Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (20)

Хана

Монголия, есента на 1943 година

В продължение на седмица всяка сутрин започва като предната. Денем Хана помага на монголката, а нощем спи в гера, чудейки се колко ли ще продължи това. И ето че една сутрин се събужда от докосването на жената. Двете излизат от гера, докато другите още спят. Този път Хана получава две метални кофи. Жената кимва към ограждението, преди да поеме в другата посока. Хана вече трябва да се справя сама.

Във всяка ръка държи по една кофа, но болното й рамо сякаш не усеща допълнителната тежест. Слънцето току-що се е издигнало над хоризонта на тази равна земя. Силуетът на монголката трепти в далечината. Хана се оглежда наоколо, заслонила очи срещу слънцето, но вижда само безкрайни тревисти поля, завършващи с далечни планини. Тъмноморавата дреха на жената — Хана вече знае, че се нарича дел — отдалеч изглежда черна.

Тя бавно извръща глава и поема към ограждението. Научила е няколко монголски думи. „Куче“ е „нокхой“. „Кон“ е „мори“. А „гладен“ е „олон“. Постоянно повтаря наум непознатите думи, за да си ги спомни при нужда.

Кучето излайва, когато минава край него. „Нокхой“, казва си Хана и оставя една от кофите, за да му подаде ръка за поздрав. То я облизва радостно, изляга се и тя коленичи да погали оголения му корем. Не е завързано, свободно е да скита на воля, но не го прави. Докато го гали, я изпълва топлина, каквато не е изпитвала отдавна. Щом осъзнава, че се усмихва, рязко спира, грабва дръжката на кофата и се отдалечава. Кучето скача на крака и поема в посоката, в която е отишла монголката.

Кравата подушва въздуха при появата й. Понитата я поздравяват, меките им носове докосват ръцете й.

— Още нямам нищо за вас — казва тя и потупва най-малкото по врата.

Пробива си път между тях и коленичи до кравата. Чува приближаващи стъпки и без да се обръща, знае, че е момчето. Когато майка му е наблизо, спазва известна дистанция помежду им, но сега Хана е сама и младежът е събрал смелост. Стъпва леко, за разлика от другите монголци, които крачат тежко като войници. Поздравява я. Тя не му обръща внимание, съсредоточава се върху задължението си, сякаш доенето на кравата е най-важната работа на света, но ушите й следят движенията му. Известно време се помайва отвън, после обляга лакти на оградата на кошарата и подпира брадичка на ръцете си.

— Алтан — казва, вперил очи в нея.

Тя най-после го поглежда и той докосва гърдите си.

— Алтан — повтаря, като потупва гърдите си с разтворена длан.

Посочва Хана и на лицето му се изписва въпросително изражение. Чака, но тя не иска да отговори. Опитва отново, прави същите знаци, тя обаче остава безмълвна.

Когато момчето прави трети опит, я напушва смях и Хана закрива устата си с длан. Смехът избликва от нея като вода от отприщен бент и тя скоро се хваща за корема, неспособна да се сдържа повече. Толкова отдавна не се е смяла. Има чувството, че не може да се контролира. От очите й рукват сълзи. Лицето на младежа се размазва и тя не може да разбере дали е смутено. Той се изкатерва по оградата, скача в кошарата и тръгва към нея. Смехът й изведнъж секва. Хана се изправя, очаква да я нападне, избърсва очи с опакото на ръката си.

Застанали лице в лице, двамата са почти на един ръст. Той е само малко по-висок и навежда глава, когато се взира в очите й. Тя знае, че лицето й сигурно още е синьо от побоя на Моримото, също и вратът й, но не позволява това да я смути. Приготвяйки се за онова, което вероятно се кани да й стори, стисва зъби и свива ръце в юмруци. Момчето не е силно като зрял мъж, но няма да е лесен противник. Стрелва го с най-решителния си поглед, надявайки се, че ако му се противопостави, той ще я остави на мира.

Момчето вдига ръка и тя трепва. То докосва гърдите си.

