Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (9)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Дъщеря й я стисва нежно за лакътя и я събужда. Очите на Еми са сухи и парят.

— Закуската е готова — подканя я Юн-Уи.

Еми усеща уханието на прясно сварено кафе, също и на варен ориз и пържена бяла риба. Червата й къркорят. Става от дивана и коленете й изпукват. Снежко размахва опашка и я следва по петите в банята. Явно му е забавно да я гледа как прави сутрешния си тоалет. Все едно са стари дружки, които се знаят от години. Тя наплисква лицето си с вода и притиска пълните с хладна течност шепи към очите си. Освежена, вдига кученцето от пода и отива в кухнята.

Дъщеря й е надминала себе си. На масата за закуска са подредени порцеланови чинийки, пълни с какво ли не, а до тях има две вдигащи пара купички ориз.

— Направила си любимите ми банчан^[1] — възкликва Еми и посочва пикантните бобени кълнове.

— Вчера цяла сутрин готвих — признава Юн-Уи и сяда срещу майка си.

Еми взема пръчиците и си слага порция бобени кълнове. Много са вкусни и тя го казва на дъщеря си. Известно време се хранят мълчаливо, само Снежко от време на време напомня за себе си. Юн-Уи дава на кучето няколко хапки риба.

След закуската отнасят кафето си в дневната и дъщеря й пуска сиди плейъра. В стаята се разнася класическа музика за пиано и тя намалява звука.

— Хубава музика — отбелязва Еми.

— Шопен. И миналия път ти хареса.

— Да, много е добра.

Юн-Уи се усмихва и поглежда през прозореца. Еми си казва, че Лейн скоро ще се появи.

— Мамо, сигурна ли си, че Лейн може да дойде с нас днес? Не възразяваш ли?

— Казах ти, че не възразявам. Не се тревожи за мен. Брат ти ще дойде ли?

— Не, той е на работа.

— А внукът ми?

— Той е на училище. Ще ги видиш пак на вечеря.

Дъщеря й изпуска шумна въздишка. Еми решава, че е разстроена. Не знае защо, но седи и чака, макар че е изпила кафето си и иска да се облече.

— Мамо? Може ли да те попитам нещо?

Сякаш се бои да говори. Дори след толкова години дъщеря й, петдесет и осем годишна жена, се бои да разговаря с майка си. Еми се чуди какво е сторила, та дъщеря й да се страхува толкова.

— Разбира се, попитай ме каквото искаш.

Юн-Уи преглъща и се вторачва в чашата си с кафе. Облизва устни и не вдига поглед, когато заговаря.

— Ти била ли си „жена за разтуха“?

Между двете като невидима преграда се настанява тишина.

Еми не отговаря веднага; известно време се взира в ръцете си.

— Затова ли винаги, когато си ни на гости, ходиш на Седмичните демонстрации? — продължава дъщеря й.

Челото й се е набръчкало угрижено.

Еми докосва масата. На допир е солидна и гладка. Сърцето й се свива. Демонстрациите се провеждат всяка сряда, откакто преди двайсет години първите така наречени „жени за разтуха“ разказаха историите си, а Еми да е ходила на тях само три пъти през последните три години. Демонстрацията призовава за справедливост, настоява японската държава да признае военните си престъпления срещу хиляди жени по време на Втората световна война.

Толкова години са минали, откакто е свършила войната, откакто са започнали протестите, но престъпленията все така остават ненаказани. Какво е нужно, за да заслужиш извинение? За да го изкажеш? Еми докосва гърдите си. Сърцето й се отпуска. Днешната демонстрация е специална, хилядният протест.

— Защо не говориш с мен за това? — Гласът на дъщеря й е изпълнен с болка.

Еми отпуска длани върху бедрата си. Никога не е знаела как да разговаря с дъщеря си. Юн-Уи е учен, ръководи се от логиката. Премисля много внимателно всяко свое решение и го осъществява прецизно. Ето защо не можа да последва Еми в морето и да изкарва прехраната си като хеньо. Вместо това се записа в университета, в търсене на свят, който й допада. Еми така и не разбра света, обитаван от дъщеря й. Както и Юн-Уи не разбра за тайните, които Еми цял живот крие от нея. Не знае достатъчно думи, с които да обясни на дъщеря си това мълчание. Но повече не може да изрича лъжи.

— Никога не съм била „жена за разтуха“. Не ме подозирай.

Докато го казва, Еми гледа дъщеря си право в очите, надявайки се това да е достатъчно.

