Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (5)

Еми

Остров Чеджу, декември 2011 година

Таксито закъснява. Еми седи върху куфара си край пътя с чаша горещ чай от женшен, който топли дланите й. Оглежда внимателно всяко приближаващо превозно средство за издайническата светлинка на покрива, но минават само коли на хора, които отиват на работа или водят децата си на училище. Някои шофьори й махат, а един натиска клаксона и я стряска. Горещият чай се разлива върху розовия й панталон. Тя бърше увеличаващото се петно с облечената си в ръкавица ръка, не обръща внимание на паренето върху бедрото си.

Еми успява да гостува на децата си само веднъж годишно. Като по-млада ги посещаваше два пъти, но никога по-често. Отношенията им не са много близки. По-лесно й е да ги вижда в съзнанието си, отколкото на живо. Така и не се върнаха на острова, дойдоха само за погребението на баща си. Когато той почина, бяха вече възрастни, ала връщането в родния им дом сякаш отново ги превърна в деца. Стояха сковано до нея и не криеха сълзите си, дъщерята повече от сина й. Останаха само три дни, после отлетяха за Сеул. На летището отново се превърнаха в предишните зрели хора, и двамата в черно облекло, и не я погледнаха в очите, когато се сбогуваха с нея. Може би и те като Еми бяха решили, че е по-добре да я виждат в съзнанието си, отколкото на живо.

Обикновено взема ферибота. Надолу по пътя има автобусна спирка, която не е далеч, и тя стига до нея пеша. Автобусът отива до пристанище в другия край на острова, по-близо до континента, откъдето всеки ден има ферибот до Пусан. Когато има безплатен автобус до Сеул, Еми пътува цяла нощ и пристига рано сутринта, но сега това пътуване е твърде уморително. Вече няма сили да прекосява страната така и да гледа как покрай нея се плъзгат дървета и планини. Костите я болят, понякога забравя разни неща, този път обаче ще лети и се надява, че облаците няма да закрият гледката към сушата.

Пак усеща стягане в гърдите и притваря очи. Не го мисли, нарежда си мълчаливо. Това е просто летище. Ще летиш само този път. Дотам и обратно, и никога повече. На връщане вече ще позволи на спомена да завладее ума й. Докосва гърдите си, надява се болката да я отпусне и през цялото време се чуди дали този път ще успее да се прибере у дома. По полегатото шосе се изкачва кола и Еми отваря очи. На покрива й има светлинка и тя става, за да махне на таксито.

— Извинявай, че закъснях, майко — извинява се шофьорът, докато бърза да й помогне с багажа. — Шосетата са хлъзгави и имаше катастрофа. Ще минем покрай нея на път за летището.

Еми поглежда часовника си.

— Не се безпокойте. Имаме достатъчно време — успокоява я той и вкарва куфара й в багажника.

Еми не отговаря. Прибира празната чаша в дамската си чанта. Шофьорът й помага да се настани на задната седалка и захлопва вратата, после изтичва напред и сяда на шофьорското място. В бързината прави прекалено остър завой и колата едва не хлътва в канавката. Еми се вкопчва в дръжката на вратата и се приготвя за удара, но гумите зацепват и таксито остава на пътя. Тя не казва нищо. Не е разумно да подхващаш разговор със слаб шофьор.

Когато стигат до мястото на катастрофата, шосето все още се разчиства. Колите чакат отстрани, водачите им протягат вратове да зърнат щетите. Един мъж стои на банкета и ридае. Целият трепери и подгъвът на увитото около тялото му бледосиньо одеяло се дипли на конвулсивни вълни. Скелетът на изгорял хюндай е килнат на една страна. Влекач го приближава бавно на заден ход. Еми забелязва на тревата кукла Мики Маус. Зърва червени шорти сред крехките кафяви стръкчета и отмества поглед.

— Нали ви казах, че има тежка катастрофа. Никога не закъснявам — обажда се шофьорът, без да откъсва очи от мъжа в синьото одеяло.

Продължава да се взира в него в огледалото за обратно виждане дълго след като са го подминали. Еми би искала шофьорът да си гледа пътя; бои се да не изпусне самолета.

