Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (13)

Глава 13
Лиъм

Ноа ми обясни кога и къде ще играе и ме помоли да отида да го гледам. Каза, че ще се радва да му дам някои насоки в полувремето. Искам да го направя, наистина искам, но не знам. Джоузи даде ясно да се разбере, че не е съгласна да имам нещо общо с него, не я виждам да чука на вратата ми и да моли да призная, че съм му баща.

Но аз искам да видя как играе и да си припомня какво е да обичаш играта. А може би дори да я заобичам отново сега, след като имам причина да я гледам. Ако ми е позволено да гледам. Джоузи държи всички карти, що се отнася до Ноа.

За последно бях на мач, когато Мейсън играеше в отбора на колежа. Нямах възможността да му кажа, но не съм пропускал негов мач — гледах го по телевизията всяка събота. Няколко пъти мислех да се появя на стадиона, но не бях готов да се изправя пред никого. Очевидно още не съм, след като не мога да проведа приличен разговор или да съм в една стая с Джоузи, без да я ядосам.

Но когато е гневна, тя е огън, а това ми липсва. Липсват ми пламъкът в очите й, когато е решена да ме убеди, че греша, и страстта й, когато се опитва да ми покаже какво е да бъдеш обичан. Бих дал всичко, за да изпитам това още веднъж, дори само за един кратък миг. Ако мога да усетя отново моето момиче, ще бъда цял.

Аз съм лъжец.

Лъжа себе си още от деня, в който напуснах Бомонт. Тръгнах си от единственото страхотно нещо в живота ми, защото бях толкова голям егоист, че реших, че нямам нужда от нея и че тя ще бъде по-добре без мен.

Ако можех, бих се върнал и бих променил всичко.

— Ало?

— Лиъм?

Поглеждам телефона, объркан от номера, който е изписан на дисплея.

— Да. Кой е?

— Аз съм Бети Адисън, твоята баба.

Отдръпвам апарата и гледам екрана. Може би не съм чул правилно, но се кълна, че каза „баба“. Познавам роднините си само от страната на баща ми. Майка ми никога не е говорила за своите родители.

— Ами добре.

Не съм сигурен какво още да добавя.

— В града съм тази седмица и мислех, че може да обядваме заедно. Има хубаво кафене близо до кампуса ти.

Какво имам да губя, пък и ще получа безплатен обяд.

— Става — казвам.

Уточняваме ден и час за срещата. Говорим още малко и тя ме моли да я изслушам, преди да правя заключения за причината да отсъства от живота ми през последните осемнайсет години.

Съгласявам се.

Нервен съм, докато я чакам, и кракът ми подскача. Досаден навик, който прихванах от Джоузи. Когато някой дръпва стола срещу мен и сяда, виждам по-стара версия на майка ми. Или поне тази жена изглежда така, както си представям, че ще изглежда майка ми.

— Много е хубаво най-после да се запознаем — казва тя, докато изучава лицето ми.

Разговорът върви неловко, докато се опознаваме, но след половин час вече знам целия й живот. А после седим и говорим още дълго време. Баба ми казва, че е актриса, но че не е играла от години. Когато я питам защо е скарана с родителите ми, тя ми показва снимка, на която майка ми е облечена официално и държи някаква статуетка. Бети казва, че това е наградата „Изгряваща звезда“, която майка ми е спечелила, когато е била на шестнайсет години.

— Никога не ми е казвала.

— Когато се запозна с баща ти, тя се отказа от мечтите си заради неговите. Опитвах се да я накарам да види какво ще загуби, но баща ти искаше да има трофейна съпруга, а тя беше готова да направи всичко, за, да го зарадва.

Седя и слушам разказа й за майка ми, която явно не познавам. Последното, което Бети ми казва в този ден, е нещо, което никога няма да забравя.

— Следвай мечтите си, Лиъм!

Едно телефонно обаждане и няколко часа разговор промениха живота ми, но е спорно дали тази промяна беше за добро.

Можех да си живея щастливо с Ноа, да го отглеждам и да тренирам футболния му отбор. Джоузи щеше да бъде моя съпруга. Щях да се оженя за нея и тя го знаеше. По дяволите, родителите ни също го знаеха и моите никак не се радваха на подобна възможност. Не им харесваше, че семейството на Джоузи няма подходящия социален статус и не членува в глупавия им кънтри клуб, но на мен не ми пукаше. Това момиче правеше живота ми страхотен.

И се обзалагам, че още е в състояние да го направи.

Решавам да почистя пикапа на Кейтлин. Не искам тя да се занимава със счупените бирени бутилки и определено не искам близначките да се покатерят отзад и да се порежат. Това е най-малкото, което мога да направя за нея, след като тя отвори сърцето и дома си за мен.

Снощи, докато я прегръщах, за първи път почувствах, че може би имам място някъде. Защото можех да бъда себе си, без да се налага да се преструвам. Все едно Лиъм Уестбъри можеше да съществува отново и може би този път заедно с Лиъм Пейдж.

Точно когато свършвам да мета и изхвърлям стъклата, алармата на телефона ми се включва. Мачът на Ноа ще започне скоро и трябва да взема решение. Да отида и да рискувам Джоузи да се ядоса? Или да отида и да покажа на сина си, че може да не съм бил тук, но възнамерявам да спазвам думата си?

Вземам единственото възможно решение.

Моторът ми изревава, когато го паля, и ми се иска да не бях връщал колата под наем или да можех да отида със стария си пикап. Чудя се дали родителите ми са го запазили. Мога да ги попитам, но това означава да ги посетя, а не съм сигурен, че съм готов да се изправя срещу тях. Едва бях пристигнал в Лос Анджелис, когато баща ми нареди да ми го вземат. Сигурен съм, че Стърлинг и Бианка Уестбъри няма да се зарадват да видят праволинейния си син да се появява на мотор и с татуировки. Но пък може би е време за едно отскачане до кънтри клуба.

