Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (22)

Хана

Монголия, есента на 1943 година

Отвън се разнася глухото ръмжене на кучето. Монголецът — аав ни, или „баща“, друга дума, която е научила — запалва газена лампа. Жена му се размърдва. Хана се преструва, че спи, наблюдава го през миглите си. Лаят на кучето е предупредителен. Мъжът се облича припряно и побутва с крак Алтан да се събуди. Заедно нахлузват ботушите си и се измъкват навън с лампата. Някакъв мъж ги поздравява отдалеч още преди да спуснат покривалото на входа и герът отново да потъне в тъмнина. Ранният утринен вятър се промъква вътре, охлажда кожата на Хана. Тя придърпва одеялото по-близо до брадичката.

Крясък на птица пронизва тишината в гера. Някакъв кон приближава в тръс. Като внимава да не събуди майката на Алтан, Хана изпълзява до вратата и се ослушва. Бащата на Алтан се провиква към приближаващия ездач, който отговаря с поздрав. Хана разпознава гласа.

Сърцето й сякаш спира да бие и кръвта не стига до главата й. Не може да диша. Обзета от паника, отваря широко уста като риба на сухо. Моримото се е върнал.

Минава доста време, докато сърцето й се успокои. Стои на колене, с чело, опряно в застлания с килим под, бори се отчаяно за глътка въздух. Загубила е напълно слуха и осезанието си. Сякаш се намира във вакуум. Паниката й постепенно отминава и вакуумът се разсейва. Дробовете й много бавно започват да се пълнят с кислород и тя отново може да диша. Когато спира да трепери, долепя ухо до покривалото на входа.

Мъжете разговарят на монголски. Кучето описва неуморните си кръгове. Тя открехва края на покривалото, колкото да надзърне през пролуката. Светлината от газената лампа прониква в гера. Хана поглежда към майката на Алтан, но тя продължава да спи дълбоко.

Двамата мъже отвън са застанали пред гера. Моримото пие от манерка, оголеното му гърло се белее на светлината от лампата. Избърсва уста с опакото на ръката си и подава манерката на бащата на Алтан. Той отпива от нея и я пъха в предния джоб на дрехата си. Моримото разгъва лист хартия и го държи така, че бащата на Алтан да го види. Хана не може да различи написаното. Географска карта, военни планове? Би могло да е всичко.

Вдигнал газената лампа, бащата на Алтан се привежда над хартията, изучава я. Моримото му показва някакви неща в нея и говори приглушено, сякаш става въпрос за тайна.

Когато Алтан се връща, след като е отвел коня в ограждението с понитата, Моримото бързо сгъва хартията и я пъха в джоба на панталона си. Бащата на Алтан сочи към гера. Алтан кимва и тръгва към него.

Хана побързва да се върне в постелята си и успява да се завие с одеялото в последния момент, преди да е влязъл. Младежът измърморва нещо под нос и се отпуска върху кожата си. Прозява се, оправя завивката и се унася; когато баща му се връща, вече диша равномерно. Хана чака Моримото да го последва, но той не се появява. Бащата на Алтан духва газената лампа и се настанява до жена си. Скоро и той вече похърква.

Лежейки в тъмнината, Хана се подготвя за внезапната поява на Моримото. Няма къде да се скрие, затова подпъхва краищата на одеялото под тялото си, увива се като пашкул, за да не я докосват нежелани ръце. Той е някъде отвън, сигурна е, че няма да я остави дори за една нощ. Минутите се превръщат в часове, но Моримото не идва. Клепачите й натежават и колкото и да се мъчи да ги държи отворени, постоянно се затварят.

Ранобудните птици в съня й пеят и летят високо в ясното небе. Хъркането на бащата на Алтан е по-звучно от обикновено, сякаш е легнал близо до нея. Тя се отдалечава все повече и повече от гера, потънала в нежните ръце на съня, ала те вече не са нежни. Дърпат я, изтръгват я от тъй желания покой. Хана се мята насън, опитва се да ги избута, но груби пръсти разтварят насила краката й. Отваря очи — Моримото е до нея.

— Посегнаха ли ти? — шепне той, наболата му брада драска бузата й.

Шокът от близостта му я кара да онемее. Прави опит да се измъкне, той обаче я затиска към постелята.

— Кажи, посегнаха ли ти? — пита пак, гласът му е дрезгав.

Тя успява да поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли си? — не престава той и продължава да я докосва.

Изведнъж в гърлото й се надига гняв. Той, който я е обладал против волята й, подозира единствените почтени мъже, които е срещнала след отвличането си. Тялото й се стяга, Хана възвръща гласа си.

— Не са ме изнасилили! Те са благородни мъже, не са като войниците… като теб.

Пръстите му спират да я опипват и той дръпва ръката си. Въпреки тъмнината Хана знае, че Моримото кипи от гняв. Припряно се увива в дела си и завързва копринения шал на двоен възел. Без да каже дума, японецът става и излиза от гера. Тя не може да заспи. Вместо това слуша звуците на спящото до нея семейство и си представя какво би било, ако той не се върне никога повече.

