Стивън Пресфийлд
Александър (22) (Добродетелите на войната)

20
Военните съвети

След Иса на Дарий му отнема още двайсет и три месеца да събере нова армия. Както и първата, той я подготвя при Вавилон. Този път аз ще ида при него. Този път ще се сражаваме оттатък Ефрат.

Вече стават три години, откак нашата войска дойде от Европа. Експедиционната войска присъедини към своите завоевания Финикия, Койлесирия и Месопотамска Сирия, Тир, Сидон, Газа, Самария, Палестина и Египет. Аз станах защитник на Яхве, меч на Ваал, фараон на Нил. Жреците на слънцето ме помазаха за дете на Ра, лодкар на Озирис, син на Амон. Приемам всички почести, ала особено религиозните. Те струват колкото цели армии. Когато са владели Египет, персите са били слепи да обиждат боговете на тази страна. Няма по-сигурен начин да си навлечеш омраза, додето възприемането на местните божества спечелва народната любов, при туй безплатно. Небето говори с един и същи глас в Мемфис и Македония. Презирам оногова, колкото и учен да е той, който не го разбира. Бог си е Бог, в каквато и форма реши да се прояви. Почитам Го като Зевс, Амон, Яхве, Апис и Ваал, лъвоног, чакалоглав, брадат и рогат, с тяло на мъж, жена, сфинкс, бик и девица. Вярвам във всички тях.

Царят, научил ме е баща ми, е застъпник на народа пред небето. Той измолва благословията на Твореца преди семето да влезе в земята и отправя благодарност за обилния урожай. Той има думата преди потеглянето на всяка армия, отплаването на всеки кораб, началото на всяко начинание. Във всеки решителен момент той се обръща за съвет към Бог и го тълкува. Ако царят се радва на небесното благоразположение, същото се отнася и за царството. Кой иноверец е толкова опак, че да отхвърли благословията на Всемогъщия?

Тир и Газа се довериха на здравината на своите укрепления и ме принудиха да ги обсаждам. Каква загуба на кръв и богатства! Заради тирската упоритост за половин година беше прахосан животът на сто и деветдесет добри мъже, а Газа струваше още трийсет и шест души и сто и единайсет дни. Ония мръсници на два пъти за малко да ме убият, първо със стрела от катапулт в гърдите и после с камък, който едва не разби черепа ми. Да не ги беше лишил от разум някой зъл бог? Да не си въобразяваха, че ще допусна друга държава да се разпорежда със стратегически пристанища в тила ми, отдето могат да ме нападнат моите врагове? Да не се надяваха благосклонно да отмина нататък и да оставя страната им невредима като пример за другите, че непокорството пред моята воля е пътят за тяхното самосъхранение? Пратениците ми се опитваха да вразумят вождовете на Тир и Газа, пращах писма, излезли изпод собствената ми ръка. Обещавах да направя градовете им по-богати, по-свободни, по-сигурни. Те продължаваха да се инатят. Накараха ме с тях да дам урок на другите.

Най-много ненавиждам това упорство затуй, защото ме лишава от възможността да съм великодушен. Разбираш ли? Врагът ме принуждава да се сражавам не като благородник, а като касапин — и затова трябва да плати със своята гибел.

Светът, който виждаме, е само сянка, Итане, силует на Истинския свят, Невидимия свят, който съществува отдолу. Каква е тази земя? Не Каквото е, а Каквото ще бъде. Бъдещето. Наричаме Необходимост онзи механизъм, чрез който действа Безкрайното. Явното, произлизащо от Неявното. Бог властва и в двата свята. Но позволява само на Своите любимци да зърнат идното.

В Египет се чувствах като у дома си. Спокойно можех и да съм жрец. Аз всъщност съм воин-жрец, който се отправя натам, дето го прати Божеството, на служба на Необходимостта и Съдбата. Тази идея не е плод ни на суета, ни на самозаслепение. Помисли: времето на Персия беше отминало. В Невидимия свят империята на Дарий вече беше паднала. Кой съм аз, ако не агент на онзи край, който вече съществува в Другия свят и за чисто раждане аз помагам в този?

