Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (15)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Възрастна жена хлипа на няколко стъпки от мястото, където е застанала Еми. Друга жена на сцената говори по микрофона. Той пращи и тълпата недоволства, а децата запушват ушите си.

— За хилядната Седмична демонстрация сме подготвили нещо специално. Двама скулптори изваяха Статуя на мира — възпоминание за тежката съдба на така наречените „жени за разтуха“. Този паметник е за всички жени и момичета, които през войната са били превърнати насила в сексуални робини, изгубили са детството си, семействата, здравето и достойнството си, а много от тях, чиито истории никога няма да узнаем, и живота си.

Тя прави знак на група жени, те бързо се отместват и зад тях се показва обвита с платно статуя. Две жени с красиви традиционни носии ханкок в бяло и розово свалят платното със замах. Еми напряга очи да зърне паметника.

Сред множеството се разнасят възклицания и одобрителен смях, всички аплодират статуята. Еми се повдига на пръсти, мъчи се да погледне над застаналите пред нея хора, но е твърде ниска. Тръгва бавно към паметника, блъска се в хората, докато минава тромаво покрай тях.

— Къде отиваш? — извиква след нея Юн-Уи.

Еми не отговаря. Просто продължава да върви. Трябва да го види. Не знае защо е толкова важно да види паметника, но внезапно се изпълва с решимост непременно да стигне до него. Избутва хората, проправя си път в тълпата, вперила очи в посоката, където е бронзовата фигура. Множеството пред нея сякаш се стопява, сякаш също усеща решимостта й. Сега подминава хората с лекота и най-накрая застава пред статуята.

Задъхала се е след преодоляването на толкова препятствия. Разреденият зимен въздух леденее в дробовете й. Еми се изправя лице в лице със скулптурата на момиче на не повече от шестнайсет, седнало до празен стол, скромно положило свитите в юмрук ръце в скута си, загледано напред, право в Еми. Тя ахва, хваща се за сърцето и се отпуска на колене. Хана…

От сивото следобедно небе се сипят снежинки, въртят се в лениви кръгове, падат в безмълвна почуда върху развълнуваното множество. Дъщеря й я вика с пронизителен глас, разтреперан от страх. Нечии ръце подхващат Еми, когато се свлича и едва не удря лице в паважа.

— Мамо!

Юн-Уи изтичва при нея.

Обръщат я по гръб и дъщеря й взема главата й в скута си. Лейн също идва и двете надвесват глави над Еми като ангели пазители. Ореол от слънчева светлина скрива лицата им. Еми вижда родителите си, които гледат към нея от отвъдното, махат й да отиде при тях. Желанието да го направи е като подводно течение. Ако се бори с него, ще се удави, но ако му позволи да я отнесе в морето, ще изчезне в нежната му прегръдка. Сериозното лице на статуята се извисява над всички и Еми се обръща да я види за последен път през пролука в тълпата. Очите й се впиват в лицето на момичето, толкова изразително и същевременно познато. Еми си казва: Още не, мамо. Още не, татко. Хана най-после ме намери. Как да я оставя, когато е изминала толкова дълъг път?