— Алтан.

Отправя й искрена, широка усмивка, очите му също се усмихват. Докосва я по същия начин и повдига вежди. Това е въпрос, който никой не й е задавал, откакто избяга от бордея. Вече не е сигурна кое е името й. Дали да използва онова, което й дадоха в публичния дом, или да му каже своето? Докато размишлява кое име да каже, осъзнава, че пръстите му още я докосват. Избутва нежно дланта му. Ръката увисва отстрани на тялото му.

— Хана — изрича накрая.

Той повтаря няколко пъти името й и тя се засмива на произношението му.

— Ха-на — разчленява думата, за да го поправи. Момчето отново изговаря името й, после сочи себе си, но мълчи. Тя се усмихва.

— Алтан — казва.

Той остава доволен, когато го произнася правилно. Понитата тъпчат земята с копита и Хана осъзнава, че имат публика. Младият мъж от другия гер ги наблюдава от вратата. Усмивката на лицето му е подигравателна. Хана се изчервява, но момчето махва с ръка на мъжа, който поклаща глава и се скрива отзад да се облекчи. Звукът от струята урина върху сухата земя я притеснява. Тя отново се захваща с доенето и мълчанието й е сигнал за Алтан, че разговорът им е приключил. Той послушно я оставя сама в кошарата. Тя го проследява с очи как забързва в посоката, в която пое монголката. „Екх“, поправя се. Майка.

Думите са сила — каза веднъж баща й, след като изрецитира едно от своите политически стихотворения. — Колкото повече думи знаеш, толкова по-силна ще бъдеш. Затова японците обявиха езика ни извън закона. Ограничавайки думите ни, те ограничават и нашата сила. Докато работи, Хана повтаря наум новите монголски думи, съсредоточава се върху всяка от тях, увеличава силата си.

Щом и двете кофи се напълват, Хана се опитва да ги вдигне едновременно, по една във всяка ръка, но те са твърде тежки. Вдига едната с две ръце и я отнася в юртата. Внимава да не събуди мъжа, който още спи до печката. Шумното му хъркане успокоява нервите й. Докато той спи, се чувства в безопасност в негово присъствие. Бърза да се върне в кошарата за втората кофа, но при понитата заварва младия мъж от другия гер.

Хана се поколебава дали да влезе в кошарата, гледа го как плъзга ръце по тялото на първото пони, проверява го за отоци и тръни. Изважда няколко от гъстата му козина, после повдига копитата му, едно по едно, за да види дали са здрави, и накрая обикаля два пъти животното, оглежда го от глава до пети, след което се заема със следващото пони. Хана стои до портата на кошарата, чака го да свърши. Той се премества на третото пони и едва тогава забелязва присъствието й.

Мъжът измърморва нещо, но тя не реагира. Той посочва кофата до кравата. Кроткото добиче все още стои послушно до кофата, сякаш я подканя да се върне. Слънцето вече е високо на небосклона и Хана установява, че мъжът не е много по-възрастен от някои от най-младите войници в бордея. Може би е по-големият брат на Алтан. Много по-висок е от нея, поне с една глава. Раменете му са широки, краката — набити и яки като дънери. Тя няма никакъв шанс срещу него.

След като Хана не влиза в кошарата, мъжът се засмива и измърморва нещо на понито. Подръпва опашката му и то побягва в тръс към портата. Другите две понита го последват и скоро и трите подминават в галоп гера и препускат към полето. Хана им се диви колко са свободни. Четвъртото пони се помайва зад другите, наблюдава Хана с любопитство, сякаш я изучава.

Монголецът й казва нещо. Хана подскача, изплашена от внезапния опит за общуване. Той се засмива и се запътва към нея. Тя стои с изправени рамене, преструва се, че не я е страх от него. Мъжът спира пред нея. Стоят съвсем близо един до друг и мълчат. Той я поглежда в очите и тя отвръща решително на погледа му. Монголецът се усмихва, зъбите му са пожълтели от тютюна. Загорялата му кожа лъщи от потта. Потупва се по гърдите.

