Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (8)

Хана

Корея, лятото на 1943 година

Влакът пътува само нощем, когато бомбардировачите над главите им не могат да видят, че превозва провизии на север. По пътя има много спирки, но държат момичетата във влака. Дават им съвсем малко храна и вода. Хана гладува. Има чувството, че стомахът й ще се самоизяде. Дните й минават мъчително. На момичетата е наредено да пазят тишина, докато войниците пушат, ядат и се шегуват.

Двете момичета, които се присъединиха към тях, когато влакът спря на гарата, са дружелюбни, но Хана не е много приказлива след случилото се със Санг-Су. Кръглоликата, станала свидетелка на смъртта на Санг-Су, се радва, че има нови приятелки, с които да си бъбри. Лицето й отново е красиво; шокът вече е преминал. Понякога четирите остават сами и в такива моменти споделят историите си.

Трите момичета явно изпитват отчаяно желание да разкажат живота си една на друга. Хана седи мълчаливо и слуша, с едно око следи тънката ивица слънчева светлина, която се прокрадва през затъмнения прозорец. От време на време я пресичат сенки и тя се чуди дали са на преминаващи войници, или на цивилни — цивилни, които може би са склонни да им помогнат.

— Мама ме изпрати да се грижа за леля в Сеул, но така и не стигнах до нея — обяснява едно от момичетата.

Тя е най-голямата от групата, вероятно на деветнайсет, и има трапчинки на бузите. Косата й е къдрава, бухнала грива, която е привързала на тила си.

— Чаках си автобуса за три спирки до Сеул. Изведнъж се появи военен с кола. Попита ме къде отивам и аз му казах. Обясни ми, че автобусът имал закъснение и щели да минат часове, докато пристигне. Предложи да ме качи.

Тя поглежда виновно останалите, чака да я осъдят, но никоя не казва и дума и тя продължава.

— Знам, че не биваше да му вярвам. Мама ме предупреди да не вярвам на японци. Че всъщност не са наши приятели и гледат на корейците като на по-долни от тях, но… той се държеше много приятелски. Помислих си, че наистина иска да ми помогне. — Гласът й преминава в шепот. — Досега не бях напускала дома си — добавя.

Хана поглежда към ивицата светлина и сенките, които танцуват в нея. И тя досега не беше напускала дома си. Майка й също се отнасяше подозрително към японците. Не изпускаше момичетата от поглед, освен ако нямаше друг начин, и тогава Хана отговаряше за безопасността — своята и на сестра си, изпълнявайки много стриктно нареждането да стои далеч от непознати. Баща й често го нямаше по цял ден, ловеше онова, което оставаше след японските лодки. Нерядко се прибираше късно вечер, доста след като Хана, майка й и сестра й се бяха върнали от пазара, и показваше шумно любовта си към тях.

— Вижте какво съм донесъл за тазвечерното ни пиршество! — така обичаше да се провиква, влизайки в малката им традиционна къща.

Хана и сестра й се разпищяваха от възторг и хукваха към него още преди да е пристъпил прага, вкопчваха се в краката му. Той влизаше тежко в къщата, като морско чудовище, надигнало се от тъмните океански дълбини. Макар и на шестнайсет, Хана продължаваше традицията, за радост на сестра си. Кикотеше се от удоволствие, докато баща им се мъчеше да движи краката си с увисналите на тях момичета. Хана го улесняваше, но така, че сестра й да не забележи. Малкото представление беше техният начин да задържат щастието в дома си, въпреки че баща им бе уморен до смърт и състарен от тежкия, изнурителен труд.

— Къде е моята кралица? — казваше той, преди да се настани и да отвори чувалчето си.

— В кухнята, къде другаде? — провикваше се сестра й, а майка й подаваше глава през вратата.

— О, ето я моята прекрасна женичка, и колко прекрасно ухае дворецът ни днес! Мои верни войници, вземете плячката и я предайте на красивата ми съпруга.

Това беше знак за Хана и сестра й — те заравяха ръце в чувалчето и надаваха изненадани и доволни възклицания при вида на всяка риба, всяко късче морско водорасло или торбичка с ориз, която измъкваха отвътре. Понякога баща им ги изненадваше с круши, но те бяха специално лакомство, хапваха си от него не повече от един-два пъти в годината. Вечерта, преди да я отвлекат, баща й бе донесъл у дома две големи круши. Сега си представя сочната им плът, уханието се е запечатало в паметта й.