Той вижда в огледалото, че тя го наблюдава, прокашля се и най-сетне насочва вниманието си към шосето. Изпреварва две по-бавни коли и скоро излизат най-отпред в автомобилния поток, движат се с добра скорост. Еми не може да прогони от мислите си куклата, която лежеше безжизнена на тревата, раменете на ридаещия мъж, кървавочервения цвят на онези шорти. С всяка фибра на тялото си усеща, че нещо ценно си е отишло безвъзвратно.

* * *

На международното летище „Чеджу“ Еми качва куфара си на количката за багаж и следва табелите до Корейските авиолинии. Не позволява на мислите си да се отплесват. Държи ги изкъсо, като чете табелите, указващи пътя до гишетата за чекиране, залата за проверка на пътниците и багажа, изхода за полета и накрая тунела към самолета, който ще я откара в Сеул.

Щом самолетът се издига в небето, Еми си отдъхва. Отдава се на мисли как ще види децата си в Сеул. Синът й ще я посрещне на международното летище „Гимпо“, макар да му е казала, че няма нищо против да пътува с метрото до апартамента на дъщеря си. Той обаче ще наеме кола и ще я посрещне в залата за пристигащи.

— Вече си стара да се возиш сама в метрото — каза й по телефона, когато тя възрази.

— Стара съм да поседя трийсет минути във влака?

— Може да се объркаш и да се изгубиш — отвърна той и тя разбра, че въпросът е решен.

Стюардесата обявява, че полетът до Сеул е малко повече от час, затова веднага ще започнат с бордните продажби.

Няколко дни преди полета Еми помоли Джин-Хи да я откара до града, за да накупи подаръци, но Джин-Хи й даде по-добър съвет.

— В каталога в самолета има много хубави неща. Няма нужда да пазаруваш в града. Просто ги купи на борда. Хем така няма да ги носиш. Кракът ти… — отбеляза Джин-Хи и посочи сакатия й крак.

— Искам хубави подаръци, не някакви боклуци — каза Еми.

— Не са боклуци. Можеш да купиш „Шанел №5“! На това боклук ли му викаш? — Джин-Хи поклати глава.

Еми натиска копчето и чака стюардесата да дойде за поръчката й.

Синът й обича уиски, затова му взема бутилка „Джак Даниълс“. Снаха й и внукът й обичат шоколадови бонбони, така че избира две кутии с трюфели асорти. За дъщеря си се спира на голямо шише „Шанел №5“. Тя не е омъжена и няма деца, затова пък има куче. В детския раздел на каталога Еми намира плюшена котка, не може да измисли по-подходяща играчка за куче.

Капитанът приземява рязко самолета. Пътниците се разпищяват от изненада и уплаха, после салонът се изпълва със смутен смях. Еми изчаква повечето пасажери да слязат, изправя се и взема покупките си от багажното отделение. В последния момент покрай нея припряно минава млада жена, торбата се изплъзва от ръцете на Еми и я удря по челото.

— Извинявай, майко! — извиква младата дама през рамо, но не спира.

Еми разтърква челото си. Бутилката уиски е по-тежка, отколкото е предполагала. Безпокои се, че ще излезе синина. Един стюард й се притичва на помощ.

— Добре ли сте? Да ви донеса ли лед? — пита я той.

— Не, благодаря ви — отвръща Еми и се засмива. — Трябваше да съм по-бърза.

— Сигурна ли сте? Май ви удари доста силно…

Той се взира в лицето й, сякаш търси следи от кръв. Еми се притеснява от погледа му, взема дамската си чанта и торбата с подаръците.

— Не се безпокойте, само малка синина. Била съм и по-зле — уверява го тя и закуцуква по пътеката между седалките.

Еми пази спомени за много неща, далеч по-лоши от удар с бутилка уиски по главата. Войнишки ботуш. Образът се появява толкова внезапно, че тя потръпва. Спира, за да се успокои и да си поеме дъх. Боейки се, че някой ще забележи смущението й, изправя гръб и се насочва към изхода.

— Благодаря ви, че пътувахте с Корейските авиолинии — покланя й се капитанът на самолета, когато на излизане минава покрай него.

