Стивън Пресфийлд
Александър (38) (Добродетелите на войната)

36
Битката при Хидасп

Излишно е да описвам битката в подробности. Ти беше там, Итане. Сражава се, победи. Не виждам нужда да ти разказвам нещо, което си видял със собствените си очи.

Вместо това нека ти обясня нейното значение. За мене и за армията.

Нищо друго не ни трябваше — освен сражение от героичен мащаб срещу враг, който не отстъпва и се бие достойно. Накрая бойното поле ни принадлежеше, да, но къде-къде по-важно беше това, че съхранихме живота на нашия противник Пор и на колкото може повече от неговите кшатрии, успяхме да се отнесем и към него, и към тях почтено и сдържано и покорихме не само един непреклонен и мъжествен съперник, но и собствените си противоречиви и непокорни същности.

Това беше блестяща победа, сигурно най-великата ни, защото изискваше най-находчивата тактика, най-нетрадиционните линии на атака, най-тясната координация между различните части — три войски, разделени една от друга на разстояние до двайсет и пет километра, на фронт, разгърнат на четирийсет километра, — от двете страни на могъща река. Тази битка (която всъщност представляваше щурм по вода и суша, съчетан с битка) представляваше най-сложното и тежко логистично предизвикателство, пред което се е изправяла армията — прехвърляне със седемстотин лодки и хиляда и сто сала на четирийсет и седем хиляди души и седем хиляди и петстотин коня (повечето от които трябваше да бъдат превозени през нощта по време на мусона) с всичките им оръжия, доспехи и снаряжение, включително бойни катапулти и каменомети, — и изискваше извънредна гъвкавост и импровизация от страна на командири, разположени на голямо разстояние един от друг, мнозина от които не владееха общ език, на широко и невиждано бойно поле, срещу враг, който не се сражаваше заради победата, а за да защити дома и свободата си. Самата физическа трудност на операцията превъзхождаше всички предишни усилия, като почна с двайсет и девет километров преход срещу течението на реката в калта и гръмотевиците на целонощен потоп (който всъщност прикри нашето придвижване от противника, ала също превърна коритото, бездруго придошло от предсезонните порои, в ревящ въртоп), сетне продължи с прекосяването — по-точно преплуването, поне в последната една трета — на близо километър и половина широката река (всичко това преди битката, даже преди строяването за битката на отсрещния бряг), след това двайсет и пет километров марш за сближаване с врага, постигнат чрез сблъсък на трикилометров фронт в мочуреста местност срещу осемнайсетхилядна конница, сто хиляди мъже и двеста бойни слона, сила, каквато не е виждала никоя западна армия, камо ли да се е сражавала с нея и да я е победила. Това беше само физическата трудност. Психическото и емоционалното напрежение се оказаха от същия, ако не и още по-голям мащаб. Понеже в хода на битката имаше множество ненадейни появи и случайности, изненади, промени на фронта, провали и обрати (най-драматичният от които беше собствената ми грешка по време на форсирането на реката, когато нашата седемхилядна предмостова част излезе на суша, която взехме за отсрещния бряг, само за да установим, че бясното течение е прорязало оттатък второ корито, което сега трябваше да преплуваме или да загинем), та се налагаше да зачеркваме един план след друг и в движение да импровизираме нови замисли, не само аз с моите офицери, но и безброй десетки по-нисши командири, които бяха изгубили връзка с мене и помежду си в хаоса, отдалечеността и нескончаемостта на битката. Тя продължи отпреди падането на нощта на първия ден, когато предните колони потеглиха за мястото на форсиране двайсет и девет километра над лагера, до следващия залез, вече на отсрещния бряг, без сън и храна, освен онова, което можеше да бъде изпросено в движение за мъжете и конете. Офицерите и войниците се справиха блестящо с тези предизвикателства. Щурмът на нашите дахски конни стрелци срещу вражеския ляв фланг, последван от фланговата атака на моите хетайри, надминаваха по сила и стремителност дори онези срещу Дарий при Гавгамела. Хефестион получи три рани, додето пробиваше конница, петкратно превъзхождаща неговите ескадрони. Пердика, Птолемей, Питон и Антиген, които командваха въоръжени със сариси отряди на фалангата, и Таврон начело на стрелците от Мидия и Индия, въпреки ужасните загуби прорязаха километър и половина плътна стена от бойни слонове и пехота и хвърлиха в хаос грамадните животни, които изпотъпкаха собствените им хора и се блъскаха едни в други, додето ударът на Кен откъм фланга просто разкъса тила на врага. Нашите чуждестранни войски бяха изумителни. Скитските конни стрелци отблъснаха колесниците на Поровия син на мястото на първото дебаркиране, персийската конница на Тигран разби индийския десен фланг, таксилската Царска конница на раджа Амбхи надви пенджабските копиеносци на Пор, тракийските копиехвъргачи на Садок и нашите сакски и масагетски конници разгромиха единствената действително опасна контраатака на противника, а Сребърните щитове на Матий и Гарвана и техните братя от Царската пехота на Неоптолем и Селевк (първите Сребърни щитове) бяха просто непобедими в центъра.

