Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (18)

Хана

Монголия, лятото на 1943 година

Внезапната буря отминава и синьото небе изпълва хоризонта като голямо спокойно езеро. Хана задържа дъха си и си представя, че се гмурка към морското дъно. Потракването на конските копита е като туптенето на сърцето й. Със затворени очи и затаен дъх си представя, че е някъде другаде. Пътували са две или повече нощи, конят върви все по-бавно, но не спира. Моримото редува язденето с ходене, за да не го преуморява. Спряха край една река да пият вода, само че то беше преди повече от ден. Болката в рамото й е силна, затова трудно преценява времето.

Късното следобедно слънце вече клони към залез. Хана е схваната от седлото, подутото лице и разранените ходила усилват страданието й, но то се притъпява, щом мислите й поемат в друга посока. Тогава не усеща болката. Тялото й се гмурка в океана. Краката й ритат мощно срещу течението, Хана разчита на силата си, за да изхрани своето семейство. Отдалечила се е на километри в синьото море, когато конят изпръхтява и тя отваря очи. На хоризонта забелязва нещо като постройка и движение около нея.

Докато приближават, се взира в конструкцията и тя става все по-голяма и по-голяма. Отначало е малък овал в далечината, сега приема кръгла форма, има сводест покрив. Моримото й казва, че са в Монголия. Когато наближават, групичка мъже ги приветстват с добре дошли. Общо четирима са, облечени в пъстри непознати дрехи. Куче вълча порода се разлайва и се затичва в кръг. След миг Хана осъзнава, че е завързано за кол в земята. Едрият звяр изръмжава, когато конят минава покрай него. Единият от мъжете ритва туфа трева към него, извиква му нещо на монголски и кучето ляга, а езикът му увисва отстрани на отворената уста. Мъжете поздравяват похитителя й като стар приятел. Никой не поглежда към нея. Момче, горе-долу на нейната възраст, поема юздите на коня и изчаква Моримото да й помогне да слезе. После повежда коня към ограждение, в което има няколко понита и една крава.

Сега, когато е на земята, Хана усеща погледите им. Преценяват мършавото дрипаво момиче, изпитото му лице, лакътя му в превръзката. Моримото държи ръката си на кръста й, докато си приказва с номадите на техния език. Те кимат с разбиране и тя решава, че я продава или още по-лошо — дава им позволение да я използват временно, докато са в лагера. Поглежда надолу към изцапаната с кръв кожа, увита около ходилата й, и се чувства унизена и слаба.

Моримото привършва разговора си с монголците и я побутва към сводестата юрта, която — както научава по-късно — се казва гер. Щом я приближават, покривалото на входа се отмята и когато Хана пристъпва в юртата, вътре я посреща една жена. Моримото не влиза с нея, но кимва на жената и пуска тежкото покривало, без да каже и дума на Хана. Внезапно тя се чувства изоставена и това чувство е като шамар в лицето.

Отначало различава в юртата само монголката. Руменото лице на жената е прорязано от бръчки, по-скоро от слънцето, отколкото от времето. Не е по-стара от майка й. Докосва контузената й ръка и мекотата на кожата й изненадва Хана. По пръстите й няма мазоли, дланите не са загрубели и Хана си представя, че тази жена е мека и по душа. Позволява й да я отведе по-навътре в гера, да я настани върху копринена възглавница на пода, да я разсъблече и измие с кърпа за ръце. Първо лицето, после тялото и краката. Накрая Хана е измита и облечена в тъмноморава дреха с копринена бродерия, ръкавите са широки, а полата е доста под коленете й.

Тя мисли само за това, което й се случва в момента — за ръцете на жената по кожата й, за костния гребен, плъзгащ се през косата й. Единствените звуци са дишането на жената, вятърът, който свири отвън, и огънят, пламтящ в тумбестата печка в средата на кръглото покрито пространство. Полумракът и тишината създават впечатление за утроба, топла и уютна, и Хана притваря очи, за пръв път от пленничеството си се чувства в безопасност. Чуди се дали това е възнамерявал Моримото — да й създаде усещане за безопасност, но мислите за него заплашват да унищожат прекрасното чувство. Така че ги пропъжда, съсредоточава се единствено върху това, което се случва в момента. Наслаждава се на тишината и спокойствието.

