Стивън Пресфийлд
Александър (33) (Добродетелите на войната)

31
Мъките на управлението

След изтезанието на Филота цяло денонощие се съвещавам с моите военачалници в щабквартирата си във Фрада^[1]. Хефестион: верен като слънцето. Кратер: повече мой, отколкото свой. Теламон: предан на собствения си закон, който обаче не допуска измяна. Пердика обича царя, Кен, Птолемей и Селевк — командира. Клит толкова се разгорещява, че не може да издума друго освен истината. Освен на тях, Евмен и Певкест, не вярвам никому.

— Никой не казва истината на един цар. — Часът е късен и аз съм пиян. — И колкото по-велик е царят, толкова по-малко е искреността. Кой смее да каже: „Ти грешиш, господарю“? Това винаги ни е било силата на нас македонците. Езиците ни са груби, но откровени. Човек се изправяше пред Филип и говореше каквото мисли. И вие винаги го правехте с мене, приятели. Ала вече не е така.

— Какво говорят хората за мен? — продължавам. — Няма нужда да го чуя, за да го знам. „Александър се е променил. Завоеванията са го покварили. Той не е човекът, когото обичахме“. Защо? Защото ги водя от триумф към триумф ли? Защото им давам широкия свят в ръцете? Защото ги отрупвам със съкровища и ги провождам у дома подпрени на възглавници?

Увличам се. Виждам го в очите на другарите си. Птолемей е най-проницателен от моите пълководци.

— Може ли да изложа опасността така, както я виждам, Александре?

— Заповядай.

Досега съм крачил напред-назад. Сега заемам мястото си.

Птолемей се обръща към другите пълководци.

— И ме оборете, ако греша, братя, но ме подкрепете, ако казвам истината.

Сетне ме поглежда.

— Всеки от нас вече се страхува от теб, приятелю.

Поразен съм като от удар.

— Вярно е, Александре. Повярвай. Всеки офицер изпитва същото.

Оглеждам лицата на другарите си.

— Но как, приятели? Защо?

— Страхуваме се от теб — и един от друг. Понеже сега ти, който някога беше наш другар и приятел, сякаш си се издигнал до небесата. През целия си живот сме мечтали като братя да свалим господаря на Азия. Сега ти си се превърнал в него.

— Не съм, Птолемее. Същият съм, който бях.

— Не! Как би могъл да си? — Жестът му обхваща залата, в която се съвещаваме. Тя беше принадлежала на Дарий. — Богове, виж това място! Колоните са от кедър, сводът е от слонова кост.

— Но под него пак сме си ние.

— Не, Александре! — Виждам, че е нужна цялата му смелост, за да продължи. — Като говоря искрено, рискувам да те разгневя. Ами ако приемеш думите ми зле? Утре ще ми вземеш бойната част и ще я дадеш на Селевк…

— Смяташ ли, че съм способен на такова непостоянство?

Залата се смълчава.

Филота.

Моите сънародници си мислят за нашия бивш другар, окован, очакващ екзекуцията си. И още. Неговите роднини и другари в армията: Аминта Андроменов и братята му Симий, Атал и Полемон, собственият ми телохранител Деметрий, трийсет капитани, сто лейтенанти. Трябва ли да отнема живота на всичките? Както и на Парменион, бащата на Филота?

Думата взима Пердика. След Кратер той е най-коравият ми пълководец.

— Тук се съвещаваме като братя, Александре. Не се обвиняваме. Търсим изход. Говори Птолемей, завидях на куража му. — Мълчание, сетне: — Ето какво казват за тебе хората: че се смяташ за бог…

Понечвам да възразя. Пердика ме изпреварва.

— Не това е важното — обажда се той. — Всички се смятаме. Въпросът обаче е в следното, Александре, и това крие още по-голяма опасност: всъщност ти си станал бог. Постигнал си онова, в което не е вярвал никой и даже не си го е помечтавал. — Посочва другите военачалници. — Всеки от нас има гордост, всеки познава възможностите си, всеки се смята за способен на величие. Ала всички са единодушни: никой не би могъл да постигне онова, което постигна ти. Дори баща ти. Никой от нас, поотделно или заедно. Никой човек или хора, сега или в миналото. Можеше да го сториш единствено ти. — Поглежда ме в очите. — Страхуваме се от теб, Александре. Обичаме те и се страхуваме от теб, и вече не знаем как да се държим в твое присъствие.

— Разби ми сърцето, Пердика — казвам тихо.

— И това не е най-голямата беда. Най-голямата беда е, че страхът ни кара да заговорничим. Не можем да го избегнем. Аз дръпвам Птолемей настрани: „Ако дойдат за главата ми, ще застанеш ли на моя страна?“. Питаме се помежду си: да действаме ли превантивно? Трябва ли да нанесем удар преди някой друг да удари нас?

Зрението ми се замъглява. Рукват сълзи.

— С радост бих умрял, за да не чуя такива думи.

— Те са верни — потвърждава Кратер. — Подложени сме на истински ад.

Веднъж като малък се вмъкнах в бащиния ми кабинет, когато Филип съчиняваше писмо. Пажовете му се опитаха да ме прогонят, но той им заповяда да ме пуснат и ме повика при себе си. След като свърши с писането, ми даде свитъка да го прочета. Писмото беше адресирано до някакъв съюзник и трябваше да бъде отнесено от един от князете в неговия дворец. Под поздрава видях следното нареждане: „Убий мъжа, който носи това писмо“.

Когато го прочетох и го осмислих, Филип, който се беше изправил и се обличаше за вечерния прием, ми съобщи, че скоро щял да слезе долу и да се срещне със същия този човек, чиято смърт нареждаше писмото, както и с неговия баща и брат. Ужасих се и го попитах как ще се държи към мъжа.

— Ще се смея и ще пия с него, и ще го накарам да си мисли, че сме първи другари — заяви баща ми.

Тогава случайно влезе Парменион, пременен за пиршеството. Само той от бащините ми военачалници отбягваше парадната броня, от онези леките, за банкети и тям подобни. Колкото и невоенен да беше поводът, винаги носеше бойно снаряжение. Възхищавах му се за това. Парменион се приближи до баща ми, двамата се прегърнаха: усетих обичта и уважението между тях. Сетне Парменион видя, че държа писмото. Явно беше наясно със съдържанието му, разбра, че Филип ми го е разкрил, и дойде при мене.

— Александре — каза Парменион и не прибави нищо повече. Това беше потвърждение за нещо като посвещаване, осъзнах аз.

Десет години по-късно, след убийството на Филип и възкачването ми на трона, пратих такова писмо на Парменион, в което му нареждах да залови и да екзекутира за съучастничество зет си Атал. Той го направи.

Изтекли са още десет години. Този път пиша на Парменион други писма, провождам ги със състезателни камили (за да изпреваря вестта за екзекуцията на Филота), яздени от негови близки другари, та да не събудя подозрения у него. Додето чете посланията, приятелите му по моя заповед ще му отнемат живота.

— Да си цар означава да ходиш бос по ръба на острието — беше ми казала Сизигамбида.