От своя страна, дори по време на премеждието на острова аз се сражавах в състояние на пълен захлас. Сърцето на двайсет и една годишният ми Буцефал едва не се пръсна при преплуването на реката и въпреки че се опитвах да го щадя и да се прехвърля на Корона и другите ми резервни коне при прехода надолу по течението, той не ми позволяваше. Преди самата битка отново понечих да го предам на моя коняр Евагор. Гневът в очите на животното ме накара да се откажа. Буцефал не ме пусна да сляза от гърба му, додето лъвският щандарт на Македония не се издигна над цялото бойно поле.

Коя армия би могла да постигне това, което направихме ние? И най-трудното от пълководческа гледна точка: до утрото на битката мнозинството от войската не само се съпротивляваше да участва в сражението, но и за малко не се разбунтува и не съсипа всичко постигнато дотогава. Признавам, че изпитах по-дълбоко удовлетворение от този триумф, отколкото от всеки предишен, и видях по лицата на моите военачалници и другари, че и те се чувстват по същия начин. Нямаше нужда от заповеди, за да обуздая кръвожадността на войниците, възпря ги самото им уважение към врага.

Пор също се сражава великолепно. Той продължаваше да се бори от кулата върху своя боен слон (истински герой сам по себе си), макар и получил множество рани, толкова тежки, че когато в края на битката най-сетне слязъл от кулата, после не могъл да се качи отново сам, тъй разказваха хората, а слонът му трябвало да го повдигне с хобота си. Когато пратих раджа Амбхи при него с предложение да се предаде, Пор не се подчини на този човек, когото смяташе за свой противник, макар вече да знаеше, че каузата му е безнадеждна, и накрая отстъпи единствено на своя приятел княз Беот, когото проводих след това с молба за милостиво и достойно отношение към него и хората му.

— Как искаш да се отнасяме с тебе? — попитах Пор, когато лично отидох при него.

— Като с цар — отговори той и ние го почитахме като такъв.

Най-голямо удовлетворение от този аспект на битката ми донесе възможността да проявя великодушие. С благороден противник човек може да се държи благородно. Аз получих от Пор не капитулация, а обещание за съюз, и не му наложих никакви условия, а му поднесох приятелски дарове. Пленниците бяха върнати още същия ден, без откуп и заедно с оръжията им. В дните след сражението също ми доставяше удоволствие да се състезавам по щедрост с новия си приятел. Падналите от двете страни бяха погребани с почести под обща могила и скръбта от загубата им беше облекчена, доколкото е възможно в такива случаи, от разменените клетви, с които двете страни се задължиха никога повече да не вдигат оръжие една срещу друга.

Накрая, и най-важно, възроди се волята за борба на хората, тяхната дюнамис. Дългата и унизителна война срещу разбойници и главорези приключи. Подаръкът на Пор за македонската армия беше самата тя, възстановяването на нейната гордост и солидарност.

Краят на битката настъпи по залез-слънце. Валеше дъжд. Не потопът от снощи, а пречистваща буря, която превърна небето в калейдоскоп от преливащи багри. Яхнал Корона, аз се върнах на брега срещу нашия лагер. Лекарите и медицинските звена от отрядите на Кратер и Мелеагър, които бяха изчаквали от отсрещната страна на Хидасп, чак сега се прехвърляха оттатък, тъй като всички налични плавателни съдове дотогава бяха използвани за превозването на войските, участвали в атаката. До една градина с праз устройваха лазарет, където пренасяха с каруци и коли ранени мъже, както македонци, така и индийци. Беше изчезнала всякаква враждебност. В отсрещния край на бойното поле виждах двама наши лекари, Марсий от Кротон и Лука от Родос. Те не ме бяха забелязали. При тях дотича едно момче, което им предаде някакво съобщение. Изведнъж двамата изскочиха от болничната шатра и с всички сили се затичаха по калното поле към пътя край дигата. Проследих ги с поглед. Там се бяха струпали войници в напрегнати пози. Явно беше паднал някой — някой важен човек.

Настръхнах. Хефестион? Не, бях го видял преди малко, ранен, ала вън от опасност. Кратер, Птолемей, Пердика — никой не липсваше. Препуснах натам, първо в тръс, после в галоп. Индийците отглеждат зеленчуци в издигнати лехи, калта лепнеше по краката на Корона. Когато излязох от градината на петнайсетина метра от войниците, неколцина от тях ме познаха и се изправиха на крака, бледи и покрусени. Сред коленичилите беше и моят коняр Евагор.

Тогава разбрах, че не са се надвесили над човек.

