Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (24)

Хана

Монголия, есента на 1943 година

Хана ту изпада в безсъзнание, ту идва на себе си. Когато най-сетне отваря очи, вижда само пръст, черна и твърда. Прави опит да повдигне главата, ръката, крака си, за да разбере дали още обитава този свят, но не може да ги помръдне. Може би е сбъркала и вече е мъртва, тялото й чака духът да го напусне и да избяга от този окаян живот.

Умът й блуждае из спомените от детството; ехото от щастливите мигове ту се усилва, ту заглъхва. Вижда лицето на майка си, което се надвесва над нея, свежо и красиво, сияещо като ярко слънце, отдалечено на безброй светове. Топлината стига до страните на Хана, облива изтръпналата й кожа. Тя обръща лицето си към блясъка, като цвете, което следва топлината на слънцето. Светлината я зове: Хана, отвори очи.

Предобедното слънце я ослепява. Някакъв далечен вик пронизва въздуха. Мъжки глас. Хана осъзнава, че е вързана за кол в земята. Руснаците разтурват лагера и се готвят да потеглят. Още е жива. Не я е застрелял.

Хана се взира в утринното слънце, очаква да разбере какво смятат да правят с нея. Когато и последната палатка е прибрана, преводачът се появява, в ръката си стиска ловджийски нож.

— А, дошла си на себе си — казва, усмивката на чуждестранното му лице е също като усмивката на всички войници, които е познавала в краткия си живот.

Хана не отговаря. Главата я боли, трудно фокусира очите си в една точка. Мъжът коленичи до нея и срязва въжето, с което са вързани ръцете й. След това освобождава и глезените й, помага й да седне.

— Откупиха те — осведомява я, в гласа му се долавя нотка на задоволство.

Хана проследява погледа му и трепва, виждайки, че към нея приближава Алтан. Зад него вървят баща му и Ганбаатар. Дошли са за нея. В гърлото й внезапно засяда буца, която й пречи да диша. Тревожи се, че може да са в опасност, ала в същото време е благодарна, че са тук. Наистина ли са убедили руснаците да я пуснат?

— Имаш щедри приятели — казва преводачът в ухото й.

Алтан бързо навежда глава в поклон, а войникът го поздравява с весел смях. Монголците дори не поглеждат към Хана. Сякаш не я виждат, но тя знае, че не е така. Не продумва, също като тях, обаче не може да отмести очи от пребитото лице на Алтан. Моримото го е наказал жестоко.

Бащата на Алтан казва нещо на японски на преводача. Гласът му е тих и тя не може да го чуе. Взира се в лицето му, докато двамата мъже разговарят. Преводачът поглежда към нея и отново се усмихва.

— Можеш да си вървиш — казва й и се отдалечава, без да се обърне.

Едва тогава монголците показват, че са я забелязали. Алтан и баща му я подхващат под мишниците и я изправят на крака. Не я пускат, помагат й да върви и побързват да излязат от опразнения съветски лагер. Понитата им са се скупчили в очакване на стопаните си. Хана се изпълва с радост, когато сред тях вижда красивия жребец на Моримото. Алтан й помага да се качи на едно от понитата и се покатерва зад нея. Когато кончетата препуснат, за да излязат от лагера, през тропота от копитата им долита крясъкът на орел.

Хана поглежда през рамо и вижда орела на Ганбаатар, кацнал върху ръката на преводача. Сърцето й се свива. Птицата отново изкрещява, зорките очи с лекота различават стопанина й, който се отдалечава в галоп. Ганбаатар е разменил най-ценното си притежание срещу нейната свобода. Моримото каза, че монголците обичали орлите си повече от жените и децата си, и въпреки всичко Ганбаатар го е подарил, за да спаси момиче, което едва познава.

Тя се опитва да го погледне в лицето, но той язди пред нея, води малката група обратно към планините. Ръцете на Алтан я прегръщат, докато той пришпорва понито. Хана не знае какво е пожертвал, за да убеди Ганбаатар да се лиши от най-скъпото си притежание заради едно момиче. Знае само, че дължи живота си на двамата.