Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (18)

Глава 18
Джоузи

Дланите ми се потят.

Поглеждам часовника.

Голямата стрелка се движи възмутително бавно.

Всяко тиктакане отеква в магазина. Пращам Джена у дома по-рано, защото тя не спира да ми се смее, а аз не виждам нищо смешно. Щях да му се обадя и да му кажа, че ще вървя пеша, но не знам номера му, а няма вероятност да го получа от службата за справки.

Ще ми се смеят, точно както прави Джена цял ден. Сигурно направо ще се кикотят неудържимо, защото в подобни служби обикновено работят по-възрастни жени, които нямат нищо по-добро за правене, освен да създават трудности на хората, които питат глупости.

Боже! Все едно отново съм в гимназията.

Всеки път щом чуех мотор отвън, тичах до витрината, а когато Джена започваше да хихика, се преструвах, че оправям нещо. Днес я мразя.

Избърсвам ръце в дънките си за милионен път. Той трябва да дойде всеки момент. Ще му кажа, че не мога да се возя с него, защото нямам каска, а те са задължителни. И дори да не бяха, не бих се качила на този смъртоносен капан. Може да ме убие за това, че съм скрила Ноа от него. Изглежда логично, нали?

Звънчетата на вратата издрънчават и преди да мога да се обърна, за да посрещна клиента, усещам неговия одеколон. Вдишвам дълбоко, преди да се обърна. Не знам защо, но това прилича на среща, а изобщо не е. Аз съм сгодена за друг мъж, за когото ще се омъжа, и не мога да се виждам с Лиъм, независимо от миналото ни. Трябва да спра да мисля за него.

Когато най-после го поглеждам, той е възхитителен с целите си сто осемдесет и три сантиметра. Не носи черното кожено яке, с което свикнах, и отново се хващам, че зяпам ръцете му. Умът ми се отнася нагоре по лявата му ръка, а после по дясната. Пръстите ми тръпнат от желание да проследя татуировките. Иска ми се да знам дали го е боляло, когато ги е правил, и дали иска още.

Той ми позволява да го гледам прехласнато и осъзнавам, че това може да е последният път, в който го виждам. Може да не иска да каже на Ноа, че е негов баща. По дяволите, може дори да не иска да познава Ноа след това пътуване. Не съм сигурна, че аз го искам.

— Готова ли си, Джоджо?

Сърцето ми подскача, а не бива. Трябва да му кажа да не ме нарича така, но не го правя. Той наблюдава всяко мое движение, чака ме да му се развикам.

— Мога да вървя — промърморвам.

Лиъм извърта очи и клати глава. Когато посяга за ръката ми, му позволявам да я хване. Щом ме докосва, сякаш по кожата ми започват да пърхат хиляди пеперуди. Не съм се чувствала по този начин от години. Правя две крачки към него, като оставям съвсем малко разстояние между нас. След няколко минути ще го докосвам и може да не поискам да спра.

Умът ми е замъглен, но трябва да държа сетивата си ясни. Напомням си, че съм сгодена. Мъжът пред мен, този секси, красив мъж, който държи ръката ми в своята, както е правил толкова много пъти преди, е същият, който разби сърцето ми.

Лиъм пуска ръката ми, щом излизаме навън. Искам да се пресегна към него, но знам, че не е правилно. Той държи каска и се усмихва, когато ми я сочи.

— Взех това за теб — казва, а след това я нахлупва на главата ми. Все още се усмихва, когато оправя косата ми отвън. Аз също се усмихвам, но той не може да види. — Къде живееш?

Давам му адреса и гледам как премята крак и възсяда мотора.

— Сложи ръка на рамото ми и прехвърли крака си!

Правя каквото казва. Щом се намествам, той слага каската си и пали мотора. Вибрациите пращат тръпки по гръбнака ми и вече знам защо жените обичат мъже с мотори.

Той се пресяга назад и издърпва ръцете ми така, че да обвият кръста му. Тялото ми е притиснато към гърба му и е точно така, както си представях, че ще бъде. Отпускам брадичка на рамото му, доколкото мога, и усещам как той се отпуска, преди да включи мотора на скорост.

Кара по главната улица, без да превишава ограничението за скоростта, и взема с лекота завоите до дома ми. Никога не съм мислила, че ще се чувствам толкова в безопасност на мотор.

Спира на алеята и изключва двигателя. Сваля каската си и ми помага да сляза първа. Когато свалям моята, той започва да се смее и клати глава.

— Какъв ти е проблемът? — питам и започвам да потупвам косата си.

