Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Chrisanthemum, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Мери Лин Брахт

Заглавие: Бяла хризантема

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 04.09.2018

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Пърпулева

ISBN: 978-954-26-1813-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10378

История

  1. — Добавяне

Хана

Манджурия, лятото на 1943 година

Седмиците минават и Хана се чувства впримчена в сковаващата рутина въпреки все по-близките си отношения с останалите момичета. Излиза от нея само от време на време, заради злия петел на бордея. Старата китайска двойка държи и кокошки, затворени в клетки; пленничките снасят яйца, които никога не стигат до момичетата. Хана е намразила мърлявото създание, което дебне на двора като стражар.

Щом излезе навън, петелът не я оставя на мира. Когато пере дрехите си на двора, злобната твар се промъква зад нея и накълвава краката й до кръв, преди да успее да го изрита. Понякога, когато носи вода от кладенеца, скача на гърба й, щом се наведе да изтегли кофата, стряска я, тя я изпуска и трябва отново да вади вода. Птицата сякаш притежава зъл дух, решен да направи живота й в бордея още по-нетърпим.

Всяка сутрин, когато петелът кукурига, Хана се събужда с мисълта, че духът на Санг-Су наистина я е последвал и не я оставя на мира. Опитва се да се помири с петела. Дори вече къта в джоба си зрънца ориз, за да ги дава на жестоката птица. Тя изкълвава лакомо зрънцата, а после започва да кълве дланта й.

Минали са почти два месеца, когато една нощ кукуригането на демоничното създание събужда Хана от неспокоен сън. Легнала в тъмното, тя чака нахалният петел да се обади отново, защото обикновено кукурига три пъти в бавна последователност и завършва с продължителен финален крясък, но не чува нищо повече. Хана се запитва дали наистина я е събудил петелът. Може би я е стреснало нещо друго. Две бледи звезди, чиито имена не знае, проблясват зад железните пръчки на тясното прозорче високо в стената. Нощното небе й подсказва, че скоро ще се съмне, но все още е тъмно. Хана се ослушва в тишината, съсредоточава се върху познатите шумове в бордея. Таванът над главата й проскърцва при всеки порив на вятъра, под дъските на пода се разнася хорът на щурците, а непрестанното топуркане на миши крачка зад стените и подовете говори, че всичко е както обикновено. После някъде долу се затваря врата и през преддверието в приземния етаж минават стъпки.

Твърде рано е за смяна на пазача, което става на разсъмване. Стъпките са тихи. Никой от пазачите не си прави труда да се движи безшумно из къщата. Тъкмо обратното, сякаш искат да заявят за присъствието си и нарочно маршируват по дъсчения под долу, без да ги е грижа за спящите момичета над главите им.

Предпазливите стъпки стигат до стълбището и Хана бързо си ляга. Те приближават все повече и повече и накрая спират пред нейната врата. Тя придърпва одеялото до брадичката си. Не може да е посещение на офицер. Тяхното идване обикновено се съпътства от вечеря, пиене и церемониален избор на момиче, което да отведат горе. През тънката пролука под дървената врата проблясва бледата светлинка на фенерче. Хана съжалява, че се е държала хладно с войниците, които се надпреварваха за вниманието й, и не си е избрала покровител. Ако имаш покровител, посещенията извън графика не са позволени, защото съществува опасност мъжът, който се грижи за момичето, да потърси разплата. Може да е някой от отблъснатите войници, който се връща да й отмъсти. Как да му обясни, преди да я убие, че това не е лично, че тя ненавижда еднакво всички?

Кръглата дръжка на вратата се завърта и изскърцва и Хана се преструва, че спи. Вратата се отваря широко и върху клепачите й пада лъч светлина. Тя отпуска мускулите на лицето си и имитира дълбокото дишане по време на сън, като се старае гърдите й да се повдигат и спускат в бавен, стабилен ритъм. Фенерчето угасва. Стаята потъва в тъмнина. Някой пристъпва вътре. Вратата се затваря с леко щракване. Хана затаява дъх.

