Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (6)

Глава 6
Джоузи

Ръцете ми литват към устата в неуспешен опит да задържа ахването си. Вазата, която държа, се разбива на пода и водата накисва обувките, чорапите и дънките ми. Прекрачвам счупеното стъкло и съсипаните цветя и затварям очи, преди да погледна мъжа, застанал на щанда ми.

Това е той.

Мога да го почувствам. С всяка пора на кожата си усещам как се движи, сякаш никога не си е тръгвал. Когато отварям очи, той се взира в мен. Напомням си, че трябва да съм силна. Аз съм тази, която решава какво да прави.

— Защо си тук? — изписквам тихичко.

Гласът ми е дрезгав, все едно съм крещяла с часове. Не е силен и решителен, не е властният глас, който упражнявах пред огледалото хиляди пъти за този момент.

Той тръгва към мен и аз отстъпвам и вдигам ръка. Не искам да ме приближава. Изглежда обезсърчен. Пъхва ръце в джобовете си и свежда очи надолу. Не искам да го гледам, но не мога да се спра. Минали са десет години и той се е променил наистина много, но начинът, по който ме гледа, е същият.

— Джоджо!

— Не ме наричай така! — избъбрям.

— Защо? Това е името ти.

Поклащам глава и прехапвам вътрешната част на бузата си. Знам защо е тук и ми се ще да мога да намразя Мейсън за това. Искам да ритам, да крещя и да удрям Лиъм, задето ми… ни причинява това. Досега всичко беше наред, но вече не е.

Той се усмихва лекичко и поклаща глава, докато отстъпва назад и се обляга на щанда. Прекъсвам контакта с очи, когато прехапва долната си устна. Прочиствам гърло и се отдалечавам от счупеното стъкло.

— Какво правиш тук, Лиъм?

Той свива рамене.

— Имаш ли да ми казваш нещо?

Поклащам глава и вдигам ръка към челото си, за да прогоня връхлитащото ме главоболие. Това не се случва сега, не може да бъде истина.

— Не, няма за какво да говорим. Онази вечер в стаята ми в общежитието, ти беше напълно ясен.

Лиъм се отдръпва от щанда, спира пред няколко растения наблизо и разтрива листата им между пръстите си, преди да тръгне към мен. Няма къде да отида. Мога да побягна, може би дори да се развикам и да известя съседите, но какво ще постигна с това? Те ще погледнат Лиъм, ще решат, че златното им момче се е върнало в града, и всички ще бъдат много щастливи.

— Как се казва той, Джоузи? — пита безцеремонно, докато се приближава към мен.

— Какво те интересува? — изстрелвам в отговор. Гледа ме кръвнишки, но не ми пука, че е известен музикант. Той ме изостави. — Трябва да си вървиш.

— Не — казва и поклаща глава. Пристъпва към мен, а аз отстъпвам назад. Не мога да мърдам повече, без да падна в изложените цветя. Той вдига ръце. — Искам само да говорим. Не мисля, че ще ти бъде приятно да започна да разпитвам наоколо, нали?

Клатя глава. Това е последното, което желая. Не искам името на Ноа да бъде замесено и хората да го сочат с пръст, въпреки че някои вече го правят.

— На колко е той, Джоджо? — пита със същия тон, с който някога ми казваше, че ме обича, докато излизахме от един час и отивахме в друг или когато ме оставяше у дома след среща.

— Ще навърши десет през юни.

Той отстъпва и ме поглежда. Виждам в очите му колко е наранен, но не ме интересува. Той ме изостави. Остави ме да отглеждам бебе сама.

— Как се казва?

Болката се долавя и в гласа му, но не мога да позволя това да ме засегне. Не мога. Трябва да бъда силна.

— Ноа.

— Кога мога да се запозная с него?

Смея се на въпроса му и се възползвам от възможността да се отдалеча от него. Той остава на мястото си. Минавам зад щанда и започвам да прибирам нещата си.

— Не може. Няма нужда.

— Какво, по дяволите, имаш предвид? Имам син. Син, който ти си крила от мен, а сега ми казваш, че не може да се запозная с него?

— Какво те кара да мислиш, че е твой?

Съжалявам за думите си още щом напускат устата ми. По лицето му се изписва чиста болка и аз изпитвам известна гордост от това, че съм го засегнала.

— Да не казваш, че си ми изневерила? Така ли е, Джоджо?