На сутринта бащата на Алтан става пръв. Събужда Алтан и двамата излизат заедно. Хана ги наблюдава и вижда, че Алтан се обръща да я погледне. Бързо затваря очи, а когато ги отваря, него вече го няма. Майката на Алтан още спи. Хана не знае какво е намислил Моримото, дали възнамерява да я отведе още днес, или ще останат няколко дни. Щом затвори очи, лицето му изниква в съзнанието й като зъл дух, непредвидим и сеещ смърт. Тя сяда рязко в постелята, прогонва образа му. Решава да се заеме с домакинските си задължения, все едно нищо не се е променило.

Запалва огъня в печката и прибира в раклите своите и завивките на Алтан и баща му. Майката на Алтан бавно се събужда и сяда в постелята. Усмихва се на Хана. Топлият поздрав, толкова сърдечен, е нещо, което ще липсва на Хана. Импулсът да падне в нозете на жената и да избухне в сълзи е много силен, но тя го овладява. Вместо това се покланя дълбоко, изпълнява себае — корейския ритуал, израз на почит за доброто отношение. От устните на жената се изплъзва изненадано възклицание. Хана се покланя три пъти, а когато се изправя, майката на Алтан кимва в знак на благодарност. Хана се обръща, излиза от гера и се заема със сутрешните си задължения, все едно Моримото не се е върнал да я отведе.

Пълни металните кофи с краве мляко. Носи и двете едновременно и излива прясно издоеното мляко в гюма. Връща се при ограждението да нахрани понитата с резени ябълка. Върши всичко това под зоркото око на Моримото, бащата на Алтан, Ганбаатар, безименния мъж и майката на Алтан. Дори кучето като че ли следи всяко нейно движение. Сякаш всички знаят, че времето й тук е на привършване.

Алтан не идва при нея в ограждението, както правеше през последните няколко дни. Държи се на разстояние. Връзва с канап наръчи от съчки, а Ганбаатар си играе с орела. Хана на няколко пъти улавя погледа на Алтан, но младежът бързо отмества очи. Моримото седи на столче и разглобява и почиства пистолета си. Бърше методично частите му, после ги нарежда в права редица на малко килимче.

Ганбаатар пуска орела и той полита в небето със силен крясък. Всички го наблюдават как се рее високо над тях. Моримото нарушава благоговейната тишина.

— Великолепна птица, нали?

Говори на японски. Хана знае, че говори на нея, наблюдава я, чака да му обърне внимание, но тя не сваля очи от орела.

— Отгледал го е от малко орле — продължава той, сякаш мълчанието й не го вълнува. — А сега е неговите очи и стрели, ловува за него, за да не гладуват през зимата.

Описвайки все по-широки концентрични кръгове над главите им, птицата може да отлети и повече да не се върне, но не го прави. Сякаш е привързана към Ганбаатар с невидимо въже, което той постепенно отпуска.

— Монголецът спи с орела в юртата си, храни го от ръката си, показва му любовта си; той е член на семейството, ценят го повече от съпруга или дете.

Хана поглежда към Моримото. Идеята, че животно може да е по-ценно от съпруга или дете, я изненадва. Чуди се дали й казва истината, или се опитва да представи монголците като назадничави диваци. Но си припомня отношението им към понитата, начина, по който животните ги следват, както патенца следват майка си, грижите и вниманието, с които Ганбаатар ги обсипва всяка сутрин. Може би думите на Моримото са истина.

Ганбаатар повиква орела и той надава пронизителен крясък, преди да кацне покорно на ръката му. Ганбаатар го погалва по гърдите и го отнася в своя гер. Другите кимват на Моримото и поемат към маковото поле; Хана се кани да избърза и да ги последва, за да не остане насаме с него. Заобикаля гера, обаче Моримото застава пред нея, препречва й пътя.

— Къде отиваш?

Мирише на смазка и метал.

— Имам работа на полето.

Тя прави няколко крачки встрани и поглежда през рамото му към тила на Алтан, иска й се момчето да спре и да я изчака.

— Работата ти тук приключи — отсича Моримото и я побутва към вратата на гера.

Хана знае какви са намеренията му и че по целия път насам е мислил само за едно. Ако направи каквото иска от нея, ще свърши бързо. Ще задоволи нагона си, а после тя ще може да отиде на полето, сякаш нищо не се е случило.

Хваща се за рамката на вратата. Стисва я, ноктите й се впиват в дървото. Моримото повдига покривалото и се опитва да я вкара вътре. Ръката й не се отлепя от рамката на вратата. Той навежда глава към нея.

— Липсвах ли ти?

Усмихва се, изглежда искрен. Сякаш е различен мъж, забравил е, че не й е приятел. Нежното му изражение я изненадва.

— Е? — пита я, явно очаква отговор.

Тя облизва устни, мисли какво точно да каже. Нищо не й идва на ум. Безмълвно се вторачва в него. По лицето му сякаш преминава облак. Радостта му помръква. Сграбчва я за ръката и я дръпва след себе си в гера.

Блъсва я на голия под и развързва копринения шал, който й е дал Алтан. Тя лежи безжизнено под него, това поведение се е превърнало в нейното убежище. Дали отдаването й без съпротива я прави проститутка? Моримото я целува по врата. Дали бездействието й означава, че му разрешава да я обладае?

