Стивън Пресфийлд
Александър (7) (Добродетелите на войната)

5
Косият боен ред

Херонея е равнина на северозапад от Тива. Там през четирийсет и петата година от своя живот (и осемнайсетата от моя) Филип поведе армията на Македония срещу обединените сили на гърците. Това беше неговата последна и моята първа голяма битка.

Равнината при Херонея е ориентирана в посока северозапад-югоизток. Земята е покрита с лавандула, благоуханни треви и ароматни растения, укрепеният акропол е на височината на юг и планината Аконтион — на север. Войска, напредваща от северозапад, влиза в равнината в нейната най-широка част, която е близо три километра. Прекосяваш поток, носещ името Хем. Кървава река. Отляво тече Кефис. Там гърците са разположили десния си фланг. Левият опира в цитаделата на града. Противниковият фронт е широк някъде към три километра или около две хиляди и осемстотин щита.

При Херонея векове наред са се сблъсквали вражески армии. Това е естествен театър на военни действия, както и съседните равнини на Танагра, Платея, Левктра, Коронея и Еритри. Там е написана историята на Гърция. В тези равнини от хиляда години са убивани хора.

Днес ще се води друг вид битка. Днес баща ми ще сложи край на гръцкото превъзходство. Сега ние ще сме гърците. Ние, чедата на Македония. Ние, които сме презирани от своите южни братовчеди, които атинянинът Демостен е нарекъл „предполагаеми копелета“. Днес ние ще изтръгнем от гръцки ръце знамето на Запада. От сега нататък ние ще сме защитниците на цивилизацията.

Вражеската войска наброява между трийсет и пет и четирийсет хиляди, а нашата — почти четирийсет. Противникът разполага с достатъчно сили, за да разположи пехотата си в колони между осем и шестнайсет щита по целия фронт.

Елитното подразделение на гърците е Свещеният отряд на Тива. Той се състои от триста мъже. Отрядът е съставен, твърдят поетите, от двойки любовници. Идеята е, че всеки мъж ще се сражава като луд, за да не се опозори в очите на любимия си, или ако ги победят, не ще изостави другаря си.

— Каква глупост! — саркастично коментира темата Теламон. — Ако се ставаше първокласен войник само с онождане на другарите си, единствената команда на старшината щеше да е „Кръгом! Наведи се!“.

Баща ми също познава добре Тива, защото като млад три години е бил там заложник. Свещеният отряд не е двойки любовници, естествено. Как, след първата младежка брада?! Всъщност това са най-храбрите и атлетични мъже от най-знатните тивански семейства, сред които днес шестима олимпийски шампиони и десетки победители в по-малки състезания в Гърция. Подразделението се издържа от държавата, неговите войници са освободени от всякакви граждански задължения, освен от обучението за война. Тиванските девойки припадат по воините от Отряда, уви, напразно, понеже последните, както свидетелства техният сънародник Пиндар

„… са се венчали за Войната

и верни ней са до смърт“.

Свещеният отряд е само от хоплити, тежковъоръжени пехотинци. Доспехите им са шлем от бронз или желязо (две и половина кила), бронзова предна и задна броня (пет и половина кила), наколенници (по едно кило всеки) и деветдесетсантиметров щит с форма на паница, направен от дъб с бронзов обков отпред (пет-шест кила). С други думи, петнайсет-шестнайсет кила партакеши, като не броим оръжията (още четири и половина кила), наметало, хитон и обуща. Гръцкият хоплит е най-тежко въоръженият пехотинец на света. С високо вдигнатите си застъпващи се щитове, над които се подават само гребените на шлемовете и отворите за очите им, Свещеният отряд е масивна стена от бронз и желязо пред врага.

Отрядът е триста души само на парадния плац. На бойното поле е две хиляди и четиристотин. С всеки хоплит има по седем пехотинци от опълчението, с които образуват колона от осем, и отзад вървят още толкова резерви, с които стават общо четири хиляди и осемстотин. Отрядът няма конница и не се бои от конница. Конната войска е безполезна, смятат тиванците, срещу защитената с бронзови доспехи строена в плътен боен ред и насочила копията си напред фаланга.

