Стивън Пресфийлд
Александър (17) (Добродетелите на войната)

15
Надницата

Морето при Иса е от лявата ни страна, планината — отдясно. Потеглила по залез-слънце предишната вечер, колоната се отправя с форсиран марш на север покрай брега и се връща по същия път, по който е минала два дни по-рано. Стигаме върха на Стълба на Йона в полунощ. Нареждам мъжете да поспят няколко часа сред чукарите, после ги вдигам по „войнишкото съмване“, тоест два часа преди истинското. По изгрев се спускаме към равнината. Разположил съм пехотата пред конницата, та бързите подразделения да не изпреварят бавните. Царските копиеносци се придвижват напред като съгледвачи. Пратил съм като авангард и три конни взвода, съставени от най-младите и най-яки войници, яздещи най-бързите коне. Тяхната задача е да ми доведат пленници, които да разпитам. На война големите събития зависят от кратки моменти и сега един такъв се оказва в наша полза. През цялата нощ умирах от ужас, че Дарий ме е надвил с по-изкусната си тактика, че някак си е научил, от шпиони или от местните хора, за нашия поход на юг и с изключителна бързина и вещина ни е парирал със собственото си придвижване на север. Възможно ли е това? Не мога да си отговоря на един въпрос: защо моят противник е натикал огромната си армия, създадена за битка в открита равнина, в теснотата на тези крайбрежни хълмове?

Когато се спускаме от Стълба, получавам отговора. Едно от нашите конярчета, Язон, било в лазарета при Иса, когато Дарий опустошил лагера. Та този момък сега ми се явява, доведен от капитана и полковника си, с които споделил своята история. През онези ужасни часове в болничния лагер, докладва ми полковникът, това дете не си изгубило ума. По време на клането Язон събирал сведения за персите. Как го направи, питам младежа аз.

— Просто ги разпитах, господарю. Отидох при тях. Те ме взеха за местен селяндур. Успях да науча отде идат, по кой път са минали и къде отиват.

— И какво те накара да го направиш? — учудвам се аз.

— Знаех, че ще имаш нужда от тази информация, господарю. — Той съобщава, че персите всъщност не знаели за придвижването на нашата войска на юг. И те били в същото неведение като нас, смятали, че армията ни още е на север при Малос. Врагът пресякъл планината с намерението да ни нападне там. Цялата тази работа се оказва колосален двоен гаф, мой и на Дарий.

— Можеш ли да яздиш кон, момче? — питам аз.

— Още отпреди да проходя.

— Зевсе, тогава вече си конник. — Нареждам на Теламон да му намери бърз жребец и част, в която да се яви. — Днес, когато отправяме благодарност за тази победа, ще вечеряш до мен, Язоне.

След няколко минути се завръщат съгледвачи с пленници, които потвърждават сведенията на нашия младеж. Въпреки това настъпвам предпазливо. Проходът минава точно над морето южно от Иса. Ако е пратил авангард да заварди височините, Дарий може да се нахвърли върху нас докато още сме в походна колона. Заповядвам всички командири да строят частите си в боен ред веднага щом разширяващата се равнина позволи.

Нямало е нужда да се тревожа. Персите ни очакват в отбранителен строй на пясъчния бряг, дето река Пинар се вие към морето. Тъкмо минава пладне, когато съзираме врага, слънцето ослепително се отразява в залива от лявата ни страна.

— Виждаш ли го?

Застанал до мен, Хефестион сочи центъра на вражеската войска. Колесницата на Дарий не може да се сбърка и от хиляда метра — висока като пътна кола и разположена в средата на също черната Царска конница. Не различаваме самия човек, разстоянието е прекалено голямо, само одеждите му. Моят съперник най-сетне е излязъл на бойното поле. Господарят на Азия най-сетне е пред нас!

Дарий Персийски.

Въпреки цялата му високопоставеност като Цар на царете, Господар на земите, Владетел на империята от изгряващото до залязващото слънце, аз знам за него по-малко (както и целият свят), отколкото за който и да било обикновен капитан от вражеските пълчища. Когато бил конник преди да стане цар, той предизвикал един великан от арменците и го надвил в единоборство. Дарий бил висок, казват хората, и най-красив от всички перси. Брат му Оксатър се сражавал като за десетима, ала Дарий далеч го превъзхождал, на кон или пеш. Всичко това може да е истина, а може и да е измислица.

Знам обаче на каква вярност се радва моят враг, не само от страна на роднините и сънародниците си, но и от чуждите войски, от гърците на служба при него. Командирите на наемниците са първокласни мъже: Менторовият син Тимонид, фокидецът Патрон и етолиецът Главк. Отправял съм предложения на всеки от тях, обещавал съм им двойно, че и тройно възнаграждение, ако дойдат при мене. Те са непоклатими. Дарий им е дал персийски невести и владения, образова децата им в двора си. Фактът, че съперникът ми цени тези офицери, показва, че той разбира от война, а че се отнася към тях с почит — че разбира от хора.

