Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (19)

Глава 19
Лиъм

— Добре — казва Ноа.

Усещам как кракът му започва да се люшка под масата. Пресягам се и слагам ръка на коляното му, за да го успокоя. Джоузи се размърдва в стола и се навежда към Ноа. Аз правя същото, въпреки че не знам защо. Поглеждам към нея и вдигам вежда. Не сме обсъждали как ще му кажем. Мисля, че трябва да го направи тя. Не се виждам да изтърся, че съм баща му. С моя късмет ще излезе като Дарт Вейдър, без респираторните проблеми.

Джоузи прочиства гърло и се усмихва на Ноа.

— Помниш ли, когато ме попита дали Лиъм е бил мой приятел?

Ноа кимва и кракът му започва да се люшка отново. Осъзнавам, че няма да успея да го удържа спокоен. Проклятие, дори аз съм нервен. Просто години наред се упражнявах в безразличие.

— Двамата с Лиъм излизахме дълго време в гимназията, а после той замина за колежа и нещата не потръгнаха за нас, но… — Джоузи спира и прочиства гърлото си. Знам, че сигурно й е трудно да си припомня колко хубави бяха нещата, докато аз не провалих всичко. — Съжалявам, че не ти казах по-рано, миличък.

— Да ми кажеш какво?

Ноа спира. Очите му са приковани в нея. Виждам, че не му харесва да гледа как майка му плаче. Слага ръка на рамото й и го разтрива.

— Лиъм е твой баща.

Джоузи хлипа. Кракът ми се удря в масата, докато ставам и заставам до нея. Падам на колене и я придърпвам в прегръдка. Сълзите й мокрят врата ми, а плачът й звучи заглушено. Знам, че не бива, но не мога да спра. Целувам я под ухото и по бузата.

— Всичко ще бъде наред. Няма да замина. Обещавам — прошепвам й след всяка целувка.

Тя вдига глава. Очите й са мокри, зачервени и подпухнали.

Ръцете ми обгръщат лицето й и я придърпват. Целувам я по устните. Устни, които са ми липсвали толкова дълго. Когато започва да се отдръпва, искам да я задържа, но тя не е моя и не трябваше да я целувам. Не и така.

— Съжалявам — казвам.

Тя кимва и избърсва лице с опакото на ръката си. Връщам се на стола си, без да поглеждам към Ноа. Току-що е видял как мъж целува майка му.

Мъж, за когото тя не е сгодена.

След известно време рискувам да го погледна. Той се усмихва. Не съм сигурен защо, но прилича на дете в магазин за бонбони.

— Съжалявам, че не ти каза, когато ме пита преди — казва Джоузи.

Пръстите й минават през косата му, което, изглежда, успокоява нервния му крак.

Ноа свива рамене.

— Вече знаех.

Двамата с Джоузи се споглеждаме изненадано, а после се извръщаме към Ноа.

— Какво имаш предвид? — питам.

— Помниш ли онзи ден в музея? — Кимвам. — Е, тогава гледах снимката, на която сте с Мейсън, и учителят каза, че много приличам на теб, а после те видях в тоалетната и когато споменах името на мама, ти ме погледна особено. И тогава ми хрумна.

— А защо не каза нищо? — питам го.

— Не знаех дали ме харесваш и дали искаш да си мой баща.

Докато гледам сина си със сълзи на очи, виждам себе си на тази възраст. Протягам ръка и обхващам лицето му.

— По дяволите, да! Искам да бъда твой баща. Боже, Ноа, от деня, в който те видях, тормозя майка ти да ме запознае с теб.

— И аз ли бях случайност като Епълтън-младши?

— Не — отговарям, преди Джоузи да успее да каже нещо. Очите й се разширяват. — С майка ти искахме да имаме деца през цялото време. Щях да се оженя за нея, да й купя хубава къща и да имаме семейство.

Ноа извръща очи към Джоузи, която кимва в знак на съгласие. Когато той отново поглежда към мен, очите му са като ножове.

— Какво стана?

— Заминах за колежа, но някои неща се промениха. И вместо да взема майка ти с мен, изоставих всички, които познавах, и заминах за Калифорния, за да опитам нещо различно. Не знаех за теб, докато не те срещнах онзи ден. Майка ти… — Поглеждам към нея и се усмихвам. — Тя те обича и се е опитала да ме намери, затова не й се сърди, става ли?

— Добре.

— Нали помниш, че трябва да се връщам на работа? Ще остана тук и тази седмица за мача, после си тръгвам. Но ще се върна, а ти може да ми се обаждаш всеки път, когато искаш да говориш с мен или имаш въпроси за футбола.

— Мога ли да казвам на хората, че си ми баща?

Поглеждам към Джоузи за одобрение. Тя свива рамене. Мисля, че Бомонт е достатъчно далече от света на шоубизнеса и че папараците едва ли ще го тормозят тук, въпреки че не съм съвсем сигурен. Но също така не искам да се налага да ме крие.

— Може, но чуй какво ще ти кажа! Има хора, които обичат да ме снимат, и мислят, че могат да се сближат с мен чрез приятелите ми. Ако някой те тормози или започне да те следи, само ми се обади и аз ще се погрижа за всичко!

— И трябва да кажем на Ник — обажда се Джоузи, докато прокарва ръка през косата на Ноа.

Мислех, че му е казала, което би обяснило защо той беше толкова ядосан вчера. Знам, че не е нужно това да ме занимава, но той е отглеждал сина ми. Трябва да уважавам чувствата му.

— Чуй ме, Ноа! Искам да слушаш Ник и да се държиш с него както досега, защото той също ти е баща. Ти ще бъдеш едно от онези специални момчета, които имат невероятен комплект родители.

