Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (33)

Глава 33
Лиъм

Това беше най-хубавата сутрин, която съм имал от много време насам. От момента, в който двамата с Ноа събудихме Джоузи с нейния подарък, до разопаковането на моя. Нямам търпение да разгледам внимателно всяка снимка, която Джоузи ми е дала. Въпреки че аз не присъствам на никоя от тях, за мен е много важно да разполагам със спомените за Ноа от времето, когато е бил бебе, прохождал е и е облякъл първия си костюм за Хелоуин.

Казах на Джоузи, че ще бъда търпелив, но не съм сигурен, че ще мога. Когато я видях в леглото с дългата й тъмна коса, пръсната по възглавницата, пожелах да я обявя за моя. Знаех, че съм обречен, когато се качих горе с оплакването, че съм гладен, и тя предложи да направи обяд за мен и за Харисън.

А когато я наблюдавах как се движи из кухнята ми, сякаш е нейна, ми се прииска да е тук всеки ден. Но се боя. Тя е била с Ник твърде дълго време, а не можеш просто ей така с едно щракване да изключиш чувствата си.

Аз би трябвало да го знам.

Опитах.

Звънецът на вратата ме спасява от грешно решение. Когато отварям, тя е с гръб към мен, но бих познал тази руса коса навсякъде. Обръща се и ми се усмихва, докато влиза вътре.

— Здравей, бебче! — гука посетителката.

Отблъсквам ръката й, когато се опитва да докосне лицето ми с изкуствените си нокти.

Тя просто свива рамене и разтваря палтото си. Облечена е само със сутиен и бикини. Чорапите й са захванати с жартиери. Някога ги смятах за много секси, но сега не е така.

— Сам, какво по…

— Боже мой!

Обръщам се, когато Джоузи ахва. Изражението й не е гневно, а наранено. Тя побягва нагоре по стълбите и силното тръшване на вратата на стаята ме кара да подскоча.

— Покрий се! В къщата има деца.

Отдалечавам се от нея към трапезарията. Не искам да приближава дневната, в която са Кейтлин и момичетата. Кейтлин се появява зад ъгъла и ми махва, че се качва горе. Кимвам и се настройвам за това, което ще направя.

— Седни, Сам! Трябва да поговорим. И не си събличай палтото!

Сядам срещу нея на безопасно разстояние, така че да не я ударя, а тя да няма възможност да ме докосва.

— Говорих с Брандън онзи ден.

— Аз също — казва тя щастливо.

— Сигурно говориш за деня, в който майката на сина ми дойде тук и настоя да й върна детето.

— Погрижих се за всичко, бебче.

— Сам, не съм ти „бебче“ и никога няма да бъда. Това, което си направила, е погрешно в много отношения. Никога не съм се съмнявал, че Ноа е мой. Също така не искам попечителство. Джоузи не е момиче, което съм срещнал на турне. Тя беше моя приятелка. Как изобщо разбра за Ноа?

Тя свива рамене и започва да оглежда ноктите си. Познавам я. Това е играта й „аз имам отговора, но няма да ти го кажа“. Тупвам с ръка по масата, за да привлека вниманието й.

— Използвам услугите на агенцията на баща ти, откакто започнах, и никога не съм се съмнявал в почтеността й, но точно сега работата ти зависи от това. Предлагам да ми отговориш.

— Не знаех, че го искаш — мърмори тя.

— Какво каза?

Сам извърта очи и въздиша тежко. Прави се на делово сериозна.

— Когато ти започна работа с нас, в агенцията се обади някаква жена, която твърдеше, че те познава. Просто прибрах съобщението в папката ти.

Прехапвам вътрешната страна на бузата си и свивам юмруци.

— Знаела си, че имам син, и не си ми казала?

— Баща ми каза, че е лошо за имиджа ти.

— ТОЙ Е МОЙ СИН, ПО ДЯВОЛИТЕ!

Ставам и с ръце, заровени в косата ми, започвам да крача из помещението.

— Джоузефин каза, че се е обаждала и е оставяла съобщения. Ти си разговаряла с нея по телефона и тя те е помолила да ми предадеш, че иска да се свържа с нея. Такава кучка ли си, Сам? Момичето, с което си говорила, беше моя приятелка, била е бременна и уплашена, а ти си я пренебрегнала. Скрила си сина ми от мен. Боже мой, колко ужасно безсърдечна може да бъдеш?

— Татко направи това, което беше най-добро за теб в онзи момент.

— Уволнена си. Приключих с теб. Махай се от къщата ми!

