Стивън Пресфийлд
Александър (24) (Добродетелите на войната)

22
Бърз като стрела

Потегляме на изток към Тигър.

Това е продиктувано от сериозни военни съображения, но всъщност взех решението заради един сън. Бог Страх ми се яви, преобразен като пантера. Звярът е толкова черен, че сякаш е направен от нощ. Проследявам го в мрака. В съня ми се струва важно да настигна пантерата и да науча какво има да ми казва. Нямам ни факла, ни оръжие, придвижвам се, обзет от ужас, че в тъмното ще се препъна в пантерата и тя ще ме разкъса. Събуждам се разтреперан.

В армията имаме двама египетски прорицатели, освен собствения ни гадател Аристандър. Разпитвам ги поотделно. И двамата египтяни казват, че пантерата била Дарий. И двамата ме успокояват, че тревогата ми се дължала на настоящия ни недостиг на разузнавателни сведения — нашите съгледвачи са изгубили връзка с персийската армия. Сънят просто показвал тази разбираема загриженост.

Аристандър не тълкува пантерата, а без колебание ме пита:

— В каква посока водеха следите на звяра?

Потегляме на изток.

Звярът не е Дарий. Звярът е Страх.

От Тапсак до Тигър са четиристотин седемдесет и шест километра. Защо оттам ли? Моите командири очакваха другия маршрут, на юг по долината на Ефрат. Той очевидно е по-лекият, само по Царския път, месец, месец и половина до Вавилон — същият, по който минал Кир Млади за битката с брат си Артаксеркс Втори при Кунакса. Ефрат тече край нас, има обилен фураж от напояваните ниви, провизии могат да се осигурят от земята, която вече сме превзели.

Само че Дарий иска да мина оттам. Защо инак ще прати Мазей да ме спре с толкова слаба войска?

Врагът цели да тръгна край Ефрат. Подмамва ме да го направя. Инженерите на Дарий несъмнено са подготвили места за битка в няколкото равнини, които са идеални за грамадната му армия. Снабдителната му база е там, във Вавилон, разполага с първокласни пътища, реката и каналите, по които да превозва хора и снаряжение.

Не мога да избера този маршрут. По Царския път преминаваме през най-горещата част от района — изкуствено напояван коридор между палещи пустини. Мрежата от канали осигурява естествено защитени позиции. Противникът може да наводни нивите, за да спре настъплението ни, или да заложи засади и да ни напада във фланг. Зърното вече е прибрано, останали са само стърнища. За да се доберем до реколтата, ще трябва да обсаждаме укрепени градове. Алкохол ли? Единственият ни алкохол ще е онзи, който си носим. Пък и жегата. Ще изгубим една пета от хората в тази пещ, да не споменавам за конете, а онези, които не бъдат покосени от слънцето, ще умрат от зловонната речна вода. От родината пристигат подкрепления от петнайсет хиляди души и ако поема на юг покрай Ефрат, те няма да стигнат навреме. Ако избера друг, по-бавен маршрут, има вероятност да успеят.

Съображенията за окончателното ми решение обаче са стратегически. Маршрутът покрай Ефрат не подтиква врага към придвижване. Дарий просто ще чака при Вавилон, на бойно поле, което е приготвил за нашето заколение, осеял го е със своите гарванови крака, изравнил е пътищата, по които ще летят сърпоносните му колесници.

Поемам на изток вместо на юг. Настрани от Вавилон, към предпланините на Арменски Тавър. Конницата на Хефестион пропъжда съгледвачите на Мазей от тила ни. Нека Дарий ме изгуби от поглед. Нека се чуди къде е Александър.

Нашата колона следва Високия път, стар военен маршрут. В планината е по-прохладно, тревата още е зелена, а не изгоряла като в равнините. Ожънатото зърно е в неукрепени села, взимаме го с лекота. И пием сладка планинска вода. Дарий в състояние ли е да отреже тила ни? Има такава опасност. Но за да го направи, той трябва да отдели от главните си сили достатъчно войска, та да устои на цялата ни армия (понеже има вероятност тъкмо това да целя: да примамя такъв отряд на север и да го избия), а не може да поеме този риск, тъй като ще прекъсне връзката с базата си, която е на стотици километри.

