Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (5)

Глава 5
Лиъм

Карането през Бомонт снощи беше грешка. Спирането пред дома на баща й беше изключително лошо решение. Изненадах се да открия, че господин Престън е буден, още повече че е готов да излезе навън и да се загледа в непознат на мотор, особено такъв, който е облечен изцяло в черно.

Стените на хотелската стая започват да ме притискат. Трябваше да отседна по-далече от града и да наема поне апартамент и по-голямо място за движение. Имам нужда да крача и да мисля. Да мисля за това какво ще направя, когато я видя. Искам само да я гледам. Трябва да знам, че е добре и че е щастлива. Че е продължила живота си и аз не съм нищо друго, освен точка на радара й.

Вероятно си купува музиката ми, защото може да се похвали, че ме е познавала някога много отдавна. Представял съм си я много пъти на опашка в магазина да държи списание „Пийпъл“ или „Ролинг Стоун“, когато аз съм на корицата. Иска ми се да мисля, че е чела статиите и е видяла, че говоря за нея, без всъщност да казвам името й, че на айпода си има плейлиста с всички песни, които са за нея, че знае, че никога не съм спирал да я обичам.

Удрям с юмрук главата си.

Толкова си тъп, Лиъм. На нея изобщо не й пука за теб. Ти я заряза и смени телефонния си номер, за да не се налага да слушаш как плаче в съобщенията, които оставяше на гласовата ти поща.

Трябва да се махна от този хотел, защото стоенето тук само ми напомня за нея и за нощта, в която изгубихме девствеността си, а това ме побърква.

Слагам каската си, преди да стигна до лобито, и изскачам през вратата, избягвайки рецепционистката от дневната смяна. Тя е малко по-сладка от нощната, но не много. Няма нищо по-лошо от жена, която се старае твърде много.

Форсирам мотора по малките улици. Вземам завоите по-бързо, отколкото би трябвало, изпреварвам коли, които карат твърде бавно, и профучавам покрай училищен автобус, пълен с деца. Чувам бибипкане на клаксони, а няколко ръце се подават от отворените прозорци. Изобщо не си правя труда да погледна в огледалото, за да ги видя как ми показват среден пръст. И аз съм го правил някога на задниците, които си мислят, че пътищата са техни.

Някога тези пътища бяха мои и на Мейсън. Когато бяхме по-млади, бяхме толкова глупави. Винаги карахме твърде бързо, да не споменавам как играехме на бейзбол с пощенските кутии. По дяволите, дори се натисках с моето момиче, докато карах, оставях я да ме възседне, за да я усещам, преди да я оставя у тях.

Спомням си горещите летни вечери, които двамата прекарвахме в прегръдките си, докато гледахме звездите от ремаркето на пикапа ми. Казах й, че тя ще бъде моята любима завинаги. Пръв й казах „обичам те“ и й обещах никога да не я изоставя.

Спирам и отбивам на един паркинг. Трябва да се успокоя. Подобно каране не решава нищо. Последното, което искам, е името ми да влезе във вестниците, защото съм бил безразсъден. Работих усилено, за да пазя имиджа си неопетнен. Не мога да допусна никакви грешки повече.

Вдигам поглед и виждам, че съм пред музея „Алънвил“, посветен на гимназиалните спортове. Слизам от мотора, влизам и плащам петте долара входна такса. Вътре е като светилище. Мои снимки висят от тавана с всичките ми постижения, изписани отдолу. Има и една, на която сме двамата с Мейсън. Възнамерявахме да разбием досегашните рекорди в Тексаския университет, но той искаше да остане близо до Кейтлин, затова избра да се запише в щатския колеж заедно с нея. Той беше умният.

Голям негов портрет е поставен на централно място в музея, а по краищата му е надиплен черен плат. До снимката има маса с още снимки от гимназията — няколко от тях с него, с мен и с някои други момчета. Всички сме толкова млади във футболните си екипи, вдигнали показалец, с който казваме на света, че сме номер, едно. Нямахме никакви грижи, просто искахме да побеждаваме. Една от топките от шампионата ни стои на поставка. Искам да я докосна, да усетя кожата под пръстите си, но се въздържам. Онези дни вече ги няма. Оставих ги зад гърба си, когато си събрах нещата и напуснах Тексас заради светлините на големия град.