Таймерът на фурната се включва, а Ноа въздъхва облекчено и обявява, че умира от глад. Джоузи скача и изтичва в кухнята, като оставя мен и Ноа на масата.

— Обичаш ли мама?

— Да — отговарям без колебание.

— Ама наистина ли я обичаш?

— Какво знаеш ти за любовта?

Не си спомням да съм мислил за това, когато бях на девет години. Единствените ми грижи бяха футболът и колко далече мога да хвърля топката. Момичетата дори не съществуваха за мен на тази възраст.

— В училище обсъждаме разни неща.

— На какво още ви учат?

Ноа свива рамене.

— Обичаш ли я така, както преди?

— Да — казвам отново, защото това е самата истина. Никога не съм спирал да я обичам, а отсъствието не кара сърцето да обича по-малко. Обичам Джоузефин Престън, откакто се помня, но вече е твърде късно. — Въпреки че това не променя нищо. Майка ти е продължила напред и ще се омъжи за Ник. Но ние с теб ще бъдем приятели.

— Може ли да идвам на турнета с теб?

Джоузи влиза точно в този момент. Не знам как да отговоря, но съм адски сигурен, че няма да му откажа. Тя ме гледа с крайчето на окото си и чака да се издъня. Поставя чинии пред нас и заема мястото срещу Ноа.

— Може би — казвам и вдигам вилицата. — Зависи къде отивам и дали е през лятото. Не може да отсъстваш от училище, а и ти няма да искаш да пропускаш тренировки. Играеш ли други спортове?

Започвам да ям и въздишам, когато вкусното пиле достига рецепторите ми. Не съм ял домашно приготвена храна от много време. Дори тази у Кейтлин беше полуфабрикат. А това тук е истинска вечеря.

— Играя и бейзбол, защото Ник го харесва, но искам да се науча да свиря на китара.

— Ще те науча.

— Така ли? Страхотно!

Разговорът върви доста добре. Говорим за учителите му и за домашните. Той ни казва, че си пада по едно момиче в училище, но не иска да ни каже името й. Джоузи и Ноа питат за Лос Анджелис и какво е там. Казвам им, че има много хора, че движението е ужасно и затова мразя да излизам от мястото, на което живея, и че понякога е много горещо. Но си имаме Дисниленд, красиви плажове и табелата на Холивуд.

Ноа пита как се казва котаракът ми и когато със срам признавам, че никога не съм му давал име, заявява, че може би животното ме мрази точно заради това, и вероятно е прав.

Разпитва ме за музиката и Ем Ти Ви и дали ми харесва да живея в Ел Ей и аз му обяснявам, че не, но нямам избор. Той казва, че е слушал някои от песните ми и че съм много добър. Сварва ме неподготвен, когато пита за кого са. Свивам рамене и продължавам да ям. Има въпроси, които ще останат без отговор.

Времето ни свършва бързо, тъй като Ноа е на училище на следващия ден. Той започва да протестира, но го питам дали може да гледам тренировката му след часовете и му напомням, че ще бъда и на мача му тази седмица. Джоузи ме кани отново на вечеря и аз приемам с готовност. Искам да съм заедно с нея просто защото това ме успокоява. Също така стимулира творческата ми страна и нямам търпение да се върна в студиото, въпреки че ще оставя и двамата.

С Джоузи сядаме да пием кафе, след като Ноа си ляга, и тя установява някои правила. Не съм съвсем съгласен, но разбирам защо го прави. Без натруфени подаръци и луксозни играчки. Питам за телефон и тя се съгласява, стига аз да го плащам. Засмивам се, но бързо осъзнавам, че може би двамата с Ник не си делят разходите. Колкото повече мисля за това, толкова повече се ядосвам. Ако той живее тук и се прави на татко, защо тя се тревожи за парите? Отбелязвам си в телефона да й напиша чек за десет години издръжка.

Трудно е да напусна дома й. Не ми харесва идеята да ги оставя сами, но тя ме уверява, че е свикнала. Това не ме успокоява особено.

Вместо да се върна в хотела, се отправям към гробището. Така и не отидох там отново, след като погребахме Мейсън, а точно сега имам нужда от него. Дори това да означава, че той само ще слуша. Изненадан съм, че успявам да открия гроба му в тъмното. Цветята на всичките му венци все още са свежи и се чудя дали Джоузи идва тук всеки ден, за да се грижи за тях.

— Имам син — казвам, докато пренареждам цветята върху гроба. — Имам деветгодишен син, който изглежда точно като мен и играе футбол. При това е куотърбек. Предполагам, че е много яко да си баща. Още не знам, защото го открих случайно, а Джоузи каза на Ноа едва днес. На него, изглежда, му харесва, но може и да промени отношението си, щом разбере, че няма да съм наоколо през цялото време като Ник. Боже, как можа да я оставиш да се хване с Ник Ашфорд? Човече, когато го видях на погребението ти, мислех, че съм в зоната на здрача. Но предполагам, че сте станали приятели или нещо такова.

Сядам на земята и свивам колене към гърдите си.

— Извинявай, Мейсън! Никога няма да разбереш колко съжалявам, че заминах така. Трябваше да се обадя, да пиша или да се върна у дома след година. Но сега мога само да кажа, че съжалявам и че ще се реванширам, като се погрижа за Кейтлин и момичетата. Ще го направя не само заради теб, но и заради тях, и особено заради Пейтън. Някой трябва да я научи на стъпките при хвърляне. Защо да не съм аз?

Отпускам ръка върху купчината земя и се моля мълчаливо, преди да си тръгна. Пътят до хотела ми е дълъг и самотен. След като вече имам Ноа и той знае истината, искам да прекарвам цялото си време с него. Трябва само да открия начин.