Монголката казва нещо и я изтръгва от приятния унес. Хана не разбира и дума от непознатия език. Жената е облечена в носия, по форма и цвят подобна на тази, която носи сега Хана. Сигурно й е дала собствените си дрехи. Хана докосва красивата носия и свежда глава, за да благодари на жената. Тя се усмихва. Зъбите й са бели и равни, само левият кучешки зъб е поникнал малко накриво. Хана намира, че това несъвършенство й придава чар.

Жената я оставя, за да се погрижи за огъня. Пушекът от горящите цепеници влиза в метална тръба и излиза през голяма дупка в покрива на гера. Жената посочва с ръка устата си и казва нещо на своя език. Хана кимва. Стопанката отваря голям кожен сандък до малък олтар отзад. Вътре има кожени или платнени вързопи с храна, прибрани в плетени кошници. Жената подава на Хана една от кошниците и отваря капака. В нея има сушено месо и Хана отново свежда глава в знак на благодарност. Прегладняла е и лакомо захапва ивицата месо, солта щипе езика й. Устата й се напълва със слюнка. Гледа как жената отчупва няколко комата от голям плосък хляб и ги оставя в кошницата й. После кимва и се изправя. Надява чифт ботуши от чортова кожа и изчезва през дебелото покривало, направено от тежка вълнена черга, обточена с кожа.

Грабнала един комат, Хана отива до вратата и спира при покривалото. Отхапва от хляба и поставя ръка върху чергата, отделяща я от мъжете. Чува лая на кучето, мъжки смях и вятъра. Конят пръхти някъде по-далеч, ала й се струва, че знае къде се намират всички. Импулсът да открехне покривалото и да се измъкне е като електричество, преминаващо през връхчетата на пръстите й.

Минават няколко минути, но никой не влиза в гера. Хана все така стои до входа, бори се с любопитството си, докато накрая се връща и сяда върху копринената възглавница, за да продължи с яденето на сушеното месо. Когато малката кошница с храна се изпразва, жената повдига покривалото и отново влиза в юртата. Хана успява да надникне навън. Черният жребец, който ги доведе тук, е затворен в триъгълното ограждение. Моримото е на седлото. Тя зърва и закрепен зад него вързоп. Значи, я оставя тук. За един кратък миг очите им се срещат, после покривалото пада и Хана отново е сама с жената в топлия кръг от светлина и сянка.

По кожата й пробягват леки тръпки, усеща как ушите й пламват. Сигурно я е продал. Не знае дали да се бои, или да се радва. Поне жената е мила. Меките й, грижовни ръце дават на Хана надежда, че може би тези монголци ще я пуснат да си върви, щом разберат, че е била отвлечена от дома си.

Жената донася на Хана купа с вода. Студената течност се стича в гърлото й, във вече пълния й със солено съдържание стомах и тя най-после усеща, че е заситила глада и жаждата си — за пръв път от месеци насам. Звукът на галопиращи конски копита й действа успокояващо. Представя си как Моримото изчезва в равнината и не се връща повече.

Очите й натежават и макар болното рамо още да напомня за себе си, иска й се да легне и да заспи, и да не се събуди повече. Сякаш прочела мислите й, монголката донася пухкава кожа и й прави знак да легне на нея. Кожата е истински лукс след толкова много нощи, прекарани в голата килия в бордея, и дните върху гърба на коня. Хана прокарва ръка през нея, потъва в мекотата й. Стопанката я покрива с домашнотъкано одеяло, а Хана едва държи очите си отворени. Тананикайки си някъде наблизо, монголката преде вълна. Постоянното шумолене на дрехата й унася Хана и тя заспива.

Сънува, че плува в топъл басейн близо до брега, ограден от черни скали. Водата е плитка, топлината на следобедното слънце гали тялото й. Усеща я и по бузите си, чува птичата песен над главата си. Наблизо излайва морски лъв и Хана си казва, че трябва да отвори очи и да намери майка си. Поривът е много силен, ала колкото и да се мъчи, клепачите й са като залепени и тя плува в мрак под блеснало слънце.