При Антиохия в Сирия вдигнах голям пир в чест на Зевс и музите. Принесох десет хиляди бика в жертва на олимпийските богове, Херакъл, Белерофонт и всички богове и герои на Изтока, за да измоля тяхната благословия за новото начинание.

Походът, завършил с битката при Гавгамела (или бъдещият поход, завършил с битката при Гавгамела), щеше да е категорично най-сложният в цялата война. Когато събрах македонците и съюзниците във везирския дворец в Антиохия, помолих Парменион да опише предизвикателствата, очакващи войската. Още пазя текста, който прочете той. Ето го:

Настъплението в Месопотамия ще изисква преход между деветстотин и петдесет и хиляда и триста километра в зависимост от маршрута, голяма част от който в безводна пустиня. Ще бъдем откъснати от нашите бази на крайбрежието и съответно от снабдяване по море. Трябва да носим на гърба си или да изтръгваме от страната всичко, от което се нуждаем. После вече ще настъпваме през „сурови земи“, в които почти нямаме агенти и шпиони.

За бройките. Трябва да се грижим за храната и поддръжката на четирийсет и седем хиляди строеваци и цялото им снаряжение, плюс шест хиляди и седемстотин основни коне и единайсет хиляди запасни. Товарните животни ще наброяват над петнайсет хиляди. Освен това армията се е сдобила с множество придружители — съпруги и наложници, деца, роднини. Напоследък водим даже баби. Питейната вода ще представлява проблем дори след като достигнем Ефрат, понеже не вярвам стомасите ни да понесат пикоч, течаща върху тиня, каквото всъщност представлява тая река. Още по-страшни ще са зноят и слънцето. Според всички сведения лете равнините на север от Вавилон били годни само за същества, родени с козина или люспи. Тая земя е поглъщала цели армии. Въпреки това ще се наложи да се сражаваме по жега, заради времето за жътва. Напускаме крайбрежието напролет, като взимаме със себе си ранното жито и ечемик. Пристигаме в Месопотамия в края на лятото и взимаме втората реколта, още млечна, ако подраним, или напълно узряла, ако се забавим. Естествено, ако Дарий не я събере или изгори, и в такъв случай ще се бием в ада на гладен тумбак.

Вавилон е разположен над водослива на Тигър и Ефрат, и двете — големи реки, които не могат да се прекосят никъде на стотици километри разстояние от града. Трябва да построим мост над едната или и над двете. Това ще е истински подвиг пред лицето на над едномилионна армия. Земята край Ефрат е цялата с културни насаждения, канали и напоителни съоръжения ще ни спират на всеки завой. Равнината отвъд реката е гола пустиня. Отдалечиш ли се и на километър от лагера, повече не ще те видим. Дарий е привикал във Вавилон всички годни за война народи в империята си. Пехотата и конницата от ония източни провинции, които отсъстваха при Иса — скити, ариани, парти, бактриани, зогдиани, индийци, — сега са се присъединили към войската му и дори в момента провеждат учения при Вавилон. Това е житницата на неговата империя, той ще я защитава с всички сили. Равнините на север, дето иска да се сражава с нас, са обширни и голи, идеални за стария азиатски начин на воюване. Врагът ще използва сърпоносни колесници, катафракти, сигурно даже бойни слонове. И ще привлече воини от конните племена на Изтока — дахи и масагети, саки, афганци и арахози, — чиито безкрайни пасища раждат безброй бойци. Само провинциите Мидия и Хиркания можели да пратят четирийсет хиляди конници, научавам, а степните сатрапии нататък били още по-богати в това отношение.

Парменион приключва изложението си и сяда. Залата, която е с покрив от кедрово дърво и колони от алабастър, потъва в гробна тишина.

— Поободри ни, Кратере!

