Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (7)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Дъщерята на Еми, Юн-Уи, живее близо до женския университет Юа в Сеул. Преди петнайсет години Еми й помогна с началната вноска за малкия едностаен апартамент. Изглеждаше добра инвестиция, затова Еми продаде семейната къща край мандариновата горичка и се премести в бараката до пътя. Юн-Уи е професор по корейска литература в университета и се справя добре. Всеки път, когато се видят, предлага да й върне парите, но Еми не иска да ги приеме. Посреща нуждите си с това, което вади от морето. Днес на гости е дошла приятелката на Юн-Уи. Седнала е до масичката за кафе и храни кучето, използвайки пръчици за ядене.

— Помниш Лейн, нали? Тя е професор по антропология в университета.

Юн-Уи представя приятелката си при всяко идване на Еми. На нея й се вижда странно, че Лейн винаги е тук, винаги се занимава с кучето и винаги изглежда толкова у дома си. Подозира, че е приятелка на дъщеря й много по-отдавна, отколкото я познава тя.

— Здравейте, майко, изглеждате добре.

— Здравей, Лейн — отвръща Еми.

Лейн живее над десет години в Корея и е възприела повечето обичаи на страната. В Корея към никого не се обръщат по име; всички са майки, бащи, големи и малки сестри и братя, лели и чичовци или баби и дядовци. Дори чужденците. Ако Юн-Уи се беше омъжила и имаше деца — като повечето жени на нейната възраст, Лейн щеше да нарича Еми „баба“ вместо „майка“, но в дома на Юн-Уи няма деца, затова тя е просто „майка“. Дори синът й забравя и я нарича „майка“ вместо „баба“ в присъствието на внука й. Може би ако ги посещаваше по-често, ако полагаше усилия да участва повече в живота им, щеше да заслужи тази титла.

Лейн говори безупречен корейски. Градският й акцент звучи изискано за американка. Мнозинството американци имат тежък акцент и дразнят ушите на Еми — например туристите, които посещават гмуркачките на остров Чеджу. Пристигат на групи, идват с таксита от летището, правят снимки на хеньо с телефоните си и скъпите си цифрови фотоапарати. Малцина от тях имат смелостта да изпробват оскъдния си корейски с гмуркачките, които винаги посрещат с усмивка и кикот опитите им да разговарят. Джин-Хи си умира да я заприказва някой турист, но Еми се смущава.

— Би трябвало да си им благодарна — каза веднъж Джин-Хи, когато Еми се оплака.

— Зяпат ни, сякаш сме животни от зоологическата градина — отвърна Еми, без да погледне приятелката си.

— Стига де, не е така! Освен това ни помагат да запазим препитанието си.

Еми се засмя невярващо.

— И как точно ни помагат да запазим препитанието си, когато ние сме тези, които вършат цялата работа?

Джин-Хи потупа нежно Еми по рамото.

— Когато се прибират в своите държави, те отнасят със себе си своето възхищение. Описват на приятелите си нашия начин на живот и им разказват как са се запознали с жени хеньо. Щом за нас се говори, значи, няма да изчезнем.

Еми се вторачи в Джин-Хи, изумена от способността й винаги да вижда по-голямата картина. Дъщерята на Еми прекъсва мислите й.

— Гладна ли си? Мога да ти приготвя нещо за обяд.

— Не съм гладна, хапнах в самолета. Нося ти малко изсушена сепия и кимбап^[1] — отвръща Еми, все още мислейки за приятелката си. Странно, но изведнъж й домъчнява за нея, нищо, че сега е в дома на дъщеря си.

— Къде е Хаюн? — пита я дъщеря й.

— Трябваше да се върне на работа. Каза, че ще се видим на вечеря. Откара Юнг-Сук на баскетболна тренировка. — Еми вече се е затъжила за внука си. — Толкова се е източил.

— Юнг-Сук иска да стане професионален баскетболист в Америка, нали, Лейн? — казва дъщеря й.

После сяда до Еми на дивана, двете гледат как Лейн майсторски пъха топки ориз в лакомата уста на кучето.

— Ако това момче продължи да расте със сегашната скорост, може и да успее — отбелязва Лейн. — Ще бъде корейският Яо Мин^[2].

Кучето излайва, двете приятелки се засмиват, а Еми май мярва как Лейн намига на дъщеря й.

— О, майко, виж си само косата! — възкликва дъщеря й и отново насочва вниманието си към Еми. — Имаш нужда от студено къдрене. Нека да те заведа преди вечерята. Ще ходим в „Джънгсик“ и може да ти направят косата в някой близък салон.