През пролуките в тавана вие призрачен вятър. Тя отваря очи и се взира в мрака. До вратата е застанала черна сянка. Дълго не помръдва. Щурците са спрели да свирят, а мишките сякаш са замръзнали намясто. Плиткото дишане на неизвестния натрапник запълва празнотата, оставена от тяхното мълчание.

Той пристъпва към нея и Хана се вкопчва още по-отчаяно в одеялото. Мъжът прави поредната крачка и тя не може да се сдържи, скача от рогозката и се отдалечава от него, сгушва се в дъното на стаята.

— Не се бой — прошепва той. — Аз съм.

Хана мигом разпознава гласа. Яростно тръсва глава. Той спира пред прозореца. По лицето му се разлива бледата звездна светлина. Моримото се е върнал.

— Аз съм — повтаря и коленичи пред нея. — Най-после успях да се върна за теб.

Докосва треперещото й коляно и топлината от пръстите му наелектризира кожата й. Тя се свива, клати глава, ужасена от появата му. Той е чудовището, нахлуващо в сънищата й, когато отново преживява похищението и затварянето си в бордея. Всяка сутрин си обещава, че ако пак види Моримото, ще го прониже в сърцето — ако ще и да умре. Сега този момент е дошъл, но не й достига кураж. Не може да спре треперенето. Иска й се просто да изчезне. Когато той протяга и другата си ръка към нея, Хана прехапва устни, за да сподави вика си.

— Върнах се за теб — прошепва той, обхваща с длан китката й и я придърпва към себе си.

Тонът му я обърква. Май си мисли, че тя ще се зарадва да го види.

Мъчи се да се освободи от хватката му, но той скоро се озовава върху нея, притиска я към голия под.

— Защо се съпротивляваш? — пита я, вече не си прави труда да шепне. Ако Кейко е будна, сигурно го е чула. — Не разбираш ли? Върнах се за теб!

Лицето му се надвесва над нея, потънало в сянка, и тя запълва черната празнота с мъжа от спомените си. Онзи, който я изнасили пръв и нарече това милост, преди да я обрече на този невъобразим живот. Не живот, а чистилище в подземния свят. Моримото е Гангним, богът на смъртта, събирачът на души, и е дошъл да прибере нейната.

Японецът разкопчава колана си. Хана се извива под него, докато той търси копчетата на панталона си. Опира длани в гърдите му, успява да го отмести и той почти се изтърколва от нея. Обаче бързо възвръща равновесието си и я удря силно в стомаха. Тя се сгърчва, борейки се за глътка въздух.

— Не ме карай да го правя! — предупреждава я и смъква панталона си до глезените.

— Ще викам — успява да изрече Хана, докато си поема болезнено дъх. — Ако нощният пазач те намери тук, ще те накажат.

Моримото я натиска към пода, отново е върху нея. Лицето му е надвесено над нейното, носовете им почти се докосват.

Аз съм нощният пазач — казва.

След това Моримото остава легнал до нея. Хана му обръща гръб, за да не я види, че плаче. Откакто е пристигнала в бордея, са я използвали безброй мъже — само първия ден повече от петнайсет. Ненавижда всичките. Похотливостта им я отвращава. Повдига й се от техния страх от смъртта и от войната в прослава на императора. Иска й се всеки от тях да умре от бавна, болезнена смърт и да страда в задгробния си живот. Но омразата, която изпитва към Моримото, няма равна на себе си. Поглъща я изцяло, парализира я и Хана не може да направи нищо, за да даде воля на нарастващия си гняв, освен да плаче с мълчаливи, нещастни сълзи.