Инстинктите на Хана й казват да лежи неподвижно, за да не я нарани… или убие. Ръцете му могат да извият врата й като на пиле и тя никога повече няма да види майка си. В съзнанието й изниква лицето на Алтан. Никога повече няма да види Алтан. Тъгата, която изпитва, я изненадва.

Моримото я целува по устата, но тя не отвръща на целувката му.

— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш — казва той.

Хана затваря очи, не иска да го гледа. Уморила се е от илюзиите му.

— Купих ти нещо — прошепва той в ухото й. — Ще ти го дам след това.

Отново се превръща в неин собственик, съсредоточава се върху всеки сантиметър от тялото й, както бе почиствал пистолета си. Хана през цялото време държи очите си затворени. Този път постига нов рекорд, задържа дъха си сто шейсет и три секунди и едва не припада.

* * *

Той пуши лула, докато тя се облича, заглежда се в шала на кръста й. Хана не прави двоен възел, за да не привлече вниманието му върху него, но той вече го е забелязал.

— Откъде го имаш?

— Това ли? Даде ми го монголката, защото нямах дрехи. Тя изгори дрипите, в които ме докара тук.

После бързо се извръща и нахлузва ботушите си. Моримото дъвче края на лулата си; не се е хванал.

— Не, не дрехата. Хубавият колан. Какво е, коприна ли? — пита и й прави знак да се приближи.

Хана се колебае. Той повдига вежди, озадачен от неподчинението й. Тя свежда поглед към земята, бавно се приближава. Коленичи пред него. Моримото потърква копринения плат между палеца и показалеца си, сякаш преценява стойността му. Закрепва лулата на коляното си и започва да развързва шала. Тя се е загърнала с дела и го придържа с две ръце от страх да не я разсъблече втори път. Вместо това той опъва шала пред себе си и разглежда красивите шарки.

— Подобно нещо не се получава току-така — казва, като продължава да се взира в изящната бродерия. — Кой ти го даде?

— Толкова ли е важно?

— Да. Това е подарък. Ценен подарък.

— Може би хората са по-щедри, отколкото си мислиш.

Той отпуска ръцете си, с които държи шала, и я фиксира с ястребовия си поглед, което я изнервя. Хана извръща глава.

— Жените не носят шалове. За да улеснят достъпа до себе си — заявява накрая японецът със самодоволна усмивка. — Който ти е дал това, направил го е с определена цел.

— И монголката носи шал.

— Да, но нейният е като колан, на него са закачени работните инструменти. А този, хм, той е, как да кажа, декоративен.

Очите му я обвиняват в лъжа, но не я упреква гласно. Мълчанието помежду им я притеснява. Той се изсмива и хвърля шала в лицето й. Коприната се плъзва на пода. Хана я оставя там. Моримото вдига лулата към устата си, всмуква и издухва облак дим в лицето й. Очите й се насълзяват и тя се закашля.

— Тъй, значи, някой те иска, а? Кой е, приятелят на Ганбаатар? Хлапакът? Кой иска да си негова?

Изплашена за Алтан, Хана мисли трескаво. Ако го ядоса, Моримото може би ще насочи омразата си към нея, вместо към младежа.

— Ти си единственият, макар да знаеш, че бих направила всичко да се отърва от теб.

Той изпъва рязко гръб, сякаш ей сега ще й посегне. Тя настръхва в очакване на удара. Но Моримото променя тактиката си и се усмихва, прилича на змия, която се готви да нападне.

— Ако искаш, можем да си седим тук цял ден. Или да постъпиш разумно и да ми кажеш кой от тях ти даде шала.

Тя не го поглежда, вместо това вперва очи в прекрасните синьо-жълти багри, които красят шала. Залива я болезнена вълна от носталгия.

— Утре сутрин тръгваме — заявява Моримото в опит да предизвика у нея някаква реакция. След като тя не казва нищо, добавя: — Твоят ухажор ще има още една нощ да си мечтае за бъдеще с теб, което така и няма да настъпи.

Истината в думите му я съкрушава и Хана се разпада вътрешно. Външно държи раменете си изправени, не желае да му покаже колко я е наранил.

— Защо трябва да идвам с теб?

Дори да е изненадан от внезапния й въпрос, Моримото не го показва. Пуши лулата си и махва снизходително с ръка.

— Нуждая се от теб. Само ти можеш да премахнеш болката ми.

Неговата болка? Безброй безсънни нощи в бордея я принуждаваше да слуша оплакванията му, когато тя единствено копнееше да си отдъхне от мъченията през деня. Моримото се появяваше в стаята й като призрак, будеше я от сън и искаше да обслужи и него. След това трябваше да стои будна и да слуша приказките му. Сега й идва да се изплюе в лицето му, но Моримото я докосва по бузата. Ще й разкаже историята си и тя за пореден път ще трябва да го изслуша.

— Американците избиха семейството ми — казва с някак отнесено изражение. — Жена ми, малкия ми син. Преди да избухне войната, ги изпратих да живеят при брат ми в Калифорния, за да са в безопасност.

Държането му се е променило. Изглежда сломен.

— Как са загинали? — не успява да се сдържи Хана. Никога досега не е споменавал семейството си.