Нека врага не го свърта във Вавилон от чудене къде съм се дянал. Нека се пържи в собствения си сос от питане отде ще се появя. Нека неговите амбициозни военачалници му вадят душата. Нека ръководи военни съвети, на които свръхревностни офицери настояват за дръзки ходове и агресивни действия. На война няма нищо по-трудно от чакането. Дарий не ще има търпение, не и след поражението и бягството при Иса. А и неговата наборна конница няма да му позволи такъв разкош. Той ще напусне Вавилон. Ще дойде на север да ме търси. Тъкмо това искам аз. Понеже с всеки километър, с който се отдалечава от базата си, може да се объркат все повече неща, може да се случат все повече нежелателни за него събития.

Аз пък няма да бързам. Ще възпирам фланговете и тила си. Ще дам на подкрепленията възможност да ме настигнат. Ще паса бойните си коне на зелени пасища и ще поя товарните си животни в планински потоци. Моите фуражири ще опоскват страната и войниците ми ще провеждат учения. Ако ще и да се бием чак през зимата. Аз имам да храня само петдесет хиляди, Дарий се мъчи с милион, че и отгоре.

Поне такъв е планът, додето на двайсет и първия ден не пристигат съгледвачи с вестта, че Дарий напуснал Вавилон. Прекосил Тигър, съобщават нашите ездачи, и бързал на север с цялата си войска, тъй че реката — на персийски „тигър“ означава „стрела“, заради бързината на неговото течение — да остане помежду ни като отбранителна линия. Когато се получават тези сведения, ние сме на близо двеста километра от най-близкия брод. Смъквам от походната колона всичко освен оръжията. Виж в дневниците темпа ни на придвижване. Четирийсет и три километра, четирийсет и девет, четирийсет и осем, петдесет и четири. Стигаме до брода за четири дни и го прекосяваме, додето Дарий още е сто и шейсет километра на юг. Никоя армия в историята не е изминавала толкова бързо такова разстояние.

Ала бързането ни изцежда силите. Форсирането на Тигър едва не свършва с катастрофа, понеже водата стига до гърдите на мъжете и се движи със скоростта на препускащ кон. Строяваме четири конни редици през брода, по две нагоре и надолу, и ги подсигуряваме с въжета, а пехотата минава между тях. Горните кордони малко отслабват напора на реката, а долните образуват жива стена, улавяща отнесени мъже и оръжия. Преминаването на войската отнема четирийсет и осем мъчителни часа. Хората изнемогват и повече от всякога стават лесна плячка на слухове и страх.

Вражеска конница опожарява пътя пред нас. Земята е пепелище на километри, гъсти облаци скриват слънцето. Нощем пожари осейват хоризонта. Това е гледката от моя сън.

Изобилстват поличби и предзнаменования. Всеки гарван в небето, всяка змия в прахта е храна за суеверните измислици на мъжете. Само някой да извика насън и половината лагер изпада в истерия. Коза ражда козле с три рога — това вещаело смърт, заявяват пророците край готварския огън. Съгледвачи, търсещи вода, откриват извор, който, докоснат от слънцето, избухва в пламъци. Никой ли не е чувал за нефт? Това се превръща в постоянна задача за нашите гадатели: да измислят благоприятни тълкувания на чудати явления.

Заразили сме се със страх. Ирационален, необясним, нелечим. Удвоявам броя на предните съгледвачи и утроявам възнаграждението им. Обсадните машини ни настигат и с тях се заемаме да ускорим прехвърлянето. Нашият млад инженер Ангелид издига понтонен мост над Тигър и пренасяме тежкия багаж оттатък.

Къде е врагът?

Почват да се появяват дезертьори от неговия лагер. Довеждат ги съгледвачи, със завързани ръце и очи недоволни наемници с откраднати коне, измамени лавкаджии, жени, станали жертва на безчинство. Правилата изискват изолиране на бегълците, за да не плъзнат из лагера невероятни слухове. Никога не се получава. Приказките на всеки глупак се разпространяват като пожар. Противникът вече не бил един милион. Бил два милиона. Три. Един беглец разправя, че прекосил равнината при Опис след преминаването на Дариевата конница — шейсет и пет километра нататък над земята се вдигала пара от конски изпражнения. Един багдадчанин твърди, че неговият квартал имал заповед да даде хиляда говеда — Дариевите воини ги излапали на едно ядене, и това били само офицерите.