Парменион спира коня си до мен. Той ще командва левия ни фланг. Дариевата армия наброява двеста хиляди мъже, част след част, строени чак додето стига поглед, и още сто хиляди местни наборници, тиловаци и прочее. Ние сме четирийсет и три хиляди. Противниковата конница, десетки хиляди, покрива отсамния бряг на Пинар. Множеството на неговите пехотинци тъкмо се строява в двойна фаланга зад реката. По-малко от километър нататък пространството е равно, после се издига към скалисти хребети. Пръстта е крайбрежен нанос, насечен от безброй дерета и оврази под прав ъгъл спрямо евентуалната посока на отстъпление на персите. Ние познаваме терена, обходили сме го четири дни по-рано.

Мястото за битка не е широко. Между две хиляди и двеста и две хиляди и четиристотин метра. Дарий има конница за три пъти по-голямо пространство. Ако беше останал от сирийската страна на планината, щеше да разполага с такова. Но не и в тази тясна равнина. Късметът ми пак е проработил.

Отличният офицер Протомах, комуто хората викат Самуна заради пълнотата му, командва копиехвъргачите, които днес съм пратил на разузнаване. Сега той идва при знамето ми с трима от своите лейтенанти.

— Какво става напред, Самун?

— Добра компания се е събрала, господарю.

Река Пинар не е дълбока (преди четири дни я пресякохме, без да си намокрим бедрата), обаче бреговете й са стръмни, особено откъм страната на врага, и са обрасли с къпинаци. Дето скалите не били отвесни, съобщава Протомах, врагът издигнал палисади.

— Защо конницата му е на отсамния бряг?

— Охранява разгръщането на пехотинците му на другия бряг. Когато се прибирахме, вече пресичаше обратно оттатък.

Тази информация струва колкото цели армии. Това означава, че Дарий се готви да се отбранява, че оставя инициативата на мене.

Наляво е морето. Равен терен. Като за конница. Надясно насечените от дерета склонове се издигат към сърповиден хребет, към който в момента вражеската лека пехота бърза с хиляди, заплашвайки нашия десен фланг. Въпреки че сме на километър и нещо от противниковия фронт, те вече почват да ни заобикалят флангово.

От разузнаване се връща и Сатон, синът на Сократ Червенобрадия. Той е на седемнайсет и е нетърпелив като пале.

— Новите перси са тук, господарю! — Младежът сочи две бойни знамена на всеки от противниковите флангове. — Виждаш ли змиите им?

Месеци наред бяхме чували от шпиони и дезертьори за едно ново подразделение, наречено Царска лична дивизия, сформирано, въоръжено и обучено специално за бой с нас. Не знаем нищо за тази част, освен че са пехотинци, само перси, и че неин командир е Бубак, Дариев братовчед и наместник на Египет. И ей ги на. Питам за техния брой и въоръжение.

— Четирийсет хиляди — без никакво колебание отвръща младият Сатон. — Копиеносци, не стрелци. На двата фланга, по четиристотин в редица и по петдесет в дълбочина.

— С това ли си губи времето, да броиш всички глави? — подкачам го аз.

Ала той е сериозен като змиорка.

— Доспехите им са шлемове и ризници, господарю. Плетени щитове от ракита, от главата до петите, каквито носят египтяните. — Посочва към центъра на вражеския строй. — Частите между тях са гръцки наемници, тежка пехота, хората на Тимонид, както и тези на Патрон и Главк, видяхме им знамената отпред. Техният фронт е около седемстотин и трийсет метра. Не можах да определя по колко души са в дълбочина заради неравния терен.

Младежът съобщава, че вражеските стрелци, около две хиляди, прекосили на отсамния бряг срещу левия фланг на противника, при съединението между новите персийски копиеносци и фланговата конница и прашкарите от лявата им страна.

— Меди — продължава момчето на Сократ. — В разреден строй, три части една зад друга, въоръжени с дълги тръстикови лъкове.

— От баща ти никога не съм получавал толкова изчерпателен доклад, приятелю — похвалвам аз младия Сатон. Пращам го сияещ обратно в ескадрона му.

Нашите сили се разгръщат в обичайния ред. Конницата на Дарий се изтегля оттатък реката. Тези части заемат позиции покрай брега. Те са двайсет и пет, трийсет хиляди души. Редиците им продължават над километър и половина назад.

Баща ми казваше, че да нападнеш числено превъзхождащ те враг е като да се бориш с мечка: трябва да забиеш камата си в сърцето й преди звярът да те смаже с лапите си.