Задачата на Кратер е предварителното снабдяване. Той посочва големите и малките градове и селата, през които трябва да минем, и с кои местни агенти е установена връзка за провизии и фураж, водачи, товарни животни, вода. Складове са създадени на определени разстояния по пътя между Дамаск и Тапсак^[1], дето ще прекосим Ефрат. По-нататък трябва да се изхранваме от земята. Кратер довежда бегълци от Дарий, търговци, керванджии, планинци. Те описват района, през който ще пътуваме. Повечето от нас вече сме го чували. Ала искам моите офицери да го чуят пак, както са заедно всички. Искам да го осмислят като войска.

— Ами вино? — пита Птолемей.

Най-сетне първият смях. За това отговаря Къдравелкото. Неговите агенти са открили пивоварни за бира от ориз и фурми, лозови масиви и отделни лозя, местни казани, произвеждащи алкохол от шамфъстък и палмов сок, противен, но годен за пиене в краен случай. Щял да ги завладее всичките, кълне се Къдравелкото, и, Зевсе, можел да ги изпие сам, ако не му попречим. Отговаря му хор от добродушни подигравки.

Колко пари имаме? От Дамаск — двайсет хиляди таланта злато, от Тир, Газа и Йерусалим — още петнайсет хиляди, от Египет — осем хиляди. От крайбрежните градове — още шест хиляди.

Това е петдесеткратно повече, отколкото имахме при тръгването ни, но пак не е и една десета от средствата, с които разполага и които ще използва срещу нас Дарий.

„Колко е горещо в долината на Ефрат?“ „Колко е бърз Тигър?“ „Колко е на брой врагът?“ Всеки пълководец има своя област на отговорност. Всеки има помощници и често отговарят тъкмо те.

Не смятам, че тези съвети постигат много на мига, вече сме чували всичко това и ще го слушаме още сто пъти на още сто събрания. Ала искам моите офицери да се виждат и слушат един друг. Особено наемниците и съюзниците, които, естествено, не се чувстват толкова важни за похода, колкото македонците.

Подобно на всички армии, и тази е раздирана от разногласие и завист — в пехотата старата гвардия, Филиповите съвременници, негодуват срещу новите хора, мои връстници, а хетайрите от Стара Македония, създадени от Филип, нямат доверие на тези от Новата, покровителствани, опасяват се те, от мене. После, гръцката пехота, служеща по принуда и на която не вярва никой, и техните братовчеди, наемните пешаци, които странят от всички, та никой не знае какво мислят. Съюзните и наемните конници са подозрителни, понеже, нали са на коне, могат да побегнат когато им скимне. След това траките и одрисите, които едва поназнайват гръцки, елитната тесалийска тежка конница, надменна към всички освен към хетайрите, от които тя изисква уважение, ала невинаги го получава, копиехвъргачите и пелтастите^[2] от Тракия и Агриания, старите наемници, които дойдоха с нас от Европа, корави като рог, младите войничета, които изгарят от нетърпение да влязат в бой, малко прекалено настойчиво, чужденците и новопристигналите, арменците и кападокийците, сирийците и египтяните, дезертьорите от Киликия и Финикия, които се присъединиха след Иса, гръцките наемници, които първо служеха при Дарий, да не споменавам пеонските и илирийските конници и новата пехота от Пелопонес. Нека се слушат едни други. Нека се гледат едни други в очите. Насочвам дневния ред на съвета към възвеличаване на врага, това сплотява нашите дърлещи се лагери.

Парменион ни е баща, неговите енциклопедични познания и изчерпателна подготовка носят самочувствие. Умът на Птолемей сече като бръснач, може да ти продаде всичко. Нашият най-добър воин е Кратер, който притежава и най-скверния език, думите му са оскъдни като на спартанец. Хората го обичат. Амбициите на Пердика са също толкова явни, колкото и арогантността му, обаче си разбира от работата. Селевк превъзхожда всички по физическа смелост, Кен — по хитрина, докато Хефестион е по омировски благороден. Аз също говоря малко. Научил съм го от баща си.