* * *

Хана се събужда през нощта. Тежкото дишане на спящите монголци изпълва горещия въздух. Очите й постепенно се нагаждат към слабата светлина от жаравата в огнището. Дори в меката есенна вечер огънят се поддържа, но едва-едва. Тя бавно повдига глава и различава трима души, които спят в гера.

Жената е най-близо. Тъмната купчинка вляво от нея е потънала в дълбока сянка и Хана не може да види лицето, по размерите й обаче съди, че е мъж. Зад тази купчинка има друга, не много по-голяма от жената. Сигурно е момчето, което пое от тях коня, когато пристигнаха. Няма и следа от останалите двама монголци. Хана се отпуска доволно в постелята и се увива още по-плътно с одеялото.

Не може да заспи и се заслушва в звуците наоколо. Дълбокото дишане на мъжа преминава в ръмжене в края на всяко звучно поемане на въздух; кроткото дишане на жената завършва с тиха въздишка; момчето не спира да се мята, сякаш сънува кошмар. Вятърът отвън е утихнал, дори кучето, изглежда, е заспало, но понитата от време на време потропват с копита и звукът й напомня за пътуването до това място. Къде ли е отишъл Моримото, пита се, и какво ще й се случи, щом изгрее слънцето?

Хана, върни се у дома… Гласът на сестра й идва някъде отблизо, все едно е застанала отвън, пред юртата. Хана сяда в постелята и се напряга да го долови отново, но чува само хъркане и пресекливото пукане на огъня. Чудейки се дали гласът е истински, а и откъде идва, тя се запитва дали да не излезе навън и да се огледа наоколо. Отново се отпуска в постелята, но тъкмо в същия миг чува крясък на сова. Изпълзява до вратата и се измъква от гера.

Звездите огряват нощното небе, отвън е по-светло, отколкото вътре. Хиляди бели прашинки проблясват в мрака и Хана се свлича на колене. След миговете на блаженство, дарени й от монголката, и неспокойния сън, от който се пробуди, красотата на нощта я очарова и тя съзерцава с възхита и с широко отворени очи звездното небе.

Кучето прекъсва омаята, като изръмжава някъде наблизо. Хана обръща глава в посоката на глухия звук. Малката купчина недалеч от нея променя формата си, когато животното се надига в цял ръст. Тялото му хвърля сянка върху обляната от звездна светлина земя. Кучето изръмжава отново, едва чуто, предупредително. Хана хвърля последен поглед към звездното небе и се мушва обратно в гера. Отива до кожата и се завива с мекото одеяло. Жената до нея се размърдва, мъжът вече не хърка, а момчето лежи неподвижно. Будни са, но не казват нищо. След дълга пауза напрежението в юртата спада, жаравата припуква в огнището, а и меката й червена светлина обгръща всички. Хана не може да забрави яркия блясък на звездите в нощното небе. Взира се през отвора в покрива на гера и зърва едно, може би две бели очи, които надничат към нея.

* * *

Монголката събужда Хана, като лекичко я стисва за ръката. Тя тутакси сяда, сърцето й вече препуска. Жената се усмихва и я докосва нежно по бузата, за да я успокои. Подава й чифт ботуши от чортова кожа и й прави знак да ги обуе. След това я подканя да я последва навън.

Там слънцето едва е докоснало плоския хоризонт. На моравото небе няма звезди. При появата на Хана кучето изръмжава, но жената му маха да млъкне. То ляга, опашката му потупва нервно по земята. Все така е завързано за кола и се доближава до гера, колкото му позволява въжето. Жената прегръща Хана, прави го от сърце, после я хваща за ръка и я повежда към кучето. Обезпокоена от намеренията й, Хана инстинктивно се дръпва назад, но монголката я поглежда в очите и поклаща глава, лицето й разцъфва в усмивка. Хана се подчинява.

Когато идват по-близо до звяра, жената му заговаря тихо. Кучето й отвръща, двамата сякаш си приказват, жената с думи, а животното с тъжно скимтене и лек лай. Щом стигат на ръка разстояние, то изръмжава глухо, предупредително — също както през нощта. Хана се поколебава, но жената настоява и бавно поднася ръката й към носа на кучето. Хана го наблюдава напрегнато, страхува се да не захапе ръката й и да я откъсне.