Подобно на всяка елитна пехота на южните гърци, Свещеният отряд се сражава отблизо. Оръжията на воините са два и половина метрово копие, с което атакуват с надраменен захват иззад застъпващите се щитове, и къс спартански тип меч за намушкване, който използват в близък бой. Отрядът се придвижва под ритъма на флейта и няма сигнал за отстъпление. Неговият девиз е „Умри, но не отстъпвай“. Войниците му несъмнено са най-добрата пехота в Гърция и са сред най-елитните тежковъоръжени войски в целия свят, включително персийските десет хиляди Безсмъртни.

Днес аз ще ги унищожа.

Ето как узнах, че тази работа ще е за мене. При Фера в Тесалия, последното спиране преди войската на Филип да се отправи на юг към Херонея, баща ми нареди да се проведе бойно учение. Уж трябваше да почне призори, ала цял ден не се получи заповед, полунощ дойде и отмина и едва по-късно, чак на трета стража, дойде вест да строим хората — в мрака, сред глъчка от пъшкане, мърморене и ревове на старшини. Филип тъкмо това и целеше, естествено. Искаше мъжете да са уморени и гладни, разядосани и разпасани. Това повече щеше да наподобява хаоса на битката. Самият той се появи в последния момент с половината от хетайрите, хиляда леки конници от Тесалия и триста тракийски копиеносци. Конското множество вся още по-голям хаос на полето. Грееше нарастваща луна. Равнината, мокра от наскоро излелия се неприсъщ за сезона порой, блестеше лъскава и коварна под все още падащия ръмеж. „Тапи долу! Заголете ги!“ предадоха Филиповата команда главните старшини, което означаваше войниците да свалят дряновите кании и мазните вълнени парцали от върховете на пет и половина метровите сариси.

Веднага заприлича на битка. Под дъждовните капки се появи остро желязо. Сега пехотинецът трябваше да внимава и да не се блъска, защото и при най-малката грешка тези наточени върхове можеха да отрежат ухото на другаря му или да му избодат окото. Филип нареди да открият и щитовете. Калъфите от волска кожа бяха смъкнати. Разнесоха се псувни. Влагата щеше да свърши своята пакост, на хората щяха да са им нужни часове, за да лъснат пак бронзовия обков. Чу се мърморене и ропот. Лееше се конска пикоч, вече смърдеше на лайна, човешки и конски, на вино и кожа, зловонният дъх на ескадроните се смесваше с аромата на тревата и миризмата на смазка върху желязо, което напомня за битка като нищо друго.

Баща ми беше заел позиция на хълмчето под светилището на Алевадите^[1]. Препуснахме при него с Хефестион и Клит Черния, отличен офицер от конницата, който щеше да оглави Царския ескадрон на хетайрите, и застанахме отляво на царя, който се обръщаше към своите пълководци Парменион и Антигон Едноокия, също на коне. Другите военачалници бяха отдясно и отзад. Филип описваше как ще протече битката. Във въздуха висеше неизреченият въпрос кому ще се падне честта да се изправи срещу Свещения отряд.

Баща ми го прескачаше. Дори не споменаваше за това. Докато Антигон, който вече не можеше да се сдържа, нетърпеливо възкликна:

— Кой получава Отряда, Филипе?

Царят не му обърна внимание и продължи рецитацията си. После небрежно, сякаш отпъжда муха, каза:

— А, тиванците ли? Синът ми ще се погрижи за тях.

Това беше първият и единствен път, когато Филип каза нещо по темата в мое присъствие, като прибави само (при това се обръщаше към всички, а не конкретно към мене), че съм щял да разполагам с четири отряда тежка пехота, шест хиляди мъже, и всички хетайри.

Когато си тръгнахме, Хефестион кипеше.

— Царят ти даде прекалено много хора!

Приятелят ми се боеше, че Филип е помрачил славата ми, като ми е отпуснал толкова сериозни сили. Казах му, че не познава баща ми.

— В навечерието на битката той ще ми вземе два отряда пехотинци и половината конници. — Както и направи.