Моримото си поема дълбоко дъх, издишва бавно и тя вече се чуди дали не го е ядосала, но той продължава:

— Япония бомбардира Америка. Знаеше ли за това? Потопихме военните им кораби в морската им база на Хаваите. Беше дефанзивна атака, за да ги задържим настрана от войната, само че не се получи. Нападението ги разгневи и ни обявиха война. И провъзгласиха всички японци в Америка за предатели и шпиони. Тикнаха ги в лагери, принудиха ги да оставят домовете и покъщнината си и да мизерстват в тези лагери. Синът ми умрял от глад, а жена ми — съсипана от скръб и изоставена от мен, защото трябваше да се бия за императора — се обесила.

Хана осмисля думите му, опитва се да си представи мъката, която е изпитал, научавайки за смъртта им. Моримото бе изпратил близките си в Америка, за да са в безопасност, а вместо това те бяха страдали и намерили гибелта си. Тя поглежда към лицето му в полумрака на гера, но колкото и да се старае, не може да изпита съчувствие. У Моримото не е останало нищо човешко. Изгубил го е заедно със семейството си.

— Още щом те видях в морето, знаех, че боговете ми изпращат дар. Сигурен съм, че си предопределена за мен и че един ден ще ми родиш син.

Никога няма да я пусне. Повдига й се от бъдещето, което е планирал за тях двамата. Може да му позволи да я отведе, а после, когато най-малко очаква, да се опита да избяга. В ума си рисува картини от това бъдеще, ала накрая се вижда как планира бягство с бебе на ръце. Неговото бебе. По-скоро ще умре, отколкото да му роди дете. После обаче я обземат други мисли. По-добре да го убие или поне да се опита, пък ако ще това да й струва живота.

Моримото вади лулата от устата си и измъква торбичка от джоба на куртката си. Хана го наблюдава как я отваря и тайно се надява вътре да е снимката й. Глупава мисъл, но изостря любопитството й.

— За теб са — казва той и вади две златни гривни с физиономия на горд ухажор.

Разочарована, Хана се втренчва в дрънкулките. Моримото я хваща за ръката и плъзва гривните на нежната й китка. Те подрънкват, звукът напомня на Хана за вериги.

— Харесват ли ти? — пита я.

Тя знае как да му угоди, достатъчно е да кимне с глава и той ще е доволен. Но дори за това трябва да събере цялата си воля.

* * *

В маковото поле Хана стои настрана от Алтан и останалите. Донякъде, защото се бои, че може да подушат миризмата на секс по нея. Дали и те ще се превърнат в животни, ако разберат каква е на Моримото? Ножът, който вчера почти не усещаше в ръцете си, днес е тежък и неподатлив и тя с мъка прави нарези в семенниците. Моримото разговаря с бащата на Алтан, но от време на време поглежда в нейната посока.

Алтан я подминава в полето. Сянката му пада върху лицето й, но тя не реагира. Отдалечава се, тръгва в обратната посока. Изведнъж усеща, че не може да спре. Краката й не я слушат и скоро се озовава извън маковото поле, отдалечава се и поема към планините. Огромните им очертания я зоват, неспособна е да пренебрегне повика им. Моримото тръгва след нея, ала тя продължава да върви.

Той яхва едно от понитата и й отрязва пътя. Хана се опитва да го заобиколи, само че той пак изскача пред нея. Това е игра на котка и мишка, но Хана отказва да бъде мишката. Не хуква да бяга. Все така заобикаля понито. Моримото се уморява от играта и слиза от животното. То поема обратно към собствениците си в маковото поле. Моримото я сграбчва за лакътя и я повлича назад. Тя се съпротивлява. Той я взема в обятията си. Хана е като риба, която напразно се извива в твърдата хватка на рибаря. Защото, ако рибарят е по-гладен от рибата, тя няма шанс, а Моримото е толкова гладен, че Хана не може да избяга.

— Не ме карай да те връзвам пред тях. Ако се наложи, ще го направя, но не искам.

Дъхът му в ухото й е накъсан.

— Не ме интересува. Нека видят какво съм за теб: просто животно.

— Не си животно. Ти си моята съпруга. Не го ли разбра вече?

Опитва се да я целуне, но тя го отблъсква.

— Имал си съпруга. Умряла е. Била е късметлийка.

Моримото я зашлевява и тя пада на земята. От носа към устата й се спускат вадички кръв. Хана облизва устните си.

— Никога няма да бъда твоя жена! — казва и сваля гривните от ръката си. Хвърля ги в лицето му.

— Огледай се наоколо — отвръща той и разтваря широко ръце. — Нямаш избор.

Изсмива се, вдигайки лице към небето. Сетне поклаща глава, сякаш тя е достойна за съжаление, а не той. Вдига гривните от земята, подава й ръка да се изправи. Тя се изплюва в дланта му. Моримото се стъписва. Без да откъсва очи от нея, облизва слюнката от ръката си и се запътва към маковото поле.