— Лиъм…

— Недей! — Вдигам ръка, за да я накарам да млъкне. — Казах, че приключих. Не те искам тук.

— Нуждаеш се от мен.

— Не, нямам нужда от теб. Махай се!

— Чу го. — Обръщам се и виждам Джоузи, облегната на рамката на вратата. Ръцете й са скръстени и виждам, че е плакала. — Това е нашата къща и трябва да си вървиш. Не си добре дошла тук.

— Това ли искаш, Лиъм?

Не мога да се спра. Усмихвам се на Джоузи и й намигам.

— Тя е шефът. Щом казва да си вървиш, си тръгваш. Брандън ще ти прати споразумението за прекратяване на договора да ме представляваш, преди да стигнеш до колата си.

Вадя телефона си и пращам съобщение на адвоката ми да приключи с документите, по които започна да работи вчера.

— Ще съжаляваш.

Приближавам се до нея.

— Вече съжалявам за изминалите десет години с теб и с баща ти, така че, не, няма.

Сам става и отива до вратата. Поглежда ме веднъж и клати глава. Знам, че ще се разплаче, но не ме интересува. Веднага щом излиза, прегръщам Джоузи и я държа така, сякаш това е последният път, в който ще имам тази възможност.

— Много съжалявам. Не знаех. Много, много съжалявам, че не бях до теб — повтарям й.

Тя гали косата ми и ме утешава, но всъщност аз трябва да съм в краката й и да моля за прошка. Всичко това можеше да бъде избегнато с едно предаване на съобщение.

Кейтлин и Харисън са видели всичко и той започва да ръкопляска, когато вратата се затваря след Сам. Знаех, че не я харесва, но тя ни осигуряваше добри участия и добри печалби. Предполагам, че сега ще трябва сами да се справяме с тази част.

— Е, това беше интересно — казва Кейтлин. Харисън поглежда надолу към нея с широка усмивка. Ще трябва да му кажа да кара по-полека с нея. — Само да знаеш, че ако ти трябва мениджър, вероятно мога да помагам за известно време.

— Наета си — изтърсва Харисън и ние с Джоузи се разсмиваме.

Поклащам глава и помъквам приятеля си по-далече от най-новото му изкушение. Въпреки че знам, че ако Кейтлин се съгласи да започне да излиза с него, Харисън със сигурност ще се държи много мило с нея.

* * *

С Харисън напускаме студиото доста след като се е стъмнило. Той отнася заспалия Куин горе и пътьом ми пожелава лека нощ. Аз оставам в кухнята, готов да оправя бъркотията след вечеря. Казах на Джоузи и Кейтлин, че ще почистя, тъй като те сготвиха и направиха десерт за всички. Но когато паля лампата, няма нито една чиния в мивката или на плота. Оглеждам се и забелязвам ръката на Джоузи навсякъде — свежи цветя по первазите на прозорците, лосион за ръце до мивката и (най-очевидното) чашите „Мама“ и „Татко“, подарък от Ноа. Те са една до друга до каната за кафе, която е заредена за сутринта. Това означава само едно.

Тя смята да прекара нощта тук.

Означава, че ще трябва да спя на дивана.

Гася лампите в кухнята и проверявам дали задната врата е заключена, после отивам да видя и предната и гася останалите светлини. Решавам да оставя електрическите свещи да светят на прозорците. Надявам се, че Джоузи е още будна и ще може да поговорим.

Не сме говорили истински отпреди Ник да замине и трябва да знам какво мисли. В един момент се държи така, сякаш иска да бъдем заедно, а в следващия не може да понася да бъде в една стая с мен. Не искам да я притискам, но също така не искам да спя на дивана.

Една тревога, която имам, а не би трябвало, е връзката между Ник и Ноа. Ноа не е казал нищо за това, че Ник замина толкова внезапно и че ме видя да целувам майка му. Това не е примерът, който искам да следва. Надявам се да се научи да спазва граници и да уважава жените, когато имат връзка с други мъже. Аз не постъпих така с Джоузи. Разбира се, на Лиъм Пейдж никога не му е пукало. Но на Лиъм Уестбъри му пука.

Джоузи седи на дивана и разглежда албума ми със снимки. Краката й са покрити с плетеното одеяло на баба й, а котаракът без име се е свил в скута й. Косата й е прихваната назад с бялата панделка, с която Ноа опакова медальона, и около главата й сякаш има меко сияние. Облягам се на стената и я наблюдавам, докато тя изучава всяка страница и от време на време се усмихва.