Дишането му се успокоява и тя си мисли, че е заспал. Обърсва лицето си с края на парцаливото одеяло. Щурците отново са засвирили, а мишките припкат из пролуките в паянтовия, скован от дъски бордей. Раменете й увисват. Тя няма контрол върху прищевките или желанията на Моримото. Ако иска да я посещава посред нощ, може да го прави. Ако иска да я пребива до смърт всеки път, когато идва, може да прави и това. Тя не разполага със собственото си тяло.

Мислите й се насочват към кладенеца отвъд зеленчуковата градина. Ако падне с главата надолу, може да изгуби съзнание, преди да се удави в дълбоката тъмна вода. Представя си как слиза по стълбите на публичния дом, счупва стъклото на кухненския прозорец и прекосява двора, преди ефрейтор Моримото да успее да я спре, вижда как тъмната вода милва нараненото й несвястно лице. Ето това е в нейната власт. Така ще може да възвърне контрола върху тялото си.

Хана се изправя. Трепери, тъй като изведнъж се е лишила от топлината на Моримото. Той се обръща на една страна и тя изчаква дишането му отново да се успокои като на спящ човек. Мисълта за кладенеца изпълва съзнанието й. Това ще е бърза, безболезнена смърт и ще я избави от принудата да търпи близостта на ефрейтора. Щом се уверява, че Моримото спи, прескача голото му тяло и се насочва към вратата. Дъските на пода скърцат под нозете й, всяка стъпка отеква твърде силно в нощната тишина. Хана е почти до вратата, когато чува, че някой й говори.

Събуди се, дъще. По крайниците й полазват тръпки. Това е гласът на майка й. Сякаш е до нея. Хана притваря очи, иска отново да чуе майка си.

Време е, казва й тя и Хана изведнъж я вижда. Тя си е у дома, а майка й е до нея, подканя я да се събуди от дълбок сън. Усеща как майчината ръка я побутва нежно по лакътя и накрая отваря очи. Споменът е като жив, докато Хана стои в малката стая и избира между живота в бордея и свободата, очакваща я на дъното на кладенеца.

Ела, подканя я майка й и Хана се изгубва в спомена — сега е малка, единайсетгодишно момиче.

Вятърът свири през процепите в гредите и Хана си спомня шаманката, която се въртеше в кръг на брега, белите панделки, танцуващи на морския вятър, ръката на сестра си, стиснала здраво нейната. Хана й обеща, че един ден ще се гмуркат заедно. Сигурна беше в това. Със сърцето си знаеше, че един ден ще стои на брега и ще гледа церемонията на сестра си и посвещаването й в пълноправна хеньо. Образът на сестра й се очертава в светлината на ранното утро и във вените на Хана се разлива топлина. Тя внезапно закопнява да присъства на церемонията, да гледа изпълнението й със собствените си очи. В този момент не иска нищо друго, освен да види как нейната сестричка Емико става пълноправна хеньо. Връща се и ляга до Моримото. Докато лежи, решава, че е по-добре да умре, докато се опитва да стигне до дома си, а не като се хвърли в кладенец. Будува цяла нощ, представя си как ще избяга.

* * *

През следващите няколко седмици Моримото посещава стаята на Хана всяка вечер, когато е дежурен. Отначало тя се опитва да се противи, но той всеки път я надвива с лекота и оставя следи по тялото й. Последния път, когато го отблъсна, едва не я удуши. И тогава Хана престана да се бори. Моримото идва и си отива, когато пожелае. Безсилна е да го спре.

След всяко посещение става все по-дързък, говори й, сякаш му е любовница, а не негова пленничка. Това, че се е примирила със своята безпомощност, изглежда, го е укротило и е смекчило агресивността му. И скоро започва да изказва недоволството си от войната.

— Императорът обрича войниците си на смърт. Американците ни побеждават в Южния Пасифик. Дори не е ясно дали знае какви загуби търпим.

Моримото често говори остро, докато стои и чака Хана да го разсъблече. Гласът му е нисък, но никога не шепне и Хана се чуди дали другите момичета го чуват през стените и дали си запушват ушите, за да могат да спят. Нито веднъж не споменават късните му нощни визити. Сякаш е забранено да се говори за онова, което става в стаите им, освен ако се пролее кръв.

