Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (26)

Хана

Монголия, зимата на 1943 година

Студеният вятър брули страните на Хана. Тя усеща вкуса на покафенелите треви в устата си. Косата й се развява на вятъра и влиза в очите й. Ръката на Алтан отмахва кичурите, пъха ги зад ушите й. Докосването му е нежно. Увива раменете й с пухкава кожа.

— Студено ли ти е? — пита я.

Хана вече е научила доста монголски думи, също и тази. Поклаща глава.

Кучето отпуска глава в скута й. Мократа му козина мирише на утринна роса. Откакто се върна в монголския лагер, кучето не се отделя от нея. Сякаш я е осиновило, сякаш тя е изгубено дете, което се е върнало с наранена душа. Любимото му място за почивка са ръцете й, кротко скръстени в скута. Костеливите й кокалчета потъват в меките гънки под муцуната му. Очите му се вдигат нагоре, сякаш проверяват дали е добре. Хана се навежда и се заглежда в тъмните примигващи езерца. Откакто се е завърнала, я обсипват с грижи и обич. Чувства се като новородена.

Алтан я оставя сама. Отново събират багажа си. За четвърти път, след като напуснаха съветския лагер. Тя подозира, че е предпазна мярка, ако руснаците променят решението си; а може би бягат от японците. Не споделят причината с нея.

Кучето я близва по ръката. Време е да тръгват. Пред нея стои едно пони, чака я. Алтан й помага да се изправи. Откакто пристигнаха в монголския лагер, се държи с нея като с пострадало дете. Зрението й започна да се прояснява няколко дни след завръщането, но главоболието понякога се връща, ужасна мигрена, която я измъчва с часове. Подутото лице на Алтан спадна бързо благодарение на всекидневните компреси на майка му. Синините около очите му вече са мръсножълти. Той отново прилича на себе си.

Хана яхва шареното пони. То изпръхтява и тръсва грива. Тя посяга и нежно я сресва на една страна. Твърдите косми се плъзгат между пръстите й, а това припомня нещо от друго време — усещането от допира с твърди водорасли в морето, тъмни води, които я заобикалят отвсякъде. Понито поклаща глава и поема бавно напред. Образът изчезва, сменен от необятното синьо на небето и кафявото на степните треви, които я заобикалят досущ като прилив.

Невероятната красота, обгръщаща отвсякъде малката им пътуваща групичка, е като картина, излязла от четката на художник. Навремето учителката им показа в учебника рисунка на керван. Селяни, които се местят в нов дом, нова земя.

Хана си спомня как си помисли, че никога няма да види дома си, натоварен на каруца, като тези деца. Тогава бе изпълнена с чувство за превъзходство като дъщеря на хеньо, която знае, че един ден ще бъде опората на семейството, матриархът в дома, господарка на своята съдба. Никога нямаше да й се наложи да напусне морето, защото то винаги щеше да я храни. Хана пропъжда този образ от ума си.

* * *

Ранен сняг е застлал монголската степ. Групата си прави лагер в подножието на ниска назъбена верига от голи хълмове. На хоризонта в синьо и зелено проблясва голямо езеро.

— Морето! — възкликва Хана, забравяйки, че Монголия не е морска страна.

— Не, това е езерото Увс. Някога е било голямо море, но после земята го е отделила от океаните. Солено е като море.

Думите на Алтан сякаш не стигат до нея. Тя вече е поела към познатите цветове. Той извиква името й, но Хана продължава, сякаш някаква магнетична сила я тегли на север. Зад гърба си чува стъпки, върху нея ляга покровителствена сянка, една ръка я докосва леко по тила.

— Къде отиваш? — пита я Алтан.

След като не получава отговор, пробва друг подход.

— Не бива да се отдалечаваме толкова от лагера. Тук има хищници. Привличат ги водните птици в мочурищата.

Сякаш за да потвърдят думите му, ято бели чайки се издигат във въздуха с крясъци и се разпръсват в небето. Птиците стряскат четирикрако същество, каквото Хана не е виждала досега. Тя се заковава намясто, вторачва се в причудливото животно, което наподобява кръстоска между овца и елен.

— Здравей, приятелче! — извиква Алтан на животното, а то побягва от тях в галоп. — Това е дзерен, монголска газела — обяснява на Хана. — Вкусни са, ама трудно се ловят.

И се засмива весело, макар да знае, че тя невинаги разбира какво й говори.

Хана гледа как газелата скача във високата трева, слива се с кафявите стебла и накрая изчезва. После отново се съсредоточава върху езерото и продължава към синьо-зелените води зад тръстиките. По спокойното езеро се носят чайки, зоват партньорите си, които кръжат над тях на студения зимен вятър. Върху миглите й се топят миниатюрни снежинки. Ботушите й потъват в песъчливата земя. Хана отново се разхожда по бряг. Вятърът развява косата й; пухкавата кожа около раменете гъделичка врата й. Тя вдишва соления въздух и в главата й нахлуват спомени. Първият допир с морето, първото й гмуркане, първото сумбисори — за издишване на кислорода от дробовете, смехът й, понесен от вятъра, и Еми, която танцува на брега.

Хана развързва шала си и понечва да съблече дела.

— Какво правиш? — озадачава се Алтан и се опитва безуспешно да хване ръцете й, за да й попречи. — Да не искаш да влезеш в езерото? Ще замръзнеш!

Зовът на морето е твърде силен и заглушава думите му. Хана не изпитва неудобство от голотата си, а само желание да се гмурне във водата. Освободена от дрехите си, избутва Алтан и се насочва към водата. Той я следва, хваща я за ръката, но тя се отскубва. Втурва се към езерото и си поема рязко въздух, когато студената вода изкарва кислорода от дробовете й. Алтан скача в езерото подир нея, но тя е много бърза. Инстинктите й се задействат и скоро изчезва в мътните дълбини.

Морето ще си остане завинаги мечта. Дори да беше успяла да избяга, завръщането й у дома нямаше да е безопасно. Появеше ли се изневиделица в родната си къща, щеше да има въпроси. Все още е война, съветските войници го доказаха, а японците още владеят Корея. Сигурно щяха да я изпратят пак в бордея в Манджурия или дори на някое още по-ужасно място. Тя трябва да остане в Монголия с Алтан и семейството му. Вече се е примирила с това.

Осъзнава, че с радост ще живее с тях, и това смъква камък от плещите й. Чувства се безтегловна при мисълта за новия си живот. Алтан е светлината, която я зове да изплува на повърхността. Светлината, която ще прогони обгръщалия я тъй дълго мрак. Крайниците й усещат прилив на енергия. Хана стъпва върху тинестото дъно на езерото и се избутва нагоре, зад нея се понасят въздушни мехурчета.

В памет на обичната ми сестра (Дже Манг Ме Га)

Ти се боеше, че дошло е време да избираш

между живота и смъртта.

Затова и си отиде, без дори да кажеш.

Подобно на листа, пръснати от вятъра на ранната есен,

родени на един клон и отлетели незнайно накъде.

Ах! Ще чакам деня, в който ще се срещнем в Митачал.

Ще се моля и ще диря просветление!^[1]