— Отведе ме в армейски склад и там ме накараха да подпиша формуляр, само че аз не мога да чета на японски. Не съм ходила на училище — продължи засрамено момичето. — Не знаех какво става. Той ме остави с един кореец, който ми каза, че леля повече не се нуждаела от мен. Каза, че сега императорът се нуждаел от мен. Че трябвало да работя за славата на Япония.

Хана поглежда момичето и вижда невинността в очите й. Войниците не са я изнасилили. Сетне се чуди дали са вземали жертвите си само от нейната каюта. Не би могла да каже на тези момичета какво й се е случило. Те се умълчават, очакват да заговори, защото е неин ред да сподели историята си. Хана плъзва поглед по въпросителните им лица, извинява се и се извръща, насочва вниманието си към гаснещата светлина.

В края на едноседмичното пътуване Хана остава сама в купето. Другите три момичета са ги свалили на предишни гари. Моримото не й е проговорил през целия път; дори не я е погледнал. Сякаш е забравил за съществуването й, докато не пристигат в Манджурия. Внезапно става много делови: нарежда й да слезе от влака, подава документите й на дежурния войник и се отдалечава, все едно не я е завлякъл тук от другия край на света. Новият войник отива да намери превозно средство и за един много кратък момент тя остава сама.

Внимателно оглежда околността и едва не се втурва през пътя, но вижда, че Моримото се връща. Държи пакет цигари. Застава до нея и пали една. Дръпва няколко пъти и й подава цигарата.

— Знаеш ли как се пуши?

Хана се втренчва в цигарата, после в него, чуди се дали не е някакъв номер. Той се засмива, като приятел, чийто единствен грях е, че я изкушава с цигара.

— Лесно е, гледай — казва и вдишва дълбоко. Присвива очи, когато димът се извива нагоре в нощното небе.

После вади цигарата от устата си и бавно я пъха в нейната. Тя не помръдва, бои се, че той може да я изгори или да направи нещо още по-лошо.

— Всмукни! — нарежда й Моримото.

Хана тръсва глава и той изпуска цигарата. Удря я през лицето. От шамара стреснатите й очи се напълват със сълзи. Японецът вдига цигарата от земята и отново я запалва. Пъха я между устните й.

— Ще се научиш да правиш каквото ти се каже! Всмукни!

Лудост ще е да му откаже, затова изпълнява нареждането му и дръпва от цигарата; горещият дим изгаря нежното й гърло и Хана се задавя.

Моримото се засмива, потупва я дружески по гърба. Цигарата пада от устните й на земята. Той я смачква с ботуша си. Когато другият войник се връща, подхваща разговор с него, сякаш Хана я няма. Тупа го по рамото, двамата се смеят, войникът отдава чест и Моримото отвръща на поздрава. Другият войник отвежда Хана до джип, паркиран встрани от гарата. Моримото пали нова цигара и издишва облак дим, когато минават покрай него по черния път. Хана още усеща вкуса на тютюна върху езика си.

* * *

Тъмно е, затова не може да види много от манджурската природа — различава само сенки на пръснати тук-там храсти и поле с висока трева. Нощното небе е много тъмно, отдавна не е виждала такова, няма луна, която да осветява пътя им. Фаровете на джипа едва ориентират войника по неравния черен път. Хана заспива и се стряска, когато нечия ръка я разтърсва грубо.

— Пристигнахме, слизай! — нарежда й войникът.

Осветена от фаровете, пред тях се издига голяма дървена постройка. Двуетажна е, със зарешетени прозорци на втория етаж. Вратата се отваря, излиза друг войник и им прави знак да влязат.

— Това ли е новата? — пита, когато всички са вътре.

— Да, от ефрейтор Моримото.

— То се знае — ухилва се онзи.

Отдават си чест и войникът скача обратно в джипа, без да погледне към Хана. Тя го проследява с очи как форсира двигателя и заминава. Войникът от къщата затваря вратата и я залоства. Извиква нечие име и в отговор се появява старица, облечена в китайски дрехи. Тя прегръща Хана през раменете и я побутва навътре в къщата. Хана се подчинява, облекчена, че е с жена. Това й дава известна смелост.

— Може ли да ми кажете къде съм?

Задава въпроса на задължителния японски.

Жената не отговаря. Хана опитва отново, но жената просто я отвежда в голямо преддверие и й посочва старо дървено стълбище. То води към втория етаж, който е потънал в тъмнина.

— Какво има там? — пита Хана.