Баща ми не беше ни луд, ни опак, както смятаха мнозина, а хитър като котка. Той познаваше своите военачалници, по собствените му думи, като курва — редовните си ебачи. Познаваше и мен. И струва ми се, ме обичаше повече, отколкото съзнаваше или показваше. Ала Филип беше цар и искаше същото за сина си. Антипатър до ден-днешен не ми го е казвал, понеже се опасява от гнева ми, но от друг източник знам, че когато онази нощ Филип оттеглил половината от силите ми два часа преди битката, той, Антипатър де, се възпротивил на своя господар:

— Да убиеш Александър ли искаш?!

На което баща ми отговорил:

— Само да го изпитам.

Три нощи по-късно сме при Херонея. Главните сили на врага — тиванците, атиняните и коринтяните — вече са се разположили в най-тясната част на равнината. Няколкото им отряда наемници и опълченията на Мегара, Евбея, Ахея, Левка, Коркира и Акарнания се точат през цялата нощ. Собствената ни войска пристига през целия следващ ден, първо челните подразделения, сетне главната част и накрая изостаналите.

Аз водя ескадроните си непосредствено след съгледвачите и ударните отряди. Ние сме челните подразделения, първите македонски части на бойното поле. Нашата работа е да се придвижваме пред настъпващата армия, да предупреждаваме Филип за вражеската диспозиция и за евентуалните коварства, заложени по пътя на главната войска. Няма нищо тревожно. Гърците са пред очите ни, чакат ни да се приближим и да си ударим челата с тях. Ние пропъждаме изпратените напред в разреден строй вражески отделения и завземаме подходящ лагер. Заповядвам на конниците от ударните отряди да се разгърнат в равнината и да завардят фронта за цялата армия. Когато пристига всяка следваща част, интендантите я насочват към съответното й място.

Моето командване, ако може да се нарече с толкова внушителна дума, се състои от равен брой офицери ветерани от пехотата — великия Антипатър, Мелеагър, Кен, — избрани лично от баща ми, за да обуздават евентуално младежко безразсъдство от моя страна, и другари на моята възраст — Хефестион, Кратер, Пердика, дългокосия Леонат, когото наричаме Къдравелкото. Те ще водят ескадрони от хетайри. Клит Черния е начело на моите телохранители, Теламон отговаря за подготовката на воините. Той посочва Свещения отряд от отсрещната страна.

— Дай да хвърлим един поглед.

Всякакви действия на тиванската армия ще бъдат предвождани от Свещения отряд. Далеч по-важен обаче ще е нейният специфичен строй: косият боен ред. Докато яздим на отслабващата светлина, погледите ни обхождат терена и вражеските формирования в търсене на признаци за това как ще се разгърнат.

Косият боен ред е измислен от легендарния тивански пълководец Епаминонд. Преди него войните в Гърция били просто побоища. Армиите се строявали една срещу друга, настъпвали и почвали да се млатят, докато едната страна не се признавала за победена. Често се случвало едната войска да си плюе на петите още преди другата да е нанесла първия удар. Това обаче също решавало спора.

Спартанците станали майстори на този вид тупаница и редовно пердашели тиванците и всичките си други съперници.

Косият боен ред сложил край на това. Епаминонд не харесвал този термин. Той го наричал „сюстрофе“ — „струпване“. Принципът наподобявал юмруци на боксьор, който не удря едновременно с двете си ръце, а задържа едната назад, докато нанася удар с другата. Епаминонд строил войската си както преди, успоредно на противниковия фронт. Ала вместо да нападне едновременно по цялата му дължина, той съсредоточил силите си в единия фланг, левия, и задържал другия назад. В битка спартанците винаги разполагали основните си сили отдясно. Това била най-почетната позиция, там се сражавал царят им, заобиколен от своята „агема“ — телохранителите от тежката му конница. Като поставял своите сили отляво, точно срещу спартанския цар, Епаминонд поемал фронталния удар на врага. Ако успеел да разкъса елитните му отряди, смятал той, всички по-слаби части щели да се обърнат в бягство.

