Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (25)

Глава 25
Лиъм

За първи път от години ще присъствам на вечеря за Деня на благодарността. Когато Кейтлин се обади и ме покани, приех веднага. Знаех, че не може и дума да става да прекарам празника с Джоузи и Ноа. След като тя беше в Ел Ей за изложението, отношенията ни станаха напрегнати и това отново е по моя вина.

Знам, че оплесках нещата с нея и вероятно за нея. Пристигането ми в Бомонт този път е по-добро. Отседнал съм у Кейтлин, вместо на хотел, и съм й благодарен за това. Ще мога да прекарам времето си с Ноа в удобството на дома й, а в събота двамата с него ще търсим къщи, защото обещах в петък да гледам близначките, за да може Кейтлин да отиде да пазарува.

Шофирам из града и се надявам да зърна Джоузи в магазина й. Знам, че е малко вероятно, но съм отчаян. Влюбен съм в момиче, което не може да отговори на чувствата ми. Трябва да приема каквото ми се предлага. Минавам два пъти, но напразно.

Когато отбивам в алеята пред къщата на Кейтлин, Пейтън стои и маха от ремаркето на пикапа. Излизам от колата под наем и тя започва да подскача и да крещи името ми.

— Здравей, госпожице Пейтън!

Отварям багажника и вадя нещата си. Взех допълнително дрехи, в случай че реша да остана повече от седмица. Миналия път бях тук почти половин месец и накрая се наложи да си купувам някои неща. Също така вдигам и чантата на „Епъл“ с лаптопа, който поръчах за момичетата. Искам да правя видео разговори с Пейтън и да гледаме мачовете заедно, за да не е сама в неделите.

— Какво има в чантата, чичо Лиъм?

Спирам на място, когато ми казва „чичо“. Това е нещо, за което сме се шегували с Мейсън много пъти, когато обсъждахме живота си и посоката, в която се отправяме.

— Нищо важно, просто подаръци за теб, Ел и майка ти.

Вълнението на лицето й си струва носенето. Не съм сигурен как ще реагира Кейтлин и дали изобщо ще ги приеме.

Пейтън ме въвежда в къщата и миризмата на тиквен пай кара стомаха ми да изръмжи. Кейтлин е в кухнята с престилка на кръста, Ел също е там. Кейтлин идва да ме посрещне. Целувам я по бузата, когато ме прегръща.

— Благодаря ти, че ме покани!

— Пейтън имаше нужда от компания за мачовете. — Поглеждам към Пейтън, а тя свива рамене. Държи ръката на сестра си и нетърпеливо чака подаръците, които съм донесъл. — Тя ще ти покаже стаята ти.

Следвам я надолу.

— Помниш ли телевизора?

— Разбира се — отговарям. Влизаме в светая светих на Мейсън и разбирам защо тя повдигна темата. В средата му има зейнала дупка. — Какво й станало?

— Ел побесня и хвърли топката на татко в него.

Не знам какво да кажа, затова просто си затварям устата. Родител съм едва от малко повече от месец и не съм подготвен да се справям с такива неща. Пейтън отваря една врата и влиза вътре.

— Това е кучешката колиба.

Не мога да не се разсмея при вида на стаята, която наистина е направена като кучешка колиба и в която Мейсън е прекарвал доста време. Трябва да благодаря на Кейтлин, че внесе смях в живота ми. Пейтън ме оставя да се настаня. Пиша на Ноа, за да го уведомя, че вече съм при Кейтлин и че ще се срещнем в петък. Исках да го видя тази вечер или утре, но Джоузи беше непреклонна, че той ще прекара празника с нея, Ник и семействата им. Не исках да споря, затова приех това, което тя предложи.

Нося чантата с покупки, когато се качвам горе. Кейтлин седи на масата и разтрива слепоочията си с пръсти. Виждам отворена чекова книжка и купчина сметки. Дръпвам стола, сядам срещу нея и я потупвам леко. Тя се опитва да се усмихне, но е плакала.