Хана не тръгва веднага след него. Дълго го гледа как се отдалечава, мисли си какво ще се случи сега. На сутринта ще я отведе и ще започне животът им като мъж и жена. Който ще е равносилен на затвор. Алтан стои неподвижно сред маковите стебла и тя не вижда лицето му, когато Моримото го подминава и продължава към лагера. Не помръдва и когато тя най-сетне поема обратно към полето. Посреща я с въпросително изражение, но Хана не му отговаря. Твърде млад е, твърде невинен, за да разбере какво става. Не е преживял колкото нея през последните няколко месеца. Тя държи главата си наведена, докато прави нарези на маковите семенници, един по един.

* * *

Тази вечер няма песни. Бащата на Алтан и Моримото кроят планове, а Алтан се цупи в ъгъла. Хана прекарва през ума си спомените от последните няколко дни. Те падат като листа в развълнувано езеро, носят се по него, описвайки безкрайна спирала. Тя е водовъртежът, натиска ги надолу, не им позволява да изплуват. Би могла да бъде щастлива на това място и тази мисъл я плаши. Готова е да се откаже от майка си, от баща си, дори от сестра си, стига никога повече да не види Моримото или друг японски войник.

Когато става време за сън, се изненадва, че канят Моримото да се присъедини към тях в семейния гер. Той ляга до Алтан от другата страна на печката. Присъствието му я задушава. Нахлул е в уюта, който тя е намерила тук. Опитва се да си припомни кога за пръв път се е почувствала спокойна сред тези хора, но мозъкът й отказва да го направи — сякаш паметта я е предала. Изпада в паника, отваря очи и се озърта в притъмнелия гер. Изведнъж в главата й проблясва мисъл: Знам къде майката на Алтан държи ножовете за маковите семенници.

Хана си представя онзи, който иска: къс, с кокалена дръжка, най-острия — ножа, използван от Алтан. Той й го зае в първата им сутрин заедно на маковото поле. Острието му пронизва с лекота семенника, прави чист нарез, бързо и точно. Усеща го удобно в ръката си, лесен е за употреба. Може да се приближи до Моримото, скрила ножа в дългия си ръкав, и да коленичи до него, без той да заподозре нищо, докато не стане твърде късно. Все едно се готви да отсече мекотело от рифа. Един чист разрез, дълбок и уверен, и ще бъде свободна.

Хана си представя как опира ножа в гърлото му и го прерязва отляво надясно; представя си нужния натиск, за да проникне в плътта. Представя си движението отново и отново; вдига ръка във въздуха и нанася бързи, уверени удари, упражнява се.

Надига се от меката постеля и застава на колене. Изчаква малко, за да види дали спящите тела ще усетят движението й. Двамата мъже похъркват, а между паузите Хана разпознава равномерното дишане на майката на Алтан. Алтан се е сгушил близо до стената, не помръдва. Хана се изправя и оглежда облата стая. Звуците от спящите хора я успокояват. Собственото й дишане е тихо и дълбоко, сърцето й вече не тупти толкова силно, когато заобикаля на пръсти майката на Алтан и внимателно се промъква между спящите.

Ножовете са прибрани в дървена кутия до раклата с храна. Хана знае, че пантите й скърцат, затова плюе върху тях, надява се слюнката да смаже метала. Капакът почти не издава звук. Вътре малкият нож с бяла кокалена дръжка проблясва, сякаш знае, че е избран за смъртоносна мисия. Тя го вади от кутията и от допира с гладката кост през ръката й сякаш преминава ток, продължава нагоре и стига до гърдите, засилва решимостта й, изпълва я с чувство за мощ.

Хана затваря кутията, стисва ножа и имитира движенията, които възнамерява да направи. Дръжката му пасва идеално на ръката й, рязането с него става сякаш от само себе си. Трябва да заобиколи бащата на Алтан, за да стигне до Моримото. Внимателно стъпва покрай кожата му, старае се да се движи бавно, та въздухът, раздвижен от нея, да не досегне космите по бузата му. Успява да го заобиколи, докато следи с очи спящите в гера. Хъркането заглушава стъпките й. Доближава Моримото и си налага да запази спокойствие. Една крачка, втора. Прави още три и се надвесва над него. Познатото му дишане я вбесява. Стисва още по-здраво ножа. Представя си как ръката й се плъзга по врата му, грациозно и същевременно с достатъчен натиск, и е готова да действа.

Поема си дълбоко дъх, преди да коленичи до него. Толкова пъти е лежала до Моримото. Знае кога е заспал, кога за нея е безопасно да стане от рогозката, за да се измие или облекчи. Наблюдава го, лицето му е осветено единствено от червената жарава в печката. Клепачите му потрепват. Всяко тяхно движение я изпълва с омраза. Време е.

Ножът заживява свой живот и се насочва към оголеното му гърло. Внезапно ръката й омеква. Един разрез! Няма нужда от повече! Направи го! Гласът на баща й я изненадва — ехо от детството. Първият път, когато тя изкорми риба. Беше мокра и лигава и се мяташе в ръцете й, опитвайки се да се върне във водата. И сега ще е нещо подобно. Нещо като с умиращата крава. Ужасно, но необходимо. Само така тя ще може да живее, да се освободи от него.

