Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (7)

Глава 7
Лиъм

— Ало! — изръмжавам в телефона, вбесен, че някой ме буди, преди слънцето дори да е решило да надигне противната си глава днес.

Присвивам очи към часовника. Червените му цифри ми показват, че е малко след пет сутринта. Предполага се, че съм в почивка, а дори не мога да спя до късно.

— Тежка нощ ли, каубой? Мислех, че щеше само да отидеш и да се върнеш. По мои сметки си тръгнал преди три дни. Изглежда, си решил да прекараш повече време там. Какво става?

— Боже, Сам! Пет часът е! Какво искаш, по дяволите?

— Ами… — Тя замълчава. Знам, че си гледа ноктите и вероятно мисли, че има нужда от нов маникюр или нещо такова. Не ме интересува, искам само да спя и да забравя, че вчерашният ден се е случвал. — Кога се прибираш у дома?

— Скоро.

Твърде изтощен съм, за да играя играта й. Трябваше да съм я уволнил много отдавна, но не го направих и сега съм затънал.

— Лиъм!

Казва името ми толкова тихо, че знам какво следва. Нямам настроение да се разправям с глупостите й днес.

— Не сега, Сам!

— Липсваш ми. Мина почти седмица, откакто се видяхме. Нека дойда, за да бъда с теб! Ти имаш нужда от мен.

— Не.

Затварям й. Не мога да се оправям с нея и определено не искам да идва тук и да се преструва, че сме нещо повече, отколкото сме. Най-голямата ми грешка беше да спя с нея. Не, не е вярно. Най-голямата ми грешка беше да оставя Джоузи в стаята й в общежитието онази вечер и да не я взема със себе си. Ако бях, щяхме да сме женени и да бъдем родители. Може би щяхме да имаме още едно бебе досега.

По дяволите, може би щяхме да сме разведени и нищо нямаше да е по-различно, а тя пак щеше да ме мрази.

Измъквам се бавно от леглото и се отправям към душа. След срещата ми с Джоузи се върнах тук, оставих мотора и отидох в най-близкия бар. Това, че не съм в Лос Анджелис, ми пречи да се напия, защото няма на кого да се обадя да ме прибере. А снощи бях наясно, че ще съм достатъчно пиян, за да карам обратно до хотела.

Заставам под горещата струя и оставям водата да тече върху мен. Мисля, че най-много се ужасявах от този момент. Тайно се надявах, че никога няма да дойде, че дните ми просто ще се повтарят отново и отново, като музикална поредица, която се опитвам да презапиша.

Водата изстива, аз я спирам и без да си правя труда да се подсуша, падам върху леглото. Бих могъл да удуша Сам за това, че ме събуди. Знам, че го прави нарочно, защото не иска да забравям, че е някъде там, на заден план, преследвайки титлата приятелка. Обожава да ме придружава на червения килим. Сам иска пълния пакет — и парите, и славата. Иска лицето й да бъде на всяко списание и мисли, че аз съм пропускът за света на мечтите й. Няма значение колко пъти съм й повтарял.

Аз не я искам.

Будя се за втори път от звъна на хотелския телефон. Рецепционистката се обажда, за да ми каже, че костюмът ми е пристигнал и че колата под наем, която поръчах, ме чака отпред. Не мисля, че би било уместно да се появя на погребението на приятеля ми с мотор.

Обличам черния раиран костюм. Сам е изпратила и три нови ризи в основни цветове — черна, бяла и синя. Избирам бялата с черна вратовръзка. Семпло и елегантно.

С един последен поглед към огледалото прибирам слънчевите очила. Може да съм известен като Лиъм Пейдж, но днес съм Лиъм Уестбъри и ще скърбя за кончината на мой приятел.

Пътят до църквата е кратък. Седя на паркинга и обмислям следващата си стъпка. Не искам да отвличам вниманието от Кейтлин, затова ще се опитам да се промъкна точно преди началото на опелото, а после да се измъкна незабелязано. Мога да поднеса съболезнованията си на гробището, преди да напусна града утре.

Когато и последните посетители влизат, аз тръгвам към вратата. Отвътре се носи музика. Едва доловима, но познавам мелодията на гимназиалната ни бойна песен. Все едно Мейсън е планирал сам тази церемония.

Отварям тежката врата и заставам до нея, докато тя се затваря тихо. После отивам до книгата за посетители и изписвам името си, за да може Кейтлин да разбере, че съм бил тук, дори ако не успея да говоря с нея.

— Не мислех, че ще се появиш.

Обръщам се и виждам, че Кейтлин стои зад мен. Облечена е в черна рокля до коленете и носи черна шапка. Не изглежда и ден по-стара от осемнайсет.

— Нямам извинения, Кейтлин. Дойдох само за да изкажа съболезнованията си.

— Не ме интересува…

— Ще си тръгна. Не съм дошъл, за да съсипвам този ден. Много съжалявам за загубата ти.

