Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (3)

Еми

Остров Чеджу, декември 2011 година

Тънка оранжева линия грее на хоризонта и осветява сивото декемврийско небе над тъмните води на Южнокитайско море. Коленете на Еми протестират в студените часове, преди да пукне зората. Тя усеща тежестта в левия си крак. Влачи го, докато върви бавно към брега. Другите жени вече са там. По-малко са от обичайното, обличат плувните си костюми и треперят на студа. Еми вини ветровитата сутрин за слабото присъствие. На млади години също би се замислила, преди да напусне топлото легло, за да се гмурка в ледените води, но с възрастта е станала по-корава.

На половината път до скалистия бряг чува как Джин-Хи разказва на жените една от любимите истории на Еми. Двете с Джин-Хи са израснали заедно. Приятелството им обхваща цели седем десетилетия, преживяло е две войни. Ръцете на Джин-Хи се въртят бясно като крила на счупена вятърна мелница и Еми се ослушва за драматичната пауза, която винаги настъпва преди смеха. Порив на вятъра вдига във въздуха синьо покривало и под него се показва стара рибарска лодка, боята й се лющи на къдрави люспи. Силен кикот прогонва вятъра и лодката изчезва под синия найлон. Предрезгавелите от времето гласове на приятелките й са наслада за нейните уши. Джин-Хи вижда, че Еми ги приближава със скоростта на костенурка, и вдига ръка за поздрав. Другите жени също й махат за добре дошла.

— Чакаме те — провиква се Джин-Хи. — Днес май си се успала, а?

Еми не иска да хаби енергия, затова не отговаря. Внимателно оглежда брега за остри камъни, за да не се подхлъзне. Сковаността в коленете й е преминала и куцането не личи толкова. Левият й крак пристъпва почти толкова стабилно, колкото и десният. Другите гмуркачки я изчакват да стигне до тях, преди да се отправят към водата. Еми вече е облечена в костюма за гмуркане. Да живееш само на крачки от брега, си има своите предимства, нищо, че къщата ти е обикновена барака. Децата й вече са големи, живеят в Сеул и тя се нуждае единствено от място, където да спи и да си готви, а бараката й предлага тъкмо това — ни повече, ни по-малко. Когато стига при жените, Джин-Хи й подава маска.

— Защо ми е? — пита Еми. — Имам си моя.

Вади маската си от стиропорения охладител и я показва на Джин-Хи.

— Тая вехтория? Че тя е напукана и каишката й е скъсана на сто места. — Джин-Хи се изплюва на земята. — Давам ти нова. Синът ми донесе две от Таеджон.

Тя почуква по стъклото на маска, която е досущ като надянатата на лицето й.

Еми я разглежда внимателно: яркочервена, на стъклото й пише ЗАКАЛЕНО. Красива е и тя изпитва досада, поглеждайки към своята. Гумената каишка е завързана с двоен възел на три места, а пукнатината отляво на стъклото пречи на видимостта. Още не е протекла, но скоро и това ще стане.

— Хайде, сложи я, да видиш как е — подканя я Джин-Хи. Еми се колебае. Опипва лъскавата стъклена плочка. В морето другите жени вече са отбелязали местата си с буйовете. Главите им подскачат до плаващите оранжеви буйове, после една след друга се гмуркат в гальовните утринни вълни. Еми ги наблюдава известно време и връща маската на Джин-Хи.

— Купих я за теб — казва приятелката й. — Не я искам. На мен ми трябва само една.

Джин-Хи си мърмори нещо, докато нагазва във водата, плавниците й шляпат при всяка крачка. Еми знае, че каквото и да каже, няма да разубеди Джин-Хи. Инатът й е пословичен. Еми поглежда към двете маски и ги вдига пред очите си. До червената нейната черна си е направо овехтяла, но не може да приеме подаръка на Джин-Хи. Едва ли ще я използва скоро по предназначение.

— Твоята е напукана, а знаеш, че слизаш много надълбоко. Някой ден ще се пръсне и ще ослепееш! — провиква се Джин-Хи през рамо, преди да се гмурне във водата и да заплува към любимото си място. Еми оставя червената маска в охладителя на Джин-Хи и се навежда да обуе плавниците. После влиза в морето след старата си дружка. Студът преминава през костите й като ударна вълна. Джин-Хи я изчаква да се приближи до нея, водата се плиска в гърдите й.

— Днес какво беше? — пита Джин-Хи.

