също както сме направили ние.

Яздещият до мен Теламон внезапно дърпа поводите на коня си и посочва напред:

— Поддръжка!

Зад врага се изсипват подкрепления. Едва след битката ще научим от пленените знамена, че тези части са Херакловият полк, който някога е командвал Епаминонд, градско формирование, отстъпващо единствено на Свещения отряд по знатността на своите воини, и два провинциални полка (с други думи, селяни, корави беотийски земеделци) — полковете на Кадъм и Електра, същите, които преди едно поколение са разгромили Спарта. Засега нямам представа какви са тези войски, но виждам върховете на три и половина метровите им копия, докато те заемат позиция зад Свещения отряд.

Това е моментът. Усещам върху себе си погледа на Клит Черния, както и на Теламон, Червенобрадия и командирите на всички ескадрони. Как да изразя с думи колко съм щастлив? След малко може всички да загинем. Другарите ми го приемат. Аз също. Смъртта не е нищо в сравнение с тази „дюнамис“, с нашата воля за борба.

Сто и четирийсет. Давам знак на Теламон: „Сариси напред!“

По сигнал на тръбата първите пет редици от формированията навеждат хоризонтално копията си. Гледката, която представлява това действие за врага, е ужасяваща. Поради голямата си дължина сарисите не се свеждат рязко и отсечено, а бавно и плавно. Четири хиляди и петстотин гърла надават бойни викове. Противникът отговаря, чуваме неговия химн. Офицерите от Свещения отряд се пръскат по постовете си в предните редици. Те застъпват щитовете си със своите другари. Фронтът им се формира, масивна стена от бронз. Всеки мъж забива пети в земята и като призовава небето, стяга коленете си, за да устои на нашата атака.

Войната е театър, както вече казах, а заблудата е същността на театъра.

Няма да направим това, което показваме.

Ще направим онова, което не показваме.

Деветдесет. Пак давам сигнал с тръба. В този момент Свещеният отряд си мисли, че отрядът на Антипатър, нашата най-дясна част, е набелязала Отряда и ще връхлети право отгоре му.

Ала не се случва така. Вместо това след сигнала Антипатровият фронт се обръща полуналяво. Върховете на хоризонтално сведените му сариси се завъртат диагонално и вече не са насочени срещу Свещения отряд, а срещу опълченските части отдясно на Отряда. Частите на Антипатър, които и без това настъпват косо, просто завъртат фронта си и се хвърлят в атака.

Свещеният отряд се е приготвил да поеме удара. Само че удар няма. И врагът се озовава срещу деветдесет метра голо поле.

Докато пращам Антипатър диагонално от фронта на Свещения отряд, правя още нещо. Завъртам своите четири ескадрона хетайри (Хефестион задържа последните два дълбоко в тила на левия фланг) от позицията им зад най-десните ми пехотни отряди, дето са скрити от погледа на врага зад отвесно изправените сариси на фалангата, и ги повеждам към нашия десен фланг след атакуващия отряд на Антипатър. Конните ескадрони преобразуват редицата от квадрати в колона от клинове. Този боен ред се нарича „драконови зъби“. Всеки клин е зъб и всеки зъб следва онзи пред него.

Нашите хетайри бясно завиват като състезатели на хиподрума. Когато излезем иззад десния фланг на Антипатър, ще продължим наляво в колона от клинове и ще ударим врага с цялата бързина и сила, на които сме способни.

Дали капитаните от Свещения отряд го виждат? Естествено. Те вече напълно разбират замисъла ми. Обаче трябва да избират между две злини. Ако тръгнат напред да атакуват Антипатровия отряд (който с диагоналното си придвижване е оголил десния си фланг), моята конница ще впие зъби в техния оголен ляв фланг. Ако останат на мястото си, Антипатър живи ще изяде фланговите им части. Така или инак, аз ще ги връхлетя с осемстотин конници, препускащи плътно един до друг.

Врагът вижда какво ще се случи. Ала по никакъв начин не може да го предотврати. Той е само от тежка пехота. Главните му сили са приковани към земята. Шансовете му срещу нас са колкото на дървото срещу брадвата.

Когато Свещеният отряд се придвижва напред (както и трябва, за да нападне фланга на Антипатър), нашите клинове от хетайри се появяват от лявата им страна и се понасят срещу тях. Сега вражеските подкрепления от полковете на Херакъл, Кадъм и Електра трябва да се хвърлят напред и да запълнят отвора, образуван след атаката на Свещения отряд. Виждаме, че капитаните им крещят и жестикулират и техните доблестни редици полагат усилия да се подчинят.

Пехотата е маса и неподвижност.

Конницата е бързина и потрес.

Между Свещения отряд и неговите подкрепления се отваря пролука. И тъкмо в нея се вмъквам аз.

