Стивън Пресфийлд
Александър (23) (Добродетелите на войната)

21
Настъплението в Месопотамия

„Анабазис“ е военен термин. Означава „поход към вътрешността“. В началото на лятото, три години след преминаването на армията в Азия, почва нашият анабазис в търсене на Дарий.

Една бурна утрин войската напуска крайбрежния Тир и се отправя към Тапсак, дето възнамеряваме да прекосим Ефрат. Пратил съм Хефестион напред с два ескадрона хетайри, хиляда и петстотин съюзни пехотинци, половината стрелци и агриани и всичките седемстотин наемни конници на Менид. Той трябва да превземе града и да прехвърли два моста над реката, която там е широка над седемстотин метра.

От Тир до Тапсак са четиристотин километра. Хефестион ще стигне към лятното слънцестоене и ще се захване на работа, главните ни сили ще го настигнат в знойния разгар на сезона. От Тапсак до Вавилон са още седемстотин и двайсет километра по Царския път покрай Ефрат. В лятната жега не може да се очаква войската да изминава повече от средно двайсет и пет километра на ден. Категорично нямам намерение да я назорвам. Тъй че: в средата или края на есента. Тогава ще се изправим срещу Дарий.

Избрах Хефестион за задачата в Тапсак, а не Кратер или друг, в случай на евентуална интрига. Дарий и неговият щаб ще решат, че това място е вероятната ми първа цел. Царят със сигурност ще прати силно подразделение на север от Вавилон, за да ме държи под око или даже да ми попречи да прекося реката. Ако сме хитри, може да ни се отвори възможност да привлечем на своя страна командира на тази част, ако не сега, по-късно. Хефестион ще построи девет десети от мостовете си над реката и ще изчака да пристигнат главните ни сили. Персите ще крещят от отсрещния бряг обиди на гръцки, ако сред тях има наемна пехота, каквато ще има. Кой по-добре от Хефестион ще използва това в наша изгода? Упълномощил съм го да сключи каквато сделка може с персийския командир. Ако не е в състояние да го направи в момента, трябва да съобщи на офицера, че Александър го наблюдава, а той (тоест аз) е човек, който знае как да се отблагодарява за приятелството.

Маршрутът на главните ни сили, напуснали крайбрежието десет дни след Хефестион, е навътре в сушата през Дамаск. Наредил съм на провинциалния наместник да събере там всеки оръжейник и ножар в Койлесирия и Месопотамска Сирия с всичките му инструменти и стока. Армията почива пет дни, което дава време на войниците да попълнят снаряжението си за предстоящата битка. Пазарът в Дамаск се казва „Терик“ — „гълъб“. Сирийците смятат тези птици за богове, те се роят на безбройни множества и са самодоволни като котки.

На пазара се случва чудо. В търсене на вечеря един от нашите старшини хваща спящ терик и неподозиращ за местната почит, му извива врата. Пазарът изригва, за минути на площада се струпват стотици, които надават разярени крясъци. Както казах, тържището е арсенал от дюкяни на оръжейници и ножари и нашият човек и другарите му се оказват приклещени от въоръжени жители на града, жадни за тяхната кръв. Задава се всеобщ бунт, заплашващ да провали целия поход. Изведнъж гълъбът се размърдва в ръката на нашия човек. Жив е! Старшината разтваря пръсти, птицата спокойно отлита. Хиляди сирийци падат по очи и отдават почит на небето.

От Дамаск до Хомс е шестдневен преход от сто и петдесет километра. Походната колона винаги е лесна плячка за поличби и слухове. Мъжете са отегчени, клюкарстват като женоря. Ами случаят на пазара? Гълъбът Дарий ли е? Ще изхвърчи ли от ръцете на Александър? Или старшината е нашата войска, чудотворно спасена от клане?

С двудневен петдесеткилометров преход стигаме до Хама, след още пет дни и сто и десет километра — до Алено. По пътя се получава вест от Хефестион, вече в Тапсак: Аримант, когото бях назначил за наместник на Месопотамска Сирия, не успял да осигури предварителните запаси от зърно и фураж, нужни на войската за настъплението оттатък Ефрат. Първата ми мисъл е да го използвам за урок, ала Хефестион, предвидил това в писмото си, моли да се смиля над него. Мащабите на начинанието се оказали прекомерни за Аримант, провалът му не се дължал на измяна, а на негодност, за която аз трябвало да споделя вината, понеже съм го издигнал на пост, несъответстващ на способностите му. Свалям го и го връщам в родината. За щастие там, дето лагеруваме, в долината на Оронт, има изобилна паша. Искам от Антиохия мулетари, пристигат хиляда и седемстотин. Вдигам цялата войска на работа. Натоварваме и потегляме.

Вече се придвижваме на изток, навътре в империята. В поведението на хората настъпва промяна. Яздя до Теламон във фланга на колоната, когато я долавям.

— Усещаш ли?

Той потвърждава.