Хана леко притиска острието към гърлото на Моримото. Затаява дъх и пресмята точния натиск — трябва така да пререже гръкляна му, че той да не се развика. Издишва, напряга мускулите на корема и ръката си, преди да започне разреза отляво надясно — точно както си го е представяла. Но внезапно ръцете й отхвръкват нагоре. Тялото й е тласнато назад. Ненадейната намеса я обърква и тя пада на земята. Отнема й секунда да осъзнае, че се е стоварила върху някого. Двамата се борят за ножа. Ръцете му са силни и уверени. Хана се извива и вижда лицето му. Алтан.

Той стисва китката й и тя изпуска ножа. Алтан го грабва, преди да е реагирала, и го пъха в колана си. И двамата са задъхани. Тя иска да му изкрещи, но рискува да събуди останалите. Алтан не казва нищо, изражението му е достатъчно красноречиво. Недоумява или може би е отвратен.

Хана го гледа гневно, макар че вътрешно копнее да му обясни. Само че той никога няма да я разбере. Двамата обитават различни светове.

Алтан се изправя и бързо излиза от гера. Тя не го последва. В кутията има още ножове. Може да вземе друг и да довърши започнатото, но я спира изражението, което видя върху лицето на младежа. Той никога няма да й прости. Пак се обръща към Моримото, мъжа, който я е довел дотам, че да се превърне в убийца. Ако сега продължи с изпълнението на плана си, няма да е по-добра от него и останалите си мъчители. Трудно й е да преглътне подобна мисъл. И в същото време се пита дали си струва да е по-добра от тях.

Взира се в Моримото и стиска зъби, завладяна от безсилие, гняв и омраза. Свива ръце в юмруци, болката от впитите в дланите й нокти е добре дошла. Болката. Вече й е близка приятелка. Изтръгва я от мъглата на омразата. В съзнанието изплува лицето на Алтан, наподобяващо печална луна. Изражението му е болезнен спомен. Невинността в очите му е изчезнала. В какво се е превърнала?

Моримото продължава да спи. Хана за последен път си представя как прерязва гръкляна му, после пропълзява обратно до постелята си. Тялото й се отпуска уморено върху пухкавата кожа, сякаш е пропътувала хиляди километри. Би могла да спи цял ден и пак да не се възстанови от усилието, което й е струвало връщането в постелята при мисълта, че на сутринта Моримото ще я отведе оттук.

Никога повече няма да види Алтан, а последният спомен от него ще бъде ужасът, изписан в очите му. Хана си представя какво ли е видял, докато я е наблюдавал как се промъква в тъмнината и се готви да убие човек в съня му. Сигурно я смята за най-долната твар. Сигурно я презира. Тя затваря очи и се надява да не го види на сутринта, надява се да е толкова отвратен от нея, че да я изчака да си тръгне и тогава да се върне в гера. Хана затваря още по-плътно очи и се опитва да си втълпи, че не я е грижа.

* * *

По-късно през нощта някой я събужда. Хана е уплашена, че е Моримото. Дърпа се от ръката върху лакътя й, но един млад глас й прошепва да не вдига шум.

Алтан слага пръст на устните си и я подканя да го последва. Облечен е, а през рамото му е преметната кожена чанта. Тя сяда в постелята. Без да я погледне, той й подава ботушите от чортова кожа, които майка му й е дала. Тя ги нахлузва и той я извежда от гера.

Отвън Хана се стряска, защото до вратата стои Ганбаатар. И той също като Алтан слага пръст на устните си и тя спира, чудейки се какво са намислили. Алтан все още я държи за ръката, дърпа я да се отдалечи от гера.

Ганбаатар ги следва и когато тръгват към по-малката юрта, разпъната до кошарата, Хана започва да се бои, че може би не е в безопасност с тях.

Дърпа се от Алтан, но Ганбаатар е зад нея, държи я за раменете и я побутва да върви напред. Тя се съпротивлява, но той не я удря. Вместо това й шепне нещо тихо в ухото. Хана не го разбира, знае, че не може да чака, за да разбере какви са намеренията му. Блъска главата си в неговата. Ударът замъглява зрението й. Той я пуска и тя понечва да хукне, но Алтан я хваща за завързания около кръста й копринен шал. Хана се мъчи да се освободи, но той не пуска шала, бавно клати глава. Изражението му не е сърдито, а разтревожено. И не изпуска от поглед гера.

— Хана — казва и се опитва да я успокои, преди да пусне шала.

Тя спира да се съпротивлява, чака го да обясни какво иска. Той посочва по-малката юрта. За пръта са завързани две понита, и двете оседлани, сякаш напълно готови за път. Алтан сваля чантата си и й показва какво има в нея. Пълна е с храна, манерки с вода и други неща за из път. Хана постепенно проумява намерението му. Той иска да й помогне да избяга.

Като Ганбаатар потърква бузата си и усмихнато сочи главата й. Тя също се усмихва и я потрива в знак, че също я боли. Тримата отиват мълчаливо до понитата. Ганбаатар й помага да се качи на бялото с черните крака. Алтан изважда ножа от колана си и й го подава. Казва нещо на Ганбаатар, който кимва и го потупва по рамото, после развързва понитата от пръта. Алтан яхва понито зад Хана, което я изненадва. Поглежда го през рамо, но той просто смушква кончето и двамата потеглят заедно. Резервното пони ги следва послушно, сякаш и то знае пътя.