— Ганбаатар.

Пак се усмихва и Хана разбира, че имитира разговора й с Алтан. Присвива очи, но не казва нищо. Вятърът се усилва, във въздуха се понасят изсъхнали треви от полето. Хана се връща бързо при кофата, за да я закрие с тялото си от прахоляка. Мъжът отново се засмива и извежда и последното пони от ограждението. И също поема към планините, в същата посока като Алтан и жената.

Хана се връща в гера с втората кофа и тишината я стряска. По-възрастният мъж седи до печката, полуоблечен, и закусва сирене и осолено месо. Хана бърза да излее млякото в гюма и да се измъкне навън.

— Чакай — казва той.

Хана спира. Мъжът говори японски. Обръща се към него. Той се изправя и облича памучната си долна риза. Продължава да дъвче сушеното месо. Червата му къркорят. Когато е напълно облечен, а връхната дреха е закопчана на рамото, отново сяда.

— Ела при мен — казва и посочва възглавницата до себе си.

Хана претегля шансовете си. Може да избяга с надеждата да открие жената и останалите от лагера, но когато се върне, пак ще го завари тук. Или може да му се противопостави, пък да става каквото ще. Пръстите й се свиват в юмруци, ноктите се впиват в дланите.

Свежда очи и следва невидимата диря, водеща до възглавницата.

— Откакто пристигна, не си изрекла и една дума — отбелязва той, когато тя сяда.

Не я поглежда; продължава да дъвче месото и го оглежда след всяка хапка, сякаш е нещо ново и интересно. Предлага й ивица, но Хана отказва.

— Знаеш японски — казва тя, без да вдигне очи от пода пред коленете си.

— Я, колко хубаво, колко нежно говориш! Добре е жената да има нежен глас.

Хана настръхва. Комплиментите водят до неприятни неща, но тя се опитва да прикрие тревогата си.

— Не съм сигурен защо си тук — продължава той и най-сетне я поглежда.

Очите му са оградени от ситни бръчици, които му придават дружелюбен вид. Грубата загоряла кожа разкрива възрастта му и тя се запитва дали не е дядо на Алтан. След като Хана си замълчава, той продължава:

— Ефрейтор Моримото ми обясни защо те е довел тук, ама не знам дали това е истинската причина.

Тя го поглежда. Монголецът я съзерцава, сякаш е някакво странно животно, каквото не е виждал досега, и се опитва да разбере с какво се храни или откъде произхожда. Хана си казва, че мъжът не е толкова страшен, както бе решила отначало, и отпуска напрегнатите си мускули.

— Той каква причина ти посочи? — осмелява се да попита, като внимава да не го гледа в очите.

— Вика, че си сираче. Спасил те от Квантунската армия в Манджурия. Връщал те на чичо ти на запад. Защо чичо ти е в Западна Монголия? Ей на тоя въпрос искам да ми се отговори.

Значи, Моримото му е казал, че е сираче, а не проститутка. Залива я вълна от облекчение. Тези мъже са добри. Никога няма да изнасилят сираче. Може би затова Моримото е съчинил историята. Не е искал тя да пострада. Искал е да я остави на безопасно място, докато се върне. Хана закрива лице с ръце, та мъжът да не види емоциите й.

— А, още ти е трудно да говориш за това — заключава той, погрешно взел жеста й за тъга. — Ще поприказваме някой друг път. — Изправя се на крака. — Ела — подканя я и сочи входа.

Тя тръгва след него и монголецът я повежда в посоката, в която са тръгнали останалите. Ходилата още я болят, опасява се, че някои от раните пак са се отворили. Не иска обаче да показва слабост и върви бързо, за да не изостава много от мъжа. През цялото време не й дава мира мисълта, че Моримото възнамерява да се върне за нея. Разбира се, че ще се върне, казва си, и вече не диша така леко, както допреди няколко часа.

