Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (19)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Еми седи в края на леглото в малката си болнична стая. Заобиколена от семейството си, разказва на децата си историята за похищението на леля им, когато е била момиче. Разказва как леля им изскочила от морето и скрила майка им под скалите. Историята излиза от устата й като продължителна въздишка, без паузи за размисъл, и когато свършва, последвалото мълчание се нарушава единствено от тихичкото подсмърчане на дъщеря й всеки път, когато бърше насълзените си очи.

Синът й заговорва пръв.

— През всичките тези години мислехме, че си единствено дете.

— Знам, съжалявам.

Той не спира.

— Сега ни казваш, че имаш сестра, която според теб може да е жива? И ходиш на тези демонстрации с надеждата да я намериш? Как очакваш да реагираме?

— Успокой се — намесва се Лейн, гласът й е кротък. — Не забравяй, че майка ти не е добре.

— Защо не ни го каза по-рано?

Думите му са изпълнени с упрек. Гневът му е като гореща вълна, която залива стаята.

Еми е забравила за гнева на сина си. Той е първата му емоция, преди да помисли и да вникне. Чака го да се успокои, за да му отговори. В малката болнична стая се настанява напрегната тишина. Дъщеря й подсмърча няколко пъти и си издухва носа в книжна кърпичка. Ръката на Лейн е все така върху раменете на Юн-Уи. Еми най-сетне отговаря на сина си.

— Не исках да ви натоварвам със срама си.

— Със срама ти? — Дъщеря й изведнъж си връща гласа. — Мамо, не си направила нищо, от което да се срамуваш! — Тя взема ръката на майка си и я стисва.

Синът й не казва нищо, въпреки че едва сдържа гнева си. Върховете на ушите му пламват.

— Не можете да ме разберете, знам — продумва тихо Еми.

— Майко — прошепва Юн-Уи. — Искаме да те разберем. Но трябва да ни помогнеш.

Еми не може да ги погледне. Взира се в миниатюрните жълти цветчета, изпъстрили белия чаршаф на леглото. Докосва ги с пръсти, всяко следващо цветче е като предишното. Напомнят й за жълти хризантеми и ръката й рязко се отдръпва. Цветовете се размиват в петънца върху белия фон и тя избърсва сълзите си. Нуждае се от цялата си воля, за да продължи да говори.

— Не, срамът е мой — натъртва, всяка дума е по-болезнена от предишната. Усеща тежест в гърдите.

— Не, срамът е техен… на японците — възразява дъщеря й със странно изтънял глас, който Еми чува за пръв път. — Те трябва да се срамуват за стореното, не ти.

Еми избърсва сълзите с опакото на треперещата си ръка. Поглежда нагоре към тавана и стисва здраво очи, преди да признае най-дълбоката, най-тъмната тайна на сърцето си. Тайна, която досега не е признала дори пред себе си.

— В онзи ден се свих под скалата и ги оставих да я отведат вместо мен. Тя им се предложи, за да спаси мен… и аз й позволих да го направи. Затова не можех да ви кажа… не съм казала на никого. Защото се срамувам, че съм такава страхливка.

Еми отпуска глава в шепите си, прегърбва се, сякаш иска да се сгуши в себе си и да изчезне. Страхът, преминал през нея онзи ден, надига глава и отново сковава крайниците й, има чувството, че сега е там, крие се под скалите. Хана бе застанала до войника, думите й стигаха до ушите на Еми. Сестра й излъга японския войник, а после дойдоха още двама и я отвлякоха. Еми чу как гласовете им заглъхваха, докато се отдалечаваха от брега и вървяха към пътя. Знаеше, че няма да я видят, ако се изправи и надникне над скалите към тях, но бе твърде изплашена. Остана да лежи под скалата, докато не дойде майка й.

— Удари ли се? Какво се е случило? — Вълнението в гласа й не помогна на Еми да излезе от транса, в който бе изпаднала. — Еми? — Гласът на майка й прозвуча още по-загрижено.

Изведнъж Еми избухна в плач. Разрида се неудържимо и безпокойството на майка й премина в открита тревога.

— Еми, къде е Хана?

— Те я отведоха — отговори най-сетне Еми между две хлипания.

— Кой я отведе?

— Войниците.

Еми помни до най-малката подробност ужаса върху лицето на майка си. Очите й се разшириха и се превърнаха в черни кладенци, които сякаш се изляха в очите на Еми. Крайчетата на устата й увиснаха като на намръщено дете, устните й се разтрепериха и тя нададе скръбен вой, който дори вятърът не можа да отнесе. Именно тогава срамът завладя малката Еми, срамът, че се е крила в пясъка, сред водораслите, докато първородната дъщеря на майка й, източникът на нейната гордост и нейна партньорка в морето, е изчезнала с японските войници. А тя нищо не е направила.

— Сестра ти те е спасила — казва меко Юн-Уи и нежно сваля ръцете на Еми от главата й. Погалва я по бузата. — И аз съм й благодарна за това, мамо, благодарна съм на твоята сестра… на моята леля. Избрала е да те спаси, тръгвайки с тях. Била ти е кака, а ти си била просто дете. Изпълнила е дълга си към теб и заслужава да я помним, това да. Но ти нямаш никаква вина. Тя не би искала малката й сестричка да се укорява.

Еми не приема даденото й с готовност опрощение. Помни как се събуди в деня, след като Хана бе отвлечена. Седна бавно в леглото, потърка очи да се разсъни и се обърна да събуди сестра си. Празните одеяла отначало я озадачиха, но миг по-късно си спомни.