След Херонея се опитвам да правя всеки боен план по-прост от предишния. Вече виждам днешния сблъсък — онази форма, която Дарий иска да приеме той. Виждам и друг сблъсък. Формата, която ще му придам аз.

Дариевият замисъл е следният. Надясно край морето (наше ляво) царят ще прати конницата си, петкратно превъзхождаща нашата, в опит да пробие и заобиколи левия ни фланг, за да се нахвърли срещу въоръжената ни със сариси фаланга в центъра, чиято атака, смята врагът, ще се е препънала в речните брегове и къпинаците, палисадите и сгъстените редици на царските лични копиеносци и елитните му гръцки наемници. Леката пехота на левия фланг на Дарий ще се спусне от сърповидния хребет и ще нападне нашия десен фланг откъм незащитената му страна. Колкото и силно да го ударим фронтално, убеден е моят противник, не можем да пробием, толкова дълбоки са неговите колони, толкова многобройни са полковете и дивизиите в центъра и тила му. А сега, приятелю, да видим какъв ще е нашият отговор. Това ще обогати военния ти речник с нова концепция.

Скривай и разкривай.

Командирът настъпва срещу противника „скрит“ — тоест, като завоалира своите намерения или със строя и маневрите си, или използвайки самия терен и околната среда. В момента на атаката той се „разкрива“.

Статичната отбрана винаги е уязвима, понеже неизбежно е „разкрита“. С позицията си отбраняващият се не само показва своите намерения (както прави тук Дарий, издавайки, че ще прати конницата си от десния фланг край морето), но и демонстрира какви според него са предимствата му (неговият заобикалящ ни ляв фланг, скалите и палисадите на брега, сгъстената му тежка пехота).

Нападащият, напротив, не разкрива нищо.

Нападащият си запазва възможността да парира всеки ход, който чрез диспозициите си е разкрил отбраняващият се.

При Иса нашият десен фланг настъпва по пресечен терен — дерета и оврази с такава дълбочина, че поглъщат цели подразделения. Тъкмо неравната местност е причината Дарий да остави само шепа леки конници да вардят този фланг, защото смята, че оттам не могат да минат тежки ескадрони. Но тези клисури ще ми осигуряват прикритие. Мога да пращам части наляво и надясно и Дарий няма как да ги види. Това и правя. За да компенсирам силата на вражеската конница край морето, нареждам и осемте ескадрона тесалийска тежка конница да подсилят нашите наемници и съюзните конни подразделения, които вече са на този фланг. Инструктирам Парменион, който го командва, да скрие придвижването, като го извърши по деретата и като преведе частите зад фалангата. Ролята на тесалийците ще е да ударят персийската конница отстрани, когато заобиколи левия ни фланг.

При себе си оставям и осемте ескадрона хетайри начело с Филота, четирите ескадрона Царски копиеносци начело с Протомах и ескадрона пеони начело с Аристон. Ще нападнем отдясно.

Пред левия си фланг (наше дясно) Дарий е разположил редици стрелци — охранителните части, за които ми съобщи Сатон, синът на Червенобрадия. Те явно ще обсипят със стрели всяко подразделение, настъпващо срещу тях, и струпаната отзад пехота, после ще се оттеглят между пехотните колони, когато почнем да ги притискаме отблизо.

Обърни внимание на откритостта на този боен ред и предимството, което дава на нападащия. Врагът смята, че това е най-силната му позиция. Затуй и не я е защитил с палисада. А всъщност е най-слабото му и уязвимо място.

Защо ли? Защото сгъстеният строй от стрелци е безполезен срещу тежка конница. Никой лък не е ефикасен на повече от деветдесет метра (тук, като се има предвид вятърът откъм морето, по-вероятното разстояние е двайсет и няколко метра), а препускащата конница може да измине деветдесет метра, докато преброиш до седем. Колко пъти ще са в състояние да опънат тетивата тези стрелци, преди панически да побегнат срещу собствените си другари и да всеят хаос сред тях?

Сега да обсъдим характера на тези нови персийски копиеносци, Царската лична дивизия.

Тези войници, знаем от шпиони ние, се наричат „кардаки“, персийска дума, която означава „школници“ или „пеши воини“. С тях пълководците на Дарий явно се опитват да поправят неговата най-сериозна слабост — липсата на местна пехота, която да устои на нашата македонска фаланга. Дотук добре. Одобрявам това намерение. Но също съм наясно със суетата, фракционерството и интригите на придворните, заобикалящи Великия цар. Дали когато са създавали това бойно подразделение Дариевите големци са се посъветвали с командирите на своите гръцки наемници, които са истински специалисти? За нищо на света. Това е равносилно на унижение. Царедворците са замислили тази нова част съвсем сами.