— Трябва да се махна от Манджурия. Отказвам да умра за обречена кауза. Няма да се жертвам нито за императора, нито за другиго.

Странно е японски войник да говори така. Повечето войници, които тя познава, почитат императора като бог. С радост слагат живота си в нозете му и са готови да пролеят кръвта си, щом божеството пожелае. Малцина говорят срещу императора и това обикновено са мъже с разклатена психика. Били са свидетели на смъртта и жестокостите на бойното поле и това е увредило разсъдъка им. Хана вече си мисли, че и Моримото е един от тях.

— Ще те взема с мен — заявява една нощ Моримото.

Когато говори за бягство от Манджурия, Хана си напомня, че приказките му може да са примамка, с която цели тя да го хареса, да му се довери, или нещо друго, родено от разстроения му мозък. Отвращението й към него е все същото, но желанието да се върне у дома е по-силно от омразата, затова се заслушва в думите му.

— Можем да напуснем заедно това място. Да избягаме в Монголия. Познавам там едни хора. Имам връзки. — Докосва я по бедрото, допирът му е неприятен. — Какво ще кажеш? Искаш ли да дойдеш с мен?

Хана не отговаря. За пръв път я пита тя какво иска. Може би е номер. Ако признае, че иска да напусне бордея, ще я прати в изолатора, защото е планирала бягство, ако обаче му откаже, сигурно ще я набие, понеже е отхвърлила предложението му. Няма правилен отговор.

— Чу ли ме? — пита японецът, гласът му отеква в тъмнината. Стисва я за лакътя и тя усеща, че я предизвиква да го ядоса.

— Щом искаш — прошепва.

Ръката му се отпуска, плъзва се по нейната, гали кожата й.

— Приятно ми е да съм с теб — заявява и я целува страстно с език.

Хана задържа дъха си, когато той я целува или докосва. Често го задържа толкова дълго, че едва не припада. Понякога брои секундите, за да види колко може да изтрае, без да си поеме дъх. Най-голямото й постижение е сто петдесет и две. Тази вечер е преброила до осемдесет и четири, преди Моримото най-после да получи оргазъм и да се изтърколи от нея. Докато той се облича, тя гледа настрани и обмисля собствените си планове за бягство, ако той наистина я освободи от този бордей.

* * *

— Не тръгвай! — казва Кейко, когато двете коленичат в двора, за да измият използваните кондоми. Приключили са с обслужването на войниците и сега е време да се погрижат за единствената си бариера срещу опасността от болести и забременяване. На Хана й е противно да ги докосва. Макар войниците да са си отишли, все едно са още тук, все едно са оставили част от себе си, за да й напомнят, че на сутринта ще се върнат отново. Винаги се връщат — как би могла да го забрави. Тя се съсредоточава върху сапунената вода, плакне колкото се може по-бързо използваните кондоми.

— Не знам какво имаш предвид — отвръща Хана.

— Не ме лъжи! — казва Кейко, протяга ръка и хваща Хана за лакътя. — И не ме изоставяй. Не можеш да му имаш доверие. Същият е като останалите. Ще ти кажат всичко, за да получат каквото искат. Умират си за любовни връзки, карат те да повярваш, че ще ти помогнат да избягаш, за да им отдадеш сърцето си. За какво? За едно фалшиво обещание. Само ще си загубиш крака… или нещо повече.

Хана бавно издърпва ръката си от все по-затягащата се хватка на Кейко. Продължава да плакне кондомите.

— Никога не ги слушам какво ми говорят.

Зорките очи на Кейко се присвиват.

— Дори ефрейтор Моримото?

Хана се стряска, като чува името му от устата на Кейко. Никога не са говорили за нощните му посещения. Поглежда към японката и се опитва да разгадае чувствата й. Дали е страх, гняв, или нещо по-зловещо… възможно ли е да ревнува, че някой като Моримото е избрал да ходи при Хана, а не при нея? И запазва мълчание, не знае какво да каже или мисли.

