Стивън Пресфийлд
Александър (30) (Добродетелите на войната)

28
Чудовища от дълбините

За двайсет дни стигаме до Суза. Тук съкровището на Дарий е петдесет хиляди таланта, хиляда и двеста тона злато и сребро — толкова много, че не можем да го носим с нас. Още четирийсет дни сражения и форсирани маршове и стигаме Персепол. Вече сме в същинска Персия. Дарий е избягал на север към Екбатана и чрез своя сатрап Ариобарзан се опитва да ограби столицата. Изпреварваме го, като взимаме сто и трийсет километра за два дни и една нощ. В Персепол в царската хазна има сто и двайсет хиляди таланта злато. Пренасянето дори на част от него до Екбатана изисква пет хиляди камили и десет хиляди чифта магарета. Обозът е дълъг двайсет и седем километра. Богатството е толкова огромно, че никой не си и помисля да го открадне. Мъжете седят на кюлчета сребро край готварските огньове. Яхат конете си, като стъпват на чували със злато.

От Гавгамела са минали девет месеца. Армията е неузнаваема. Подкрепленията най-сетне са ни настигнали, петнайсет хиляди конници и пехотинци, и половината вече са покварени от излишеството, което виждат във всяка ръка. В Персепол при нас сякаш се е събрал половината свят. От Атина са надошли актьори и акробати, имаме готвачи от Милет и фризьори от Халикарнас, от Сирия и Египет прииждат сарачи и шивачи, наред с танцьори и жонгльори, звездобройци и гадатели, дневни момичета, флейтистки, нощни момичета. Сводниците ни, отбелязва Птолемей, били повече от цялата ни конница. Ежедневно пристигат нови кервани. Армията се е превърнала в истинска промишленост. Като че ли всеки ветеран мъкне невеста или наложница и половината й рода. Баща ми забраняваше каруците във войската си. Старшините и даже ефрейторите в моята карат вещите си с каруци. Филип позволяваше по един слуга на десет мъже. В моята армия първите имат числено превъзходство пред вторите. Ние носим богатствата си и ги яздим. Керванът от коне на Филота щеше да стигне за цял ескадрон в бащината ми войска, със запаса му от обуща щеше да се обуе цяла дивизия. В Персепол той открива човек с коса точно като неговата и го наема само за да му „отглежда“ нови кичури (войниците му викат „нивата за коса“), които Филота сетне кара своя фризьор (да, той мъкне и фризьор) да вплита на главата му, за да сгъсти оплешивяващата му грива.

Това е противно на войнишкия дух и ме отвращава, но и самият аз съм се разпасал. След Дамаск взех в леглото си Мемноновата вдовица Барсина — по предложение на Парменион, за да ме опази от харема на Дарий. Неговият план обаче ми се отразява добре. Почвам да изпитвам обич към тази жена и да използвам нейните услуги. Барсина ме предпазва. Ако не е тя, просители и тъжители ще поглъщат всяка минута от деня ми. Барсина залоства вратата ми и ме оставя да работя. Не ми позволява да пия прекалено, което е моя слабост, и бди над масата ми.

Давам пир за рождения й ден. Устроено е представление. Акробати, въоръжени с мечове (истински, чиято острота те показват, насичайки дюли, с които жонглират), изпълняват пантомима за завладяването на Персия. Номерът цели да поласкае македонците, ала след края му Тигран, който ми е станал скъп приятел, се изправя обиден и обвинява Барсина затова безсрамно угодничество. За всеобщо удивление Парменион скача на крака.

— От какво се оплакваш, персиецо? — пита той Тигран. — Вие спечелихте войната, не ние!

Никога не съм виждал Парменион толкова пиян, ни толкова развълнуван от скръб. Залата, а тя е грамадна, се смълчава. Парменион се обръща към мене.

— Да, ние изгубихме! — заявява той. — Сразихме тия перси на бойното поле, ала те ни надхитриха в двореца. Само виж какво носим и ядем, свитите, които ни прислужват! Ти не си победил Дарий, Александре, а си се превърнал в него. А що се отнася до тия твои наставници, тия жени паяци, дето сам ги доведох — какъв глупак съм!

Гласове се опитват да го надвикат, уплашени от гнева ми.

— Сега ще ми кажеш, че баща ми никога е нямало да се държи по този начин — подкачам го аз.

— Нямаше, разбира се.

— Аз не съм баща ми!

— Да, ясно го виждаме — отговаря Парменион.