Кимам на Лизимах, да речем, или пък на Симий, с което му показвам, че искам да вземе думата по обсъждания въпрос. Обичам да изпъквам младши офицери, особено онези, които не са познати на другите. Някой си Ангелид, пътен инженер, описва вид понтонен мост, който разработвали с хората си. Това съоръжение нямало да се държи с пилоти или зъбчати котви (първите тежки, вторите несигурни), а с плетени кошове, пълни с камъни. Бил го изпитал на Оронт и Йордан, реки, дъната на чиито корита са покрити с тиня като Тигър и Ефрат. Смята, че можел да замоства по триста метра в денонощие и да прехвърля оттатък не само хора, но и коне.

— Няма да се налага обозът да мъкне тежки пилотонабивачи, можем да режем дъски и въжета на място от местни материали, каквито според сведенията изобилствали, и даже не е нужно да носим котви, защото и те могат да се направят при нужда.

Давам думата на Менид, полковник от наемната конница, и на Арет от Царските копиеносци. Малцина познават тези мъже, макар те да произхождат от знатни македонски родове, тъй като и двамата са отскорошни и неизпитани заместници на многообични командири. И все пак съдбата ни ще зависи от тяхната воля и дух. Когато Менид се запъва, несвикнал да се обръща към толкова прославено множество, аз се изправям от мястото си и се настанявам на стола до него. Двамата заедно даваме отговори на въпросите, наливам вино за пресъхналото му гърло. Той си възвръща гласа. Кратер го нарича „тъмна ръка“, жаргонно наименование на надарен човек, който се спотайва от хитрост. Шатрата отвръща с мощен смях. Потупвам Менид по рамото. Ще се справи.

Полунощ идва и отминава. Поръчвам късна вечеря. Колкото и да сме самоуверени, срещу нас са потресаващо много. Ние сме петдесет хиляди, врагът може да е милион. Естествено, такава численост е нелепа, понеже включва всяка блудница и перачка, и все пак ще се изправим срещу редовна пехота, петкратно по-голяма от цялата ни войска, и конница, която ни превъзхожда още повече. Когато съветът свършва, Кратер дава израз на страха, измъчващ всеки присъстващ.

— Коя от хитростите, които може да приложи врагът, най-много те безпокои, Александре?

Отговарям, че се боя само от едно.

— Че Дарий ще избяга и няма да ни даде битка.

Изригват овации.

При Маратон в Койлесирия се беше получило писмо от Дарий. В него той ми предлага своята империя на запад от река Халис (второ писмо разширява тази територия до Ефрат) и десет хиляди таланта злато. Щял да ми даде ръката на дъщеря си, казва царят, и моли да му върна неговите съпруга, син и майка, които пленихме след Иса.

Аз отговарям:

Твоите предци нахлуваха в родината ми и нанасяха тежки щети на гърците и македонците, въпреки че не им бяхме сторили нищо. Баща ми беше убит от агенти на служба при тебе, както сам се хвалиш в писма, станали известни на целия свят. Подкупваш мои съюзници да воюват срещу мене, заговорничиш с мои приятели за убийството ми. Ти почна тази война, не аз.

Първо победих на бойното поле онези, които ти прати да ме спрат, после самия тебе и цялата ти армия. Затова не ме наричай нашественик, а завоевател. Ако искаш нещо, ела при мене. Помоли ме за майка си, жена си и децата си и ще ги получиш, както и всичко друго, което ме убедиш да ти дам. Ала не се обръщай към мене като към равен, а като към твой цар и господар на Азия. А ако го оспорваш, защитавай се и се бий, а не бягай, понеже ще те преследвам, дето и да идеш.

Когато пиша, че ще дам на Дарий каквото поиска, стига да дойде при мене, аз не го лъжа. Не изпитвам омраза към този човек. Уважавам го. Готов съм да го направя свой приятел и съюзник. Може да има всичко друго, освен своята империя. Тя е моя и аз ще си я взема.