Слязох от коня и пеш се приближих до групата, чиито редици се разтвориха пред мене, мъжете сваляха шлемовете и подшлемниците си. Буцефал лежеше на дясната си страна. Веднага видях, че голямото му сърце вече не бие. Във въображението си хиляди пъти се бях подготвял за този момент, който знаех, че трябва да настъпи, ала това ни най-малко не облекчи връхлетялата ме емоция. Сякаш с титанична сила ме бяха ударили в слънчевия сплит. Не изпитвах скръб за Буцефал, понеже знаех, че душата му е отлетяла, а се чувствах опустошен заради собствената ми загуба и тази на народа, лишен от неговия дух. Отпуснах се на коляно, като стиснах ръката на Евагор, за да не падна.

Един от мъжете прегръщаше главата на Буцефал в скута си. Моята поява, усетих, го смути, боеше се да не ми нанесе обида, като остане или се изправи. Сложих длан на рамото му.

— Отпусни главата му върху това — казах, но не бях в състояние да смъкна плаща си, толкова безсилни бяха станали ръцете ми. Наложи се да ми помогне Евагор. Беше ясно, че войниците доста време отчаяно са се опитвали да спасят Буцефал. Той бе умрял от старост и изтощение. Нищо не бяха могли да сторят.

— Вземи имената на тези мъже — наредих на Евагор, когато дойдох на себе си. Те бяха одриски конници от ескадроните на Менид, в негово отсъствие командвани от Филип, сина на Аминта. Един по един срещнах погледите на всички. — Никога не ще забравя днешната ви добрина.

Пратих лекарите Марсий и Лука да се връщат към задълженията си. Ранените се нуждаеха от техните грижи. Освободих и одрисите. Те не искаха да си тръгнат. Подобно на македонците, тези благородни траки убиват коня на мъжа до гроба му и ги погребват заедно в гробницата, защото вярват, че животното пак ще носи своя господар в отвъдния живот. И тук, в тази градина с праз под дъжда, одрисите ми предложиха собствения си живот и този на конете им, за да осветя гроба на Буцефал.

— Не, приятели. Но всяка ваша капка кръв, която ми предложихте, ще ви върна в злато. А сега се прибирайте в частите си, моля ви, и винаги носете в себе си моята признателност.

След два дни произнесох на гроба на Буцефал следното слово:

— Когато за пръв път видях този кон, той беше четиригодишен, едва приучен на удило. Един търговец го показваше в Пела, наред с други великолепни коне. Буцефал ги засенчваше, както слънцето засенчва звездите, но се изправяше на задни крака, риташе и не допускаше никого на гърба си. Баща ми го отхвърли като неуправляем. По онова време аз бях на тринайсет, самонадеян, каквито са момчетата и князете. Веднага осъзнах, че който се справи с такова чудо, ще бъде достоен за света. Разбрах и че за да укроти такъв дух, човек трябва да пречупи собственото си сърце.

— Никой наставник не ме е научил на повече от този кон — продължих. — Никой военен поход не ме е поставял на такива изпитания като обучението на този кон. Хиляди дни и нощи съм се трудил, и като момче, и като мъж, за да се издигна на равнината, обитавана от неговата душа. Като изискваше всичко от мене, той ме извиси над самата ми същност.

Всички мълчаха и ме гледаха.

— Днес тази армия стои тук благодарение на Буцефал. Тъкмо той проби защитата на Свещения отряд при Херонея, никой друг кон не би могъл да го направи. При Иса и Гавгамела хетайрите не следваха мене — конете им следваха Буцефал. Да, той често беше див и неуправляем. Ала такъв дух не бива да се съди по мерки, създадени за по-нисши същества. Защо Зевс праща чудеса на земята? По същата причина кара и комети да прорязват небето. Не за да ни покаже какво е направено, а какво може да се направи.

На това място ще основа град, заявих аз, който ще се нарича Буцефала. Небето да благослови всички, които установят своя дом зад стените му.

Издигнахме могила върху гроба на моя скъп другар.

— Мнозина от вас се опитаха да ме утешат за тази загуба, приятели, като говореха за дългия живот на Буцефал, за неговата обич към мене и към това начинание, за неговата слава и дори за мястото му сред звездите. Вие ми припомняхте, че широкият свят е мой и от краищата му мога да избера всеки кон, който пожелая, и да го обуча като втори Буцефал. Едва ли. В целия свят не ще открием равен нему. Той живя и вече го няма. Неговата смърт прави собствения ми край, когато настъпи, не тъй омразен, заради надеждата, че в бъдния живот отново ще го срещна.

В този момент над равнината изтътна гръм. Хората, а и аз, се удивихме на мощта и значението на това явление.

— Македонци и съюзници, поставих ви на тежки изпитания, знам. Нещата, които исках от вас, щяха да пречупят всяка по-недостойна войска. Вярвайте в мене и си вярвайте помежду си, братя! Тази победа ни възроди. Отново сме онези, които бяхме. Нищо друго няма значение. Вярвайте в нашата съдба и продължавайте напред. Вече никоя сила на света не може да ни спре!