Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (27)

Глава 27
Лиъм

Ако отново спомена купуване на къща, ще се помоля някой да ме застреля. Двамата с Ноа прекарахме цялата събота и цялата неделя, обикаляйки из Бомонт с моята изключително енергична брокерка по недвижими имоти. Единственото, което научих, е как да въртя очи като деветгодишен.

Сара, Сади или може би беше Сузи (не помня) ни показваше къща след къща, но никоя от тях не отговаряше на изискванията ми. Да, може да съм сам мъж с дете, което ще остава при мен понякога, но това не означава, че искам малка къща. Искам два етажа с голямо мазе, гараж за две коли и поне четири декара земя. Не мислех, че тези изисквания са неизпълними, но очевидно са.

Сега с Ноа седим пред двуетажна къща в квартала на родителите ми. Предположих, че там има точно това, което искам, затова започнахме да обикаляме с колата в търсене на табела „Продава се“ и намерихме една.

Чакаме агента по недвижими имоти да пристигне, за да я разгледаме отвътре, но вече знам, че я искам. Представям си как Ноа се катери по огромните дъбове, които ограждат имота, и как хвърля футболна топка с приятелите си в двора.

Новият брокер излиза от колата си и ни махва. Той е нисък и пълничък, с бяла коса и розови бузи. Прилича на маршмелоу.

— Здравейте! Аз съм Лиъм Уестбъри, а това е синът ми Ноа.

— Приятно ми е. Аз съм Стю. Да влезем вътре!

Следваме Стю по каменните стъпала. Верандата е широка, с бели колони и има отчаяна нужда от боядисване. Стю отваря вратата и ни пропуска. Пред нас е стълбището, отворено от двете страни, за да се виждат трапезарията и дневната. Дневната има два големи прозореца — един отпред и един отзад, и два по-малки отстрани. Кухнята е обновена, има килер и нови уреди, а прозорците гледат към задния двор. Точно до нея има баня с прилични размери. Трапезарията има един огромен прозорец, който гледа към улицата, и още два, насочени към страничния двор.

Качваме се нагоре към четирите спални. Основната е голяма, с вграден дрешник, който води към баня с душ и джакузи. Следващите три стаи са много светли и просторни, но едната от тях е обзаведена като за бебе и ще се наложи да я променя. На етажа има и една обща баня.

Стю седи на масата, когато слизаме.

— Ще разгледаме мазето — казвам и го подминаваме.

Той се усмихва и ни кимва, после се връща към документите си.

До мазето се слиза през кухнята. Скачаме по стълбите, за да проверим здравината им. Има перално помещение и едно много голямо пространство.

— Какво мислиш, тате? Може да се устрои една бърлога като на чичо Мейсън ето там, а студиото ти да бъде тук — сочи Ноа стената, отляво на помещението.

— Така ли? Студиото трябва да е доста голямо. Нужно ми е място, за да подредя техниката.

— Мисля, че ще е достатъчно голямо. А ти?

Поглеждам сина си. Той сияе от вълнение.

— Харесва ми. Ще ти хареса ли да живееш тук?

— Да, определено.

Обгръщам го с ръка и го придърпвам под рамото си.

— Да си купим къща тогава!

Качваме се обратно по стълбите. Стю вдига глава, когато влизаме.

— Ще я вземем — изтърсва Ноа, преди да имам възможност да кажа нещо.

— Да, купуваме я — потвърждавам.

Стю започва да ни обяснява нещо за финансиране и банки. Казвам му, че няма да ползвам заеми за плащането и че искам да се нанеса още сега. Той се обажда на някого и предава предложението ми. От другата страна го приемат веднага, а аз се уговарям да се отбия утре в офиса му, за да подпиша документите.

След като Стю си тръгва, двамата с Ноа вървим из двора. Той се покатерва на едно от дърветата, а после се надбягваме, за да видим кой е по-бърз. Може да съм го оставил да спечели, но никога няма да го призная. Напускаме къщата, когато слънцето започва да залязва, и отиваме да хапнем нещо.

Семейна вечеря в „При Деб“ е любимо развлечение в Бомонт, стига да не си Уестбъри. Първият път, когато отидох там, беше, след като тъкмо си бях взел шофьорската книжка. Когато на следващия ден мама научи, беше ужасена. Ние, Уестбъри, не се принизяваме с места като това.

Все едно.

Обичам да ходя в „При Деб“. С Ноа се настаняваме в едно сепаре и поръчваме тържествената си вечеря. Той ме пита кога ще мога да докарам някои неща в къщата и аз му казвам, че ще поръчаме мебели и всичко друго, което ни е нужно, тази седмица. Още не мога да реша дали да напусна Ел Ей, затова ще прекарвам тук по една седмица всеки месец.

Едва сме преполовили вечерята, когато Ноа пуска бомба.

— Мама и Ник се карат много.

Отпускам салфетката и поставям ръце на масата.

— Какво имаш предвид? Ник удря ли я?

— Не. Поне никога не съм го виждал да прави такова нещо, но ги чувам да спорят нощем. Той не смята, че трябва да прекарвам повече от една събота и неделя с теб наведнъж, и не иска да си купуваш къща тук.

Подпирам ръце на лакти и отпускам брадичка на тях. Ноа не трябва да ги слуша да се карат заради мен. Не е честно.

— Виж сега! Трябва да призная, че положението е трудно за всички ни. Когато дойдох тук за погребението на Мейсън, не очаквах да намеря теб. Бях изненадан, наранен и дори ядосан. Нямах представа, че съществуваш, и когато те чух да казваш, че си ме видял да целувам майка ти на видео, не знаех какво да мисля. Така че си представи какво си е помислила тя, когато се появих, или пък Ник, когато те е чул да ми казваш „татко“! В момента чувствата на всички ни са доста разбъркани, но ние се опитваме да намерим най-добрия начин да се справим с тях. Недей да мислиш, че тримата не те обичаме! Обичаме те много! Ти си на първо място за нас. Просто бъди търпелив с майка си и с Ник! Те ще се разберат и всичко ще бъде наред.