— Чуваш ли тълпата? — крещи ми Мейсън, преди да излезем от тунела.

Това е последният ни мач в гимназията, а тази година сме непобедими. Смазахме съперниците. Мейсън е много близо до подобряването на щатския рекорд по пробягани ярдове^[1], а аз вече оглавих всички статистики по подаване по-рано през сезона. И двамата подписахме документите си за кандидатстване в Тексаския университет тази сутрин.

А сега сме на път да играем за четвъртата си щатска титла.

— Да, човече, чувам я. Откачено е, нали?

— Сигурно има повече хора от миналата година.

Разбира се, че има. Ние сме най-добрите.

Шляпвам по задника моето момиче, докато минава, полата й на мажоретка в бяло, златно и червено се развява от тичането. Тя се обръща и идва при мен с онзи поглед в очите. Знам какво очаква и планирам да го изпълня.

— Нали знаеш колко си секси, когато хапеш устната си, Лиъм? Добиваш онова изражение. Имаш ли планове за нас по-късно? — прошепва в ухото ми.

Вниманието ми се насочва към нея, вместо към играта, докато ръката й се плъзва под тениската ми. Няма нищо по-хубаво от кожата й до моята.

— Хей, вие двамата, престанете! — казва Мейсън и ме тупва по тила. — Ако е надървен по време на мача, някой лайнбекър ще му го счупи.

Започваме да се смеем. Тя ме целува за довиждане и ми казва да ги разбия. Никога не ми пожелава късмет, само да ги разбия.

Слагам си шлема и изтичвам на игрището. Бягаме между мажоретките и учениците. Докато ни обявяват, гърми музика. Родители и почитатели стават на крака по трибуните и крещят силно.

Двамата с Мейсън отиваме отстрани и загряваме, винаги заедно. Имаме си установен ред и няма да го нарушаваме сега.

Когато реферът изсвирва, аз заставам в центъра, а Мейсън вляво от мен. Този мач е за него. Нужни са му само сто ярда, за да подобри щатския рекорд, и аз ще се погрижа това да стане тази вечер. Започваме с подаване към него, той се откъсва от мелето и печели трийсет ярда.

Повтаряме това отново и отново, докато господин Пауъл не вдига знак, на който пише „100“. Подавам на Мейсън топката и го гледам как тича към баща си. Прегръщат се и феновете полудяват. Мейсън Пауъл току-що постави щатски рекорд с девет хиляди петстотин и два ярда.

Помня този мач, сякаш беше вчера, и застанал тук, имам чувството, че наистина е бил вчера. Почти мога да надуша миризмата на хотдог и пуканки от сергията. Мога да чуя виковете и да усетя вибрациите от тупкащи по скамейките крака.

Мога да видя лицето на господин Пауъл, когато Мейсън постави рекорда. Исках и моят баща да ме гледа така.

Вървя наоколо и виждам, че сме навсякъде. Ние спечелихме четири щатски титли по футбол и две по бейзбол. Ник Ашфорд се взира в мен със самодоволна усмивка, докато държи наградата за най-ценен играч. Той винаги е искал да бъде на моето място. Когато дойде в Бомонт, ме следваше навсякъде. Висеше с нас, сякаш сме били приятели цял живот, но всъщност искаше моето момиче.

Не знам какво е станало с другите ми съученици, освен с Мейсън. Не поддържах връзка с никого, защото нямах какво да кажа и не исках да слушам обвинения за това, че съм се отказал от колежа. Трябваше да направя най-добрия избор за себе си и го направих, въпреки че знаех, че наранявам всички, които обичам, особено нея.

В помещението нахлуват група деца и аз се пъхвам в тоалетната. Не очаквам да знаят кой съм, но учителите им може и да се досетят, а не желая да подписвам автографи или да позирам за снимки. Искам само да бъда себе си, дори и за малко.