В поход нашите хора вървят на „котила“, отделения от по осем, та да могат да разглобят сарисите си и да ги вържат на един сноп, който двама души се редуват да носят на рамо. Котилата винаги се смеят или ругаят. Сега чувам мълчание. Мъжете крачат, без да се шегуват или мърморят, всеки понесъл пет и половина метровото си копие, често неразглобено, забил поглед в земята. В такива моменти ходът на събитията заплашва да излезе извън контрол. Човек се изкушава да престане да разсъждава и да се остави на инерцията. Това трябва да бъде предотвратено на всяка цена.

Мразя проверките. Сега обаче трябва да се направи проверка, за да стегна хората и да се уверя, че не липсва нищо — точила, резервни дръжки за копия, ремъци. Скастрям един млад старшина, който носи шлема си в ръка.

— Завържи го на раницата си!

Оцет за пречистване на водата. Лой за краката на хората. Ако чуя, че някой имал пришки и не можел да ходи, кълна се в Херакъл, ще го накарам да върви на ръце.

Вече провеждам съвети с пълководците си три пъти дневно. Спя по два часа на обед и по един нощем. Буцефал е завързан пред шатрата ми и моят коняр Евагор поддържа бойното ми снаряжение в пълна готовност. Сега публичната ми роля е да вдъхна увереност на хората. Погледите им ме следят всеки миг. Както се справям със страха аз, така успяват и те. Додето две нощи след проверката луната не потъмнява и не изчезва от небето.

Затъмнение.

— Само това ни трябваше! — беснее Кратер. Ветерани от двайсет похода се събират на групички, зяпат небето и суеверно си шушукат. Трябва ли като учители да разясняваме астрономическите съотношения между слънцето и луната? — Веднага да дойдат ония смучещи сол египтяни! — изревава Кратер, има предвид гадателите. — В името на космаците на Хадес, бързо да измислят някаква лъжа!

Е, измислят. Забравил съм точно каква. Май, че персите били луната, а ние — слънцето. Това разсейва страха на хората. Засега.

— Най-добре ги накарай да се размърдат — съветва ме Теламон.

Тъй и правя.

Пот, бързина, действие — това са противоотровите срещу страха.

Само че не действат. Не и този път. Съгледвачите са открили персийския базов лагер при търговското средище Арбела на сто километра на юг. Армията на Дарий продължила трийсет километра нататък, съобщават други ездачи, и пресекли Лик, Вълчата река. Там имало огромна равнина на име Гавгамела. Персите подготвяли терена. Разполагали с двеста сърпоносни колесници и петнайсет индийски бойни слона.

Поставям под домашен арест ездачите, които донасят тази вест. Не ги пускам да излизат даже по малка нужда, за да не се разнесе слухът. Все пак се разнася. Затъмнението ни е подплашило. И тази зловонна пустиня. Прекосяваме низина, изгорена на пепел. Нищо не е оцеляло. В ада ли сме попаднали?

Гавгамела — или тамошният хълм Тел Гомел — означава „камилска гърбица“. Нашите войници търсят някакъв смисъл в това. Късмет ли носи името? Или вещае гибел?

Питам Теламон от какво според него се страхуват хората.

— Ти знаеш — отвръща той.

Ала не знам.

— От успех.

Как е възможно?

— И трябва да се страхуват — продължава моят наставник. — Понеже с този триумф войската ни ще стъпи там, дето не е стъпвала никоя армия в цялата история. От това се боят мъжете, от неизвестността. И ти, Александре, ще бъдеш обявен за…

При нас спира Клит Черния, ухилен на Теламоновия мрачен вид.

— Каква невероятна измислица разказва днес тоя философ? — пита той.

Засмивам се.

— Предрича ни победа.

— Само идиот може да каже такова нещо! — И Клит издюдюква и препуска нататък.