Сивият копринен кожух на животното е настръхнал като козината на сърдита котка. Подушва ръката й и кихва три пъти, сякаш е алергично към непознатия й мирис. Жената му казва нещо. То изскимтява тъжно, продължително. Хана се чуди дали в мелеза наистина има нещо вълче. Жълтите му очи я гледат свирепо, но после кучето навежда муцуна.

Жената пуска ръката на Хана и й прави знак да го погали като нея. Прокарва пръсти през гъстата козина и му говори нежно, като на дете. Хана се навежда съвсем бавно, протяга ръка към главата на кучето. Може би, ако я докосне само с връхчетата на пръстите си, би могла да дръпне бързо ръката си, ако звярът реши да я ухапе.

Минава сякаш цяла вечност, преди пръстите й да се допрат до козината на животното. Хана спира, дава му време да реши дали я харесва, или не, но след като то не реагира, го погалва, плъзва ръка от главата чак до врата му. След второто смело погалване кучето провесва език отстрани на пълната си със зъби уста, отпуска се по гръб и оголва мекия си корем. Жената дава знак на Хана да продължи да го гали и тя го прави, наслаждава се на пухкавата козина и по собственото й тяло се разлива приятно чувство. Преди да се усети, също заговаря кротко на кучето.

— Ти си великолепно животно — казва му, като го чеше нежно по корема. — Нали няма да забравиш, че вече сме приятели?

Още няколко минути остават при кучето, но когато то близва Хана по ръката, монголката й прави знак. Запознанството е минало успешно, време е да продължат нататък. Хана тръгва след жената, която минава зад гера. И внезапно спира, изумена от гледката, която се разкрива пред нея. Далеч отвъд хълмистите равнини в утринното небе се издигат сини планини. Величественият пейзаж оставя Хана без дъх. Монголката й махва да я последва в малка кошара. Хана все още се чуди как така вчера не е видяла планините.

Рунтава крава с издуто виме вдига глава, когато влизат през портичката в ограждението. Четири различни на цвят понита с набити тела ги посрещат с кротки, бдителни очи. Зад ограждението има втори, по-малък гер, до рамката на вратата му са завързани три двугърби камили. Хана решава, че другите двама мъже сигурно още спят вътре. Може би не са кръвни роднини, мисли си, докато поема кофата, която й подава жената. Двете влизат в кошарата и отиват при кравата.

Тя измучава, но изглежда, е съгласна да я издоят. Хана се мъчи да не мисли за крака, който откъсна от пострадалата крава по време на бягството си. Съсредоточава се върху жената, която коленичи и започва да дои животното. Наблюдава я, взема си бележки наум. Когато кофата е почти пълна, монголката става и й прави знак също да опита.

Хана послушно коленичи като нея, поставя кофата под вимето и хваща две цицки. Рамото й напомня за себе си, но тя не му обръща внимание. След първите няколко подръпвания няма никакъв резултат и жената й показва какво да прави: нежно стисва цицката малко по-нагоре и лекичко я подръпва надолу, докато не бликне струйка мляко. След като вижда, че Хана е схванала как се дои, монголката вдига кофата си, излиза от кошарата и се запътва към юртата, като я оставя сама със задачата й.

Отначало Хана се бори с цицките и вече се чуди дали в тях изобщо има мляко, обаче пробва две нови цицки, млякото отново потича и кофата се пълни бавно, но сигурно. Преди да вдигне тежката кофа, Хана избърсва потта от челото си. Болното й рамо пулсира и пари, протестира срещу натоварването. Тя го масажира, загледана в просветляващия пейзаж. Полюшващата се на вятъра зеленина привлича вниманието й. Тежки сенки пълзят лениво по равната земя, докато над главата й се носят на талази облаци. Небето прилича на океана и Хана си представя Южно море.

Порив на вятъра издухва кичур коса в очите й. Докато го прибира зад ухото, усеща движение отдясно. Кравата се отдръпва от нея и тя се обръща, сърцето й се разтуптява, защото очаква да види как кучето се кани да скочи отгоре й и да й прегризе гърлото. На оградата обаче се е облегнал младият монголец, подпрял е брадичка на скръстените си ръце и й се усмихва.