— Аз… не те подозирам, просто… Искам да ни разкажеш за живота си. Поне донякъде.

Юн-Уи навежда глава към кафето си. Изглежда засрамена и малко сърдита.

— Юн-Уи — казва меко Еми.

Дъщеря й вдига очи. Не крие гнева си. Сякаш предизвиква майка си да я излъже. В нея още се крие неопитомена тигрица и Еми се изпълва с гордост.

— Търся една жена, това е всичко. Надявам се тук да чуя нещо за нея.

— Коя е тя? Приятелка?

Момичето от сънищата нахлува в съзнанието й. Вижда младото лице. Кого търси всъщност? Момиче, изгубено преди толкова години? Жена, остаряла в друга страна? И все пак Еми знае, че ако отговори искрено на дъщеря си, ще отвори запечатаната преди цели шейсет години бутилка и после ще е невъзможно да я затвори. В бутилката има измама, болка, страх, тревоги, срам, всичко, което е крила от децата си, а с напредване на възрастта — и от себе си. Внезапно то я залива, сякаш тежък военен ботуш на безлик войник я е ритнал в стомаха и е изкарал въздуха й. Раменете й увисват, няма сили да погледне дъщеря си. Взира се в линолеума на пода, изпъстрен с мраморни линии, които се събират и образуват цветя. Именно цвете изпрати Еми на Седмичните демонстрации. Преди три години Джин-Хи я убеди да присъства на възпоменателната церемония по случай откриването на Парка на мира в Чеджу. Паркът бе създаден, за да отбележи въстанието от 1948 година, довело до избиването на повече от двайсет хиляди островитяни. Толкова много от тях бяха обвинени несправедливо. Тя още помни страха, който бе завладял селото й, всички се бояха да не ги нарочат за червени, за комунисти. Заподозрените за симпатизанти на подкрепяната от Съветския съюз Северна Корея биваха хвърляни в затвора, измъчвани и после избивани — временното южнокорейско правителство, подкрепяно от американските военни, бе наредило масови екзекуции на предполагаемите левичари като предпазна мярка при избухването на Корейската война.

Еми бе едва на четиринайсет, когато родният й дом бе изгорен до основи. Селото им беше едно от многото заподозрени, че приютяват бунтовници левичари, борещи се за комунистическия Север. Никога не беше говорила за това, но и Джин-Хи го беше преживяла. Тя знаеше за болезнените спомени, които Еми таеше в сърцето си, понеже също бе принудена да носи бремето на своите. Церемонията по откриването на Парка на мира бе първата стъпка в опита да се излекуват раните от кървавото минало на острова и Джин-Хи не миряса, докато Еми не се съгласи да присъства.

— Тези кошмари, дето ги имаш, няма да си отидат от само себе си — каза Джин-Хи след една дълга сутрин в морето.

Двете седяха на пазара и продаваха улова си. Еми бе напълнила допълнителна кофа с абалони, този ден й беше провървяло.

— Трябва да се изправиш срещу миналото си. Може да ти помогне.

— Миналото си е минало — отговори Еми, загледана в минаващите край тях купувачи.

Вниманието й привлече момиченце, уловило майка си за показалеца. Бяха туристи от континента. Детето впери блесналите си очи в нея. Усмихна се и Еми отмести поглед. Отдавна сънуваше кошмари. Не се сещаше кога точно се появиха, но помнеше, че започнаха по някое време след смъртта на съпруга й.

— Нищо не може да се направи — отвърна на Джин-Хи.

— Ей, голям инат си! Вкопчила си се в своя хан^[2], все едно си негова собственост.

Джин-Хи поклати неодобрително глава, после помаха на малкото момиченце, което закри уста и се изкикоти.

— Не съм — възрази Еми и като поизправи гръб, започна да масажира с една ръка куция си крак.

— Всички отиваме! Ще наемем ван, който да ни откара дотам.

Еми не отговори. Погледна отново към момиченцето, което изглеждаше безгрижно и леко като перце до майка си на оживения пазар. Еми с усилие потисна завистта си, която я пронизваше винаги щом зърнеше нечие щастливо детство. Всички бяха пострадали по време на японската окупация на Корея. Мнозина бяха оцелели през Втората световна война само за да загинат в Корейската война. Но въпреки че също като Еми бяха съумели да преминат и през двете изпитания, винаги щяха да изпитват чувство на безпомощност и съжаление за проваления си живот. Избити членове на семейството, глад, отвличания, съседи, обърнали се един срещу друг — всичко това бе техният хан, дума, която знаеше всеки кореец, и товар, който носеше в душата си. Всички, дори Джин-Хи и останалите гмуркачки, носеха този хан, ала Еми не искаше никой да се бърка в нейния.