— Поучи се от моята грешка: никога не се доверявай на мъж. Особено пък на това място.

Кейко събира кондомите от своя леген и излива мръсната вода на земята. Без да каже дума, влиза в бордея.

Хана се запитва дали ще сглупи, ако дори за миг повярва, че Моримото не е лъжец. Че няма да я вкара в капан, само и само да си достави удоволствие от наказанието й. Или японецът просто е луд и ще унищожи и двама им?

* * *

Хана се взира в ясното среднощно небе. Уговорката е за тази вечер. Тя се изправя на пръсти, хваща се за пръчките на затворническата си килия, за да надзърне през прозорчето. Пръчките са ръждясали и жулят дланите й, докато се повдига все повече. Манджурското лято е към края си, хладният вятър бръсне лицето й. Мисли си, че на нейния остров сега е дъждовен сезон и нощният въздух сигурно е влажен. Вулканичните скали, от които е изграден каменният й дом, излъчват септемврийска топлина и тя би се изпотила от усилието да се повдигне. Свежият аромат от тревистите манджурски равнини изпълва ноздрите й, измества спомена за дома.

Хана успява да се задържи още малко, за да хвърли поглед към пътеката отвъд оградата на бордея. Много е тъмно, за да я види, но знае, че е там. През деня различава тесния черен път, отъпкан от стотиците войнишки ботуши. Пуска пръчките и се свлича на пода.

Притиска колене към гърдите си и се взира в линията от миниатюрни полумесеци, които едва се забелязват на дъсчения под до стената. Пръстите й броят всяка резка, вдълбана с мъка върху остарялото дърво… двайсет и четири… четирийсет и осем… осемдесет и три. Забива нокътя на палеца си в пода, за да отбележи още един ден, преминал в нощ. Осемдесет и четири дни. Докато прокарва пръсти по свидетелството за нейния плен, умът й се насочва към вратата и онзи, който е зад нея. Ослушва се за обичайните шумове в бордея, но те са някак приглушени. Или може би необходимостта да вземе решение заглушава познатите звуци — сякаш е потопена дълбоко в океана и в ушите й бучи единствено налягането на водата.

Нечии стъпки прекъсват мислите й. Моримото е долу, готви се за тръгване. Сърцето на Хана забива по-бързо. Казал е, че ще свърши смяната си пет минути по-рано и ще тръгне по отъпканата пътека, без да заключи вратата — цели пет минути, преди новият нощен пазач да заеме мястото му, така че Хана би могла да се измъкне и да е свободна.

Моримото се разпорежда като крал във владенията си и условието му е следното: тя да го последва през отключената врата и да се хвърли в прегръдките му. Условието му е равносилно на смърт.

Докато седи под прозореца и се взира във вратата на стаята си, Хана отново го чува как крачи из общите помещения долу. Тя отива на пръсти до вратата и бавно я отваря. В коридора цари пълна тишина. Другите момичета обикновено спят като пребити, но все пак трябва да внимава да не ги събуди. Като гледа да не стъпва върху скърцащите дъски, Хана се отправя към площадката и чува тропота на ботушите му, когато минава през страничната врата. Пантите проскърцват при затварянето й и топката на вратата се завърта. Хана се навежда над перилата, напряга слух да чуе познатото плъзгане на ключа в ключалката и щракването при превъртането му. Ала не долавя нищо, освен свирукане. Чува как Моримото си тананика, а после звукът полека-лека заглъхва.

Хана има по-малко от пет минути до пристигането на другия войник, който трябва да заеме мястото на ефрейтора като нощен пазач. Измъчва се от своята нерешителност. Ако я намерят вън от стаята й, ще я накажат с десет удара с камшик, а после ще я хвърлят в изолатора. Но разберат ли, че се е опитала да избяга, ще отсекат единия й крак. Няма съдия или съдебни заседатели, просто група мъже, които ще я държат здраво. Страхът, че може да я заловят, не е в състояние да възпре спомените, които нахлуват в главата й, спомени за дома. Дали родителите й тъгуват за нея? Дали я търсят?