Извървели са поне километър, когато високата трева отстъпва място на ниски шубраци. Планините се извисяват над тях, закривайки небето. Лекият наклон натоварва глезените й, но Хана продължава да се изкачва, внимавайки да не е твърде близо до мъжа. Може и да не я води на мястото, където е изчезнало семейството му, а в някой пущинак. Макар и по-възрастен от останалите, изглежда як.

Щом стига до върха на малкия хълм, монголецът забавя крачка и накрая спира с ръце на бедрата. Само на ръка разстояние от него, Хана се изправя пред невероятна гледка. Докъдето поглед стига, чак до подножието на близката планина, се виждат само зелени стъбла, увенчани с големи кръгли шушулки. Сред тях са пръснати кървавочервени цветя, но повечето семенници са с опадали венчелистчета. Алтан и жената, заедно с Ганбаатар и другия млад мъж, също са там, движат се бавно между редовете и спират при всяка шушулка.

— Какво берат? — пита Хана.

— Не си ли виждала маково поле?

Хана поклаща глава. Той изучава лицето й и тя се изчервява.

— Никога не си виждала мак? Знаеш ли за какво го берем?

И се обръща към нея. Тя отстъпва към полето, по-близо към Алтан.

— Опиум — казва мъжът и се усмихва. — Ела, по-малкият ми син ще те научи на всичко.

Спуска се по малкия хълм, преди да е отговорила. Хана остава като закована, гледа го как се отдалечава. Майката на Алтан вдига глава, махва й и Хана знае, че се усмихва, макар да не вижда добре лицето й. Ето че и Алтан поглежда в нейната посока и също махва. Извиква името й, Хана, и изведнъж тя отново се чувства като някогашното момиче, а не като затвореното в бордея. Тук е просто Хана, защото тези хора не са като войниците. Тръгва след бащата на Алтан към маковото поле и поздравява Алтан с усмивка.

Може и да произвеждат опиум, китайската напаст, но това няма значение за нея. Сеща се за Хината и нейния чай и е благодарна, че го е пила, за да изтърпи мъките в бордея. На полето Алтан й показва как да прави нарези по повърхността на шушулката с ножа, за да потече сок. Много от шушулките вече са резнати и Ганбаатар събира изсъхналия сок. Задачата на Алтан и Хана е да правят нарезите. Работят в успоредни редове и той следи техниката й, макар да няма нищо сложно. От време на време идва при нея и поправя ъгъла на ножа й. До здрач са минали почти три четвърти от полето. Алтан споделя следобедната си закуска с нея и въпреки това в края на деня Хана е гладна като вълк.

Бащата на Алтан подвиква на сина си, той му отговаря. После родителите на Алтан тръгват към лагера. Понитата се появяват изневиделица и тръгват след двойката, досущ като послушни кучета. Хапят се едно друго по вратовете и опашките, докато послушно подтичват обратно към ограждението. Хана вдига поглед към тъмнеещото небе. Над полето се плъзга черната сянка на птица с огромен размах на крилете. Може да е някой от ястребите, за които говореше Моримото. Ганбаатар идва при тях и подава на Алтан манерка. Той отвърта капачето и притиска манерката към устните си, но изведнъж се сепва. Усмихва се засрамено и я предлага на Хана.

— Вода? — пита тя.

Той свива рамене. Тя взема манерката от него и подушва отвора. В носа я удря острата миризма на кефир. Хана трепва и връща манерката. Алтан се засмива и отпива дълга глътка. С усмивка й предлага отново. Казва нещо, което тя не разбира, подканя я да пие. Ганбаатар се засмива и поклаща глава. Любопитството й взема връх и тя отново поема манерката. Поднася я към устните си и отпива.

Кефирът има парлив вкус и тя се задавя. Алтан се развеселява и я подканя да пийне още. Хана отпива голяма глътка и му връща манерката. Той изглежда доволен. Дръпва още една дълга глътка, преди да пъхне манерката във вътрешния джоб на дела си.