Джин-Хи докосна здравия й крак.

— Не позволявай на ината си да ти попречи да намериш покой.

Еми отвори уста да възрази, но Джин-Хи вдигна ръце в знак на помирение.

— Млъквам, обещавам…

— Хубаво — успокои се прибързано Еми.

— Ама само ако дойдеш с нас — продължи Джин-Хи и плесна с ръце във въздуха. — Иначе никога няма да намериш покой, защото и аз няма да те оставя на мира!

След това избухна в прословутия си смях, който отекна между сергиите. Към тях се насочиха доста очи и Еми нямаше друг избор, освен да се усмихне.

Пътуването до мемориала бе изпълнено с разкази и със сълзи, докато си припомняха въстанието и последвалото кръвопролитие. Много от гмуркачките, по онова време малки момичета, бяха загубили родители, лели, чичовци, братя и сестри, баби и дядовци. Еми седеше отпред във вана и гледаше през прозореца, но ги слушаше. Не сподели своите спомени, защото те отказваха да се появят. Когато се опитваше да извика някакъв образ от периода след освобождаването на Корея от японците, сякаш мъгла забулваше мозъка й. Изглежда, последвалите петдесет години потисничество от страна на корейското правителство си бяха свършили работата. Дори свободите, предоставени от сегашните управници, не бяха възвърнали способността й да споделя. Еми беше блокирала всички спомени от болезненото си минало, за да отгледа децата си и да оцелее. Но това не спираше сънищата й.

— Добре ли си? — попита я Джин-Хи, когато пристигнаха в парка.

Еми сви рамене, а тъй като Джин-Хи продължи да я наглежда, сякаш беше малко дете, я отпъди.

На церемонията присъстваха повече от пет хиляди души. Еми се взираше в тълпата, изумена колко много хора са живели преди на остров Чеджу и са го напуснали заради зверствата, извършени от собствените им съотечественици. Покрай нея мина жена, понесла букет бели цветя. Изведнъж сякаш всички държаха същите бели цветя. Еми не знаеше защо невинните цветове я разстроиха, ала докато хората минаваха край нея с букетите, започна да се задъхва. Притискайки ръка до гърдите си, забеляза, че всички вървят в една посока, и ги последва.

Сърцето й отново запрепуска, щом приближи голяма група народ, събрана около една маса. Масата беше покрита с бели хризантеми, символ на скръбта. Погребалните цветя се трупаха пред Еми, докато стотици посетители ги оставяха в знак на почит към отдавна загубените си близки. Изобилието от бяло и тъмнозелено изведнъж пробуди у Еми един спомен. За друга церемония, преди много време. Тя видя майка си, която й подаде едно от тези призрачно бели цветя.

След това сънищата станаха по-ярки, започнаха да се появяват всяка нощ и Джин-Хи съжали, задето я накара да отиде на възпоменателната церемония. Спомените, които Еми бе потискала в продължение на толкова време, вече я преследваха и извън сънищата. Идваха при нея денем, докато приготвяше закуската си и дори когато се гмуркаше в морето. Отначало бяха като кратки проблясъци — образ на момиче, плуващо към скалист бряг, войник, застанал на брега, глъхнещи гласове — докато един ден я завладяха напълно. Започнаха да влияят на работата й, заплашваха да я сринат. Цялото минало нахлу толкова болезнено в главата й, че Еми получи първия си сърдечен удар. Докторът я предупреди да не се товари много и на всяка цена да намали стреса. Но спомените не я оставяха на мира. Затова, когато отново се качи на автобуса за Сеул, за да гостува на дъщеря си, се измъкна и отиде на първата си Седмична демонстрация да потърси едно отдавна изгубено момиче.

Кучето залайва и връща Еми към настоящето. Дъщеря й очаква обяснение. Еми се навежда, вдига Снежко и го гушва. Копринената козина и дребното топло телце донякъде я успокояват.

— Мамо?

— Беше много отдавна, през войната; японците отведоха едно момиче от нашето село и тя не се върна повече.

— Коя е била?

— Момиче, което обичах.

Дъщеря й замълчава, но гневът се е разсеял и сега очите й са пълни с въпроси. Еми не казва нищо повече. Пуска пуделчето на пода и се изправя. Докато върви бавно към спалнята, за да се преоблече, Юн-Уи извиква подире й:

— Знаеш, че обичам Лейн, нали?