Връщам химикалката на поставката и й кимвам. Тя полага ръка върху моята и спира бягството ми. Иска й се да ми се разкрещи и го заслужавам. Заслужавам всичко, което двете с Джоузи биха искали да хвърлят върху мен.

— Трябва ми още един носач — казва тя и си поема дълбоко дъх. — Надявах се да се появиш малко по-рано, а не пет минути преди началото на церемонията, но няма значение. Няма да те съдя, Лиъм. Но ще те помоля да изпратиш Мейсън до последния му дом и да бъдеш до него поне в този ден.

В очите ми се събират сълзи. Казвах си, че няма да плача, но не мога да се спра.

— За мен ще бъде чест — успявам да произнеса, преди да изгубя контрол.

Тя кимва и ми нарежда да я последвам. Минаваме през една врата и в помещението се чува колективно ахване. Познавам няколко от мъжете от гимназията, но този, който се откроява, е Ник. Изненадващо е, че е тук. Двамата с Мейсън никога не са били приятели. Но предполагам, че много неща се променят за десет години.

Кейтлин казва на носачите отдясно да ми направят място.

— Той би искал да е от лявата ти страна.

Тя слага ръка на лицето ми и се повдига, за да ме целуне по бузата. Мейсън се ожени за чудесна жена.

Получаваме сигнала за тръгване и вдигаме ковчега от поставката. Когато вратите на преддверието се отварят, всички се обръщат. Приглушеното мърморене и насочените към мен пръсти ме карат да се чувствам, все едно вечерям в претъпкан ресторант и всички останали клиенти се канят да ми поискат автограф, щом сервитьорът отнесе чинията ми.

Поставяме Мейсън в центъра и другите носачи се настаняват по пейките. Гледам как Ник сяда до Джоузи и дръпва ръката й в своята. Причернява ми пред очите, а тя дори не поглежда към мен. Но Ноа ми махва и аз му махвам в отговор, което докарва на лицето на Ник грозен оттенък на зеленото.

Когато поглеждам надолу, едно малко момиче подръпва костюма ми. Ръката й се пъхва в моята и ме придърпва да седна до нея. Сигурно е една от близначките на Мейсън и Кейтлин. Другата сяда от другата ми страна и също хваща ръката ми. Кейтлин ме поглежда и се усмихва. Не знам дали тя им е казала да го направят, но ще й бъда вечно благодарен.

Това е първото погребение, което посещавам, и надявам се, последното. Не искам никога повече да преживея това.

Докато пасторът говори за живота на Мейсън, осъзнавам колко много съм пропуснал. Когато поглеждам към Ноа, той ме гледа и се чудя дали знае кой съм. Дали Джоузи му е казала за мен? Ник изглежда ядосан и това донякъде ме разсмива. Не го харесвах в гимназията, а фактът, че държи ръката на моето момиче, изобщо не ми понася, но проблемът е мой и е нещо, с което трябва да се справя.

Струва ми се, че има ирония в това, че е избрал точно моето момиче, след като аз вече съм заминал от тук. Ако беше някой друг, нямаше да ми пука, но мисълта, че е точно Ашфорд, ме вбесява.

— Някой иска ли да каже няколко думи за Мейсън?

Пускам ръцете на момичетата и ставам, като приглаждам сакото си. Хората шушукат, докато отивам към подиума, но ми е все едно. Ако ще го правя, ще го направя както трябва.

Намигвам на Ноа, после прочиствам гърло и започвам да говоря в микрофона.

— Преди десет години взех решение да променя живота си. И след като го направих, изгубих единственото семейство, което някога истински съм обичал — Мейсън, Кейтлин и Джоузи. Бях объркан егоист и исках да избягам от клеймото на златното момче на Бомонт. Това, което не очаквах, е, че толкова рано ще загубя Мейсън, моя най-добър приятел още от детската градина. Той беше мой съучастник и мой помощник на игрището. Всичко, което съм постигнал, както и това, в което се превърнах, е благодарение на него. Когато чух, че си е отишъл, част от мен умря. И плаках за първи път от много време. Плаках за всеки миг, който съм пропуснал. Пропуснах годежа му с Кейтлин, сватбата им и раждането на красивите им момичета, които отвориха невероятните си сърца за мен, въпреки че не го заслужавам. Предадох го и винаги ще съжалявам за това. Мейсън, приятелю, ще направя всичко по силите си, за да се грижа за съпругата и децата ти и да съм сигурен, че никога няма да им липсва нищо.

Кейтлин ме прегръща, щом се връщам на пейката. Близначките грабват ръцете ми и стискат здраво.

— Аз съм Пейтън. Ще гледаш ли мача с мен в неделя? Поглеждам надолу към момиченцето, което е одрало кожата на Мейсън и е облечено с футболната тениска на гимназия „Бомонт“.

— Здравей, Пейтън! Аз съм Лиъм и ще се радвам да гледам мача с теб.