Босите й крака изстиват от стоенето върху площадката. Колко време е минало? Минута? Две? Хана се промъква обратно в стаята си. Под мръсната и пропита с пот рогозка е скрила всичко ценно, което е придобила по време на своя плен, старателно увито в парче плат: монети, подхвърлени й от благодарни млади мъже, златна огърлица, оставена от един офицер, пръстен, подарък от изпитващ носталгия редник, сребърен гребен от друг безлик, безименен войник. Това са единствените неща, които имат някаква стойност, и все пак не са достатъчни, за да стигне далеч с тях сама.

— Искаш ли да те отведа от това място? — попита я Моримото, преди да я остави през нощта.

От него се излъчваше увереност, както от слънцето струи светлина. Трябваше само да кимне, за да не засегне егото му. Едно леко движение, за да си тръгне доволен.

Колкото и да се опитваше, не се насили да го направи. Умът й крещеше да кимне утвърдително, но тя стоеше като парализирана, взираше се в японеца, истинските й чувства заплашваха да се изпишат на лицето й. Той леко се сконфузи. Вече не беше толкова самоуверен и веждите му се събраха.

— Какво има, моя малка Сакура? Не ми ли вярваш? — Ръцете му стиснаха още по-силно нейните.

Когато осъзна, че той ще я насини, Хана премигна и напрежението помежду им спадна. Сведе глава в израз на подчинение.

— Коя съм аз, че да не ти вярвам? — прошепна, гласът й беше толкова тих, че се зачуди дали изобщо е проговорила.

Той пусна ръцете й, за пореден път доволен от себе си, и я остави сама в стаята.

Докато стиска мизерните си притежания и си припомня уверената стъпка, с която Моримото излезе от стаята й, Хана знае, че той вече е отвън, крие се зад моста в сенките на нощта и я чака да отиде при него. Не се съмнява, че ще направи каквото й е наредил. Тя се взира за последен път в мрака зад прозореца, помолва се на вселената да й помогне. Чува гласа на майка си, съвсем ясно: Гледай към брега. Видиш ли сестра си, значи, си в безопасност. И вижда как сестра й стои на брега… Емико.

Хана стисва зъби при този спомен. Защо трябваше да се появи точно сега? Майчиният образ изпълва съзнанието й, последван от образа на сестра й и на баща й. Сега всички са с нея; призрачните им очертания в миниатюрната килия сякаш я чакат да вземе решение: да остане в този бордей и да обслужва безкрайните опашки от войници или да рискува живота или крака си и да избяга с мъжа, който я е довел тук. Кухите им очи проблясват в тъмнината. Сякаш й казват: Вземи решение. Хана прави крачка встрани от тях.

— Вие всъщност не сте тук — прошепва.

Те продължават да се взират в нея, немигащи фантоми. Тя стиска клепачи. Вижда ги в главата си каквито са били, преди да я отвлече Моримото, преди тя да стане Сакура. Вижда ги на своя остров, как живеят край морето, когато все още е била Хана, име, което не е казала никому.

Преди да си е намерила причини да остане, Хана напъхва платненото вързопче в бельото си. После хуква по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Очите на момичетата, затворени в рамките на стената, се взират в нея. Щом стига до най-долното стъпало, спира — да погледне собственото си лице. Мисълта, че снимката й ще остане тук дори още само една нощ, стяга гърдите й.

Застава на пръсти в края на стъпалото и посяга към рамката. Тя леко се повдига и се плъзва по стената. Хана я улавя и бързо измъква фотографията от дървената рамка. Пъха и нея в бельото си при вързопчето и се втурва през преддверието към кухнята.