Еми спира за миг и поглежда назад към дъщеря си. Все още вижда малкото момиче, което някога учеше да плува в студените води на Южно море; кръглото й като месечника лице се усмихваше на Еми, докато двете се пръскаха с вода и плуваха в кръг около една от гмуркачките, която се прибираше от продължилия цял ден лов. Еми мечтаеше един ден дъщеря й да се гмурка редом с нея, както правеха останалите момичета с майките си, както бе правила тя със своята. Но Юн-Уи порасна тъй бързо и бе толкова пълна с идеи, че Еми не успяваше да следи постоянно променящите се мисли в съзряващия й ум. Денят, в който й заяви, че не желае да бъде хеньо, бе най-лошият ден на Еми като майка. А би трябвало да го очаква. Юн-Уи не беше като останалите момичета. Гледаше нагоре към небето, вместо надолу към водата.

— Защо не може да продължа да ходя на училище? — попита я Юн-Уи един следобед.

Беше на десет и едва от година се обучаваше за хеньо. Това щеше да е и последната й година в училище. Еми тъкмо беше свършила с гмуркането за деня и сортираше улова си на брега. Наблизо изпразваха мрежите си и другите жени и Еми знаеше, че всички ги слушат.

— Защото мога да те науча на всичко, което трябва да знае една гмуркачка. А училището не може.

Юн-Уи се замисли за миг, преди да отговори. Изглежда, внимателно претегляше думите си. Еми продължи да сортира улова си. Отбеляза на всеослушание, че вчерашният ден е бил по-успешен. Джин-Хи и няколко други гмуркачки се съгласиха с нея.

— Мамо — прекъсна я Юн-Уи, настоявайки за вниманието й.

— Какво, дъще?

— Аз реших… ами, след като обмислих всичко, реших, че искам да ходя на училище като батко.

Еми спря да изкормва сепията, която държеше. Втренчи се в дъщеря си и дълго време не каза нищо.

— Не ми се сърди. Премислила съм го. Искам един ден да следвам в университета. Искам да стана учителка.

— Така, значи… — Еми продължи да корми и сортира, ръцете й работеха методично.

— Да, мамо. Така. Точно така.

Юн-Уи постави длани на тънките си бедра и изпъна тесните си раменца. Държеше главата си високо изправена и гледаше майка си право в очите. Еми с мъка се сдържа да не засияе от гордост при тази проява на смелост и упорство, като същевременно се опита да скрие колко е наранена от решението на Юн-Уи.

— Всички жени в семейството ни стават гмуркачки. Ние сме морски жени. Това е в кръвта ни. Не ставаме учителки. Това е нашата дарба, нашата съдба.

Еми се постара изражението й да подчертае важността на казаното. Юн-Уи не мигна.

— Така е било преди войната. Сега има повече възможности. Аз съм умно момиче и учителят казва, че дори съм по-умна от батко на моята възраст. Казва, че съм твърде умна, за да се хабя като проста хеньо и да рискувам живота си в море, пълно с опасности. Не, мамо, мястото ми е в училище.

— Проста хеньо? — повториха изненадано някои от останалите гмуркачки.

— Кой ни нарича така?

— Как се казва този човек?

— Учителят ти е мъж — каза Еми с овладян, но силен глас. Другите замълчаха, за да я чуят. — Той не е от нашия остров. Идва от континента, а човек от континента не може да разбере какво е да си хеньо.

— Да, точно така! — потвърдиха хорово жените.

— Гмуркаме се в морето като нашите майки, баби и прабаби, които са го правили стотици години. Гордеем се с тази дарба, защото не отговаряме пред никого — нито пред бащите, нито пред съпрузите си, нито пред по-големите си братя, дори не и пред японските войници по време на войната. Сами си набавяме храна, печелим пари и оцеляваме с даровете, дадени ни от морето. Живеем в хармония с този свят; колко мъже учители могат да се похвалят със същото? Именно нашите пари плащат заплатата на твоя учител. Без „простите“ гмуркачки той щеше да гладува.

При тези думи на Еми всички закимаха едновременно. Разнесоха се одобрителни викове и смях. Лицето на Юн-Уи стана яркочервено, ръцете й се свиха в малки юмруци и очите й се навлажниха, но тя не заплака.

— Няма значение какво е казал той! Важното е какво искам аз! — заяви. — Вече говорих с татко и той се съгласи. Просто исках да ти кажа, преди да го направя. Днес е последният ми ден в морето. Татко плати училищната такса. Един ден ще се запиша в университета.