Буцефал пръв удря врага. Конят ми е цяло чудо. Висок е над един и седемдесет в холката и тежи над петстотин кила. Копитата му оставят по земята следи, широки колкото тигани, бутовете му са големи колкото полковите котли. Дори не мога да си представя ужаса, който трябва да е обзел първия воин от Свещения отряд, когато коленете на моя жребец се стовариха върху него, последвани от грамадата на бронираната му с желязо гръд. Фронтът се разтвори пред мене със звук като от разцепен метал. Отляво зад себе си усещах — Клит и Теламон, отдясно — Сократ Червенобрадия.

Атаката на конницата чисто и просто е насочен масов бяг. Хората смятат, че конете ще откажат да прегазят плътно струпаната пехота, както няма да искат да се блъснат в каменна стена. Конете обаче са стадни животни и в безумното препускане ще скочат след водача и от ръба на скала. В клиновидното формирование, при което конят на командира е сам на върха, другите коне не следват собствените си очи и сетива, а водещия кон. И ако водачът е достатъчно смел или дързък, пришпорван от достатъчно стремителен ездач, другите ще го последват. Същият инстинкт, който кара стадото да се хвърли в пропастта, ще го тласне в плътно струпаната пехота.

Тиванските тежки пехотинци не могат да повярват, че вражеската конница е толкова луда, та да се хвърли срещу върховете на техните вдигнати напред копия. Но ето че сме. Дръжката на моето копие се строшава на две в щита на някакъв поразително храбър мъж, чието два и половина метрово копие в същия миг се счупва в желязната плоча на Буцефаловите гърди. Очите на врага се впиват в моите през отворите на шлемовете ни, аз виждам яростта и гнева му, същите като моите, заради общия ни отвратителен късмет. Той пада под краката на Буцефал, шлемът му е смачкан. Изпитвам отвращение от загубата на такова доблестно сърце и за хиляден път се заклевам пред себе си, че когато дойда на власт, никога повече не ще допусна гърци да проливат кръвта на други гърци.

Стенописците изобразяват атакуващите конници с мушкащи копия и сечащи мечове. Но в блъсканицата пораженията нанася конят, не човекът. Ездачът всъщност губи ума си в мелето. Конят му също, и той, ездачът, трябва да използва това срещу врага. Обучението на животното, заобиколено от надаващи крясъци и размахващи оръжие хора, отстъпва пред инстинктите му. Буцефал се изправя на задните си крака и се мята, както прави необязден жребец. Той хвърля къчове по всичко зад себе си и се опитва да захапе със зъби всяка плът, до която може да се докопа. Когато усети, че нещо се движи под корема му, почва да тъпче с копита, като по змия или вълк. Небето да е на помощ на мъж, паднал под него в битка. Конникът трябва да използва всички тези инстинкти срещу врага. Но водещият ездач може да има само една цел: да си пробие път. Да продължава да препуска. Мъжът начело повлича клина след себе си. Ако спре, пропада цялата атака.

Навлезли сме до десетата редица в масата на врага. Под мене ври море от шлемове и върхове на копия. Понечвам да изтегля меча си, но ножницата се е скъсала в първоначалната блъсканица, не мога да измъкна острието. За миг си мисля да извикам на Клит или Теламон: „Подпалки!“, призива на конника, когато се строши копието му и му трябва ново. Но не, ще е долно да лиша другар заради собствената си нужда. Вместо това смъквам шлема си и го вдигам над главата си с намерението да удрям с него като с оръжие. Веднага изригват ликуващи викове. Над кариерата ми винаги е бдяла щастлива звезда и тогава, в самото й начало, късметът не ми изневерява. Хетайрите взимат действията ми за триумфален жест. Виждат го дори редиците на нашите копиехвъргачи, които в този момент се бият по тиванския фронт. Те също реагират възторжено, чувам ги да се хвърлят напред и врагът поддава под техния натиск. Отново вдигам шлема и с всичка сила го запращам над противниковите редици. Пехотата ни се хвърля срещу тях с мощен вик. Вражеските подкрепления се огъват. Първият ни клин минава през тях.

Пред нас се отваря пространство. На открито сме. Лагерът на врага е на петдесетина метра нататък, самият противник вече бяга панически. Теламон ме настига и ми подхвърля копието си. Клиновете се преподреждат под моите знамена. Атакуваме в тил. Всеки петдесетима мъже са един от зъбите на дракона и всеки зъб отхапва къс месо от врага.

Противникът няма шанс срещу нашите нападащи войски. Кой пехотинец със своето два и половина метрово копие или опълченец със своята три и половина метрова пика може да устои срещу воина от фалангата с неговата пет и половина метрова сариса? А в онзи ден нашите жадни за слава хетайри можеха да прегазят и самия Олимп.