Не знам откъде се появиха всички тези думи, но се чувствам добре, че му ги казах. Той трябва да разбере, че аз съм катализатор на споровете между Ник и Джоузи. Но не разбирам Ник. В Деня на благодарността той ми обеща да се опита да бъде мил заради Ноа и Джоузи. Аз не му обещах нищо.

Оставям Ноа у дома и му казвам, че ще се видим утре. Точно сега уговорката е да вземам Ноа след училище, да остава с мен за вечеря и да го връщам един час преди времето за лягане, освен ако няма тренировка.

Минавам покрай бъдещата ми къща и паркирам отпред. Искам Джоузи да тича на двора с мен и с Ноа. Искам цветята й да украсяват къщата отвън и отвътре. Искам тя да живее с нас и да бъдем семейство.

* * *

Това е последният мач на Ноа за сезона. Стоя на обичайното си място, а Пейтън е до мен. Тя дебне Ноа като ястреб и още не съм решил дали е влюбена, или просто иска да играе футбол. Кейтлин не позволява, но може би след няколко години ще размисли.

Ноа е напрегнат днес. Направи две хвърляния, които бяха хванати от противниковия отбор, и държи непохватно топката. Броя секундите до почивката, за да го попитам какво става. Когато чувам сигнала за край на тази част, отивам до страничната линия, за да говоря с него. Той сваля шлема си и нещастното му изражение къса сърцето ми.

— Какво става?

— Не знам. Нищо не изглежда както трябва. Виждам всичко забавено.

— Вярваш ли на съотборниците си?

— Ноа, ела тук! — крещи Ник.

Знам, че е негов треньор, но и аз знам за какво говоря.

— Довери се на съотборниците си, Ноа! Хвърляй топката, както сте планирали. Те ще бъдат там, за да я хванат.

— Благодаря, тате! Съжалявам, че не може да дойдеш довечера.

Поглеждам Ноа въпросително. Но той е вече при отбора си, преди да успея да попитам за какво говори.

Второто полувреме на Ноа е по-добро от първото, но отборът му все пак губи. Той изглежда тъжен и може би е ядосан на себе си, защото хвърля шлема си, а това е нещо, което изобщо не одобрявам. Отправям се към него, за да поговорим за спортсменството.

— Вдигни го, Ноа! — заповядва му Ник. Ноа стои там със скръстени на гърдите ръце. — Не знам какво се опитваш да направиш, но няма да мине. Вдигни шлема си!

— Ноа, какво става? — питам и пристъпвам напред, за да застана до Ник, който поема дълбоко дъх, обръща се и ме гледа кръвнишки.

— Това не е твоя грижа, Уестбъри. Всъщност ти си проблемът.

— Моля?

— Чу ме — ръмжи той.

Поглеждам към скамейките за Джоузи. Тя стои там. Лицето й е замръзнало, докато наблюдава сцената. Определено става нещо, за което не съм осведомен.

— Събирай си нещата, Ноа! Ще закъснеем.

Ноа гледа Ник, без да помръдне. После поглежда към мен със сълзи в очите. Отивам при него и го дръпвам настрани.

— Ноа, какво има? — питам, навеждайки се до неговото ниво.

— Има купон на отбора, а Ник каза, че не може да дойдеш.

Поглеждам през рамо към Ник, който води разгорещен спор с Джоузи. Той прави нещата адски трудни, при положение че биха могли да бъдат много лесни.

— Няма нищо, приятел. Ще бъдем заедно утре.

— Не, аз искам да дойдеш и след като празненството е за деца, имам право да избирам.

Синът ми мисли логично. Това е изумително!

— Знаеш ли какво? Ти отиди на купона и ми се обади, когато свършиш! Тогава ще дойда да те взема и ще прекараш нощта при мен. Става ли?

— Мама ще откаже.

— Остави майка ти на мен! — казвам. Ноа се приближава и ме прегръща. — Между другото, ако още веднъж те видя да си хвърляш шлема, ще съжаляваш. Ясен ли съм?

— Да, сър.

— Отиди сега да го вдигнеш!

Изчаквам малко, преди да прекъсна Джоузи и Ник. Не съм щастлив с това, което ще направя, но Ник не ми оставя друга възможност.

— Така. Ноа ще ми се обади, когато вашият купон свърши, и ще го взема, за да отидем у Кейтлин, където ще прекараме нощта.

Ник се подсмихва.

— Кой казва? Ти ли?

— Ник…

— Не, Джоузи! Ти трябва да се справиш с него! — настоява Ник. — Оставяш го да те тъпче, а Ноа игра ужасно тази вечер, защото е ядосан на мен.

— Не обвинявай Ноа! Вината не е негова.

— Не се бъркай в това, Уестбъри!

— Знаеш ли, Ник, мислех, че сме се разбрали, но явно съм сгрешил. Все едно, ти нямаш думата в това уравнение. — Не ми е приятно да говоря така, защото си обещах да се държа с Ник като с родител. Поглеждам към Джоузи, която изглежда засрамена. И би трябвало. — Ще взема Ноа, щом се обади. Ако това не те устройва, кажи ми сега, за да накарам адвоката си да ти прати споразумение за попечителство!

Това са думите, които никога не съм искал да кажа, но тя не ми оставя друг избор. Съгласих се на всяко нейно изискване, а тя позволява на Ник да спори с мен дали да прекарвам време със сина си.

Стига вече!