— Страх.

Всеки изминат километър отдалечава армията от територията, която сме превзели, от крайбрежните ни бази. Навлизаме във владенията на врага, в неговите твърдини. Мъжете неволно се озъртат през рамо към отдалечаващия се зад тях път, като си мислят за огромното разстояние до сигурното снабдяване и безопасността.

В Трипол на крайбрежието трябваше да пристигне петнайсетхилядно подкрепление. Жизненоважно ли е то за успеха ни? Не. Ала от лошия късмет, какъвто носи неговото отсъствие, първо в Дамаск, сетне в Хомс, а сега и в Алепо, по гърбовете в колоната лазят тръпки. Как да реагира командирът? Ето нещо, на което не те учат военните инструктори: изкуството да се противопоставяш на ирационалното, да разоръжаваш безпочвеното и неизвестното.

Ние сме военачалници и обсъждаме маршрутите и стратегиите си. Обаче забравяме, че и хората правят същото. Те не са глупави. Виждат, че теренът се променя, знаят в какво навлизат. В шатрите си и край готварските си огньове те предъвкват всяко ново разузнавателно сведение. Ние в командния пункт си имаме нашите източници, ефрейторите и редниците си имат своите. По цял ден разговарят с местните, които следват колоната, с простолюдието в градовете, през които минаваме, със съпътстващите ни курви и лавкаджии и естествено, едни с други. Дори състезателен кон не е способен да измине дължината на колоната по-бързо от най-новия слух или последното опасение.

Два прехода по-нататък, при Дура На, колоната се натъква на място, дето армията на Дарий е лагерувала преди година и половина на път за предстоящата битка при Иса. Навсякъде е пръснат войскови боклук, още се виждат пътеките, нужниците и огромното квадратно укрепление с вал, чиито палисадни стълбове и плетове местните хора и досега използват за огрев. По такива военни пътища човек често попада на лагери, останали от вече изчезнали армии. Гледам никога да не нощувам в тях. Носи нещастие. А в този случай не искам хората да се обезкуражават от това колко е малка нашата войска в сравнение с Дариевата (бихме заели едва една пета от пространството, използвано от вражеското множество).

Ала нашите хора го виждат. Как да не го видят? Усещам, че крачката им се променя. Шушукат си. Колко хиляди са били персите в този лагер? Колко хиляди повече ще са в следващия ни сблъсък? Препускам покрай колоната.

— Братя, ще вървите ли още осем километра додето спрем на лагер?

Нека се отдалечим от противниковото укрепление. Нека мъжете видят колко сигурна е нашата крачка, та да се хвалят, че армията ни вдига два лагера за преход, за който на меконогите перси им трябват три.

Ала страхът следва колоната. Същата вечер в лагера ставаме свидетели на страховито оръжие, каквото нашите войници никога не са виждали.

Във всяка армия има предприемчиви мъже, които са способни да изкарат съкровище и от купчина тор. Двама от нашите са старшини от фалангата, наричани от хората Кръпката и Прекръпката заради обичая им да забраняват на другарите си да изхвърлят каквото и да е. Тяхната находка този път е персийска сърпоносна колесница.

Очевидно местен разбойник отмъкнал бойната колесница по време на Дариевия поход преди година и половина. Кръпката и Прекръпката душили наоколо, научили за нейното съществуване и като обявили награда сред местните, подлъгали престъпника да я докара.

Колесницата предизвиква истинска сензация. Нашите хора се стълпяват около нея.

— Зевсе, какво ще кажеш да се изправиш срещу тия железа…

— Предпочитам да се обръсна с тях.

— Погледнете! Ще се тътриш на колене, след като това нещо мине през тебе.

От двете оси на колесницата стърчат зловещи остриета, други са монтирани отпред. Разбойникът твърди, че когато преди година и половина напредвал срещу нас, Дарий имал сто такива „резачки“, но ги оставил тук, от тази страна на планината, понеже смятал, че теренът в Киликия е прекалено пресечен, за да могат да се използват. Ето защо не сме ги видели при Иса. Нашите хора се събират около колесницата, представят си хаоса, който биха всели петдесет такива колесници, хвърлени в галоп срещу сгъстен строй. Кръпката дава израз на господстващото мнение:

— Не е зле да имаме няколкостотин от тия гадини на наша страна!

Друга донесена от местните чудатост са „гарвановите крака“, които Дарий възнамерявал да пръсне по бойното поле на онази предишна битка срещу нашата конница — и които несъмнено ще използва в предстоящата. Направени са от четири железни шипа, сглобени с обща ос. Както и да ги хвърлиш, единият шип винаги сочи нагоре.

С тридневен седемдесеткилометров преход от Дура На армията стига до Тапсак на Ефрат. Днес е вторият ден на хекатомбейон^[1], разгарът на лятото. Димна пелена е надвиснала над равнината на отсрещния бряг, дето предните части на персийската конница опожаряват земята. Дарий, научаваме ние, продължавал да трупа все повече сили при Вавилон на седемстотин-осемстотин километра южно оттам. Войската му вече наброявала един милион и двеста хиляди.