Неизвестно как Джин-Хи винаги знае кога Еми е сънувала кошмара. Навярно старата й приятелка разпознава издайническите следи по лицето й или може би снощи в косата са се появили нови бели косми. Джин-Хи упорито ще припира да узнае какъв демон е погълнал безликото момиче. Тази сутрин Еми не желае да си припомня създанието, заради което се е събудила толкова изплашена, но знае, че приятелката й няма да я остави на мира. Взира се в спокойните води и позволява на спомена да се върне.

Това е гласът, който чува единствено в сънищата си. Гласът на момиче, едновременно познат, ала и странен, затова Еми не е сигурна чий е. Момичето произнася името на Еми; гласът й се носи към нея на талази, сякаш пътува през хиляди километри пусто море. Тя иска да отвърне, но както се случва често в сънищата, не може да говори. Може единствено да стои на отвесната скала и да слуша виковете на момичето през беснеещия вятър. Долепила е голите си стъпала до назъбената скала и се напряга да зърне малката фигурка през буйно развятата си коса, която я шиба през лицето.

Миниатюрна лодка пори пенливите вълни и се насочва към скалата, където стои Еми, някакво момиче седи в лодката и вика името й. Лицето му е бяла размита точка сред тъмното море. Еми надава безгласен вик, когато момичето пада от лодката и е погълнато от огромен син кит, който понякога е сива сепия, друг път — страховита акула, но снощи беше кит, тъмносин, с остри като бръснач зъби, същинско чудовище. Събуди се, стиснала гърлото си с ръка, потна и с пресъхнала уста, и сънят скоро избледня, оставяйки я с образа на момиче, изчезнало безследно по време на войната.

— Май беше сепията — казва Еми на Джин-Хи, без да знае защо излъга. Може би й е по-лесно да слуша как Джин-Хи опява за лъжлив сън, а не за истинския. — Да, сепията беше.

И тръсва решително глава, все едно слага край на разговора. Само че Джин-Хи няма да я остави толкова лесно.

— Пак ли беше сива? Или този път бяла? — Очаква подробности. — Хайде, опитвам се да ти помогна.

— Какво значение има цветът? — Еми клати глава и отмята кичур коса от очите си. — И бездруго я поглъща.

— Сивото е болест, а бялото е неестествено, призрачно. Здравата сепия е червена или кафеникава, понякога оранжева. Това, което ти се явява, може да е призрак, дух от миналото.

Еми изсумтява. Приятелката й винаги е била фантазьорка, но тази сутрин прекалява. Тя нагазва по-дълбоко в морето, движи се също толкова бавно, както и на брега, ала щом вълните достигат раменете й, се гмурка и внезапно се преобразява. Еми е риба, едно цяло с морето, безтегловна и красива. Вакуумната тишина под вълните й действа успокоително, докато оглежда дъното за дневния улов.

Гмуркането е дар. Така бе казала майка й, когато дойде нейният ред да изучи занаята. На седемдесет и седем години Еми смята, че най-сетне е разбрала какво е имала предвид майка й. Тялото й е остаряло и болно. Наболява я в студените зимни утрини, бунтува се в лятната жега и заплашва да се предаде всеки божи ден, но тя знае, че трябва да търпи болката само докато влезе във водата; после се освобождава от оковите на възрастта. Безтегловността успокоява болежките й. Задържането на въздуха, понякога стигащо до две минути, докато се гмурка в търсене на океански дарове, е като медитация.

На трийсет метра под вълните е тъмно. Еми сякаш потъва в дълбока утроба, единственият звук, който чува, са бавните, стабилни удари на собственото й сърце. Снопове слънчева светлина пронизват тъмната вода и очите й бързо привикват към сумрака. Гмурка се с главата напред, тялото й е уверено, търси познатия риф, който е ловната й територия. Умът си почива, тя мисли единствено какво ще намери, когато стигне там. Секундите минават бавно и в уединението й нахлува глас.

Заспи, подканя я той, спокоен и ласкав, като ръка, галеща нежно лицето й. Напусни този живот. Еми спира да се гмурка, за да не се удари в скалистото дъно. Дългогодишният опит й помага. Пропъжда гласа от мислите си, мъчи се да фокусира очите си.

След като се провира бързо през гора от полюшващи се водорасли, зърва червения октопод, който дебне син рак. Ракът се отдалечава странишком, усетил е опасност, но октоподът е хитър и се скрива в една пукнатина. Ракът спира и подновява огледа си. Октоподът плъзва два крака по пясъка, разтяга топчестото си тяло, от което излизат радиалните пипала. Превръщайки се в подводна мъглявина, сграбчва рака и изчезва обратно в пукнатината. През годината Еми много пъти е ставала свидетелка на тази трагична игра. Тя изпитва някаква близост към октопода, чиято кожа е покрита с бойни белези. Едно от пипалата му е по-късо от другите, вероятно след драматично бягство. За разлика от куция крак на Еми, пипалото ще се възстанови и ще бъде като ново.