Птицата отново кръжи над тях и Хана поглежда към небето. Ганбаатар изсвирва рязко и протяга ръка. Хана изненадано наблюдава как огромната птица — златен орел, прави два кръга и каца между дланта и лакътя му. Алтан й се усмихва и погалва перата по врата на орела: великолепно същество, кацнало царствено върху ръката на Ганбаатар. Алтан казва нещо на Хана и тя го поглежда. Посочва орела, иска и тя да го погали.

Хана пристъпва по-близо, предпазлива е — бои се, че орелът може да не я хареса и да й издере очите с огромните си нокти. Червеникавокафявите му пера проблясват в здрача. Приисква й се да докосне птицата, да почувства мекотата на перата й. Вдига ръка и бавно посяга към нея.

Орелът понечва да я клъвне по пръста и тя рязко отдръпва ръката си, а Ганбаатар и Алтан се заливат от смях. Хана прави крачка назад, поглежда към момчетата, не може да повярва, че им е смешно.

— Можеше да ми откъсне пръста! — смъмря ги тя, сърдита, че й се смеят.

Щом вижда раздразнението й, Алтан веднага спира да се смее и смушква Ганбаатар, но напразно. По-големият брат продължава да се смее, докато гали птицата по шията.

Хана понечва да си тръгне, обаче Алтан я спира. Хванал е китката й и не я пуска. Тя се тегли, но той й се усмихва, после шляпва Ганбаатар по ръката. Казва му нещо и смехът на по-големия брат секва. Ганбаатар явно се засрамва и му става неудобно да погледне Хана. Вместо това слага качулка върху главата на орела. След като очите на птицата са покрити, Алтан отново прави знак на Хана да я погали.

Тя не се съгласява веднага. Помисля си, че е по-добре да си тръгне, за да не се хване на поредния номер, но нещо в изражението на Алтан я кара да промени решението си. Отново посяга да погали орела. Наблюдава клюна му, очаква той да се отвори и да я клъвне, ала този път пръстите й докосват меките пера на шията му, без птицата да реагира.

Тя се засмива изненадана и не се притеснява, че е дала израз на удоволствието си в тяхно присъствие. Под меките пера на орела се усещат мощни мускули и Хана се изпълва с възхищение от неговото великолепие. По устните на Ганбаатар плъзва усмивка, той също гали птицата. Хана му се усмихва и за пръв път не се интересува от това какво мисли той, защото за нея не съществува друго, освен този миг — да оцениш по достойнство създание, което е по-величествено от теб.

* * *

Тримата поемат нагоре по малкия хълм към лагера. През повечето време вървят мълчаливо. Над главите им цвърчат птици, отлитащи към гнездата си. Във високите треви задухва студен вятър, гъделичка пръстите й. Хана непрекъснато усеща близостта на Алтан. Той гледа да спазва дистанцията помежду им, за да не я смущава или да я кара да се чувства заплашена. Прилича на момчето от нейното село, което идваше на сергията на майка й на пазара. Любезен, любопитен и все пак достатъчно интелигентен, за да знае къде е границата.

Въпреки невъзможността да общуват свободно, Хана инстинктивно усеща, че са направили първите колебливи стъпки по пътя към приятелството. Избягва да го поглежда, ала усеща всяко негово движение, младежът сякаш е успял да пробие бронята й.

Когато приближават лагера, кучето се разлайва и започва да тича в кръг около тях. Скача от радост, защото усеща, че вечерята наближава. Близва ръката на Хана, после се втурва към Алтан, лекичко захапва ухото му. Алтан избутва животното през смях. Ганбаатар махва на Хана и се отправя към своя гер.

Алтан отива с него, за да остави кошницата в юртата, после излиза и подгонва кучето. Хана се улавя, че се усмихва. Спира до ограждението и потупва най-дребното пони, гледа как момчето играе с кучето си, докато нощта се спуска бавно над равнината.