— Само ще стоиш там и ще ме гледаш ли?

Оттласквам се от стената и отивам при нея. Тя затваря албума и се намества. Сядам до нея и придърпвам краката й в скута си. Котаракът започва да съска по мен и Джоузи със смях го пуска на пода.

— Харесва ми да те гледам. Имам да наваксвам за толкова много време.

— Не и с мен — отговаря тя тихо.

— Напротив, с теб. Пропуснал съм много неща. Например деня, в който си отворила магазина, или как си избрала името „Каприз“. Или пък деня, в който си родила Ноа и си го видяла за пръв път. Пропуснал съм вечерния ти глад и неговите среднощни хранения. Никога няма да си простя, че не бях там, Джоузи. Никога. Знам, че ще ми кажеш, че няма нищо, но не е така. Доверих се на грешните хора да се грижат за мен, а изоставих единствения човек, който щеше да го прави наистина. Бях изплашен егоист и вместо да говоря с теб, избягах. Но ти обещавам, че повече няма да бягам. Все още съм егоист, но само когато става дума за теб и за Ноа. Имам да наваксвам години глезене и смятам всеки ден от живота си да показвам и на двама ви колко много ви обичам.

Джоузи обвива пръстите ми със своите.

— Опитвам се да не те обичам. Казвам си, че за теб това е само представление, за да направиш Ноа щастлив. И много се страхувам да не вляза някой ден и да открия, че си продължил напред, защото ми е отнело твърде много време да реша за нас.

Знаех, че може би се чувства така, и точно затова не я притисках.

— Търсех те всеки ден от живота си, след като те оставих в стаята ти в общежитието. На всеки концерт, във всеки бар, на всяко представяне. Мислех, че със сигурност ще се появиш някъде. Но не те зърнах нито веднъж. Отчаяно исках да те видя поне един път. Когато прочетох за Мейсън, знаех, че трябва да дойда. Казвах си, че ще се появя и ще си тръгна — идвам и си отивам и никой дори няма да разбере, че съм бил тук. Но в крайна сметка тръгнах няколко дни по-рано, защото исках да те видя и да се уверя, че съм постъпил правилно и си продължила напред.

— Защо замина? Така и не ми каза.

Страшният въпрос. Този, който знаех, че не трябва да й се налага да задава. Трябваше просто да й кажа в онзи първи ден, когато я видях в магазина за цветя.

— Когато отидох в колежа… — Поклащам глава, защото се чувствам глупаво. Сега, когато вече съм зрял човек, разбирам, че трябваше да постъпя по различен начин. — Боже, Джоузи! Там беше гадно. Мейсън беше казал, че ще дойде с мен. Бяхме планирали всичко, а после той промени решението си. Аз бях там, а вие двамата не бяхте. Бях самотен и мразех всичко. Един ден си седях в стаята и се самосъжалявах, когато телефонът ми звънна. Беше някаква жена, която се представи като Бети Адисън. Бях объркан, но тя ми каза, че ми е баба — обяснявам и прокарвам палец по пръста на Джоузи. — Предложи да обядваме и да поговорим и аз се съгласих. Нямах какво да губя, а и никога не бях имал възможност да я срещна, затова отидох. Прекарахме седмицата заедно, обядвахме, говорехме и се опознавахме. Тя ми разказа някои неща за майка ми и ми обясни защо не си говорят. Научих много от нея. Накрая ме попита какъв бих искал да бъда, ако не играя футбол. „Каква е твоята страст, Лиъм“, попита ме. Казах й, че е музиката. Прекарвах доста време да свиря в кампуса и ми харесваше.

— Иска ми се да знаех, че толкова много обичаш музиката.

— Ти имаше мечта и не исках да я променям. Правех това, което се очакваше от мен, но Бети… Тя ме покани в Лос Анджелис, аз отидох и ми хареса. Знаех, че съм взел най-доброто решение за себе си, въпреки че то унищожи връзката ми с теб. Работата е там, че не съм очаквал да видя Ноа в музея онзи ден, но тогава сякаш съдбата се опитваше да ми каже, че животът ми е в Бомонт. Отидох право в магазина ти и зачаках. Гледах за теб и щом те видях, знаех, че накрая ще започна да те преследвам, ще те чакам да се обърнеш и да видиш истинската ми същност. Да ме заобичаш такъв, какъвто съм, а не да ме мразиш за това, което ти причиних. Аз стоя пред теб, Джоузи. Просто трябва да се обърнеш.