Как подсилил левия си фланг Епаминонд? Първо, не го строил в колони по осем щита като спартанците или по шестнайсет, както правели в миналото тиванските пълководци, а по трийсет, та дори петдесет. После дал на войниците си ново оръжие — три и половина метрово копие, доста по-дълго от спартанските два и половина метрови пики. И накрая, Епаминонд променил щитовете на хората си, като направил вдлъбнатини отляво и отдясно и облекчил тежестта чрез ремъци през шията и рамото, така че и двете ръце на неговите копиеносци да са свободни, за да държат дългата пика.

Епаминонд срещнал спартанците в равнината на Левктра и ги разбил. Гърция от векове очаквала такъв поврат. Отдавна потисканата Тива с един удар се превърнала във водеща сила в Гърция, а той, Епаминонд — в неин герой и гений.

Баща ми е познавал Епаминонд. В кулминацията на тиванския възход били взети заложници от македонската династия. Сред тях бил и тринайсетгодишният Филип. Живял в Тива три години. Отнасяли се добре с него и той си отварял очите на четири. Когато се върнал у дома, нямало маневра на тиванската фаланга, която да не е усъвършенствал.

Когато станал цар, Филип реформирал македонската армия по примера на Тива. Само че надминал Епаминонд. Още повече удължил двуръчното копие и го направил пет и половина, вместо три и половина метра. Това била сарисата. Пред първата редица на войската вече стърчал гъсталак от остро желязо — не само от първите три редици, а от първите пет. Никой противник, колкото и храбър или тежковъоръжен да бил, не можел да се надява, че ще оцелее срещу такава сила. Филип не се ограничил с това обаче. Македонската армия вече била съставена единствено от професионални войници, които били разквартирувани в казарми и получавали месечно възнаграждение. Тримата с неговите велики пълководци Парменион и Антипатър обучили фалангата да може да се разгръща от колона в редица, да завива настрани, да се обръща кръгом и да изпълнява всяка маневра на едновремешните хоплити по-бързо, по-ловко и в пълен синхрон. Светът никога не бил виждал войска като македонската фаланга. Ако Епаминонд се завърне от гроба, Филиповите копиеносци ще го смажат.

С другарите ми прекосяваме полето при Херонея. Воините от Свещения отряд са пред позициите на армията си. Намазали са телата си с масло и изпълняват гимнастичните си упражнения като спартанците на Термопилите. Човек не може да си представи по-добре изглеждаща сила. Даже оръженосците им са красиви. Лагерът им представлява идеален квадрат. Натрупаните оръжия блестят на слабата светлина.

Ние се приближаваме на половин хвърлей камък. Аз се представям и заявявам на всеослушание, че Тива и Македония не бива да се сражават една срещу друга, а заедно да тръгнат на поход срещу персийския трон.

Тиванците се засмиват.

— Тогава кажи на баща си да си върви вкъщи!

Посочвам техния лагер.

— Там ли ще е позицията ви утре?

— Може би. А твоята?

Оказва се, че Клит Черния познавал двамина от тях — братя, борци от Немейските игри. Тримата си разменят клюки и се осведомяват за новините. По това време при мен идва пеш изключително красив четирийсет-петдесетгодишен офицер.

— Възможно ли е това наистина да е синът на Филип? — усмихнато пита той. Бил приятел на баща ми, казва мъжът, и се представя като Короней, син на пълководеца държавник Памен. Тъкмо в Паменовия дом прекарал заложничеството си Филип. — Баща ти беше на четиринайсет, а аз на десет — продължава Короней. — Често ми натискаше главата под вода и ме пляскаше по задника.

Засмивам се.

— Същото правеше с мене!

Короней дава знак на един красив двайсетгодишен момък да се приближи.

— Представям ти сина си. — Прекалено официално е да останем на седлата. С другарите ми слизаме от конете. Нима е възможно утре заран да се бием с тези чудесни хора?!

Синът на Короней носи дядовото си име Памен — красиво момче с безупречни доспехи, половин глава по-високо от баща си. Родител и наследник застават един до друг, и двамата воини от Свещения отряд.

— Така стоим и в бойния ред — заявява младежът.

Опитвам се да преглътна неочакваните си сълзи. Кинжалът на пояса ми е от тотска стомана с инкрустирани скъпоценни камъни, струва един сребърен талант. Обръщам се към Короней.