Колкото и да е абсурдно като факт и неуправляемо в битка, такова множество не може да не насади ужас в гърдите на онези, които смятат, че трябва да се изправят насреща му. Прекосявам лагера пеш и се натъквам на нашия приятел Чувала, който е приклекнал в праха с десетина свои другари и чертае схеми с пръчка.

— Ти си бил и художник, а?

Той скицира линия от над един милион души. Колко широк ще е фронтът? Колко дълбок? Възможно ли е изобщо такова множество?

— Наистина ли ще излезем срещу толкова много хора, господарю?

— Че и повече, ако броиш курвите и момчетата за всичко.

— И не се ли страхуваш, господарю?

— Щях — ако бях на мястото на Дарий и трябваше да изляза срещу нас.

Персите са пратили два конни отряда на север пред Дариевата армия, единия от три хиляди начело с братовчед му Сатропат, втория от шест хиляди начело с Мазей, наместника на Вавилония. Тяхната задача била да опустошат областта, в която напредваме, и да ни попречат да прекосим реката. Научаваме това от Хефестион, който лично е разговарял с Мазей, както се бях надявал.

Мазей бил интересна личност. Нещо като бандит. Персиец и поддръжник на династията, той от трийсет години управлявал провинции — първо само в Киликия, после като върховен сатрап на Финикия, Киликия и двете Сирии. Получил назначението си във Вавилония не от Дарий, а от неговия предшественик Артаксеркс Ох. Дарий искал да го свали от поста му според слуховете, обаче по време на службата си Мазей постепенно си спечелил благоволението на онзи особен вавилонски престъпен свят, наричан „ащара“ — Закона, и нямало как да бъде отстранен, без да рухне цялата икономика на областта.

Мазей бил най-богатият човек в империята, развъдникът му за коне наброявал осемстотин жребци и шестнайсет хиляди кобили. Говорело се, че има хиляда синове. Най-много се отличавал обаче със своята щедрост към народа. Най-големият светски празник през вавилонската година били Мазеидите, когато домакинът осигурявал храна за десетки хиляди и раздавал зърно в такива количества, че семействата живеели с полученото по цяла година. Мазей бил дебел. Жребците му били товарни, а не бойни коне. И обичал сам да се присмива на себе си. На ежегодния си празник излизал с хора, преоблечен като жена, и пеел толкова убедително, че никой не можел да го отличи от истинските хористки.

Когато се оттегля пред нашите сили, Мазей ни оставя да вземем няколко пленници. Те потвърждават, че армията на Дарий е от един милион и двеста хиляди. Хефестион прехвърля понтонен мост над последния недовършен участък и прекосяваме реката за пет дни. Оставям армията да отдъхне четири дни в равнината, додето докараме обсадните машини и тежкия багаж.

Трябва да се вземе решение по какъв маршрут да тръгнем към Вавилон. На юг покрай Ефрат ли да тръгнем, или да прекосим на изток до Тигър и там да завием надолу? Свиквам съвет.

Във всички изказвания господства огромният брой на врага. Във войската не се приказва за нищо друго и даже моите пълководци са уплашени и загрижени. Обаждат се стари вражди. Хората стават избухливи, другари се сопват един на друг.

Как трябва да командва военачалникът? В съгласие с подчинените си ли? Всъщност трябва да изслушва. Да претегля и преценява. И сетне да решава сам. До кръстопът ли си стигнал? Избери едната посока и недей поглежда назад. Нищо не е по-лошо от нерешителността. Сгреши, но го направи решително. Възможно ли е да задоволиш своите подчинени? Не ща и да чувам тази дума! Хората никога не са доволни от нищо. Походът винаги е прекалено дълъг, пътят винаги е прекалено тежък. Как трябва да се действа с тях? С трудности. Дай на хората нещо, което не може да се направи, не което може. И после се изложи на първата опасност. Спартанският командир Лизандър правел разлика между храброст и кураж. Ние трябва да притежаваме и двете. Дързостта да замислим удара и безстрашието да го нанесем.

И все пак, как се взимат решения? Рационално ли? Моят учител Аристотел можеше да класифицира света, но не беше способен да се ориентира и до селския мегдан. Човек трябва да се гмурне по-дълбоко от рационалността. Траките във Витиния не се доверяват на никое решение, ако не са го взели пияни. Те знаят нещо, което ни убягва. Лъвът никога не взима лошо решение. Разумът ли го води? Орелът „рационален“ ли е?

Рационалността е синоним на суеверието.

Проникни по-дълбоко, приятелю. Докосни даймона. Дали вярвам в знаци и поличби ли? Вярвам в Невидимото. Вярвам в Неявното, Бъдното. Великите командири не съобразяват своите действия с Каквото е, те осъществяват Каквото може да е.