Старицата запалва свещ и тръгва нагоре по стълбите. Застанала в подножието им, Хана се колебае. На стената над първото стъпало в две редици висят рамкирани снимки на момичета. Всяко е с подстригана на каре коса и със сериозно изражение на лицето. Под всяка снимка има номер. Тъмните очи на момичетата сякаш я наблюдават, докато следва жената по стълбите, и тя с всички сили се мъчи да овладее страха си.

Пламъчето на свещта проблясва по стените, но не хвърля достатъчно светлина и Хана не може да огледа добре мрачния коридор. Минават покрай няколко врати, жената спира пред една и я отваря с ключ. Хана влиза вътре и жената понечва да си тръгне.

— Почакайте! — възкликва Хана. — Кажете ми къде съм — добавя умолително, но чехлите на жената вече шляпат надолу по дървените стълби.

Хана остава сама и оглежда малката сумрачна стая. Тя едва побира постелката татами, просната в единия ъгъл до стената, и легена до нея. Хана се втурва към легена и вижда, че е пълен с хладка вода. Надига го към устните си и водата се излива в гърлото й. Пие ли, пие, не я е грижа дали водата е чиста, или е само за миене. Изпива я до последната капка. После ляга на постелката и зачаква завръщането на старицата.

Хана се събужда от неспокойна дрямка, когато жената влиза в стаята. Носи й върху табла купичка с воднист ориз и чиния с японска туршия. Хана сяда и от устата й се изсипва порой от въпроси.

— Къде съм? Защо съм тук? Кога ще мога да се прибера при мама?

Отчаяно иска отговори. Дори повтаря въпросите на корейски. Жената поклаща глава. Говори на език, който според Хана е мандарин. Прави й знак да изяде ориза и тръгва към вратата. Когато я отваря, до стаята долита гробовно стенание.

— Какво е това? — не може да се сдържи Хана, но жената отново поклаща глава. Излиза от стаята, без да продума.

Хана отива до вратата и надзърта навън. Жената се тътри надолу по стълбите, тесните й рамене са приведени. Хана си казва, че мястото едва ли е толкова лошо, щом старицата не си прави труда да заключи вратата. Има чувството, че може да се разходи из къщата, че вече не е затворничка, или пък, ако все още е такава, на жената й е все едно дали ще се опита да избяга. А може би няма къде да избяга, възразява умът й, не иска да й дава напразни надежди.

Звуците се чуват отново, глух вой, като предсмъртен вопъл. Идва й да затвори вратата и да се сгуши в далечния ъгъл на стаята, но любопитството надделява. Може би, ако открие източника на тези ужасни звуци, ще разбере къде е и защо са я довели тук.

Вратата й е една от многото, които се отварят към балкон, а той гледа към малко преддверие с още една редица врати. Долу горят повече свещи и Хана вижда по-ясно преддверието. То е голо, сякаш мебелите ще пристигнат по-късно.

Стенанията се разнасят отново, изглежда, идват от вратата, която е най-близо до подножието на стълбите. Открехната е и Хана вижда как вътре се движат някакви сенки. Желанието й да открие източника на звуците е толкова силно, че без да се замисли за възможните опасности, слиза тихо по стълбището, като се снишава при всяко проскърцване на дървените стъпала. Щом стига до най-долното стъпало, поглежда към момичетата на стената. Сякаш са се надвесили над нея, наблюдават я с упрек. Извръща очи от тях, отива на пръсти до вратата. Затаява дъх и надниква в стаята.

На рогозка до отсрещната стена лежи жена с разтворени крака и облени в кръв бедра. Между краката й се е навел мъж с платнена маска на носа и устата. Космите по врата на Хана настръхват, когато осъзнава, че предсмъртните стонове идват от кървящата жена.

— Трябва да напъва — казва японецът на друг човек до него.

Хана не може да го види, но чува гласа му.

— Докторът казва, че трябва да напъваш — обяснява някаква жена на корейски.

Хана си поема бързо дъх. Кървящата жена е корейка. Тя надава вик, дълбок, глух звук, който е по-скоро животински, отколкото човешки. Хана се обръща, готова да побегне нагоре по стълбите. Уплашена е от жената, която ражда, но и донякъде облекчена, че се намира на място с други корейци.

— Няма да се справи — казва докторът на японски и Хана застива.

— Ами бебето? — пита жената до него.

— Вече е мъртво.

— Не може ли да я спасите с операция?

— Рискът от инфекция е твърде голям.

— Какво ще я правим тогава?

— Или трябва да го изтласка навън, или ще умре. Кажи й, че ако иска да живее, трябва да напъва по-силно.