В друг момент такава наглост щеше да накара ръката ми да потърси меч. Тази вечер обаче изпитвам единствено отчаяние.

Хефестион ме защитава.

— Александър не е Филип, наистина — потвърждава той. — Защото Филип никога не се е изправял срещу предизвикателства от такъв мащаб, даже не е сънувал за тяхното съществуване! Ако ни предвождаше Филип, още щяхме да сме в Египет и да сме се отдали на пиянство и разврат…

— А сега на какво сме се отдали? — прекъсва го Парменион.

— … вместо да се стремим да превърнем света в нещо дръзко и ново!

Парменион се изсмива в лицето на Хефестион. Старият пълководец е над седемдесетгодишен. Той вече е жертвал във войната един от синовете си, Хектор, и ще изгуби втори, Никанор, преди да са изтекли два месеца. Тялото му носи двайсет почетни рани. Помни ме като бебе и баща ми — като другар от младостта си, с когото са мечтали… За какво? Не за това, определено.

Той се обръща към Хефестион.

— Не мога да спя в това легло — в леглото на достъп до моята личност, иска да каже Парменион, — додето ти си в него.

Моят приятел гневно се изправя.

— Какво значи това, кучи сине?

Филота скача да защити баща си. Толкова е пиян, че за малко не се просва по очи. Телохранителите начело с Къдравелкото го хващат и го изправят.

— Приятели! Това да не е сборище на философи?

Смях разведрява обстановката. Втурват се пажове, всеки при конкретен човек, и носят разхлаждащи кърпи и разредено вино. Когато врявата стихва, Хефестион става. Никога не съм бил по-горд с него, отколкото в този момент, като го виждам да отвръща с търпение на обидата и с великодушие на злобата.

— Братя, когато заедно са се устремили в трудности към велико постижение, мъжете доброволно потискат личната си суета, додето въпросът се реши — казва той. — Ала когато целта бъде постигната, всеки иска своя дял от печалбата. Сега е най-опасният момент за нас. Изведнъж всички сме господари и големци. Всеки смята своя принос за по-голям от този на другарите си и се сърди, като вижда, че те обират лаврите, които според него по право му принадлежат. Какво се е случило с нас, приятели? Зевсе, когато проливахме кръвта си и умирахме на бойното поле, какво не бихме дали да пируваме на възглавници с хубавите неща на земята, наредени пред нас? Сега сме здрави, читави и богати, и все пак се дърлим като селски котараци!

— Добродетелите си ли сме изгубили? — продължава той. — Още не, струва ми се. Но вече живеем в непознати на никого досега мащаби, освен на персийските царе, и нямаме друг избор, освен да се издигнем на такава висота. Ние сме като змията, която погълнала слона. Спечелихме толкова голямо богатство, че ни присяда. То ни надвива, въпреки че го обявяваме за свое.

Хефестион моли за помощ боговете и призовава нас, старите си другари, да се обединим около обща цел.

— Нека тук и сега подновим своя обет един към друг и към нашия цар, приятели, и да се закълнем в святата връзка помежду ни да се подкрепяме, както в дни на сполука, тъй и в беда, като истински братя, каквито сме били през целия си живот. Ще дадете ли обещание заедно с мен, другари? Понеже тук сме като моряци, носени от теченията в морето, морето на успеха, и постиженията ни не зависят от нищо друго така, както от това да се държим за ръце, за да не бъдем отнесени надалече един от друг. Защото под повърхността на това море плуват чудовища, които ще ни отхапят краката.

Нашите другари се сплотяват около призива на Хефестион и кризата отминава.

Стигаме в Екбатана към средата на лятото. Дарий е избягал само преди няколко дни в източната част на империята. Последните остатъци от войската му са трийсет хиляди пехотинци, включително четири хиляди гърци, хората на Патрон, които са оцелели при Гавгамела, плюс пет хиляди стрелци и прашкари и три хиляди и триста бактрийски конници начело с Бес и Набарзан. Една трета от Азия все още принадлежи на царя, с достатъчно мъже и коне, за да вдигне най-голямата армия, с която сме се сблъсквали.

Не от това се опасявам.

С Дарий е свършено. Със страх ме изпълва обаче възможността собствените му хора да се обърнат срещу него преди да успея да ги настигна и да му спася живота.

В Екбатана за мене е оставено писмо от царя. Управителят на двореца му, когото взех в своята свита, потвърждава автентичността на посланието — било продиктувано и подпечатано лично от Дарий.

До Александър от Дарий, поздрав!