Недалеч от пукнатината има няколко морски таралежа и Еми ги откъсва от морското дъно. Октоподът я усеща, изстрелва мастилен облак и обвива пукнатината в подводен дим. Тя размахва ръце да го прогони и за миг напипва мека, пореста плът. Рязко отдръпва ръка и се стрелва към повърхността, а в това време бягащият октопод изчезва в мрачевината.

Когато Еми си поема дъх, Чо-Зун я смъмря:

— Следващия път го намушкай с ножа. Господин Ли ще ти плати добра цена за този октопод, пък ти все го оставяш да се измъкне. Чиста загуба!

Жените се наглеждат една друга, докато се гмуркат. Обучени са да държат под око онези, които се гмуркат най-близо до тях. Мулсум, дишането под вода, означава смърт за хеньо и тази година две от тях вече изгубиха живота си. Въпреки това на Еми не й е приятно да я следят толкова отблизо. Няма желание да остава долу по-дълго, отколкото позволява дъхът й. Може би Чо-Зун чака да заеме мястото на Еми, да се настани на нейната територия и най-накрая да получи възможност да отнеме живота на стария октопод.

— Остави я на мира — казва Джин-Хи, гласът й е строг.

Чо-Зун свива рамене и се гмурка с елегантно кълбо напред, като едва разплисква водата, подобно на морски лъв.

— Яд я е, че можеш да задържаш дъха си по-дълго от нея, знаеш го — казва Джин-Хи, докато издухва водата от ноздрите си.

— И ти мислиш като нея — отвръща Еми.

— Не е вярно — сопва се Джин-Хи и вирва брадичка. Наглася зелената си мрежа и черупките на мекотелите изтракват.

— Няма нищо. Знам, че не постъпвам разумно. Но някак сърце не ми дава да уловя тоя октопод. Все едно ми е стар приятел.

— Хм, стар приятел, как ли пък не! — засмива се Джин-Хи и се задавя със солена вода. Пръска закачливо Еми и поклаща глава. Двете се гмурват заедно и подновяват лова.

Когато напълва четвърт от мрежата, Еми излиза на повърхността, за да даде почивка на дробовете си. Днес са стегнати и тя не плува толкова добре както обикновено. Мозъкът й е замъглен. Джин-Хи се подава от водата до нея.

— Добре ли си?

Еми оглежда небето и се взира в изгряващото слънце. То се помайва на хоризонта. Скоро ще се издигне по-високо, морето ще се разбуди и рибарите ще нахлуят във водите му с моторните си лодки и мрежи. Гласът в главата й мълчи. Чува единствено плискането на вълните о тялото си, острия накъсан хор от сумбисори — звука, издаван от приятелките й, докато издишват останалия в дробовете им въздух, щом изплуват на повърхността, и крясъка на морските птици над главата й в утринното небе. Еми се обръща към Джин-Хи и улавя погледа й.

— Тръгваш ли си вече? — пита я приятелката й.

— Да, време е. Ще отнесеш ли улова ми на пазара?

— Разбира се. Успех! — пожелава й Джин-Хи и отдава отривисто чест за довиждане.

Еми кимва и се насочва към брега. Носи се по водата, наслаждава се на дара, който е получила от майка си. Струва й се, че е изминала цяла вечност, откакто се е научила да се гмурка. Пронизва я силна болка, когато си припомня миналото, и отпъжда спомена. Стига до брега и поема едва-едва към бараката си. На сушата увисналата плът на пълното й тяло натежава върху крехките кости. Спъва се в камък и спира, за да си възвърне равновесието.

По небето се плъзва тънка облачна пелена, всичко отново изсивява. Внезапно Еми усеща възрастта си, че и още десет години отгоре. Малка пауза съпровожда всяка нейна стъпка, докато левият й крак се опитва да навакса. Вървейки с мъка по брега, тя се сравнява със синия рак, който се плъзга по морското дъно. Крачка по крачка опипва пътя си между скалите, бавно, внимателно, защото прекрасно знае, че може да пострада за части от секундата. Днес обаче старият октопод няма да я докопа, както направи с рака. Еми трябва да отиде на едно място, а времето не е на нейна страна.