Вече е почти на задната врата, когато изведнъж я обзема чувството, че зад нея непременно ще се разнесе нечий глас, че ще насочат пушка в гърба й. Мускулите й омекват. Стъпките й стават несигурни и тя пада на пода. Надига се на колене, готова за неизбежното.

Сърцето й пърха като крилцата на колибри, но до ушите й достига само тихо хъркане. Внезапно й се приисква да се върне. Причините да остане се тълпят в главата й. Ако я хванат, ще изгуби крак, може би я чака дори смърт. Ако избяга, другите момичета ще пострадат. Ще бъдат наказани, ще ги хвърлят в изолатора и е възможно даже да умрат заради егоистичната й постъпка. Сред образите им кънти умоляващият глас на Кейко. Не ме изоставяй.

Тежки ботуши трополят по дървената веранда отвън и всеки момент ще влязат в бордея. Ако избере да остане, Хана трябва да прекоси преддверието, за да се върне на стълбите, и нощният пазач ще я види. Краката й пламват при мисълта за назъбеното острие на триона, опряно в плътта й.

Твърде късно е. Не може да остане, нито да пощади спящите си приятелки. Изправя се и бързо приближава вратата. Изпуска пресеклива въздишка, докато завърта металната топка. Тя проскърцва и Хана се свива уплашено, затаява дъх и накрая топката спира да се върти. Хана отново въздиша и я дръпва. Вратата не помръдва. По бузите й плъзва топлина. Дръпва отново, с всички сили. Вратата е все така затворена. Каква глупачка е. Моримото й се присмива.

Това е наказанието, задето повярва на японски войник — задето е толкова наивна. Вижда разочарованието на Кейко толкова ясно, все едно е застанала до нея. Хана я предаде. Избра да се довери на мъж.

Примирена със съдбата си, обляга чело на вратата. Заслужава да я накажат. Заслужава да умре. Усеща студеното острие на ножа в бедрото си, отмалява. Преди да осъзнае какво става, вратата бавно се отваря. Бутни, не дърпай.

Вратата е отворена. Моримото не е излъгал. Към кухнята поемат стъпки. Хана не поглежда назад. Измъква се през отворената врата, затваря я и изчезва в нощта. От плещите й се смъква товар, завладява я възбудата от бягството.

Хана знае пътя до моста, където я чака Моримото. Той е в края на отъпканата пътека, която се вижда от стаята й. Пътеката води на север и той ще я посрещне на разклонението, точно преди паянтовата казарма. Хана си представя как я чака в тъмнината, усмивката му, когато тя приближава. Вижда го как идва насреща й, прегръща я и я целува по бузата, врата, челото, обятията му са като затвор, а после тръгва бързо с нея покрай реката към живота, който е планирал за двамата в Монголия. Вижда го, а въпросът му отеква в съзнанието й.

Не искаш ли да те отведа от това място? Вижда лицето му, вторачено в нея, и сега, застанала навън под нощното небе, може вече да отговори свободно на въпроса му.

— Не — заявява твърдо — не искам ти да ме отведеш оттук!

И хуква.

Звездите й показват пътя. Хана тича с всички сили, но не на север, по тясната пътека, където я чака Моримото, а на юг, към Корея и нейния остров в морето. Краката й сякаш знаят, че японецът скоро ще разбере за бягството, и са бързи. Няма да спрат, докато не види брега, където някога седеше сестра й, котвата й към живота.

Задържа образа на Еми в главата си, докато бяга през мрака, но на моменти лицето й се променя и тя се превръща в другите сестри на Хана, тези, които е оставила зад себе си. Представя си ужаса им, щом разберат, че я няма, вижда ужаса на Кейко. Ала продължава да тича, докато дробовете й пламват, а гърдите я заболяват. Старае се да не обръща внимание на болката, представя си, че това е най-дълбокото гмуркане в живота й и че ще изплува от тъмните океански дълбини към светлината.