Стивън Пресфийлд
Александър (14) (Добродетелите на войната)

12
Великите дела

Тук в Индия е месецът на кшатриите. Месецът на воините. На лов съм в планината, отчасти в търсене на облекчение от зноя в равнините, но главно за отмора от лагера и неговите неволи.

Пролетните мусони започнаха. Реката придойде с близо метър, смайващо много вода (измерваме я по каменните стъпала на селските кейове), заля бреговете там, дето дигите не можаха да я спрат, и прибави към широчината си една десета от километър. Как ще я прекося сега? На два пъти се налага да местим лагера, като всеки път качваме на по-високо обсадните машини и тежкия багаж. Войската губи повече време в насипване на диги и копане на отводнителни канали, отколкото в учения за предстоящата атака.

В лагера избухна епидемия на долинна треска. Болестта поразява с абсолютна произволност, никой не знае от какво се прихваща и не й действат никакви лекове. Жертвите й умират в делириум. Това е от онези необясними бедствия, които превръщат и без това суеверните войници в тракащи със зъби глупци и карат инак смелите мъже да се събират на мрачни групички и да се молят на всяка поличба и чудо.

Вече имаме дезертьори (засега само от наемниците и чуждите войски), ала броят им е достатъчен, та не смея едновременно да строявам цялата армия, за да не видят хората многобройните празноти в бойния ред. След като вече ти разказах за Херонея и Граник, Итане, нали разбираш, че само допреди няколко години такова положение щеше да е немислимо в тази войска?

Но най-голямата опасност пак идва от Отряда на бунтовниците.

Техният брой, както ти казах, е около триста, главно ветерани от фалангата, както и неколцина царски пехотинци. Изолирах тези недоволни, както лекар поставя под карантина заразноболни. Сега те се обръщат към мен с молба да освободя от служба целия отряд. Тяхното прошение ми е предадено от новите им офицери Матий и Гарвана (които не са успели да го предотвратят) почтително и според обичая. В него се посочват годините достойна служба и на цялата част, и на отделните войници, многобройните им награди и загубите, които са претърпели, без да се оплакват. А и молбата им не е безпрецедентна. С абсолютно същата процедура съм освобождавал доста съюзни и наемни части. Македонски части не са освобождавани, но само защото не са пожелавали. Това не е шега. Ако се разбунтуват собствените ми сънародници, това ще е краят на армията. Сън не ме хваща от този страх, пълководците ми също са нервни.

Случаят се усложнява от една организационна особеност на войската. Щатното ми разписание не допуска щабни офицери на по-ниско от дивизионно равнище. Всичките ми командири трябва да са бойци, не искам някой, когото хората ми не уважават. Системата задължава всеки капитан и полковник да върши двойна работа, като си изпълнява административните задачи, обучава частта си и я предвожда в битка. Досега това действаше. Тъй като постоянно съм сред своите офицери, и по време на хранене, и на полето, знам всичко, което става в армията — от кой войник е забременяло местно момиче, кой се смята за пренебрегван и незачитан, — и мога да взимам съответните мерки. Ала в последните походи, по-точно от Афганистан насетне, настъпи зловредна промяна. Офицерите ми вече крият от мене някои неща. Не ми докладват обезпокояваща информация поради страх от гневните ми пристъпи (които са се влошили, знам, и за които обвинявам единствено себе си) и за да защитят подчинените си. Не смеят да съобщават за прояви на бунтарство и недоволство, понеже се боят от яростта ми.

Доскоро присъствието на Хефестион го компенсираше. Офицер с прошение, който не желаеше да се обърне лично към мене, знаеше, че винаги може да разговаря насаме с Хефестион и че той ще ми предаде молбата в подходящ момент. Сега и този канал е затворен, защото повиших Хефестион на мястото на Парменион като свой заместник и хората го смятат за прекалено високопоставен, за да го безпокоят. Така че се лиших от ушите си.

Преди във войската нямаше изненади, аз контролирах всичко. Сега избухват истински бунтове. Докато узная за проблема, той вече може да се реши само с крайни мерки.