Когато излизам от кабинката, на мивките е застанало едно момче и държи ръцете си под водата. Поглеждам го в огледалото. Плаче, въпреки че се опитва да отмие сълзите, като плиска вода по лицето си.

Дребосък е и косата му е малко по-дълга, отколкото е нормално за момче на неговата възраст. Може би го тормозят и се е скрил тук. Мразя побойници. Мейсън и аз не търпяхме никакви побойници, докато бяхме в училище. Погрижихме се да няма.

— Добре ли си, приятел? — питам, противно на здравия разум.

Не искам да знам, защото не искам сблъсък, но не мога да понасям деца да плачат.

Момчето кимва и покрива лицето си.

— Не трябва да говоря с непознати — казва.

„Умно хлапе.“

— Прав си. Просто искам да съм сигурен, че нямаш нужда от учителя си или от нещо друго.

— Не, добре съм.

— Чудесно.

Измивам ръцете си, докато гледам в него през огледалото. То наблюдава всяко мое движение и разглежда татуировките по горната част на ръцете ми. Вероятно се чуди дали ще го отвлека, след като е говорило с мен, а аз съм непознат.

— Господине, аз ви познавам.

Изтривам ръце с хартиената кърпа и искам да изглеждам равнодушен.

— Така ли? — казвам, без да го гледам.

— Да. Вие сте този, който целува мама на онова видео.

Замислям се за многото клипове, които съм снимал, но не си спомням да съм целувал някоя жена.

— По телевизията ли го гледа? — питам.

— Не. Бяхте с футболен екип.

Замръзвам. Целувал съм само едно-единствено момиче, докато съм носил футболен екип. Поглеждам детето. Наистина го поглеждам. Тъмната му коса, удължената брадичка и пронизващите сини очи. Не може да бъде!

Няма начин.

— Така ли? Коя е майка ти? — питам, като се правя, че не е нещо важно.

— Джоузи Престън.

— Наистина ли? — питам.

Едва успявам да изкарам думите от устата си.

Той кимва и се усмихва широко, показвайки липсващи предни зъби.

— Много ли сте се целували с мама?

Какво да отговоря на това дете? Не мога да му кажа истината, особено, при положение че не знам какво се е случило.

— Да. Майка ти беше истинска красавица. Обзалагам се, че все още е.

Кимва в знак на съгласие. Някога мислех, че моята майка е най-красивата, докато накрая вече не можех да понасям нито нея, нито поведението й на робот.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим отново — казва момчето.

И преди да имам възможност да отговоря, той изскача от тоалетната.

Тръгвам си от музея колкото мога по-бързо. Момчето се опита да ме заговори, когато минах покрай него, но го пренебрегнах. Трябват ми отговори и независимо дали съм готов, или не, тя ще ми ги даде.

Налага се да намаля скоростта, когато стигам до главната улица. Не мога да си позволя някой да стане подозрителен или да рискувам да ме спрат. Паркирам срещу магазина й и гледам вратата една минута. Знам за цветарския й магазин от няколко години. Щом идваха годишнините ни или когато ме налегнеше носталгия, я проверявах в Гугъл като откачен маниак и откривах с какво се занимава, но никъде не прочетох нищо за дете.

Карам наоколо, докато се стъмва. Чакам да затвори. Не искам публика. Паркирам точно когато излиза навън с ниска червенокоса жена. Прегръщат се за довиждане и тя ме поглежда. Чертите й са меки и не е уплашена от този непознат на мотор, облечен в черно. Не знае кой съм, просто е любезна.

Все още нямам план, докато я гледам как се прибира вътре. Обръща табелата на „Затворено“. Ако искам да го направя, трябва да е сега, преди да заключи вратата. Оставям каската на главата си и отварям вратата. Камбанките известяват присъствието ми.

— Затваряме — казва тя някъде от вътрешността на магазина.

Не я виждам, но мога да я усетя.

Свалям каската и ръкавиците и ги оставям на щанда. Тя не ме вижда, когато идва иззад ъгъла.

— Колко е голям той, Джоджо?