Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (26)

Глава 26
Джоузи

Прекарах още една нощ на дивана, но този път не спах. Гледах пода, ръцете си и панорамния прозорец, който Ник постави за мен преди няколко години, и направих всичко възможно, за да държа ума си далече от пълната каша, в която се превърна животът ми, и от пияния мъж, който спи горе в спалнята ми.

Когато Лиъм ми прати съобщението, исках да се разплача. Не само заради себе си, но и заради Ник. След всичко, което се случи, след всичките грешки, които допуснах, никой не спря, за да помисли за чувствата му. Трябваше да сложа него на първо място. Той беше до мен, когато ми беше най-тежко, още преди да започнем да излизаме сериозно. Беше и до Ноа.

А сега страда заради моята неспособност да видя друг, освен Лиъм. Не мислех, че Лиъм ще се върне.

Но той е тук и ме кара да чувствам неща, които не съм изпитвала, откакто си наложих да престана да мисля за него. Може би никога не съм спирала истински. Може би просто съм потискала чувствата си. Обичам Ник, но не по същия начин, по който обичам Лиъм. Лиъм беше първи за мен във всичко, но това не е достатъчно, за да се откажа от Ник.

Кафето е готово и аз наливам една чаша, която поставям върху поднос с няколко препечени филийки и бекон за Ник. Той рядко е в такова състояние, затова не знам как ще се справи с махмурлука, особено след като трябва да обядваме с родителите му след няколко часа.

Качвам се по стълбите внимателно и избутвам вратата на спалнята с крак. Той лежи по гръб с разперени ръце. Ако бях в леглото, щеше да ме е ударил през лицето. Стоя там и го изучавам. Русата му коса е разрошена. Юрганът е на пода в краката на леглото: Ник е покрит с чаршаф от кръста надолу. Гледам как оформените му гърди се повдигат и спускат, докато диша. Просто се радвам, че не е повърнал през нощта.

Оставям подноса на нощното шкафче, отивам до прозореца и го отварям, за да влезе малко свеж въздух. Изпълзявам до Ник в леглото и не мога да се сдържа — протягам ръка и го докосвам. Прокарвам пръсти по гърдите му, следвайки мускулите му. Той потрепва леко и избутва ръката ми. Опитвам се да сподавя смеха си, но знам, че ме чува.

Внезапно обгръща кръста ми с една ръка и ме притегля върху гърдите си, а другата поставя върху гърба ми. Буден е. Държи ме, докато се сгушвам в него.

— Как се чувстваш?

— Като смъртник.

Гласът му е дрезгав. Трябва да се прокашля няколко пъти, за да прочисти гърлото си.

— Имал си доста тежка вечер.

Не казва нищо. Претъркулва се, за да сме лице в лице. Стисва края на ризата ми, сякаш ще се изгуби, ако не се държи за мен.

— Пих твърде много и имам чувството, че съм направил нещо глупаво.

Кимвам. Не искам да го засрамвам. Свършил е достатъчно и сам. Отмествам косата от лицето му — лице, в което се влюбих преди години.

— Приготвих ти закуска.

— Ще ми кажеш ли какво съм направил?

Свивам рамене.

— Не знам всичко, само частта, на която станах свидетел. Предполагам, че с Лиъм сте разменили някои думи, защото той ми прати съобщение, че си пиян, и аз отидох да те прибера.

Ник затваря очи, заравя глава в гърдите ми и ме придърпва към себе си. Също като мен и той се нуждае от сигурност, че всичко ще бъде наред.

— Опитвам се, Джоузи. Наистина. Не знам какво стана снощи. Отидох в бара на Ралф и всички бяха полудели по Лиъм. Единственото, за което можех да мисля, беше как губя всичко заради човек, който не го заслужава. Започнах да пия и знам, че му казах разни неща, но не си спомням.

— Нямам намерение да ходя никъде, Ник.

След закуска той се къпе, докато аз и Ноа го чакаме долу. Сигурна съм, че Лиъм няма да спомене за скандала им, особено пред Ноа, затова казах на Ник да не го обсъждаме повече.

Облякъл е тъмносив панталон и бяла риза. Вратовръзката му виси свободно, когато слиза по стълбите. Посрещам го долу и я връзвам вместо него. Той ме дръпва в силна прегръдка, докато Ноа не започва да ни се присмива.

— Само чакай да си хванеш приятелка! — казва Ник, докато ми помага да си облека палтото.

— В никакъв случай! Момичетата имат въшки и не разбират от футбол.

Ник вдига ръка и Ноа я плясва. Извъртам очи. Моите момчета са непоправими.

Обядът за Деня на благодарността при родителите на Ник винаги е интересен. Майка ми и баща ми също идват и става хубав и весел празник. Коледа за нас е много по-скромно събитие. Докато се събираме около масата и държим ръце за молитва, аз съм благодарна, че семейството ми е цяло. Поне днес.

След обяда мъжете имат задължението да почистят, докато ние разглеждаме рекламни брошури за Черния петък и правим планове за утрешното пазаруване. Нямам представа какво да взема на Ноа и на Ник за Коледа и се надявам да видя нещо, което да привлече интереса ми.