Този планински лов, слава на небето, проясни главите ни. Групата на военачалниците се състои от Хефестион и Кратер, Пердика и Птолемей. Придружават ги шейсетина души. Теламон и Евмен оглавяват групата, която наричаме „царския списък“. Преследваме черна пантера. Около лагера са забелязвани няколко такива, принудени от дъждовете да се спуснат от планината. Викачите цял ден обхождат склоновете, натъквайки се най-много на някой заблуден заек. Точно преди залез почва бясна гонитба на стадо диви магарета, която свършва с няколко изтърсвания от конете и една-две пукнати глави, нищо сериозно. Не хващаме ни едно животно, прекалено са бързи в родната си пустош, обаче препускането отпуска свитите ни гърла и прогонва мъглата от главите ни. В чудесно настроение ние възлягаме край огньовете на яхния от дропли, убити от момчетата на готвачите, с планински грах, исмарско вино и ечемичен хляб, изваден парещ от готварските ями.

— Реших да отклоня реката — заявявам аз.

Думите ми са посрещнати със смях. Моите военачалници ме гледат така, като че ли съм пуснал уместна шега.

— Това ще е начинание от грандиозен мащаб, ще участват всички хора и животни във войската — продължавам аз. Давам знак на Диад, главния инженер, който построи огромните обсадни съоръжения при Тир и Газа и когото днес съм включил в царския списък. Той се изправя и идва при мен, носи свитъци с инженерни планове и скици. — Имам намерение не просто да насоча реката към равнината, дето да се превърне в жалко блато или тресавище, а да я отклоня в каменно корито по такъв начин, че да направя новото й русло постоянно и между другото, да осигуря път, по който да нападнем врага по суша.

Другарите ми вече не се смеят. Трябва да им го призная, почнали са да проумяват замисъла.

Диад заговаря. Той е як мъж, плешив като кокоше яйце и подобно на всички инженери, практичен като наемник. Бил проучил терена и смятал, че работата може да стане.

— Там, дето реката завива, над лагера, се спускат непропускливи шисти от Солената планина. Може да се изкопае ново корито на запад към подножието на склоновете, дето земята е ниска и водата ще потече натам или поне значителна част от нея. Що се отнася до работната ръка, имаме само над петдесет хиляди войници и още толкова местни на служба при нас. Хазната прелива от злато, с което можем да наемем още яки гърбини. Имаме двайсет хиляди коне и мулета. Имаме даже слонове.

Работата щяла да е тежка, допълва Диад, но не изисквала специални умения. Било само копане и укрепване.

— Щом отклоним горната част на реката, собственият й напор ще пробие корито в посоката, която сме й дали. Тя сама ще свърши работата вместо нас. — Инженерът се усмихва, когато вижда скептичните лица на съвета. — Фактът, че нещо никога не е било правено, не е основание да се твърди, че то е невъзможно. А според мен не е основание и да не опитаме.

Идеята е достатъчно налудничава, за да се хареса.

— Тежката работа е полезна за бойния дух — отбелязва Птолемей. — Така хората ще има какво да ругаят и няма да мислят за проблемите си.

— Допада ми — казва Кратер. — Така ние ще атакуваме реката, вместо реката да атакува нас.

Евмен, моят военен съветник, посочва още едно предимство.

— Една армия се нуждае от нещо величествено, което да завладее въображението й. По думите на Перикъл: „Велики подвизи и велики дела“.

— И ще затвори устата на Бунтовниците — прибавя Пердика и предлага да отредим на този отряд главна роля в копането. — Ако клинчат, войската ще види и престижът им ще пострада, а ако работят усърдно, психическото им състояние ще се подобри.

Хефестион предлага съревнование, за да разпалим ентусиазма на хората. Да дадем успоредни сектори на различни части, да обявим награди за първите, които свършат.

— Или да определим норма в метри пръст, изкопана, да речем, за шест дни. Ако приключи за пет, частта получава един ден повече почивка.

Кратер предлага и голяма награда.

— Тогава частта, която е свършила за пет дни, ще предпочете да продължи да работи, за да има предимство пред съперниците си.

Казвам на своите другари, че мисля да пратя за пари в Екбатана. Там е главната хазна. Сто и осемдесет хиляди таланта злато. Искам да взема трийсет хиляди за разноски, награди и просто ей така. Те как смятат?

Птолемей прегръща идеята.

— Хората се въодушевяват, когато в лагера има големи пари.

— Даже повече, отколкото жени — съгласява се Пердика.

Кратер:

— Понеже с пари се купуват жени!

Пълководците ми одобряват. Да трупаш пари е като да трупаш войски. Това означава власт. И предвещава напредък.

Виждам, че нашият млад офицер Гарвана се е навел напред. Той е покрусен от прошението на неговите бунтовници, готов е на всичко, за да си върне доверието, което съм му оказал.