Нямам време да реагирам, но той застава до мен. Ароматът му ме побеждава и кара сърцето ми да бие по-бързо. През годините се чудех дали е сменил одеколона „Бърбъри“, който му купих, но не е, и трябва да се боря с желанието си да протегна ръка и да го докосна.

— Обичам те, Джоджо! — прошепва в ухото ми.

Движи се плавно и със страст. Знам, че съм му първата, никога не съм се съмнявала в това. Заравям глава във врата му. Мирише толкова хубаво, съблазнително и секси. Тялото ми пее песен, чиято мелодия знае единствено той.

Поглеждам в очите му. Челото му е отпуснато върху моето. Устата му се отваря, когато прокарвам пръсти надолу по тялото му, и той се тласва по-дълбоко.

— Толкова си съвършена!

Целува ме между думите, показвайки ми колко много ме обича.

— Обичам те, Лиъм!

— Ти ще бъдеш завинаги моето момиче.

— Защо се изчерви, Джоджо?

— Моля те, спри да ме наричаш така! — вече направо го умолявам.

Той отстъпва и се обляга от другата страна на щанда.

— Извинявай! — казва. Започва да си играе с долната си устна и искам да шляпна ръката му и да му кажа да престане. — Изневерявала ли си ми?

Не мога да му отговоря. Не искам да му отговарям. Дори да съм, не е негова работа, но той ме познава. Знае, че не съм, просто чака потвърждение.

— Нямаш право да идваш тук и да настояваш за отговори, Лиъм. Ти замина, за да си играеш на рок звезда. Ти си известният Лиъм Пейдж. Ти изостави това. — Разпервам ръце и соча към себе си. — Изостави мен. Няма място за теб тук.

Той започва да се смее.

— Това не е много гостоприемно от твоя страна. Какво стана със старата поговорка, че винаги можеш да се върнеш у дома?

— Хората не изчезват за десет години, без дори да се обадят по телефона или да напишат писмо. Не се появяват в общежитието ти и не късат с теб, след като са ти казвали, че те обичат, и не спират да отговарят на обажданията ти по телефона.

Крия лицето си с ръце. Не исках да стане така. Можех да изкарам двайсет години и да съм добре, без да го видя отново. Мъча се да сдържа сълзите си. Проляла съм достатъчно по него, за да ми стигнат за цял живот. Не мога да плача повече.

— Хората се променят.

— Не искам да говоря с теб.

— Имаш предвид сега ли? — пита.

Поклащам глава.

— Никога. Няма за какво да говорим, Лиъм. Онази вечер ти каза каквото имаше и не изчака да чуеш какво имам да кажа аз, нито отговори на обажданията ми, нито на съобщенията ми. Не съм длъжна да слушам извиненията ти и определено не ти дължа нищо.

Обръщам се, за да не се налага да го гледам повече. Трябва да остана силна и спокойна и да се върна към дихателните техники, които ми показа лекарят, преди да родя Ноа.

— Очакваш да си тръгна, след като съм научил, че имам син?

Изсмивам се.

— Да, очаквам да излезеш от вратата, да се качиш на гъзарския си мотор и да се върнеш при известната си приятелка там, откъдето си дошъл. Тук няма нищо за теб и не искам да нараняваш сина ми. Не искам той да се запознае с теб само за да можеш да си отидеш от живота му за следващите десет години.

Бърша сълза, която се е изплъзнала от контрола ми. Няма да му покажа какво въздействие има върху мен.

— Нямам приятелка.

— Господи, Лиъм! От всичко, което казах току-що, ти се хвана за частта с приятелката! — Разтърсвам глава. Когато се обръщам отново, той гледа в земята. — Ние продължихме напред, а ти не си част от живота ни. Ноа няма нужда от теб, той дори не те познава, затова, моля те, просто си върви и не се връщай!

Лиъм кимва с глава. Не вдига очи към мен, докато минава. Гледам тялото му, същото, което познавам до последния сантиметър, докато той обикаля щанда до мястото, където стои каската му.

— Ще се виждаме пак, Джоузефин.

Наричал ме е Джоузефин само още веднъж в живота ми — вечерта, когато скъса с мен. Щом вратата се затваря и той се качва на мотора си, аз се сривам. Падам на земята, свита на кълбо, и заплаквам. Плача за десетте години, в които ми липсваше, и за това, че е пропуснал всичко, включително и Ноа.