— Приятелю, ще приемеш ли този дар в знак на признателност за твоите грижи за баща ми?

— Само ако ти приемеш това — отвръща той и ми подава лъвския герб от нагръдника си, кобалт и слонова кост със златна инкрустация.

— Какви прекрасни хора! — отбелязва на връщане Хефестион.

На това място, Итане, с оглед на твоето образование трябва да разгледам един въпрос, който ужасява всички млади офицери. Говоря за изпитването на съчувствие към врага. Никога не се срамувай от това чувство. То не е признак за мекушавост. Напротив, според мене е най-благородната проява на воинска добродетел. Баща ми не смяташе така. Една вечер след победата при Херонея имах възможност да поговоря с него за онази среща с тиванския воин Короней. Филип ме изслуша внимателно.

— И какво ти подсказа сърцето в оня момент, сине? — Подкачаше ме, виждах го, не от злоба, а за да поправи поведението ми, което му се струваше прекалено благородно. — Изпита ли съчувствие към хората, които имаше за задача да избиеш? Или си способен да превръщаш сърцето си в камък, както говорят хората за баща ти?

Бяхме си у дома в Пела, поводът беше вечеря с Филиповите офицери. Те се бяха умълчали и ме наблюдаваха в очакване.

— Тъй като бях готов да платя със собствения си живот, татко, смятах, че имам право да отнема живота на врага — и че небето не прави изключения в такава сделка.

— Вярно, тъй си е! — одобрително замърмориха присъстващите.

— Точно така — засмя се баща ми. — Самият Ахил не би могъл да даде отговор, поверен на древния дух. Но я ми кажи, сине, как ще се държи едновремешният Ахил в покварените и срамни нрави на нашето време?

— Той ще ги извиси със своята добродетел и чистотата на намеренията си, татко. И дето и да е, дори в тези упадъчни времена, неговият свят ще е благороден и непокварен.

Така му рекох и наистина го вярвах. Ала не споменах нещо друго. В онзи момент, докато баща ми ме разпитваше пред своите офицери, аз усетих своя даймон^[2], вродения си гений. Влезе така, както дух влиза в стая. Обзе ме усещане за яснота и непоколебима убеденост. Както никога дотогава осъзнах, че моята дарба неимоверно превъзхожда бащината ми. Погледът ми сякаш минаваше право през него. И той го разбра. Както и стоящият до рамото му Парменион, и стоящите до мен Хефестион и Кратер. В този миг се сблъскваха две поколения, едното залязващо, другото изгряващо.

Какво ми показа моят даймон в онзи момент на размяна на дарове с благородния Короней? Показа ми двуостър меч. Едното острие — на съчувствието, съпричастието, дори обичта, другото — на суровата Необходимост. „Те вече са мъртви, тези храбри тивански воини — каза ми моят гений. — Като им отнемаш живота, Александре, ти само изпълняваш танц, предопределен от памтивека. Изпълни го добре“.

През целия следващ ден войските се строяват и престрояват. Призори Свещеният отряд е разположен в края на десния фланг на тиванците. Шест часа по-късно аз се приближавам. Тристате вече са подредени като авангард в центъра и левия фланг на противника. Тази игра съвсем не е случайна, понеже мястото на Свещения отряд ще издаде цялостния замисъл на врага, доколкото може да го разкрие такава диспозиция. Моите подразделения разучават контрадействия, готвят се за всякакви възможности. Още няма нищо от баща ми. Досега не е пратил вестоносец, за да ме лиши от половината ми сили. Моите шпиони в шатрата му съобщават, че заповедта ще се получи към полунощ. Инструктирам военачалниците си да не натоварват прекалено конете, нито едно животно да не е твърде напоено или нахранено. И те са напрегнати като самите нас, не искам коремите им да се разстроят. Към смрачаване предните ни постове залавят двама пленници. Клит Черния ги довежда. Би трябвало веднага да ги пратя при Филип и ще го направя, обаче…

— Дай да ги разпеем тия птички, Александре. Бас държа, че ще чуем интересна песен.

