Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (27)

Бележка на автора

Според някои историци близо двеста хиляди корейски жени и момичета са били отвлечени, подмамени или продадени в сексуално робство за или от японските военни по време на японската колонизация на Корея. Японските армии се бият за световно надмощие от 1931 г., когато Япония нахлува в Манджурия. През 1937 г. избухва китайско-японската война, продължила седем години. В края на Втората световна война Съюзниците разгромяват Япония. През този период е бил съсипан или погубен животът на безброй хора от всички въвлечени държави.

От хилядите жени и момичета, поробени от японските военни, днес са живи едва четиридесет и четири (докато пишех книгата), които могат да разкажат на света какво се е случило по време на пленничеството им, как са оцелели и как са се завърнали у дома. Никога няма да разберем какво е сполетяло другите жени и момичета, загинали, преди да получат шанс да споделят страданията си. Много от тях са намерили смъртта си в чужди земи и семействата им така и не са узнали трагичните им съдби.

Немалко халмони („възрастни жени“), оцелели след робството, не са намерили смелост да разкажат историите си на своите семейства или общности след завръщането у дома. Корейското общество е било патриархално, основано на конфуцианската идеология, и почтеността на жената е била от изключителна важност. Оцелелите жени са били принудени да запазят мълчание. Много от тях са страдали от болести, посттравматичен стресов синдром и неспособност да се впишат в обществото. Повечето са живели в унизителна бедност, без близки, които да се грижат за тях на старини. Според някои историци въпросът за „жените за разтуха“ не е стоял на преден план за корейското правителство след Втората световна война, защото скоро след нея е избухнала Корейската война и по време на братоубийствения конфликт между Севера и Юга са загинали милиони. Корейският полуостров е разделен на две от тридесет и осмия паралел. Южнокорейското правителство се изправя пред необходимостта да изгради нова държава, чиято инфраструктура е разрушена от войната. Има „по-важни“ проблеми за разрешаване. Трябва да минат още четиридесет години, за да се повдигне въпросът за „жените за разтуха“. През 1991 г. Ким Хак-Сун се осмелява да разкаже истината за себе си на пресата. Над двеста други жени, добили кураж от разкритията й, също споделят публично своите истории.

През декември 2015 г. Южна Корея и Япония постигат споразумение по въпроса за „жените за разтуха“, като и двете държави се надяват да разрешат конфликта веднъж завинаги, за да могат да продължат напред, установявайки по-приятелски отношения с международната общност. Както ефрейтор Моримото на Хана, така и Япония предлага на Южна Корея условия, едно от които е премахването на Статуята на мира, издигната на частна територия срещу японското посолство в Сеул. Отстраняването на тази статуя е първата стъпка към отричане съществуването на „жените за разтуха“. Халмони отхвърлят това „споразумение“ и настояват за по-справедливо решение. Според тях Япония просто иска да заличи нелицеприятния спомен за военновременното сексуално робство. Все едно зверствата никога не са се случили и близо двеста хиляди жени не са страдали, а вероятно и умрели при трагични и жестоки обстоятелства.

През март 2016 г. посетих Сеул, за да видя лично Статуята на мира за пръв и вероятно за последен път. За мен това беше нещо като поклонничество — пропътувах половината свят, за да видя на живо символа, който за мен олицетворява военновременното изнасилване не само на корейски жени и момичета, а на всички жени и момичета по света: Уганда, Сиера Леоне, Руанда, Мианмар, Югославия, Сирия, Ирак, Афганистан, Палестина и на много други места. Списъкът на изнасилените по време на война е дълъг и ще продължи да расте, ако не опишем страданието на тези жени в исторически книги, ако не дадем гласност на зверствата спрямо тях в музеи, ако не помним жените и момичетата, които сме изгубили, издигайки в тяхна чест паметници като Статуята на мира.

Докато работех над книгата си, се влюбих в Хана, която за мен олицетворяваше всички жени и момичета, сполетени от нейната тъжна съдба. Не ми се искаше да загине в чуждата страна от ръката на войник, макар че шансовете на „жените за разтуха“ да стигнат до свободата в действителност са били нищожни. Моят финал е това, което бих искала да е съдбата на Хана и на другите като нея. Включих историята на Еми, за да избягам от ужасяващите си представи за света на Хана. Еми е любимият ми персонаж и след всичко, което е изстрадала, ми се струва справедливо статуята да изобразява именно Хана. Всъщност за паметника не е използван образът на конкретна „жена за разтуха“. Моята история е плод на въображението ми и я посвещавам на всички жени в света, които са страдали или страдат от жестокостите на войната.

* * *

Историята на всяка нация често се изопачава от противоречиви тълкувания и наложени табута. Събитията от южнокорейската и японската история, които включих в книгата си, страдат от същото. Постарах се да опиша последиците за отделните хора, а не пораженията върху цялата нация. Също така се надявах да внуша, че войните в Корея са глобални по характер и в тях има и други участници, не само двете държави. Тъй като става дума за художествено произведение, възможно е в него да има исторически неточности, най-вече що се отнася до времето и мястото на някои събития. Никоя от тях не е допусната нарочно. Израснала съм с корейска майка и под влияние на приятелския й кръг от имигрантки. Възхищавах се на способността им да преодоляват с усмивка и съпричастност трудностите, с които са се сблъсквали като момичета и млади жени в Корея. В знак на уважение към тях включих една песен и една лирична поема. Песента е от неизвестен автор, създадена е между X и XIV в., но е популярна сред учениците в Южна Корея. Исках Хана да има приятни спомени, за да я крепят в изпитанията, и един от тях е когато баща й я разсмива, рецитирайки поезия. Поемата е за загубата на скъпа сестра и надеждата един ден двете сестри да се съберат в живота след смъртта. Всички сме губили любим човек в някакъв момент от живота си и болката понякога не намалява. Знам, че за майка ми и нейните приятелки болката ще продължи цял живот, но хубавите спомени ще им помагат да я понасят.

Войната е ужасна, брутална и несправедлива, и когато свърши, хората се нуждаят от извинения, репарации и спомените на оцелелите. Германия даде положителен пример, като призна престъпленията си срещу евреите по време на Втората световна война и изплати обезщетения на жертвите. В същото време се погрижи да не бъде забравена тази тъмна част от нейната история. Силно се надявам, че примерът ще бъде последван и от други държави. Наш дълг е да разказваме на идните поколения за военновременните жестокости, а не да ги крием или да се преструваме, че никога не са се случили. Трябва да ги помним, за да не повтаряме грешките от миналото. Историческите книги, песните, романите, пиесите, филмите и паметниците ни помагат да не ги забравяме, както и да продължим напред в мир.