— Говори, лейтенанте. Не се срамувай.

— Мислех си, господарю, че ако ще пращаш за златото, не бива да го разгласяваш. Запази го в тайна.

Това ще е невъзможно, единодушни са всички.

— Точно така, господарю. Нека хората узнаят от слухове. Това ще утрои силата на оповестяването и още повече ще въодушеви хората, понеже ще повярват, че си замислил нещо дръзко и блестящо.

— В името на Херакъл, качи го тоя човек едно стъпало! — възкликва Птолемей. Тоест да го повиша в капитан. Всички се засмиват.

Виждам, че Матий също гори да допринесе с нещо.

— Има ли други идеи?

По-възрастният лейтенант предлага да пратим за скулптори, които да изваят образи в каменната облицовка на новото корито.

— Трудът на тоя пек ще е много тежък за хората, господарю. Нека гледат извайваните благородни портрети и нека знаят, че те ще ги надживеят и ще увековечат усилията им.

Тук войници начело с Александър

отклониха тази могъща река.

— И чии ще са тези портрети? — питам аз.

— Твоят, разбира се, господарю. Но и на…

— Да?

— На войниците. На самите войници.

Хор от почуквания с кокалчетата на пръстите подкрепя това предложение.

— Всяко подразделение в армията си има свой отличителен знак. Нека бъдат изваяни те, господарю, ориксовите рога на Бактрия, керкенезовите пера на Зогдиана, нашите лъвове и вълци, тъй че в края на труда си човек да вдигне очи и да рече: „Някой ден внуците на моите внуци ще видят какво сме свършили с другарите ми“.

Одобрявам. Всички одобряваме. Похвалвам Гарвана и Матий: отклоняването на реката беше тяхна идея.

Що се отнася до мене, казвам аз, ето какво ще направя.

— Ще се съблека и ще се включа в работата. Хората се вдъхновяват, като виждат, че техният цар се труди рамо до рамо с тях. Кой не ще иска да се изперчи: „Аз надминах Александър в копането!“. Това ще е по-хубаво от лекарство за мене, а за мъжете — от амброзията на боговете. Когато едно подразделение надвива в съревнованието друго, аз ще обсипвам победителите с награди и похвали и това ще стимулира всички да се стремят към победа.

Кратер поставя въпроса как ще реагира нашият враг Пор. Дали ще опита да ни попречи?

Не ме е грижа.

— Аз не се карам с този индийски цар, а със собствените ни хора. Преживяваме криза на бойния дух. Ако войската имаше дюнамис, изобщо нямаше да ни трябват такива неща. Щяхме да прекосим реката още преди месец и сега да напредваме към брега на Океана и края на света.

Цяла нощ обсъждаме тази тема. Още колко има дотам? Отвъд Ганг е, това ни е известно. Но на какво разстояние е? Никой съгледвач не може да ни каже. Нямам думи да изразя вълнението си. Да стигна там, дето досега не е стигал никой от Запада! Да видя онова, което не е виждал никой! И да остана завинаги първият!

Смяташ ли ме за суетен или самовлюбен? Помисли: какво е отредил всемогъщият Зевс за човека, освен тази земя? Небето е запазил за себе си. Ала по тази твърд тук, под това небе, ние смъртните можем бродим, без да ни ограничава нищо друго освен собствената ни воля и въображение. Знаеш ли кое мое качество твърдя, че ме издига над всички други хора? Ни военното изкуство, ни завоеванията. И определено не политиката.

Въображението.

Аз виждам края на света. Той сияе пред вътрешното ми око като град от кристал, макар да знам, че когато стигна там, ще е само каменист бряг под чуждо небе. Няма значение. Това е краят на света, за който не е мечтал ни Херакъл, ни Персей, а единствено аз.

Какво ще получа, когато най-сетне се изправя на този бряг? Нищо. Няма да се наведа да вдигна дори камъче или мидена черупка, а само ще стисна ръцете на другарите си и заедно с тях ще съзерцавам Източния океан.

Ето какво искам.

Не искам нищо повече.

Разбираш ли, Итане? Като оставиш всички титли и завоевания, в крайна сметка аз съм просто момче, което няма по-голямо желание от това да скита с приятелите си и да тръпне какво го очаква зад следващия хълм.

Но това отклонение ни отдалечи от нашата история. Да се върнем към Граник и неговите последици.