Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (29)

Глава 29
Лиъм

Двамата с Ноа разопаковаме последния кашон с дрехи, които донесох от Лос Анджелис. Реших да се установя в Бомонт и да пътувам до Лос Анджелис. Харисън и Куин ще прекарат с нас Коледа. Харисън няма много роднини и когато му разказах за Бомонт, попита дали може да дойдат.

Единственото, което не съм направил, е да кажа на Сам, че съм напуснал. Запазил съм апартамента в хотела до края на март. Дотогава трябва да си намеря квартира. Надявам се Джими и Харисън да нямат нищо против да записваме тук.

Когато разказах на Харисън за Ноа, той беше развълнуван и напълно съгласен с моя план. Каза, че разбира защо имам нужда да направя тази промяна и че вероятно би направил същото, ако току-що беше разбрал за Куин.

Нещата с Джоузи вървят по-добре, въпреки че между нас няма нищо, но аз не възразявам. Тя се нуждае от време, за да се оправи след раздялата, а аз, за да бъда баща. Имам да наваксвам за много години.

Коледната елха ще дойде утре. Съвсем навреме, точно след като сме разопаковали и подредили всичко. Кейтлин и момичетата ще дойдат, за да я украсят — разбрах, че това е специалността на Ел. Кой съм аз, че да откажа на три красиви жени възможността да свършат цялата тежка работа?

На вратата се звъни и Ноа изкрещява от върха на стълбата: „Аз ще отворя“. Стомахът ми се свива, когато го чувам да трополи надолу. И двамата с Джоузи се страхуваме, че ще се подхлъзне и ще си счупи нещо, но той не ни слуша. Може би ще чуе, когато се озове в Спешното.

Чувам трясък и нещо се разбива. Изтичвам от кухнята към трапезарията, обзет от паника, защото не чувам Ноа, много е тих.

— Ноа, добре…

Спирам на място. Тя стои на входа, а краката й са опръскани със задушено. Едната й ръка е покрила устата й, а очите й се пълнят със сълзи. Докосвам рамото на Ноа и поглеждам към нея. Остаряла е, но очевидно е правила усилия да го предотврати. Не мога да видя дали още носи същото червено червило, каквото използваше, докато растях, но си мисля, че не се е променила много.

— Ноа, защо не отидеш да вземеш ръкавици, парцал и найлонов плик, за да почистим тук?

— Добре, татко.

Ноа изтичва към кухнята. Изчаквам няколко мига, преди да срещна очите й. Тя гледа след Ноа.

— Какво правиш тук?

Поглежда ме със същия студен поглед, с който израснах. Ако не знаех, можех да помисля, че ме мрази. Че може би съм съсипал живота й.

— Аз… Той е… Донесох задушено… Ти си…

— Наистина ли си останала без думи, или водката най-накрая е увредила способността ти да се държиш като нормален човек?

— Не съм пила от пет години — казва тя.

— Честито! Трябва да си вървиш, преди синът ми да се е върнал. Не искам да обяснявам защо говорим така, сякаш се познаваме.

— Лиъм…

— Недей! — казвам и прекрачвам бъркотията, която е направила на верандата ми. Затварям тихо вратата зад себе си, за да мога да бъда откровен с нея. — Нямаш право да очакваш нищо от мен. Ти стоя там и гледа, когато той ме изхвърли от къщи. Ти трябваше да ме защитиш, трябваше да защитиш и Ноа. Живееш в същия проклет град, а той адски прилича на мен, затова не ми казвай, че не си виждала него или Джоузи! Трябваше да ми кажеш. Ти беше единствената, която знаеше как да се свърже с мен, но не го направи.

— Съжалявам. Опитах се, но познаваш баща си. Той беше непреклонен.

— Не искам извинения. Пропуснал съм десет години със сина си. Десет!

— Ще ми позволиш ли да се запозная с него?

Налага се да отвърна очи, защото не мога да гледам как спиралата й се стича по лицето като на улична проститутка от „Сънсет Стрип“. Не искам да я виждам такава, но за жалост, това е най-яркият ми спомен от нея.

— Защо да го правя?

— Няма причина. Аз не съм добър човек, Лиъм. Знам. Но се опитвам през цялото време да направя нещо добро за някого. Опитвам се да бъда независима и не толкова…

— Робот?

— Така ли ме виждаше?

— Да, така — казвам, докато вървя към вратата. — Ти може да се запознаеш с него, но Стърлинг не. Не искам той да доближава сина ми.

Тя кимва и ме следва в къщата. Ноа седи на стълбите с нещата за почистване в ръце.

— Защо седиш тук? — питам го.

— Вие водехте личен разговор. Не исках да ви прекъсвам.

— Толкова е учтив!

Кимвам, защото наистина е такъв. Джоузи го е възпитала добре.