Пиша ти като мъж на мъж, затова пропускам всички царски титли и обръщения. Знай, че имаш вечната ми признателност за вниманието и грижите ти за моята царица и семейството ми. Ако с човечните си дела си целил да докажеш, че си достоен за славата си на завоевател, вече си го постигнал. Поздравявам те.

А сега, приятелю, ако мога да се осмеля да се обърна така към тебе (понеже няма как да не смятам, че заради общото ни минало на противници, както и заради отговорностите на царския ни сан, ние навярно се разбираме по-добре от които и да е други двама на земята), те моля за следната услуга. Не ме взимай в плен. Когато отново се срещнем на бойното поле, позволи ми да загина достойно. Не ме обричай на безчестно съществувание, било заради милосърдното ти желание да пощадиш живота ми, или във великодушния си стремеж да ме върнеш на трона. Отгледай сина ми като свой. На твоите грижи поверявам близките си. Знам, че ще се отнасяш към тях като към собствените си роднини.

Сърцето ми се трогва от Дариевата искреност и благородство. Въпреки неговото настояване повече от всякога искам да съхраня живота му, не само като цар, но и като човек. Събирам бърза и силна войска от хетайри, копиеносци и наемни конници, наред със стрелците, агрианите и цялата фаланга, която не е останала да охранява хазната. Колоната се отправя на изток с изтощителен марш. Вече сме в Хиркания, в коридора между Партската пустиня и Каспийско море.

Времето е бурно и богато на поличби. Изобилстват орли и гарвани, усещаме ръката на Съдбата близо над нас. Всеки ден след пладне се развихрят гръмотевични бури. Огромни мълнии разцепват небесата, порои заливат колоната. Вражеските следи, ясни като утринна улица, до вечерта са напълно измити. Надушваме края на империята.

На шестата заран пристига вестоносец от Патрон, гръцкия капитан, останал верен на Дарий, което му прави чест. Военачалниците на царя се готвели да го предадат, съобщава Патрон, умолява ме да не щадя сили в преследването и предлага своя пратеник за водач и придружител. Самият той щял да остане с Дарий да го пази от собствените му хора, ала не можел вечно да защитава царя без чужда помощ.

Продължаваме с пълна скорост и на единайсетия ден стигаме в град Рага^[1], на еднодневен марш от Каспийски врата. Главната част от фалангата изостава, дори бойните коне лъхтят от бързината. Дезертьори от Дарий вече прииждат със стотици при нас, други тръгвали сами, съобщават бегълците, и се пръскали по своите домове и села.

Давам петдневен отдих на войниците, после подновявам преследването. Земята от отсрещната страна на Каспийски врата е пустиня. В едно село, Ашана, залавяме Дариев преводач, оставен там, понеже бил болен, и от него научаваме, че царят бил разоръжен и пленен от Бес и Набарзан. Бес, който командваше Дариевия ляв фланг при Гавгамела, е наместник на Бактрия, страната, към която сега са се отправили бегълците. Цялата царска конница е негова, той е фактически, макар и не официален господар на бягащата войска.

Свеждам потерята до хетайрите, копиеносците и най-младите и яки пехотинци, като назначавам Кратер начело на оставащите войски. Взимаме само оръжията си и двудневни дажби. С бърз среднощен марш стигаме по пладне на другия ден в село на име Тири. Там са двама от хората на Патрон, оставени заради рани. Гърците побягнали към планината, съобщават ни те, понеже се страхували да не бъдат избити от Бес и Набарзан. Дарий бил сам, без защитници.

На какво разстояние?

Близо сто километра.

Отнема ни цяло денонощие да изминем шейсет по една безводна пътека, толкова пресечен е теренът и тъй изнемощели са конете ни. Когато стигат до главния път, нашите разузнавачи откриват захвърлен щандарт със златен орел, разперил криле.

Бойното знаме на Дарий.

До вечерната хладина почиваме в едно село, толкова бедно, че си няма име. Предишната вечер Дарий е пренощувал там. Додето си готвим храна от каквото намерим, от една пръстена колиба излизат неколцина мъже. Сред тях са Мазеевият син Антибел и вавилонският благородник Багистан, които се крият от бягащата армия. От тях узнаваме, че Дарий още бил жив, на четирийсет километра пред нас, под арест в покрита кола.

Още повече свивам потерята, като качвам най-младите и най-леките на последните коне, годни за препускане. Преди обяд виждаме изменниците на осем километра пред нас. Когато ни забелязва, колоната се и побягва.