Клит е истински негодник, шестнайсет години по-голям от мене, сред най-големите мошеници, които е раждала моята родина, страна на изпечени измамници. По-късно в Афганистан двамата с Филота (който щеше да оглави хетайрите) бяха единствените военачалници, които се възпротивиха на опита ми да им обръсна брадите и да наложа гладко избръснатата мода, която харесвах. Филота отказа от суетност, Клит — от вярност към Филип. Не можех да му се сърдя. Клит е голям воин. Смелостта му е непоколебима. Когато съм бил бебе, той бил главен паж — и любовник — на баща ми. Нему се паднала честта да ме отнесе при кръщелния купел, той го заявява публично при всяка възможност. Това едновременно ме дразни и забавлява. Клит е майстор на камата и гаротата, царят многократно се е ползвал от неговите услуги. Хефестион го смята за главорез, майка ми два пъти се е опитвала да го отрови. Но той е толкова безстрашен, и в спора, и на бойното поле, че не само го слушам, но и искрено го харесвам. Ние с Хефестион ще скърбим за жертвите, които трябва да даде Свещеният отряд. Клит не е толкова чувствителен. Той няма търпение да влезе в бой и да почне да сече глави. Фактът, че враговете са по-добри хора от него, само прави удоволствието още по-голямо. Както отбелязва за Клеон от Атина драматургът Фриних, той е „злодей, но наш злодей“.

Разпитваме пленниците за утрешните позиции на Свещения отряд. И двамата се кълнат, че подразделението ще бъде разположено в края на десния им фланг, срещу реката. Не им вярвам.

— Какъв си по занаят? — питам единия. Той отговаря, че бил учител по геометрия, „математикос“. — Тогава ни кажи какво е отношението между квадрата на хипотенузата и сбора от квадратите на двата катета в правоъгълния триъгълник.

Мъжът получава пристъп на кашлица.

Клит го сръгва с острието на меча си.

— Ти да не си актьор бе, човек? — Къдриците на по-младия пленник изглеждат подозрително идеални. — Я ни изиграйте нещо от „Медея“, копелета такива!

Тиванците ще са луди да разположат Свещения отряд в края на десния си фланг. Ако го направят, аз само трябва да задържа своя ляв фланг, за да ги оставя на сухо. Възможно ли е от тази позиция да се преместят в центъра и съседните им части да изпълнят ролята на затваряща се порта? Не и ако оставя една част пехотинци и конници да ги атакува флангово и в тил, когато опитат. Обсъждам това с Антипатър, когото баща ми е определил за мой наставник и съветник.

— Отрядът ще е в центъра или на левия фланг, Александре, в никакъв случай на десния. Даже тиванците не са чак такива тъпаци.

Подготвяме се до полунощ. Сетне двамата с Хефестион обхождаме редиците. Херонея е прочута с билките, които селяните отглеждат за производство на благоухания. През нощта ароматът им в долината е по-силен.

— Долавяш ли го, Александре?

Има предвид усещането за нещо епохално.

— Като вкус на желязо в устата.

И двамата си мислим, че утре по пладне тази благоуханна равнина ще вони на кръв и мърша. Забелязвам, че приятелят ми плаче.

— Какво има, Хефестионе?

Отговорът му се позабавя.

— Просто ми хрумна, че този безупречен момент никога не ще се повтори. Утре всичко ще се промени и най-вече ние самите.

Питам го защо това го е разплакало.

— Ще сме по-възрастни и по-жестоки — казва Хефестион. — Най-сетне ще сме участници в събитията. Съвсем различно състояние от сега, когато стоим на прага. — Той се отдръпва, виждам, че трепери. — Онова безкрайно поле от възможности, което през целия ни живот се е откривало пред нас, до утре вечер ще се е смалило. Ще липсват шансове, на тяхно място ще има факти и необходимости. Утре няма да сме момчета, Александре, а мъже.

— „Който иска да се събуди, трябва да престане да сънува“ — цитирам Солон аз. — Не му мисли много, Хефестионе. Ние сме родени за утрешния ден. На небето може да е различно, но тук никой не може да печели, освен като губи.