Колоната продължава пътя си. Небето пред и зад нас чернее от пожари, запалени от врага. Стелят се сажди и пепел. Планината на изток се е скрила в дима. В този призрачен здрач се разнасят звуци. Чуваме тропот на невидими коне, нечовешки гласове. Даже земята те кара да подскачаш. Стъпките на хората пробиват кората и разнасят облаци варовик. Той прониква в носа и косата ти, лицето ти е покрито с него, устните ти се напукват. Конските копита вдигат тежък сивкав прах, който стига чак до кръста. Колоната гази в него. Сетне, след пладне на втория ден — звукът, от който се ужасяват всички командири.

Паника.

Нещо подплашва войската. Никой не знае какво. Възцарява се ужас. Хора се отделят от другарите си, сами или по двама, вадят оръжията си. След малко мъжете ще почнат да се колят едни други от страх.

— Колона, стой!

Минава цяла вечност, додето войниците спрат.

— Хвърли оръжието — заповядвам аз. Пак безкрайност, додето командата бъде предадена по километричната върволица. Накрая и сетният човек оставя оръжието си в нозете си.

Армията се съвзема.

Тази нощ лагеруваме в гола равнина. Вечерта от планините се спуска мъгла. Зрението ни играе номера. Сажди и пепел скриват небето. После, по втора стража — нова паника.

Светлини в небето погрешно са взети за вражеските огньове. Изглеждат истински — безброй хиляди. Заблуждавам се дори аз. Минават часове, додето лагерът се успокои.

Боговете пращат вятър. Небето се разчиства. А после идва прашна буря. Лагерът потъва в хаос. През целия следващ ден вървим във вихрушката, увити до очите. Пясък като пемза жули всяка повърхност и заема всяко празно пространство. За пръв път чувам от хората си жалбата, която ме измъчва до ден-днешен: стигнахме прекалено далече, спечелихме прекалено много, небето се обърна срещу нас, уплашени сме, искаме да си вървим у дома.

Пак нощ. Прашната буря отминава също толкова внезапно, колкото се е развихрила. Съгледвачи съобщават за истински персийски огньове. На един ден път. Прегрупирам колоната в строй за атака. Сега фронтът ни е широк осемстотин метра. Поставям конница на всеки ъгъл.

Пладне на четвъртия ден. Равнината Гавгамела е на няколко километра, зад ред ниски хълмове. Там ли ще е? Това ли ще е мястото, което ще даде името си на нашата съдба?

Излизам напред, взимам със себе си Клит Черния и Царския ескадрон, аполонийците на Главкий (той смени Сократ Червенобрадия, който се възстановява от сепсис в Дамаск) и пеонския ескадрон разузнавачи на Аристон. Персийските конни разузнавачи отстъпват пред нас. Тигър е отдясно — тук е по-широк, вижда се в отсрещния край на прашната низина. Стадо газели се скрива в едно дере. Изкачваме хълмовете. На хребета трима наши войници дават знак „Противник“ и сочат с копията си на югоизток.

Стигаме горе и ето го врага.

— В името на алабастровите топки на Херакъл! — извиква Клит.

Персийският фронт е дълъг над пет и половина километра. Дълбочината му е дваж по-голяма. Обозът се простира додето поглед стига. Прилича на град. Не, на десет града. Вражески разузнавателни части препускат обратно към центъра, дето несъмнено се е разположил Дарий, за да съобщят за нашата поява. Различни видове войска маневрират пред главните му сили. Равнината е изгладена като състезателна писта, означени са геометрични азимути.

Хефестион посочва.

— Онова там са трасетата, които Дариевите инженери са разчистили за неговите сърпоносни колесници. Виждаш ли ги? Три. Така като гледам, едното е широко петдесет коли, второто — сто, третото отляво — също петдесет.

Врагът даже е издигнал подвижни кули, отдето несъмнено ще ни обстрелват стрелци и катапулти, когато се приближим.

Клит Черния подсвирва.

— Тия копелета са докарали и последния си войник.

Качвам армията на хълмовете, които местните наричат Арук — „полумесец“. Лагеруваме в боен ред.

Хората ни за пръв път виждат врага. Броят на азиатското множество е потресаващ. Прекалено голям, за да предизвика страх. Човек може да реагира единствено с благоговение. Зяпаме персийските пълчища, даже аз, и не можем да повярваме на очите си.