Дъщеря й я докосва по косата и Еми се засмива.

— Не, не, нямам нужда от къдрене. Много съм стара за подобна суета.

И отново се засмива.

— Майко, никога не е късно да изглеждаш добре — обажда се Лейн и става да прибере чиниите от обяда си.

Кучето излайва, изтичва при Еми и скача в скута й: бял минипудел с опашка като топче памук. Еми го погалва по пухкавата главица. После бръква в торбата си и изважда плюшената котка, която купи в самолета.

— Може ли да му я дам? — пита, преди да му подхвърли котката.

— Разбира се — отвръща Лейн. — О, колко е сладка! Виж, Юн-Уи!

Дъщерята на Еми взема играчката и откъсва етикета.

— Снежко, донеси я! Иди да я вземеш!

Кучето се стрелва по коридора и открива котката, занася я обратно на Еми. Тя пак мята играчката през стаята, прави го отново и отново, докато накрая животинчето се уморява, отпуска се в краката й и дращи доволно плюшената глава на котката.

* * *

Миризмата на химикали от къдренето се разнася на вълни всеки път, щом Еми помръдне, затова тя гледа да седи колкото може по-неподвижно, докато вечерят в ресторанта. Той е твърде луксозен за нея, сега разбира защо дъщеря й държеше да я нагласи. Дори предложи да смени розовия си панталон с петното от зелен чай. Еми беше взела само два чифта за краткия престой в Сеул, затова обу черния, който възнамеряваше да носи на следващия ден. Беше си сложила и черен пуловер и дъщеря й не скри неодобрението си.

— Мамо, не отиваш на погребение. Нямаш ли друг пуловер?

Еми погледна към дрехите си. Не беше възнамерявала да е цялата в черно, но внезапно се почувства така, сякаш наистина отиваше на погребение. Тежестта в сърцето й стана непоносима и макар да не искаше, се разплака.

— Мамо, извинявай. Не исках да те разстроя.

— Не, не, не си виновна. Просто…

Но Еми не намери думи, с които да обясни. Прие подадената й от Юн-Уи кърпичка и избърса сълзите си. Дъщеря й седеше мълчаливо пред нея, изглеждаше засрамена.

— Не е заради нещо, казано от теб — успокои я Еми, когато се съвзе. — Хайде, да вървим да ме разкрасите! — Улови Юн-Уи за ръка и я поведе към куфара си. — Какво да си облека за вечерята?

Юн-Уи се засмя и прегледа скромния гардероб на майка си. Накрая се спряха на кремав пуловер, който дъщеря й беше окачила в своя дрешник. Ръкавите бяха въздълги, затова Юн-Уи обърна маншетите и това напомни на Еми за собствената й майка. Винаги си беше мислила, че Юн-Уи прилича повече на съпруга й, но сега, оставяйки се във вещите ръце на дъщеря си, Еми видя, че я гледа лицето на майка й. Това повдигна духа й достатъчно, за да се усмихне, докато се взираше в огледалото на фризьорския салон с прясно накъдрена коса.

Келнерът носи чая и оставя таблата пред Еми. Налива горещата течност в керамичните чаши, а Юн-Уи ги подава на всички на масата. Еми е заобиколена от лицата на семейството си, снаха си и Лейн. Остарели са повече, отколкото си ги е представяла у дома. Синът й би трябвало вече да е дядо, а дъщеря й — баба. Внукът би трябвало да й е правнук. Всички разговарят и се смеят, и си поръчват храна. Лейн разказва за последната си публикация за увеличения брой обезобразявания на женски гениталии на Запад и обяснява, че сега повече жени могат да изразят открито мнението си, защото има интернет. Снаха й се суети около внука й, оправя якичката на ризата му. Синът й си поръчва уиски след уиски, чисто. Еми ту слуша, ту не, докато внезапно всички млъкват и поглеждат към нея.

— Чу ли ме? — казва синът й.

Тя поклаща глава.

— Попитах те какви са плановете ти за утре?

— Утре ли? — повтаря Еми и не може да се сети защо е дошла.

Ресторантът изглежда необичайно притихнал. Внукът й се изчервява, сякаш се срамува от нея.

— Да, утре — казва Юн-Уи и погалва Еми по ръката. — С Лейн искаме да дойдем с теб.

Еми се чувства объркана. Парите от косата й са я замаяли. Твърде много очи са вперени в нея. Има нужда от чист въздух. Понечва да се изправи, дъщеря й също става. Еми се обляга на нея и влачейки крака си, излиза навън в студената нощ. Колите профучават под ярките градски светлини, които проблясват и бръмчат по всички сгради. Еми изпитва носталгия по тишината на самотната си барака, грохота на океанските вълни и сърдечния смях на приятелките си гмуркачки.