След минути битката на моя фланг се разделя на три сблъсъка. До реката пехотните роти от десния фланг на противника, които са излезли срещу нашата съюзническа пехота, са нападнати във фланг и тил от конните ескадрони на Хефестион. Подразделенията на Аминта и Николай ги приковават отпред и те са подложени на тотално клане. Отрядът на Кен се бие с опълченската пехота в центъра, сред вихри от прах и крясъци бушува титанично меле. Свещеният отряд и поддържащите го полкове са отрязани на нашия фланг. Тежката ни конница ги атакува в тил, въоръжената със сариси пехота ги притиска отпред. Елитното подразделение на врага е обкръжено. Сега започва кървавата сеч.

Когато една част бъде отрязана от поддържащите я флангове, съпротивата й е въпрос единствено на характера и куража на нейните воини. В това отношение никоя друга войска, с която съм се сражавал, не може да се сравнява с тиванския Свещен отряд. Тяхната гибел стана неизбежна в мига, в който първият ни ескадрон проби фронта им. И все пак Тристате не само не се огънаха, но и окуражиха опълченците от своето подкрепление и гражданските полкове на фланга си, като със смелостта си им дадоха пример за подражание. Сякаш не се сражавахме с воини, а с шампиони. Тимон, боксьорът от Олимпийските игри, убил два наши коня, така чухме после, втория с голи ръце, като му строшил шията. Панкратистът^[3] Тоот дълго се съпротивлявал, въпреки че в корема му били забити три копия и половината му лице било отсечено. Хрониката на проявената от враговете храброст обхващаше два свитъка от докладите. Ала още по-поразителен беше начинът, по който се държаха един за друг. Макар пробивите на нашите клинове да бяха разкъсали първоначалните четири хиляди първо на три, а после и на пет отделни части, като атакуваха нашите фронтове в пробойните, оставяни от собствените ни атаки срещу тях, те успяха да се прегрупират и престроят в боен правоъгълник. С бой се измъкнаха от обкръжението и стигнаха до самотния кипарис, който обозначаваше първоначалния им фронт, сетне до една ниска стена, дето беше висяло лагерното им пране, и след това до кухненския лагер на слугите им, дето пак се строиха зад редица готварски ровове. Ни един не обърна гръб. Нашите сили постоянно настъпваха срещу застъпващи се щитове и насочени копия. И ако спирахме да поемем дъх, та било и за миг, бойците от Свещения отряд се хвърляха срещу нас.

Жестоко и грозно нещо е да довършваш плътна маса мъже, които смело се съпротивляват и не отстъпват. Въоръжената със сариси фаланга е ненадмината в това, понеже по-късите вражески копия не могат да се доближат на повече от метър и половина от македонския фронт, докато нашите хора поразяват врага когато си поискат, и всъщност единственият сериозен проблем, с който се сблъскахме, беше умората и ефикасното вкарване на отпочинали войници в редицата, за да продължим клането. Противниковите хиляди станаха стотици, а стотиците — десетки.

Чуваха се гласовете на вражеските офицери, които зовяха своите другари скъпо да продадат живота си. Аз им извиках да проявят разум и да се предадат. Те не го сториха. На няколко пъти групи смелчаци образуваха плътна маса от бронз и желязо в мелето и се опитваха да си проправят път в обгръщащия ги океан от македонци. Въпреки че се сражаваха с отчаянието на инстинкта за самосъхранение, тези мъже нямаха надежда, тъй като нашите редици бяха прекалено дълбоки и прекалено добре обучени и командвани. Нашите хора ги атакуваха от всички страни, на места в колони по двайсет-трийсет, вдигнали отвесно сарисите и наблегнали с лакти и рамене върху гърбовете на другарите си от предните редици. Храбрите вражески воини не устояваха на този натиск и гинеха като удавници в море.

В такъв момент победителят е длъжен да прецени последиците от прекомерната сеч и да сложи край на битката. Обявявам прекратяване на боя и отново предлагам на врага да се предаде. Той пак отказва. Пристига вестоносец от баща ми, вика ме на командирски съвет. Триумфалните ескадрони на Хефестион вече са се присъединили към нас от фланга, други конници ликуващо яздят насам от Парменион в центъра. Победа навсякъде! Това е краят. Ние спечелихме! Не изпитвам умора, само въодушевление и безкрайно чувство на облекчение.

Оставям Антипатър и Кен да командват довършването на Свещения отряд, като им заповядвам да пощадят колкото може повече мъже, без да унижават никого. С Хефестион минаваме зад войските по пътя на бащиния ми вестител. За такова поле мечтае всеки конник. Ние сме в тила на врага, ротите ни се придвижват, без да срещат съпротива. Врагът е обърнат в бягство навсякъде. Тъкмо стискам за поздрав ръката на Хефестион, когато виждам Полемарх, адютанта на Кен, да препуска към нас от фланга. Той спира, задъхан и мръсен.

— Последните от Свещения отряд, Александре… някои сами отнемат живота си. Какво да правим?