Пътуването из града е нещо познато. Някога сънувах тези улици, но накрая сънищата ми станаха мъгляви и заплетени. След известно време просто забравяш. Забравяш как старата госпожа Уилямс никога не сваля коледната си украса, въпреки че управата на града я умолява да го направи. Забравяш, че всичко затваря за мача в петък вечер. Но хората не забравят за теб и за това, което си направил на игрището и извън него.

Когато спирам до училището, скамейките са препълнени. Звукът на мотора ми привлича вниманието, а това е нещото, което исках да избегна. Свалям каската си и поставям бейзболната шапка и слънчевите очила. Сигурен съм, че маскировката не е нужна, но ако не изглеждам като Лиъм Пейдж, може би ще ме оставят на мира.

Кейтлин ми маха от трибуните. Лицето й е тъжно. Джоузи седи до нея, но не ме поглежда и аз не мога да изразявам недоволство. Не съм заслужил усмивка или помахване от нея. Все още.

Отбягвам скамейките и избирам да застана до стария дъб. Той е бил на това игрище дълги години преди да порасна достатъчно, за да играя тук. Чувам Ник отстрани да вика по играчите и виждам Ноа, когато заема центъра. Изпъчвам се малко, когато виждам номера му. Носи същия номер, който имах и аз някога — осем. Преглъщам с мъка и прочиствам гърлото си. Не искам да показвам никакви чувства и съм сигурен, че е просто съвпадение. Ами ако не е?

Пейтън идва по средата на мача и остава с мен. Държи футболна топка под ръка и е обута в бутонки. Напомням си да попитам Кейтлин дали Пейтън играе футбол. Убеден съм, че Мейсън би разрешил на дъщеря си да играе. Бих попитал нея, но не искам да й давам идеи. Смея се, когато критикува играчите или крещи по рефера да „вдигне флаг“. Гледам я и виждам много от Мейсън, и се чудя как майка й ще се справя с това. Замислям се за финансовото им състояние и дали има начин да помогна. Знам, че Кейтлин няма да приеме подаяния, но ще измисля нещо. Не искам да ги гледам как се мъчат, а имам средствата да направя нещо за тях.

Чува се последният съдийски сигнал и Ноа подскача нагоре-надолу. Не мога да не се усмихна и се чувствам малко горд, макар че не съм допринесъл с нищо за играта му. Въпреки че е още много малък, той вече води отбора и дава големи надежди. Мога само да се надявам, че ще бъде по-добър, отколкото бях аз, ще завърши колеж и ще спазва обещанията си.

Усещам болка в сърцето си, когато притичва към мен с шлема под ръка и със сплъстена от пот коса. Изглежда точно така, както и аз след мач.

— Ти дойде! — казва той, сякаш не ме е очаквал.

— Казах, че ще дойда. Съжалявам, че закъснях. Трябваше да свърша някои неща.

— Не, няма нищо. Просто се радвам, че ме видя да играя, преди да заминеш.

Трябваше да си тръгна тази сутрин, но обещах на Пейтън да гледаме мача заедно в неделя. Дотогава има няколко дни, а аз не съм се обадил на Сам. Тя очаква утре да бъда в Лос Анджелис.

— Ще остана тук до края на седмицата. С госпожица Пейтън имаме среща в неделя пред телевизора й.

— Да гледате мача ли?

Кимвам.

— Супер! Може ли да дойда и аз?

Поглеждам Пейтън, която оглежда Ноа.

— Това зависи от Пейтън. Може да го обсъдите.

Ноа поглежда към Пейтън и се усмихва. Тя извърта очи. Започвам да се смея. Виждам романс в бъдещето им. Ноа гледа след нея, докато Пейтън тича към Кейтлин.

— Е, как се справих? — пита, когато се обръща отново към мен.

— Справи се добре. Хвърли твърде рано няколко пъти, но това е нещо, което трябва да упражнявате със съотборниците си. Трябва само да работиш върху подаванията си и всичко ще бъде наред.

— Еха! Много е яко да получавам съвети от теб.

— Ноа, какво ти казах?

Ноа замръзва, когато чува Джоузи. Поглеждам я. Лицето й е строго и решително. Тя не върви към нас, а крачи застрашително.

— Лиъм просто ми даваше съвети.

Джоузи едва ме поглежда и осъзнавам, че нещата ще се влошат. Изражението й ми казва всичко, което искам да знам — няма да ми позволи да виждам Ноа.

— Върви в колата, Ноа! Веднага! — сочи Джоузи точно като тези майки, на които се присмивахме, когато бяхме по-млади.

Не помръдвам и мускул. Изчаквам Ноа да се отдалечи достатъчно, преди да тръгна към нея.

— Не се приближавай повече, Лиъм! Говоря сериозно. Не знам каква игра играеш, но трябва да спреш веднага и да се махнеш. Най-добре да заминеш и просто да забравиш за Ноа.

— За какво говориш, по дяволите? Той ме помоли да дойда и аз казах, че ще дойда. Щях да бъда тук през цялото време, ако знаех за него, но не знаех. Затова не ми излизай с тези глупости, Джоузи! Ти си го скрила от мен. Разбирам, че не си могла да се свържеш по телефона, но имаше и други начини. Слез от пиедестала, Джоузефин, защото, ако паднеш, няма да е красиво!

Пъхвам ръце в джобовете и се отдалечавам. Не исках да избухвам, но тя ме ядоса.

— Опитах се.

Спирам и се обръщам.

— Така ли?

— Да, така.

Тя стои с ръце на хълбоците и мисля, че лъже.

— Сигурен съм.