— Не исках да летя — обяснява на дъщеря си. — Но трябваше. — Докосва синината над окото си.

Юн-Уи не отговаря, ала ръката й обгръща по-плътно майчините рамене. Застанали една до друга, двете гледат как градът лети покрай тях в лъскави вносни коли, а по тротоарите потракват дизайнерски токчета. Еми се замисля за земята далеч под тях, докато излитаха. Черната писта беше обрамчена с изсъхнали кафяви стръкове зимна трева и Еми не можеше да спре да си мисли какво лежи под настилката, заровено там преди много години. Кой, не какво. От земята я гледаха много лица, докато летеше над главите им. Еми не иска да си ги спомня. Отърсва се от празните им погледи, позволява на градския шум да я разсее. Умът й бърза да се върне към проблясващите светлини и спокойствието, с което я дарява допирът до ръката на дъщеря й.

* * *

Еми се събужда посред нощ. Чула е някакъв шум или глас; струва й се, че някой е извикал името й. Сяда в леглото, стиснала в юмрук деколтето на нощницата си. Стаята е тъмна, проблясват само червените цифри на будилника. Три часът. Дъщеря й тихичко похърква до нея. Еми се измушва от завивките, като внимава да не я събуди. Опипва пространството пред себе си и стига до вратата на спалнята.

В миниатюрната кухничка кипва вода в чайника. Снежко идва да види какво прави и я следва по петите, докато тя снове нагоре-надолу. Еми сяда на масата и кученцето скача в скута й. Милва го по пухкавата главичка. Взира се в празнотата на кухненската стена, боядисана в небесносиньо. Докато гали меката кучешка козина, си припомня съня, който я събуди.

В океана плува момиче, гмурка се за раковини. Маха на Еми и й показва морската звезда, която е намерила. Еми стои на брега, но не е облечена с костюма си за гмуркане. Вместо това е с бяла памучна рокля под коленете. Роклята не може да скрие увисналата й старческа плът. Носи и лъскави черни обувки, които не е виждала никога досега. Момичето във водата се засмива и пак се гмурва. Прилича на делфин, както се издига и спуска, отново и отново, с елегантна лекота. Аз ли съм това, чуди се Еми.

Към тях стремително се носи черен облак. Надига се като бурно море, набира сила и височина. Еми се провиква към момичето да се прибере на брега. Крещи й, че се задава буря, но тя не може да я чуе заради вятъра. Гмурва се за пореден път и изведнъж руква пороен дъжд, с гръмотевици и светкавици. На брега се изсипва градушка и Еми се прислонява под скална козирка, но все така гледа напрегнато дали момичето ще изплува. То обаче не се появява на повърхността.

Минават минути и Еми вече се бои, че се е удавило. Бурята набира скорост. Върху брега се стоварват мощни вълни. Еми знае, че момичето няма шанс. Събува обувките си. После съблича роклята през глава. Втурва се гола към кипналото море и се гмурва. Когато потапя глава в студената вода, някой извиква името й.

Чайникът изсвирва и разлайва Снежко. Еми усмирява кучето и бързо сваля чайника от печката. Налива горещата вода в порцеланова чаша и пуска вътре торбичка зелен чай. Когато сяда отново, кучето пак скача в скута й. Докато чака водата да стане тъмнозелена, Еми обгръща чашата с длани, за да ги стопли. Никога през живота си не е носила лъскави черни обувки като ония в съня. Бяла рокля може да е носила, но не и такива обувки.

Еми отпива от чашата си и се чуди какво означава да сънуваш нови обувки. Джин-Хи щеше да знае. Тя тълкува сънищата на всички, все едно дали искат, или не. И кое беше момичето в морето? Тя като млада? Дали сънят беше за смъртта на детството й, или пък за смъртта, вече надвиснала над нея?

Знаеш коя е, обажда се укорително гласът в главата й. Еми се опитва да го пропъди, но си мисли за лицето на момичето, извиква го отново в съзнанието си.

— Хана — прошепва на празната стая.

Име, което не е изричала повече от шейсет години.

Снежко накланя глава на една страна. Еми се упътва към дневната с чая си. Сяда на дивана, за да не събуди дъщеря си. Пуделчето скача при нея и се сгушва до крака й. Еми не иска да затвори очи. Бои се, че ще види как мъртвото момиче се носи в океана, а в нея ще се впият черни безжизнени очи. Потупва кученцето по главата и отпива от чая си, а после първите слънчеви лъчи проблясват по перваза на прозореца.