— Банята е по коридора. Двамата с Ноа ще почистим.

Бианка Уестбъри върви по коридора в дом, който аз притежавам. Кълна се, никога не съм си представял, че ще доживея този ден. Почистваме счупеното, а Ноа полива верандата с маркуча. Страхувам се, че стъпалата ще се заледят през нощта, затова на сутринта трябва да проверим.

— Коя е тя? — пита той.

Иска ми се да кажа, че е непозната, но тя е тук и моли за възможност, каквато съм сигурен, че Джоузи не би искала да получи. Предполагам, че ако иска да вижда Ноа, може да идва и да го прави тук.

Поглеждам през рамо и виждам Бианка, която стои в коридора и кърши ръце. Почистила се е, доколкото е могла, но е нервна. Никога не съм я виждал толкова несигурна в себе си. Махвам й да дойде и да седне в дневната. Тя се настанява в едно от креслата, докато двамата с Ноа сядаме на дивана.

— Помниш ли, когато ме попита дали може да се запознаеш с моите родители? — Ноа кимва. Очите му светват при споменаването на моите родители. Иска ми се да не беше така. Те не са нещо, с което да се гордееш. — Ноа, това е Бианка Уестбъри, моята майка.

Ноа гледа към мама, сякаш я изследва и сякаш научава всичко, което може, за нея. Тя потупва косата си и му се усмихва топло. Стисва ръце, а после оправя полата си.

Ноа гледа от мен към нея и обратно и после свива рамене.

— Как да те наричам?

Бианка сяда напред, ръцете й са отпуснати върху коленете.

— О, ами не знам. Аз… Да видим…

— Наричам моите баба и дядо, баба и дядо и… Това е смешно, а, тате?

— Тате — прошепва Бианка. Поглежда ме и се усмихва. — Мисля, че е добре да ме наричаш „баба Бианка“ — кимва и лицето й грейва. — Да, мисля, че „баба Бианка“ ми харесва.

— Добре. Това е яко!

— Да, яко е — казва тя.

Започвам да се смея, Ноа също. Не мисля, че майка ми някога през живота си е употребявала думата „яко“.

— Ноа, разкажи ми за себе си!

Тези думи напълно ме изключват от разговора им. Тя се премества на дивана и сяда до него. Спомням си я такава, когато бях малък, преди нещата у дома да започнат да се променят.

Оставям ги в дневната да се опознаят. Вадя телефона и се обаждам на Джоузи. Тя трябва да е наясно, че майка ми е дошла и е видяла Ноа, и предпочитам да й кажа, преди той да се изпусне.

— Здравей! — казва Джоузи на третото позвъняване.

Започнахме да говорим всеки ден, но избягвам да й казвам как се чувствам. Искам тя да дойде при мен, когато е готова. Нямам желание да се възползвам от разочарованието на някого и ако тя ме иска, трябва да е завинаги. Точно сега съм щастлив, че присъства в живота ми без драми.

— Няма да повярваш кой почука на вратата преди половин час.

— Доставчикът ли?

Тя буквално не ме оставя на мира за броя на поръчките, които направих, само че аз никога досега не съм имал собствени мебели. Може да съм прекалил малко, но смятам да притежавам тази къща завинаги и тя трябва да бъде подходящо обзаведена.

Засмивам се.

— Бианка.

Джоузи знае само какво изпитвах към родителите си в гимназията. Не съм й казвал за ултиматума, който ми постави Стърлинг, когато реших да напусна колежа. Изчаквам я да каже нещо. От другата страна не се чува нищо. Тя мълчи.

— Какво става, Джоджо?

— Тя просто се появи, така ли?

— Носеше задушено на новите съседи. Какво има?

Тонът й ме изпълва с любопитство. Тя обикновено е приказлива, но точно сега изглежда унила.

— Нищо — казва и прочиства гърлото си. — Значи, не искаш да нося вечеря днес.

Дори задушеното да седеше в кухнята ми, пак щях да искам Джоузи да донесе вечеря, защото се чувствам страхотно, когато тя е в моя дом и знам, че няма да се прибере вкъщи при друг. Нямам търпение да я отнеса по стълбите, да я сложа в леглото ни и да я задържа там завинаги.

— Очаквам те за вечеря, затова ще трябва да побързаш.

Тя се засмива и ме обвинява, че се възползвам от готварските й умения дори когато поръчва пица. Не отричам. Това е добро извинение да идва при мен вечер след вечер.

— Ще се видим скоро — казвам и затварям.

Надничам в дневната. Те още седят заедно, потънали в разговор. Гледам ги как общуват и се чудя как е позволила на Стърлинг да бъде такъв, какъвто е. Тя грее от вълнение, докато говори с Ноа. Защо не можеше да е такава и с мен?