Боят в сгъстен строй не е умение, което се усвоява за един ден. Нито е в персийската природа. Азиатците са стрелци. Тяхното оръжие е лъкът, не копието. Благородните младежи още отпреди Кир Велики са обучавани „да стрелят с лък и да говорят истината“^[1]. Близкият бой не е в стила на азиатеца, той предпочита да се сражава от разстояние с метателни оръжия. Даже щитовете на Царската лична дивизия, плоски, плетени от ракита, предпазващи цялото тяло, са предназначени за стрелци, които ги опират на земята като подвижна стена и стрелят иззад нея с лъковете си. Човек не може да води близък бой с такъв щит. А бойният строй на врага, по петдесет в колона, не е боен строй, а тълпа. Войникът отзад повече се страхува да не го стъпчат при бягство собствените му другари, отколкото от противника. Когато предните редици се огънат, задните ще захвърлят щитовете и ще си плюят на петите.

Ще нападна стрелците на Дарий и неговата Царска лична дивизия начело на моите хетайри. Това ще е камата, забита в сърцето на мечката. Фалангата ми в центъра и Парменионовите пехотинци и конници на левия фланг ще задържат лапите й.

Зад персийския фронт е лагерът на Дарий. Още сто хиляди — лавкаджии, съпруги, курви и прочее. Когато хукне да бяга, ужасеният враг ще се натъкне на собствените си хора. Хълмовете зад него са насечени от оврази и дерета. Войниците и конете ще отстъпват панически, ще бъдат прегазени хиляди. Онези, които успеят да преминат първото препятствие, ще бъдат спрени от собствения им обоз. Подразделенията ще се пръснат. Военните пътища ще се превърнат в колосални гъмжила от хора, коне и коли. Нашата конница ще се изсипе връз безредното множество. Противникът, който се препъне, ще бъде пронизан от копие в гърба, онзи, който се обърне, ще намери смърт отпред. Десетки хиляди ще загинат тук, ала само една десета ще са убити от нас. Останалите ще се погубят сами и едни други. Мнозина ще свършат от задушаване в овразите. Другарите им ще бягат по път, настлан с техните смазани трупове.

Всички командири са се събрали при моето знаме. Давам заповеди за битката и офицерите пришпорват конете си към своите части.

— Ще поемеш ли левия фланг, стари приятелю? — питам Парменион.

— Морето ще поаленее от персийска кръв.

Ей това е приказка. За сетен път препускам покрай редиците, не за да крещя речи (кой ще ги чуе от такова разстояние и при този вятър?), а за да изравня строя и да се приближа до отделни командири и герои, като възхвалявам подвизите им и ги призовавам към слава. Думите ми се понасят по войската като вълни. Конниците казват, че конят е „луднал“, когато възбудата му стане толкова силна, че заплашва да го направи неуправляем. Сега виждам това в животните и го усещам под себе си в леката плъзгаща се походка на Буцефал. Повече не можем да чакаме. Скоро трябва да дам заповед за атака.

Изведнъж зад нас изниква самотен ездач. Препуска откъм крайбрежния път, разцепва съединението между най-левите ни пехотни и конни части и се насочва напред към средата на фронта ни.

Всички погледи се обръщат. Конникът е от нашите, сам, носи бойния щандарт на хетайрите.

Теламон:

— Зевсе, какво е това?

Флагът е с аления цвят на Ботиея.

— Надницата!

Най-сетне го разпознаваме. Ездачът е Евгенид, който само преди няколко часа в Мириандър плака в ръцете ми, осакатен от персите.

Войската се вцепенява. Надницата е три четвърти мъртъв, едва се държи на седлото.

— Върнете го! — нареждам аз на Филота, който веднага праща конници.

Как е успял да стигне чак дотук сакатият? Той вече беше тежко ранен при Иса, преди врагът два дни по-късно да му причини това ужасно нещо. После е извървял пеш трийсет километра до Мириандър и сега е минал по същия път с кон. Когато нашите хетайри се приближават да го спрат, силата му се връща. Евгенид излиза на открито. От войската се надига вик.

— Надницата! Надницата!

Обезобразеното лице на мъжа е скрито под полковия му шал. Когато другарите му се скупчват около него, той го смъква. Видът му кара нашите хора инстинктивно да спрат. Надницата им извиква нещо, вдига отсечената си до китката дясна ръка и размахва бойното знаме с лявата.

Заповядвам всички офицери да препуснат при частите си. Обръщам се, за да заема своята позиция. Чувам Теламон да казва: „Почва се“. Няма нужда да поглеждам. Армията отново крещи името на Надницата. Без да чакат моето нареждане, отрядите поемат напред.