Познава го — това е момчето, което вчера взе коня, същото, което спи срещу жената в гера. Хана се обръща бързо и се изправя, вдига кофата с рязко движение. Нужни са две ръце, но тя успява да запази равновесие, докато излиза от кошарата и се запътва обратно към гера. Рамото й се бунтува от тежестта, но Хана прикрива болката.

Преди да се усети, младежът се озовава до нея, понечва да вземе кофата от ръцете й. Тя спира и дръпва дръжката от него. Млякото се разплисква извън металния ръб и се разлива по земята. Той отново посяга към кофата, но Хана прави крачка назад, държи я далеч от него. Монголецът й се усмихва озадачено, ала прибира ръце зад гърба си. Тя внимателно го заобикаля и продължава към гера.

Момчето я следва като любопитно куче. Движи се на достатъчно разстояние от нея, за да не я плаши. Тя наднича само веднъж над рамото си, за да се увери, че няма да я издебне в гръб, а когато стига до гера, се пъхва вътре, без да погледне повече към него. Той не влиза веднага в юртата, но след като тя успешно излива млякото в по-голям съд близо до входа, както й е обяснила с жестове жената, се шмугва вътре и сяда до навитата си рогозка за спане. Щом забелязва, че ги наблюдава, монголката го смъмря и той бързо излиза, ала преди това среща погледа на Хана. Странните му действия я държат нащрек. Още не е видяла другите мъже, но този, макар и доста млад, сякаш се опитва да си я заплюе.

През останалата част от деня Хана гледа да стои близо до жената, следва я навсякъде като послушно дете. Домакинските задължения не са сложни: да донесе прясна вода от потока отвъд първото възвишение на изток от лагера; да нахрани понитата, кравата и камилите; да превърне прясното мляко в масло, сирене и кефир; да кърпи обувки, дрехи и платнището на гера. Денят бързо преминава във вечер. Наближаващата тъмнина я изнервя.

Всички мъже са се събрали в големия гер. Току-що са привършили вечерята; чиниите са опразнени и монголците запяват около печката, отпивайки с наслада от кефира. Смехът им се понася из притихналия въздух, веселото им настроение изпълва Хана със страх.

Тя се помайва отвън, скрита в тъмната нощ, и гали понито, което е завързано за кол до входа, сякаш всеки момент ще тръгне на път. Макар да е напълно пораснало, то е с размерите на младо конче и прилича на породата, която е виждала отдалеч на родния си остров. Конят се цени високо от жителите на остров Чеджу и Хана изпитва привързаност към това същество, което й напомня за дома. Запазила е няколко парчета круша от вечерята и ги слага в дланта си. Мекият нос на понито побутва ръката й, преди бърните му да поемат първото парче. Звукът от смилането на крушата в пулп я подсеща за дървената вятърна камбанка, която потракваше край вратата на дома й. Залива я вълна от носталгия.

Прокарва ръце по гладката кожа на понито, спира при странното дървено седло. За разлика от черния войнишки жребец, тази монголска порода е достатъчно ниска и тя лесно може да яхне кончето.

Един скок и е отгоре му. Ръката й ляга върху предната висока част на седлото. Стиска я здраво, усеща под дланите си излъсканото от времето дърво. Може да избяга в нощта. Ще им бъде трудно да я подгонят в тъмното. Би могла да го направи.

Зад нея кучето изскимтява и тя поглежда към него. Някой се е навел и го гали по главата. Сянката е със стройни очертания. Момчето. Хана отново се обръща към понито и отпуска ръце покрай тялото си. Дали е видял какво искаше да направи? Стъпките му приближават към нея, кожените ботуши мачкат рядката трева. Тя усеща присъствието му зад гърба си и се завърта към него.