Вечерта прилича на предишните, само дето този път Алтан седи на мястото, досега заемано от майка му. Хана се преструва, че не обръща внимание на близостта му, но й е трудно, защото той току й се усмихва, докато пее, побутва я нежно по рамото и я подканя да запее с него. Другите се държат така, все едно не забелязват радостната му възбуда. Странното впечатление от тези хора и това непознато място постепенно се стопява и Хана отново се изпълва с чувство за семейство и общност. Но отказва да пее и да се усмихва или да се смее в тяхно присъствие. Все още се страхува да се отпусне докрай, ала се поклаща в ритъма на музиката, съвсем лекичко, и това кара Алтан да се усмихне по-широко и мъжете да запеят по-силно, а очите на майка му да заблестят по-ярко на светлината от огъня.

Когато последните тъмночервени въглени догарят, Ганбаатар става да си върви. Бащата на Алтан излиза с него, следван от другия млад мъж, който е останал в лагера. Хана още не е научила името му. Песните продължават и извън гера. Алтан отива при ракла до отсрещната стена и изважда нещо. Връща се при Хана и й го подава. Предметът е кожена торбичка. Тя се колебае, не знае дали да я приеме и поглежда към майка му, но тя се е обърнала гърбом, заета е с разтребването. Алтан отново тиква торбичката в ръцете на Хана и тя я взема, за да не го обиди. Внимателно развързва кожената връв и вдига капачето. Надниква вътре и докосва нещо меко като коприна. В желанието си да й покаже по-бързо подаръка, Алтан го изважда вместо нея — оказва се изкусно изработен шал.

Дори в полумрака съчетанието от цветове е прекрасно. Яркосиньото, червеното и оранжевото искрят. Шалът проблясва между двамата. Алтан посочва кръста й. Тя се колебае, не помръдва. Той опитва отново, усмихва се и поклаща глава. Нежно увива шала около талията й и го завързва здраво с двоен възел. Сърцето й пърха от близостта му. Алтан се отдръпва, оглежда я и кимва доволно.

После внезапно я оставя и излиза след мъжете. Хана се изчервява, когато майка му вижда шала. Жената кима и се усмихва. Двете заедно разгъват кожите за спане на всички. Когато си мисли, че монголката не я гледа, Хана попипва гладката коприна, разглежда прекрасните багри, които са наслада за окото. Червените и жълтите цветя греят на фона на по-тъмните цветове. Шалът е избродиран на ръка и тя се чуди дали майката на Алтан си е вадила очите, за да сътвори това късче красота за своя син, и какво ли си мисли сега, когато то краси талията на Хана.

По-късно през нощта сънищата са топли и музикални. Чува как баща й свири на цитра, смехът на майка й отеква в скромната им къща, а тя танцува със сестричката си, голите им стъпала описват кръгове. Всичко е реално, топлината на огъня, песента на баща й, пръстите му, които подръпват опънатите струни на цитрата. Хана дори усеща мириса на соленото море, който се носи през отворените кепенци. Тя отново е у дома, сякаш никога не си е тръгвала и нищо лошо не й се е случило. Танцува, уловила малките длани на сестра си в своите, отмята глава назад и пее думите, които знае наизуст. Майка й пляска с ръце в такт и Хана иска да танцува вечно.

Наблизо излайва куче. Познатият му баритон я изважда от унеса. Животното излайва още три пъти, силно и гърлено. Тя спира да танцува. Ръцете й се отпускат безжизнено покрай тялото, ала никой не забелязва. Веселбата продължава. Сестра й се върти около нея като листо, уловено от вятъра. От устата на майка й избликва смях, сладък, нежен и жизнерадостен. Хана е сънувала. Не иска да ги напусне, но се пробужда. Моля те, продължавай, казва на баща си, когато той спира да свири. Очите му намират нейните и тя вижда, че са изпълнени с тъга. Сега вместо цитра чува ранобудна птича песен, която подканя обитателите на степите да се събудят. Хана се върти неспокойно върху меката кожа и изведнъж отваря очи — вече е будна.