— Къде са момичетата?

Тя вдига документите и ги избутва.

— Гледат филм в стаята си.

— Искаш ли да поговорим за това? — питам внимателно и соча купчината сметки.

Тя поклаща глава и изтрива сълзите от лицето си.

— Не мога да се справя. Ще трябва да продам къщата.

Знам, че не е моя работа, но не мога да стоя безучастно. Вземам чековата книжка и поглеждам. Няма достатъчно дори за кутия мляко. Посягам за купчината сметки, но тя спира ръката ми.

— Нека помогна, Кейтлин! Знам, че не искаш подаяния, но моля те, изслушай ме! Имам средствата да се погрижа за това. Заради Мейсън.

— Не мога, Лиъм.

— Не можеш и да продадеш къщата. Това е домът, който момичетата са споделяли с баща си. В него има спомени. — Вземам ръката й. — Искам да го направя заради тях. Моля те, позволи ми да реша този проблем!

Тя дръпва ръката си, покрива лицето си и се разплаква още повече. А после ми кимва. Това е разрешение да се погрижа за сметките й. Смятам да направя много повече.

Опитвам се да убедя Кейтлин, че има нужда да излезе поне една вечер, но тя отказва и ме избутва от вратата. Искам да дойде с мен в клуба на Ралф. Казах му, че ще свиря няколко пъти при него, ако входът е платен. Искам да изкара някаква печалба от мен. Това е най-малкото, което мога да направя.

Пристигам рано. Вратата е подпряна с циментово блокче. Влизам вътре и го виждам да седи на сцената. Отивам при него и му подавам ръка.

— Подранил си.

— Да. Исках да говоря с теб за нещо, преди да изляза да свиря тази вечер.

Изключвам усилвателя и микрофона, за да съм сигурен, че няма да ми пречат.

— Какво има?

— Искам да направя бенефис за семейството на Мейсън Пауъл. Ще доведа групата и ще накарам мениджъра ми да го уреди. Ще свирим безплатно, но парите от входа трябва да отидат за Кейтлин.

Ралф разтрива брадичката си, а пръстите му се движат напред-назад.

— Разбира се — казва много въодушевено. — По дяволите, разбира се! И таксите от тази вечер ще отидат за тях. Ще накарам госпожата да го напише на няколко табели.

— Благодаря, Ралф! — потупвам го по гърба, преди да слезе от сцената.

Аз се връщам при колата, за да си взема китарата. Обещах на Ралф тази вечер да направя истинско шоу. Включвам уредбите и правя бърза проверка на звука. Не се тревожа за качеството на микрофона, но искам да чуя акустиката на това място с усилвател.

Около сцената се въртят жени, някои облечени с възможно най-късите си поли. Ако това беше, преди да се върна в Бомонт за погребението на Мейсън, щях да отведа някоя отзад за едно бързо чукане, но вече не може да се случи. Нито една от тях не ме привлича. Всъщност облеклото им показва колко са лесни.

Щом светлините в бара стават приглушени, започвам. Тази вечер ще изпея дванайсет песни, може би и нещо на бис. Още не съм решил. Започвам с „Незабравима“. Това ще бъде вторият ни сингъл. Сам ще ме убие, ако разбере, че съм го свирил, но не ми пука.

Между песните приемам няколко желания от феновете отпред. Те искат някои от по-ранните ми хитове, но повечето песни, които пея, са от последния ни албум.

— Добре, има време за още едно желание? — питам тълпата.

— Аз имам едно — крещи някой от бара. Очаквам човекът да излезе напред, но никой не помръдва. — Аз имам желание, казах.

— Добре, да го чуем! — отговарям.

Все още чакам някой да се появи.

— Първото ми желание е да оставиш шибаната ми годеница на мира. Второто е да напуснеш Бомонт и никога да не се връщаш. А третото ми желание е да кажеш на сина си какъв скапан загубеняк си, за да може, когато си тръгнеш, той да не ме намрази за това, че съм те изгонил.