Хана не желае да слуша повече. Изкачва тихо стълбите, мушва се в стаята си и сяда разтреперана, притиска колене към гърдите си. Дори когато до ушите й долитат стоновете на родилката, току хвърля поглед към купичката с воднистия ориз и туршията на таблата. Червата й къркорят. Упреква се, че усеща глад, когато друга жена агонизира. И все пак, това не може да я възпре да го засити. Пътуването с влака беше твърде дълго.

Посяга към купичката и изсърбва ориза. После изгълтва и туршията и обърсва устата си с подгъва на роклята. Изпод затворената врата се процежда нов стон и на Хана й се повдига. Усеща, че ще повърне, изпълзява до легена край стената и изпразва стомаха си.

В заобления метален леген плисва вода, смесена с ориз и туршия. Бършейки уста с опакото на ръката си, Хана става, за да отнесе легена долу и да го изхвърли. По средата на стълбите отново чува жената и не събира кураж да слезе. Бързо се изкачва обратно към стаята си.

Когато приближава вратата, забелязва отстрани дървена табелка. На нея с японска азбука е гравирано име на цвете, има и номер: Сакура (вишнев цвят) — 2. До другите врати на площадката също има табелки с имена на цветя. Тя ги разглежда една по една: Цубаки (камелия) — 3, Хината (слънчоглед) — 4, Кику (хризантема) — 5, Аяме (ирис) — 6, и Рико (жасмин) — 7. Щом стига до последната, чува шум в другия край на коридора, до своята стая.

Хана тръгва към стаята си и до нея вижда друга врата. На табелката обаче не е изписано име на цвете, а на жена: Кейко (благословия) — 1. Отвътре се дочува шумолене. Отчаяно нуждаеща се от някой, който да й каже къде е и защо са я докарали на това място, тя бързо оставя легена на пода и посяга към дръжката на вратата. Сърцето й се разтуптява от страх толкова силно, че въздухът не може да стигне до дробовете й, но дръжката поддава лесно.

Стаята е досущ като онази, в която е настанена тя. На пода гори свещ, а на рогозката е коленичила жена, закрила лицето си с ръце. Плаче, без да издава звук. Раменете й се тресат при всяко приглушено ридание. Хана понечва да затвори вратата, но жената усеща присъствието й и сваля ръце от лицето си. Двете се вторачват една в друга.

— Ти сигурно си новата Сакура — казва жената на японски.

Хана изпитва облекчение, че могат да общуват.

— Ти ли си Кейко? — пита, спомняйки си табелката до вратата.

Жената кимва. Табелките са имена. Сега Хана е Сакура.

— Толкова си млада — прошепва Кейко и поклаща глава. — На колко години си?

— Шестнайсет — отвръща Хана, смутена от треперещия си глас.

Доколкото може да прецени на светлината от свещта, Кейко изглежда около трийсетгодишна.

— И аз някога бях на толкова. Сякаш е изминала цяла вечност.

Жената на долния етаж изстенва и Кейко закрива уста с ръка, заглушава риданието си.

— Познаваш ли я? — пита Хана.

— Приятелки сме — отвръща Кейко след дълга пауза, гласът й потреперва.

— Бебето е мъртво — осведомява я Хана, после съжалява. Стомахът й гори.

— Нека!

По порцелановите черти на Кейко преминава сянка.

Хана се стряска от гневния й отговор.

— Може и тя да умре — казва, чудейки се дали Кейко ще се зарадва и на тази новина.

Лицето на Кейко омеква и тя поглежда към ръцете си, които лежат отпуснати в скута й.

— Нека.

Ала го изрича така, сякаш е най-лошото, което може да се случи.

— Не разбирам — казва тихо Хана.

— Скоро ще разбереш — отвръща Кейко, без да я погледне. — Хайде, прибери се в стаята си. Ако те намерят тук, и двете ще загазим.

Хана се кани да попита какво има предвид, но долу се разнася мъжки глас.

— Тръгвай! — прошепва остро Кейко.

Хана бързо напуска стаята на Кейко, взема легена и се шмугва в стаята, определена за нея. Скоро вътре замирисва на вкиснато и тя се чуди дали да не излее повърнатото през прозореца, обаче си припомня страха на Кейко и се отказва. Ляга на рогозката и се замисля за ужасните думи, изречени от Кейко. Тази нощ никой друг не влиза в стаята й и Хана заспива, притиснала празния си стомах.

На следващия ден научава, че приятелката на Кейко е починала по време на раждането, но чак след като разбира защо са я докарали на това място.