Успяваме да избегнем приказките за сватбата. С Ник се разбрахме да изберем дата след празниците. Искаме да изкараме спокойна Коледа, без да отговаряме на въпросите на хората къде ще се женим.

Ноа, Ник и другите мъже излизат навън, за да поиграят футбол. Времето е променливо и мисля, че скоро ще завали сняг. Ноа има още един мач, преди сезонът му да свърши, и Лиъм обеща да го гледа.

Лиъм. Не знам какво да правя с него. Понякога ми се иска да не се беше връщал и да не беше видял Ноа онзи ден. Мисля, че така щеше да ни е много по-лесно, но пък тогава Ноа нямаше да познава баща си. После мисля, че всяко дете трябва да познава и двамата си родители, стига да има възможност. Ел и Пейтън едва ще си спомнят Мейсън, когато пораснат. Не искам такава съдба за Ноа.

Момчетата се връщат вътре мръсни и с порозовели бузи. Ник ме дръпва за целувка и пъхва ледените си ръце под пуловера ми. Избутвам го, но той ме държи здраво.

— Обичам те! — казва до устните ми.

— Аз също те обичам!

Прибира косата ми зад ухото.

— Искам да отидем до Кейтлин.

— Защо? — питам.

Лиъм е там и не искам да се карат. Особено пред Ноа.

— Трябва да се извиня на Лиъм. Не ми се ще станалото миналата вечер да виси над главите ни, а и мисля, че Ноа би искал да го види. Може дори да се отбием у дома и той да си вземе сак, за да остане с Лиъм тази нощ. Да им дадем малко време.

— Това ми харесва — казвам, преди да залепя устни към неговите.

Ноа е повече от развълнуван, че ще остане при Лиъм. Когато спираме на алеята на Кейтлин, той изхвърча от колата още преди Ник да е паркирал. Ние влизаме ръка за ръка в къщата. Ноа вече е при Лиъм и се опитва да избута Пейтън от скута му. Кейтлин е на креслото с Ел. За миг поглеждам към Лиъм, който изглежда толкова удобно в дома на Кейтлин, че чак започвам да се чудя дали е възможно между тях да има нещо.

Тя е тази, която го накара да се почувства добре дошъл, като отвори дома си за него и го покани за Деня на благодарността. Сега Лиъм лежи на пода с Пейтън върху корема му, сякаш притежава мястото.

Той се изправя, щом вижда, че се взирам в него и че Ник е зад мен. Знам, че си измислям, но не мога да спра. Умът ми се изпълва с картини на тях двамата и усещам как полудявам. Кейтлин затваря книгата си и премества спящата Ел, за да може да се изправи и да ни поздрави.

— Какво става? — пита тя и се прозява.

— Решихме, че Лиъм би искал да види Ноа — казвам и поглеждам към Лиъм. — Но ако сте заети…

— Не мисля, че гледането на телевизия се смята за заетост, Джоузи. Радвам се, че Ноа е тук — казва ми Лиъм.

От начина, по който ме поглежда, ми става ясно, че знае за какво мисля. Минали сме през ревността преди, а тя току-що отново е надигнала много грозната си глава у мен.

— Чувствайте се като у дома си! Ще сложа кафе.

Лиъм става и помага на Кейтлин с Ел. Очите ми го следват по коридора, докато той я носи до леглото й. Явно вече слага близначките да спят.

— Уестбъри! — казва Ник, когато Лиъм се връща в стаята. — Да излезем да поговорим!

Лиъм не казва нищо, само кимва и излиза през страничната врата, която води към алеята. Ник ме целува по бузата и обещава да се държи добре.

— Знам, че искаш да слушаш — казва Кейтлин, подава ми чаша кафе и ми кимва да я последвам в кухнята.

— Къде отиват те? — пита Ноа, преди да изляза от стаята.

— Да поговорят.

Обръщам се отново към Кейтлин.

— Какво става с теб? — пита тя, отпивайки от чашата си.

— Нищо. Просто съм изненадана колко естествено изглеждаше всичко, когато влязох, това е. Предполагам, не съм очаквала да продължиш напред толкова бързо.

Кейтлин се задавя с кафето си и съсипва бялата си блуза.

— Ти шегуваш ли се, Джоузи? Мислиш, че Лиъм и аз сме… Боже, не мога дори… Съвсем скоро погребах съпруга си. Нямам намерение да правя нищо с никого. Лиъм е тук, защото не исках да е сам и не исках аз да бъда сама в Деня на благодарността. А Пейтън го беше помолила да гледа мачовете с нея.

— Помислих само…

— Помислила си грешно. Той се съгласи, защото по този начин Ноа ще може да остава при него, докато си купи къща. — Кейтлин отива до мивката, за да се почисти. — В случай че не знаеш, този мъж още е влюбен до уши в теб.

— Знам, че е — промърморвам.

Толкова съм глупава да мисля, че Кейтлин би започнала нещо с него.

Тя избърсва ръцете си в кърпата и се обляга на плота.

— Какво правиш, по дяволите, Джоузи?

Взирам се в нея, после във вратата, преди отново да я погледна. В очите ми се събират сълзи. Скривам лицето си и се отпускам в обятията й.