Щом отминават маковото поле, Алтан пришпорва понито и то скоро се понася в галоп, движи се уверено в мрака, сякаш е минавало често по този път. Алтан го смушква в хълбоците, когато забавя ход заради промяната в релефа. Безпокойството му е заразно и не след дълго Хана също пришпорва понито. Двамата пътуват по стръмен склон и тя подозира, че изкачват планината зад техния лагер.

Над тях проблясват звезди. Хана се ослушва за шум от приближаващи копита; представя си как Моримото ги преследва и това изостря тревогата й. На няколко пъти й се счува, че черният му кон препуска след тях, но това е само плод на въображението й.

Когато слънцето решава да разбуди земята, Хана най-сетне различава пътя, който следва понито. Тясна козя пътека се вие между скалите. Изкачили са само четвърт от пътя до върха, затова тя не може да види много отвъд близките дървета и канарите, които ги заобикалят. При мисълта, че може да ги преследват, стомахът й се свива на топка.

Ръцете на Алтан, които държат юздите, са я обгърнали и това донякъде я успокоява. Не знае къде възнамерява да я заведе или колко дълго ще остане с нея, но се радва, че са заедно. В съзнанието й от време навреме изниква изразът на отвращение върху лицето му, когато я спря и не й позволи да убие Моримото. Идва й да потъне в земята от срам и вина. Успокоява я единствено мисълта, че Алтан не знае какво е преживяла заради Моримото. А и че не е наясно какво бъдеще я е чакало. Ако можеше да му обясни тези неща, вероятно би я оставил да забие ножа в гърлото на Моримото и сега нямаше защо да бягат. Всички тези мисли минават през главата й отново и отново, докато слънцето изгрява. Понито се уморява и те най-после спират.

Алтан й помага да слезе от животното, сваля седлото и го премества върху другото пони. Дава на измореното конче шепа вода от единия мях и се качва с Хана на резервното пони. Двамата продължават скоростното си бягство все по-нагоре през скалистия планински проход, без да обръщат внимание на болките от язденето. Хана вече си мисли, че имат известен шанс да се измъкнат, че Моримото е спал цяла нощ и едва сега е открил, че я няма, че с помощта на Алтан тя наистина може да се освободи. Мисълта е твърде хубава, за да й повярва, затова овладява емоциите си, потиска надеждата и се съсредоточава единствено върху изгряващото слънце, уверените стъпки на понито и ръцете на Алтан около кръста й, докато той направлява кончето през мъгливия изгрев.

Тясната пътека стига най-високата си точка и понито ги повежда надолу от другата страна на планинския проход. Спускането е по-лесно от изкачването и понито почти преминава в галоп. Ловко избягва препятствията по пътеката, но Хана трябва да се държи здраво. Алтан, изглежда, усеща, че й е трудно, и обляга гърди на гърба й. Яздят като един надолу по склона; под тях се ширва необятна степ, прилича на зелен океан. Хана си казва, че би могла да живее в тази красива страна, но в този миг зад тях изтрополяват камъни.

Отначало решава, че е другото пони, което ги следва, но когато поглежда през рамо, за да се увери, дъхът й спира. Сякаш някой стяга дробовете й в менгеме. Черният жребец на Моримото препуска надолу по пътеката след тях. Размаханият камшик свисти в мъгливия въздух. Алтан също го чува и смушква понито. Якото конче се подчинява и скоро се озовават в степта.

Яздят твърде бързо и Хана не може да погледне назад, но усеща приближаването на черния кон по звука от камшика, с който го пришпорва Моримото. Понито носи двама души и е претоварено. Колкото и бързо да галопира през равното поле, пак не може да надбяга жребеца на Моримото.

Алтан хвърля поглед през рамо и изкрещява нещо, което сигурно е проклятие. Не спира да пришпорва понито, но то вече изнемогва. В един момент Алтан неочаквано полита назад. Хана се обръща и го вижда как се стоварва на земята. Моримото го е повалил с ласо, като животно. Конят му спира до падналия Алтан. Понито продължава да галопира с пълна скорост и Хана улавя юздите. Смушква го, прави отчаяни усилия да се измъкне, но не се сдържа и поглежда още веднъж назад. Моримото е на земята, налага Алтан с юмруци. Със сигурност ще го убие.

Тя не може да го остави. Изкрещява, гласът й е изпълнен с ярост, мъка и разкаяние. Викът отеква в степта и понито се заковава намясто, изправя се на задните си крака. Хана прави обратен завой, връща се по пътя, от който е дошла, язди към Алтан и пленничеството — или може би към смъртта си.

Моримото е възседнал Алтан и не спира да нанася жестоки удари по лежащото под него тяло. Понито галопира към двамата, но Хана се бои, че няма да успее да прекъсне побоя, преди да е станало твърде късно. Вече чува звука от юмруците на Моримото по лицето на Алтан, сеща се за ножа, пъхнат в шала на кръста й. Проверява дали е още там, спира понито и скача от него с разтреперени крака.

Щом я вижда, Моримото се отдръпва от Алтан и го заставя да се изправи на колене. Юмруците му са изцапани с кръвта на младежа. Обръща се с лице към Хана, едната му ръка е върху дръжката на сабята, която виси от колана му. Тя попипва ножа, втъкнат в шала й. Гладката кокалена дръжка й дава сили.