— Така е — сериозно се съгласява той. — Дали аз ще загубя твоята любов?

Ето какво измъчвало нежното му сърце! Сега е мой ред да се разтреперя. Стискам ръката му.

— Никога не ще я загубиш, приятелю. Ни тука, ни на небето.

Два часа преди изгрев-слънце пристига вестоносецът: всички офицери да се съберат за последни разпореждания.

В шатрата на Филип е лудница, претъпкана е не само с македонските военачалници на пехотата и конницата, но и с капитаните на съюзните тесалийски, илирийски, пеонски, тракийски и други полудиви племена, всичките пияни-заляни и въпреки цялата им шумна наглост разтреперани от ужас. Войната е страх, никой да не ме убеждава в противното. И даже тези диви свине от Севера долавят стъпките на Смъртта в мрака наоколо.

Къде е Филип? Закъснява, както винаги. Походната му палатка е цялата в кръпки, взета е от интендантството. Само небето знае къде се е дянала истинската му шатра. Нощта е ледена и ветровита, платнището плющи и плаши конярчетата и пажовете. Навън конете на вестоносците се теглят от вързалата. Вътре факлите гаснат от вихъра. Пълководците знаят, че са тук за битката на живота си срещу тиванците, които са на върха на своята сила, победители на спартанците, ненадвивани от над трийсет години. С тях е половин Гърция — атиняни, коринтяни, ахейци, мегарци, евбейци, коркирци, акарнанийци, левкадийци, подсилени с пет хиляди наемници, вербувани чак от Италия — всички с главните сили на своите войски, всички защитаващи свято огнище и земя. Днешният ден ще промени света. Този сблъсък ще реши съдбата не само на Гърция, но и на Персия и Изтока, понеже щом възтържествува тук, Филип ще се отправи към Азия, за да събори стария световен ред. Хора и животни тръпнат в очакване. Всички са уплашени, даже пълководци със сто похода зад гърба си, а зъбите на по-младите военачалници тракат от студа.

Изведнъж се разнася проскърцване на обуща и идва баща ми. Сякаш в шатрата се е появил огромен лъв. Целият настръхвам. Настроението в миг се преобразява от трепет в абсолютна увереност. Знак за това е въздишката, групово изпускане на въздух. Веднага и без да е изречена и дума, всеки разбира, че щом Филип е тук, не може да загубим. Очите ми са приковани в баща ми. Изумително е колко малко прави. Не привлича вниманието към себе си. Всъщност е сдържан. Командирите, дори великите пълководци, го следят с поглед, докато върви по кривия дъсчен под. Той дъвче една от онези пръчки сушено месо, които войниците наричат „кучи крак“. Когато влиза, един помощник му подава свитъка с плановете. Филип захапва кучия крак, избърсва едната си ръка в плаща си, а другата — в брадата си. Парменион и Сократ Червенобрадия, полковник от хетайрите, се отдръпват от походния стол на царя, един паж го премества напред. Баща ми не застава на челното място на масата, за да поеме ръководството на съвета, а се тръшва тежко на стола си. Кучият крак явно го вълнува повече от предстоящата битка. Няма думи, които да предадат силата на въздействието на това безгрижие. Филип вдига поглед към Парменион, посочва бойните планове и изрича само една дума, „Приятелю…“, сякаш иска да каже: „Прощавай за закъснението, продължавай, моля те“.

Парменион продължава. Тук трябва да отбележа още нещо. Въпреки че офицерите внимателно слушат как пълководецът повтаря инструкциите за битката, самите му думи нямат никакво значение. Капитаните са инструктирани многократно, те знаят задачите си, от ремъка до токата. В този час е важна единствено увереността в гласа на Парменион — и мълчаливото присъствие на Филип до него.

Що се отнася до мене и моите заповеди, те са произнесени с пълно равнодушие.

— Ескадроните на Александър ще унищожат тиванската тежка пехота на левия фланг — заявява Парменион.

Инструктажът приключва. Баща ми не призовава ни боговете, ни предците. Просто се изправя, хвърля кучия крак на пода, поглежда другарите си с лице, изразяващо бодро нетърпение, и казва:

— А сега на работа!