Това само доказва защо никога не трябва да слагам каска.

— Нищо. Просто съм си мечтал милион пъти да седиш зад мен на мотора, но никога не съм си представял как ще разтърсваш косата си напред-назад, когато свалиш каската.

— Мечтал си да се возя с теб? — питам.

Гласът ми е почти шепот. Той кимва и вдига мотора на стойка, за да може да слезе.

— Ти си първото момиче, на което съм позволил това. — Той приближава. Хваща кичур коса, който пада пред лицето ми, и го напъхва зад ухото ми. — Единственото, Джоджо.

Отстъпва и ми дава така нужното пространство. Трябва да разбера какво стана току-що.

Той влиза след мен през вратата, която води към кухнята и трапезарията. Оглежда малкия ми дом. Ник казва, че можем да се преместим, когато се оженим, но Ноа и аз живеем тук, откакто напуснах колежа. Не съм сигурна, че искам да се местя.

Ноа идва тичешком от стаята си и прегръща Лиъм. Оставям ги да изживеят този миг и отивам в кухнята, за да приготвя вечерята. Направих по-голямата част снощи, за да може Лиъм да прекара повече време с Ноа.

— Ноа, довърши ли си домашните?

— Не. Може ли да ги довърша, когато Лиъм си тръгне?

— Искаш ли да ми ги покажеш? Вероятно мога да помогна — казва Лиъм, а Ноа хуква към стаята си с тежки стъпки.

— Ноа! — провиквам се.

— Да?

— Защо не поиграеш за известно време. Трябва да говоря с Лиъм.

— Добре — извиква той.

Телевизорът се включва веднага с някаква шумна игра за състезания с коли.

— Благодаря ти за това, Джоузи!

Усмихвам се и кимвам. Не знам какво да отговоря.

— Трябва да замина утре, но Ноа казва, че има мач в петък, и не искам да го пропускам.

Включвам фурната и слагам вечерята да се стопли. Соча на Лиъм да седне на масата. Той издърпва стола ми, нещо, което Ник никога не прави. Сядам и стискам ръце пред себе си.

— Наистина ли не знаеше? — питам.

Мразя да питам, но трябва да съм сигурна. Лиъм клати глава. Очите му са съсредоточени върху нещо встрани от мен. Когато среща погледа ми, виждам болката му. Казва истината.

— Открих агента ти или както там се нарича — започвам. Мразя да си припомням отново тази част от живота си. Време, когато исках толкова отчаяно да се свържа с него, когато имах най-голяма нужда от него, а той не беше тук. — Оставях съобщение след съобщение, докато най-накрая някаква жена не ми се обади и не ме уведоми, че ти си казал, че не ме познаваш.

Лиъм посяга за ръката ми и я дръпва към челото си.

— Не знаех. Щях да се върна у дома и да постъпя както трябва.

— Ноа не знае. Знае, че Ник не е негов баща, но понякога му е по-лесно да казва на хората, че е. Не искам той да пострада, Лиъм, а се боя, че ще му кажа истината, а ти ще изчезнеш.

— Няма. Знам, че според теб думата ми не струва, но ще направя всичко, за да го докажа. Искам да бъда негов баща. Той е наш син, Джоджо, а аз провалих всичко.

Не мога да сдържа сълзите си, когато говори така. Нищо чудно, че пише песни и кара милиони жени да се влюбват в музиката му.

— Може да му кажем тази вечер, ако искаш.

— Искам, но…

— Не, Лиъм. Никакво „но“! Казах ти, че не искам да страда.

— Не е това. Трябва да се върна в Ел Ей и смятах да тръгна утре, но той ме помоли да дойда за мача му, затова си разчистих графика за седмицата и реших да остана и да го гледам. Ще трябва да се върна и да работя, но ако му кажем, ще се връщам веднъж месечно, за да го виждам. Може да се разберем за останалото.

Знаех, че начинът му на живот ще определя това какъв баща ще бъде. Не съм сигурна дали съм мислила, че ще се премести тук.

— Знам — казвам тихо. Иска ми се да попитам какво ще прави с мен, но аз имам Ник, който е чудесен и се грижи за сина ми. — Ще доведа Ноа, за да може да започне да ме мрази.

Лиъм посяга към ръката ми и ме дръпва обратно.

— Няма да те намрази. Няма да го позволя.

Кимвам и се измъквам от хватката му. Нужен ми е миг, за да се успокоя, а след това викам Ноа. Той слиза с оглушителен шум и с усмивка на лицето. Изглежда точно като Лиъм.

— Искаме да ти кажем нещо.