Баща й. Сега беше ред на Еми да се зачерви. Беше действал зад гърба й и насърчил дъщеря им да загърби семейната традиция. Това беше стратегически ход от негова страна, а Юн-Уи нямаше представа за стремежа му да се налага над Еми. Ножът в ръката й потрепери. Другите жени се умълчаха и се отдалечиха.

— Ще ми липсваш в морето.

Беше истина. Джин-Хи се пресегна и взе ножа от треперещата ръка на Еми.

Дъщеря й все пак се разплака, но от щастие. Спусна се към майка си и я прегърна.

— О, благодаря ти, мамо! Няма да съжаляваш! Ще се гордееш с мен!

Онази нощ Еми не можа да понесе мисълта да легне до съпруга си. Той знаеше, че разговорът се е състоял — по-късно същия ден бе завел дъщеря си в града да й купи пособия и училищна униформа. Еми гледаше как дъщеря й му се усмихва преди лягане, благодарна за възможността да остави морето зад гърба си, без да има и най-малка представа в какво му е помогнала.

Седнала на прага, заслушана в звуците, идващи от спящото й семейство, Еми заплака. Скърбеше със смесица от тъга и гордост. Тъга заради избора на Юн-Уи, ала и гордост заради силата й да избере такъв труден път. Дъщеря й бе отлична плувкиня. От всичките си приятелки можеше да задържа дъха си най-дълго, да плува най-надалече, да пълни мрежата си най-бързо. Щеше да я надмине като гмуркиня, ако беше предпочела живота на хеньо. А сега така и нямаше да го разбере. Еми се взря в небето, мъчейки се да проумее какво вижда дъщеря й, когато не гледа морето. Посрещна я черна бездна, ала в недрата й се криеше успокоение. Юн-Уи я помоли за одобрение; не се нуждаеше от него и въпреки това го поиска. Решимостта й не бе унищожила потребността да получи разбиране от майка си.

Поглеждайки към Юн-Уи сега, Еми отново вижда момиченцето — очите й са изпълнени с решимост, но все така копнее за одобрението на майка си. Открила е любовта — малцина са благословени с този дар — и е щастлива. Еми е изпитала малко щастие в живота си. Сега, когато в страната има демокрация и мир, изглежда нормално децата й да намерят своето щастие. Това ще прекъсне продължилия тъй дълго цикъл от страдания в страната й. Еми кимва на дъщеря си и поема с бавни стъпки към спалнята, влачейки болния си крак, за да се облече за предстоящия ден.

Дъщеря й е изпрала розовия панталон. Облича го, заедно с черния пуловер, и се взира в отражението си в огледалото. Оттам я гледа старица. Еми навежда очи към гърдите си и се запитва кога сърцето в тях ще реши да спре. Докосва огледалото, дланта й е върху сърцето на старицата.

Лейн ги чака пред жилищния блок. Студеният вятър развява шала около врата й. Тя подава на Юн-Уи хартиена кесия с парчета мраморен кейк.

— Вече закусихме — казва извинително Юн-Уи, но Еми се намесва.

— Бих хапнала едно парче с теб, Лейн.

— Знаех си, майко. Това е най-добрият мраморен кейк наоколо. В университета го поръчваме за специални случаи. Само не прекалявай, да не вземеш да се пристрастиш — шегува се тя.

Еми прегръща Лейн през кръста и взема едно парче от кесията. Преяла е след огромната закуска, приготвена от дъщеря й, а и рядко хапва кейк. Откакто миналата година й извадиха четири кътника, сладкото не я влече толкова. Отхапва и се усмихва. Кейкът има по-скоро вкус на канелена кифличка. Изяжда го и облизва пръстите си.

— Искаш ли друго парче? — пита Лейн, носът й е зачервен и тече от студа.

— Не, едно е достатъчно. Беше много вкусно.

— Хайде да тръгваме, преди да сме измръзнали — подканя ги дъщеря й и хваща и двете под ръка.

Лейн стрелва с поглед Еми и тя й се усмихва. В гърдите й се разлива топлина, докато трите вървят под ръка към метрото. Дъщеря й отново е като малко момиче, пристъпва весело до Еми. Сякаш от гърба й е паднал товар и на нейното място се е появил един облекчен и по-щастлив човек. Еми запазва този образ на Юн-Уи в главата си, не иска да го изгуби, и изпълнена с надежда, поема към демонстрацията.