Поглежда към входа на гера, ослушва се за мъжете вътре. Покривалото е леко открехнато с помощта на въже, за да влиза свеж нощен въздух. До нея достигат гърлените им гласове. Бледата светлина от триъгълния отвор осветява лицето на момчето. Не се усмихва. Изглежда неспокоен, може би нервен. Прави й знак да влезе. Взирайки се във входа, тя все още съжалява, че не се е измъкнала с понито. Краката й натежават, когато тръгва към гера. Все едно гази в мокър пясък. Струва й се, че минава цяла вечност, преди най-после да се пъхне под покривалото и да влезе в кръга от светлина и топлина в голямата юрта.

Вътре в полукръг около печката са наредени копринени възглавници. Една от тях — до жената в дъното, е празна. Монголката й прави знак да седне на нея. Хана заобикаля на пръсти насядалите мъже, които все така продължават да пеят. Жената хвърля поглед към влизащото след Хана момче. То се отпуска върху възглавница досами вратата и печката донякъде го скрива от Хана. Турскосиньото на дела му проблясва на светлината от огъня. Младежът също запява песента на мъжете, пляска с ръце и се полюшва, а от време на време иззад печката се показва и развеселеното му лице.

Хана се заслушва в непознатите песни на хората, в чийто плен е сега. След всяко допълване на чашите с кефир мъжете се оживяват все повече. Пляскат се взаимно по коленете, усмихват се и се смеят, поглеждайки към жената, която долива чашите им, щом се изпразнят. Тлеещата светлина на печката е напът да угасне и Хана се приготвя за неизбежната атака, знае, че тя ще последва, когато пияните мъже поискат да се позабавляват. Държи сковано ръце в скута си, не се полюшва с останалите, докато пеят. Върху устните й не се появява усмивка. Очите й остават напрегнати, готви се за мига, когато новите дрехи ще бъдат разкъсани и вонята на тези непознати мъже ще се запечата завинаги в съзнанието й. Нали това е нейното предназначение, в крайна сметка истинската причина Моримото да я доведе тук.

Понито остава вързано отвън. Мъжете са пияни. Тя може да стане и тихичко да мине покрай тях, да излезе, все едно иска да се облекчи. Веднъж да се измъкне, ще може безшумно да отведе понито по-далеч, да го яхне и да избяга в мрака, преди те да разберат какво се е случило. Готова е да го направи, но зърва момчето и осъзнава, че то не е пияно. И я наблюдава внимателно. Със сигурност ще чуе копитата на понито. Ще я спре.

Оранжевата светлина на огъня избледнява, сменят я отблясъците на тлеещата жарава. Сега лицата им са потънали в мрак, върху тъмната групичка като гъста мъгла тегне мълчание. Пеенето внезапно спира и една ръка докосва лакътя й. Безсмислено е да се дърпа. Ето, започва се, казва си тя, но ръката я повдига от възглавницата и я отвежда далеч от мъжете, които вече се надигат. Това е ръката на жената, тя я води към снощното място за спане. Монголката постила дебелата кожа на пода и Хана ляга на нея, зачаква да види какво ще последва. За нейна изненада, мъжете излизат от гера. Гласовете им още се чуват отвън и тя се ослушва напрегнато, пита се кой ли ще дойде първи при нея и какво ще решат.

Понито изпръхтява. Копитата му отекват глухо по земята, докато го отвеждат. Стъпките преминават в галоп, който постепенно заглъхва. Един от мъжете влиза повторно в гера. Безшумно минава покрай мястото, където лежи Хана, и отива при жената. Коприненият му дел прошумолява, когато коленичи. Съблича се и ляга до жената. От устните й се откъсва слаб шепот, после Хана спира да се вслушва. Познатите звуци, които издават съпруг и съпруга, извикват спомена за родителите й. Припомня си как у дома се любеха тихо, докато тя лежеше до сестра си и се унасяше в сън. Преди да я пленят, ставащото под завивките бе загадка за нея. Сега се дистанцира от онова, което предполага, че е взаимно желание и може би любов между мъжа и жената. И родителите й се обичаха така. Момчето лежи кротко, също като нея, но тя знае, че още не е заспало. Мъжът и жената скоро притихват и не след дълго в тъмния гер се разнася хъркане. Хана затваря очи. Сънят не иска да дойде. Тя не може да спре да се пита дали Моримото наистина я е оставил завинаги, или възнамерява да се върне.