Застанал е до хубавата стюардеса, която взе поръчката й за подаръците. Копчетата на капитанската му униформа блестят като нови и Еми се запитва дали това не е първият самостоятелен полет на младия пилот.

В залата за пристигащи забелязва сина си, който стърчи с една глава над дамите, скупчени около него. Еми е поразена от големия брой чакащи жени. Зачудва се дали в Сеул няма някакво специално събитие, но изведнъж си спомня защо тя самата е тук и се укорява, задето го е забравила. Приближава до сина си и забелязва, че е притеснен.

— Какво се е случило? Да не си удари главата? — пита я и се взира в лицето й.

Като бърчи чело по този начин, изглежда по-възрастен от своите шейсет и една години. Когато беше малък, Еми изглаждаше бръчките му с ръка и го предупреждаваше, че ще остарее много бързо, ако все така се тревожи. Сега потиска порива си да го погали по лицето със сбръчканата си длан.

— Стана случайно. Едно момиче бързаше, това е всичко. Няма причини за тревога. Имаш уморен вид — отбелязва тя.

— Уморен съм. Днес трябваше да отида на работа в четири сутринта, за да удължа обедната си почивка и да те взема от летището.

Побутва я пред себе си към смутено момче, застанало малко встрани от тълпата. Еми се усмихва и забързва към внука си с разтворени ръце.

— Колко си пораснал, по-висок си от мен!

Той се изчервява, когато го прегръща силно и го задържа в обятията си. А когато най-сетне го пуска, трябва да вдигне глава, за да види лицето му.

— Купих ти нещо. — Еми бърка в торбата с подаръците и изважда кутия бонбони.

— Не сега, мамо. Първо да отидем при колата. Платил съм за един час паркинг.

Синът й води, а внукът й го следва, без да възразява.

Еми се удивлява на новопридобитата сдържаност на внука си. Преди година щеше да изпадне в истерия, ако баща му попречеше да си вземе подаръка. Момчето беше дар божи, тъй като снаха й зачена чак след четирийсетте, и бе разглезено до немай-къде. Еми бе прекарала много безсънни нощи в тревоги за бъдещето му, но като го гледа сега, сърцето й е спокойно. Той е стеснителен, послушен и мил. Носи куфара й не само заради нея, а и заради възрастния си баща. Едва на дванайсет е. Колко много се е променил само за година!

Еми следва сина си до паркинга, поглежда назад към внука си, радва се на зрелостта му. Припомня си какъв бе синът й на неговата възраст. Не беше толкова висок, колкото внука й. Може би е заради цялата тази западняшка храна, която яде. Пита се дали е било добре да му купи бонбони, но решава, че малко шоколад няма да навреди на растящо момче.

Еми си припомня и кога за пръв път опита шоколад. Беше след раждането на дъщеря й. Съпругът й донесе вкъщи десертче и го разчупи на малки квадратчета, за нея и сина й. Беше като храна за богове. Така и не забрави първата хапка. Как само се топеше върху езика й. И как тя посегна за второ квадратче, че и за трето, да не би съпругът й да размисли и да прибере десертчето. Но той не го направи. Просто седеше и я гледаше как яде шоколада. Тогава за първи път тя си помисли, че може би го беше грижа за нея. Сякаш му беше приятно да я гледа как се наслаждава на лакомството. Недоумяваше защо той не хапна нито парченце — явно знаеше колко е вкусен — но не му каза нищо. Обикновено говореше с него само когато се налагаше. Затова бракът им продължи толкова дълго. Беше лишен от любов, но оцеля, понеже тя винаги си държеше езика зад зъбите.

— Ето я колата — казва синът й и й отваря вратата.

Еми се настанява на мястото до шофьора и сещайки се за шоколадовите бонбони, бръква в торбата, за да подаде кутията на внука си. Той се усмихва широко, разкъсва целофанената обвивка и отваря кутията с нетърпението, на което се е надявала. Пъха в устата си един от шоколадовите трюфели, изчервява се и срамежливо предлага и на нея.

— Не, не, всичките са за теб! Приятно ми е да те гледам как си хапваш. Хайде, вземи си още един.