Пияните хора са гадост.

Най-накрая виждам Ник. Клатушка се наляво-надясно. От двете му страни има по един приятел, които се опитват да го накарат да седне. Всички в бара мълчат. Половината гледат мен, другата половина — него.

Подрънквам на китарата, за да привлека вниманието.

— Не можеш ли да ми отговориш, Уестбъри?

— Не, Ашфорд. Това не е времето, нито мястото.

— Тогава да излезем навън, тъпако!

Поклащам глава и свалям китарата.

— Съжалявам, това беше всичко за днес. И не забравяйте за благотворителния концерт, който ще изнесем!

Прибирам китарата и клавирите, а Ралф се извинява в ухото ми за случилото се. Казвам му да не се тревожи, защото е ясно, че Ник е пиян. Оглеждам заведението за него, но вече го няма и решавам да си вървя.

Когато излизам, той стои пред бара, облегнат на някакъв пикап. Нямам настроение да говоря с него, ако ще се държи така. Поставям инструментите на задната седалка и се обръщам с лице към него. Той се приближава бавно към мен, неспособен да върви в права линия.

— Къде са другарчетата ти?

— Нямам нужда от тях, за да те сритам, Уестбъри.

— Няма да се бия с теб — казвам и се отдръпвам от колата си.

— Аз пък искам да се бия с теб. Трябва да се бия за семейството си. Откакто се появи, всичко е „Лиъм това“ и „Лиъм онова“, „баща ми това“, „баща ми онова“. Аз съм шибаният му баща, не ти. Аз го отгледах. Аз промивах ожулените му колене и го учех как да играе футбол, докато ти си чукал половината женско население. А бъдещата ми съпруга… Боже, в каква кучка се превръща тя заради теб…

— Нея наричай кучка, Ник! Пиян си и ще съжаляваш.

Вадя телефона и пиша на Джоузи, че трябва да дойде и да го прибере, преди да е станало нещо лошо.

— Ти я изостави. Аз събрах парчетата. Чаках търпеливо да погледне към мен, а когато накрая го направи, бях много щастлив. Но не, ти трябваше да се върнеш и да развалиш всичко. Тя обича мен, не теб, така че защо не си събереш нещата и не си заминеш? Направи услуга на всички ни и се разкарай от тук! Искам си семейството, а ти ми пречиш.

— Той е мой син, Ник. Не съм го изоставял. Той заслужава да ме познава.

Ник поклаща глава и се обляга на колата ми. Главата му виси на гърдите. Изглежда, сякаш плаче, но сигурно само така ми се струва. Разбирам го, обаче няма начин да се откажа от Ноа. От Джоузи — да, ще я чакам, колкото е необходимо, но Ноа е мой и възнамерявам да съм до него.

Джоузи пристига. Ярките светлини на фаровете осветяват Ник. Той вдига поглед и засенчва с ръка очите си. Аз стоя на същото място, на което бях, и чакам тя да излезе от колата.

— Здравей, бебче! — казва той, когато вижда Джоузи. Тя ми се усмихва едва, преди да прегърне Ник. — Обичам те, Джоузефин! Кажи ми, че ме обичаш! Кажи на Уестбъри, че избираш мен пред него!

— Хайде, Ник, да си вървим!

— Кажи му, Джоузи! Кажи му, за да си тръгне и да ни остави на мира! Искам си годеницата.

— Той те чува. Няма нужда аз да повтарям това, което ти казваш.

— Спа ли с него в Ел Ей?

— Не, Ник. Сега ела! Пиян си, а аз искам да се прибирам.

Джоузи дърпа Ник към колата и му помага да влезе в нея. Не поглежда към мен, когато сяда на шофьорската седалка, нито когато тръгва.

Аз се качвам в моята и тръшвам вратата.

Една съвършена вечер е съсипана.