— Хана! Къде е Хана! — изпищя отчаяно.

Продължи да пищи и майка й се втурна в стаята, взе я в обятията си и я залюля, за да я успокои.

Останаха прегърнати, като се полюшваха напред-назад в общата си мъка. Когато Еми погледна към лицето на майка си, видя, че по страните й се стичат мълчаливи сълзи.

— Не плачи, мамо! Татко ще я намери! Сигурна съм, че ще я намери!

Изправи се и прекоси притихналата къща с невиждащи очи. Излезе навън и седна на дървения праг, зачака баща си да доведе сестра й у дома.

Мина цяла вечност, докато се спусне нощта, но баща й не се върна. Двете с майка й седяха на прага и се взираха мълчаливо в тъмнеещия хоризонт. Еми сигурно бе заспала по някое време, а когато се събуди на другата сутрин, видя, че е сама в постелята, и отново се разплака за Хана. Майка й се спусна към нея и я прегърна, за да я успокои. После двете седнаха на прага. Слънцето описа дъга в небето, докато наблюдаваше безмълвно как за втори ден чакат баща й да се върне.

След няколко седмици Еми се събуди, вече знаейки, че Хана няма да е до нея. Зави се презглава с одеялото и се опита да заспи отново. По-късно сутринта майка й нежно разтри гърба й като подкана да стане.

— Не и докато татко не доведе Хана у дома! — каза тя изпод одеялото.

— Ако не се гмуркаме днес, ще останем без храна — отвърна делово майка й и свали длан от гърба на Еми.

Тя моментално усети липсата на гальовната майчина ръка, но потисна желанието да се обърне.

— Няма да ям, докато татко не се върне у дома с Хана!

Майка й не отговори веднага. Мълчанието изнерви Еми, но тя се заинати и отказа да се обърне.

— Трябва да се върна в морето. Трябва да работя, за да набавям храна. Не можем повече да разчитаме на подаянията на приятели.

— Не съм гладна! — излъга Еми, въпреки че стомахът й се бунтуваше заради сутрешния пристъп на глад.

— Е, аз пък съм гладна. Хайде, дъще, трябва да вървим да работим — повтори майка й и я побутна лекичко по кръста.

— Ти върви, аз ще чакам татко!

Тишината се сгъсти от нещо, което Еми не можеше да определи. Дали беше ядосала майка си, или я беше натъжила? Не знаеше. Този път се обърна и се взря в майчиното лице. Изражението й беше неразгадаемо. Еми се уплаши да не си изпати.

— Не мога да те оставя тук. Не е безопасно — каза майка й с толкова тих глас, че Еми не беше сигурна дали е чула правилно.

— Не е безопасно? — повтори.

— Войниците може да се върнат.

В ума й проблеснаха образите на безлики мъже в японски военни униформи и тя бързо седна в постелята.

— Защо ще се върнат, мамо?

— За останалите ни момичета. За теб и всички, които не са успели да отвлекат.

И я докосна по бузата с такава нежност, че Еми най-сетне разбра. Тя се боеше да не изгуби и нея.

— Никога няма да ме хванат, мамо! Знам, че не съм достатъчно заякнала, но обещавам, че ще стана добра плувкиня. Като Хана. И няма да се отделям от теб в морето. Мога да го направя.

Тя се изправи и застана до коленичилата си майка. Вдигна високо глава и изпъна гръб, за да изглежда, че е пораснала с още няколко сантиметра.

— Знам, дъще, знам.

Усмивката на майка й не беше същата, с която бе свикнала; беше бледа имитация и сякаш не изразяваше нищо.

Този ден двете слязоха заедно до морето — и така ден след ден.

Месец по-късно баща й най-сетне се върна у дома, сам. От изпитото му лице Еми разбра, че е пътувал много в търсене на Хана. Не го попита защо се е отказал. Не искаше да го измъчва повече, и така бе съсипан.

* * *

Еми притиска с ръка сърцето си, спомня си деня, в който стана хеньо. Именно майчиният страх й даде сила. Ех, защо не беше толкова силна, когато Хана се остави да я отведат!

— Няма защо да се виниш заради нейния избор и твоето оцеляване — повтаря Юн-Уи, откъсвайки Еми от спомените й. — И няма нищо срамно в това, че сестра ти е била принудена да стане „жена за разтуха“. Преживяла си толкова много. Заслужаваш да си щастлива. Освободи се от този товар, за да изпиташ поне малко щастие.

Думата „срам“ е болезнена за Еми. Наранява слуха й. Срамът, който изпитва, който се е просмукал в нея, няма нищо общо с принудителното проституиране на сестра й. Той е много по-дълбок и тя знае, че никога няма да изчезне. Срамът е нейният хан. Срам, че е оцеляла след две войни, докато около нея са страдали и загивали хора, срам, че така и не е надигнала глас за справедливост, срам, че е продължила да живее, макар да не е намирала смисъл в живота си.

Понякога има чувството, че се е родила на този свят само за да страда. За днешните хора е естествено да търсят щастие в живота. Това е нещо, което нейното поколение нито за миг не си е представяло: че щастието е основно човешко право. Ала сега това очевидно е възможно. Забелязва го в живота на дъщеря си. Дори синът й е щастлив, по свой начин, макар че често е копие на баща си, полицай, свикнал да изпълнява задълженията си, все едно са заповеди, спуснати от командир. Но му отива и Еми е доволна. Това е повече, отколкото се е надявала да получи. Досега. Образът на бронзовото момиче не я оставя на мира. Трябва да го види още веднъж.