Стивън Пресфийлд
Александър (6) (Добродетелите на войната)

4
Теламон

Като малък имах двама учители. Теламон ме научи да действам. Той беше на трийсет и три, аз — на седем. Никой не ми го е назначавал за наставник — просто се влюбих в този човек и не се отделях от него. Навремето ми се струваше съвършено въплъщение на войник. И досега го смятам за такъв. Обикалях учебното поле подире му, като имитирах неговата походка. Ала не му се подигравах. Просто исках да вървя, да стоя и да яздя като него. Той е от Аркадия в Южна Гърция. Майка ми държеше да говоря чист атически. „Само чуйте момчето! Провлачва думите като аркадец!“ Тогава Теламон беше старшина, сега е военачалник. И още не мога да го накарам да стои в щабната шатра, вместо на бойното поле — не ще и не ще. Представата му за хубава закуска е нощен марш, а за хубава вечеря — лека закуска.

Когато бях десетгодишен, помолих Теламон да ме научи какво е да си войник. Той не ми отговори с думи. Просто за три дни ни заведе с Хефестион в зимните планини. И дума не можехме да измъкнем от него. „Това ли е да си войник: да пътуваш в мълчание? — Нощем едва не замръзвахме. — Това ли е: да търпиш трудности?“ Дали искаше да ни научи да мълчим? Да изпълняваме заповеди? Да го следваме без излишни въпроси?

Привечер на третия ден се натъкнахме на глутница вълци, които гонеха елен по замръзнало езеро. Теламон препусна в галоп по леда. На алената светлина гледахме как глутницата се разгръща и насочва жертвата първо в едната посока, сетне в другата, все по-далече от гората и брега. Вълк след вълк се нахвърляше срещу бързо отпадащия рогач. Накрая един го захапа за крака. Еленът се строполи на леда и след миг цялата глутница беше отгоре му. Преди двамата с Хефестион да успеем да дръпнем юздите, вълците му бяха прегризали гърлото и вече го разкъсваха.

— Ето това е войник — заяви Теламон.

Помня, че като единайсетгодишен наблюдавах как Теламон (който по онова време служеше под командването на баща ми) строява отряда си преди да се отправят на поход срещу трибалите^[1]. Той нареди на войниците да си свалят раниците и да ги оставят изправени в краката си. Сетне мина по редицата, прерови всяка раница и изхвърли всяко излишно нещо. Когато свърши, целият личен багаж на мъжете вече се състоеше само от глинена чаша, железен шиш и хламида, която служеше едновременно за наметало и одеяло.

Има още неща, научи ме Теламон, които нямат място във войнишката раница. Например надеждата. Мислите за бъдещето и миналото. Страхът. Угризението. Колебанието.

В навечерието на битката при Херонея, когато бях осемнайсетгодишен и за пръв път командвах ескадрони от Конницата на хетайрите, с Хефестион обхождахме редиците и се чудехме на това правило на нашия наставник. Как да я кара войникът без надежда? Очакванията на хората ни явно бяха огромни, както и нашите — всъщност не се бяхме спрели пред нищо, за да подхраним мечтите им за слава, богатства и господство над Гърция. Смеехме се с другарите си, както е присъщо на младежите, когато пристигна на кон старшина от щаба. Водеше със себе си писар, който записа завещанието на всеки войник. Никой не искаше да се подпише, естествено. „Дайте топките ми на Антипатър!“. „Оставете задника ми на войската!“. Тъкмо се канех и аз да дам своя принос, когато Клит Черния ме попита:

— Кой ще получи коня ти, Александре? — Имаше предвид Буцефал, който струваше колкото надницата за десет войнишки живота. Мисълта да се разделя с него ме отрезви. И веднага проумях правилото на Теламон.

Воинът не бива да влиза в битка обезнадежден — тоест лишен от надежда. Обаче трябва да зареже всякакви очаквания — за богатства, слава, даже смърт — и да препусне напълно свободен под гибелната коса, като се остави на онзи изход, който е известен само на боговете. В това няма никаква загадъчност. Всички войници го правят. Трябва. Инак изобщо не са в състояние да се сражават.

Това имаше предвид Теламон, когато изпразни войнишките раници и изкачи снежните върхове, за да покаже на две момчета как хищниците хладнокръвно убиват жертвата си.

Друг път с Хефестион попитахме Теламон дали самообладанието има място в багажа на войника.

— Има — отвърна той, като продължи да кърпи наметалото си, занимание, което бяхме прекъснали с въпроса си. — Понеже самообладанието на воина, на което се възхищаваме, е просто външна проява на вътрешното съвършенство на мъжа. Такива добродетели като търпението, куража и себеотрицанието, които войникът притежава, уж за да побеждава врага, всъщност му трябват за борба с враговете в самия него вечните противници невнимателност, алчност, леност, суетност и така нататък. Когато всеки от нас осъзнае, както е редно, че и ние водим тая борба, установяваме, че воинът ни привлича, както гадателят привлича своя храмов прислужник. Истинският войник всъщност може да победи врага си без нито един удар — само с примера на своята добродетел. Той всъщност може не само да победи тоя враг, но и да го направи свой доброволен приятел и съюзник, а ако пожелае, и свой роб. — Нашият наставник усмихнато се обърна към нас. — Както направих с вас.

Тук се крие ключът.

Може би изходът и за мене, и за войската, е в простите добродетели, които съм научил като малък. Времето изтича. Хората няма да чакат, нито пък тази река.

Хайде тогава да се върнем по обратния път, млади приятелю — аз ще си спомням, а ти ще ме слушаш. От самото начало.

От Херонея.