Лицето на Алтан се подува буквално пред очите й, дясното му око се затваря. Той крещи на Моримото, думите му са като изстреляни куршуми, но пропускат целта си. Вниманието на Моримото е заето изцяло от Хана, която ги приближава. Очите му, черни и лъскави, са вперени в нея и блестят, отразявайки обедното слънце. Тя си припомня деня, в който японецът я отвлече от дома й, застанал на черните скали, които бяха скрили сестра й от погледа му. В онзи ден отиде доброволно при него. Явно съдбата е отредила да му се подчинява.

За миг си представя как се връща при понито, скача на гърба му и се отдалечава сред облак прах. Мисълта за подобна възможност я изкушава. Ала въпреки примамливата картина, знае, че никога няма да го направи. Животът й ще бъде безсмислен, ако остави Алтан да умре. Той продължава все така да крещи, думи, които звучат като ругатни, момчешки заплахи срещу силен, обучен войник. Ръката на Моримото стисва дръжката на сабята. Хана е на няколко крачки от двамата, когато Алтан се изправя на крака, предизвиква Моримото да изтегли острието от канията.

— Спри! — изрича Хана с тих, но твърд глас.

Алтан протяга ръка към нея, сякаш я предупреждава да не приближава. Тя бавно поклаща глава.

— Не го наранявай — казва на Моримото.

— И защо?

Лицето на японеца е тъмно като очите му. Тя вижда, че той иска да убие Алтан. Едно бързо движение — и главата на Алтан ще се отдели от врата му и той никога повече няма да види синьото монголско небе, няма да се усмихва по този невинен начин, от който слънцето засиява по-ярко.

— Защото се върнах. Тук съм.

— Ами ако искам да убия и двама ви?

По лицето му плъзва усмивка, която й напомня за маската на злодея във фолклорния танц талчум. Зъл бог, който се е върнал да я накаже за греховете й от предишен живот.

— Щом трябва, убий мен, но той е още момче. Няма никаква вина.

Моримото сякаш претегля решението си, без да откъсва очи от нея, и Хана вече се бои, че и двамата ще изгубят живота си. Отива при Алтан и докосва пребитото му лице.

— Толкова съжалявам — прошепва, макар да знае, че той няма да я разбере.

Алтан я дръпва по-далеч от Моримото, побутва я към понито. Тя не го послушва, краката й са като вкопани в земята. Сълзите му се смесват с кръвта, която капе от устата му. Младежът се опитва с всички сили да я накара да се качи пак на понито, през цялото време й крещи нещо, ала тя не помръдва. Той се свлича обратно на сухата трева. Хваща я за единия крак и я затегля към кончето. Борбата им е като пантомима върху празна сцена, чийто единствен зрител се е ухилил злорадо.

Това е действие от реално случваща се трагедия и Хана трябва да изтърпи всичко заради Алтан. Сега е коленичил с чело, опряно в бедрото й. Говори й нещо през сълзи, думи, които само Моримото може да разгадае. Хана се взира в своя мъчител, самоуверен и неподвижен, и когато той отмества поглед, тя най-после се осмелява да се погрижи за Алтан.

Навежда се към него и внимателно повдига лицето му. Погалва го по бузата и се навежда още малко, за да го целуне нежно по челото. Алтан я умолява да избяга, но тя поклаща глава. С мъка събира сили да му се усмихне.

— Всичко е наред — продумва тихо. — Върви си у дома, Алтан.

Той й казва нещо и докато стиска ръката й в дланите си, поглежда през рамото й и крещи на Моримото. Тя отново обръща лицето му към себе си и впива очи в неговите.

— Върви си у дома, Алтан — повтаря, този път по-настойчиво.

Подканя го да се качи на понито. Той отначало отказва, но Хана настоява, побутва го към животното и накрая не му остава друго, освен да се хване за седлото и да яхне кончето. Поглежда към нея.

— Сбогом, Алтан — казва тя и се покланя.

— Хана — произнася той с пресеклив глас.

Тя поклаща глава. Прави му знак да поеме по пътя, от който са дошли, обратно през планината, където ще е в безопасност при семейството си. Алтан се вторачва в Моримото и Хана за миг изтръпва от страх да не го нападне. Застава бързо пред понито, за да не му го позволи. Алтан очевидно размисля и я поглежда за последен път. После обръща понито и го пришпорва. То побягва в галоп и бързо се отдалечава в степта, оставяйки я сама.

Хана се взира след Алтан, сякаш животът му зависи от това. Напряга очи да го види, когато изчезва в сянката на планината. Дори след като се е скрил от погледа й, продължава да го търси в далечината. Но него вече го няма и тя стисва по-здраво ножа в шала си.

Сухата трева хрущи под стъпките на приближаващия се Моримото, но тя не се обръща към него. В съзнанието й е запечатана гледката на отдалечаващия се в галоп Алтан. Раменете й се отпускат, предишната й решителност се стопява. Забила е очи в земята, чака Моримото да я приближи. Той спира зад нея. Стиснала ножа, Хана се обръща с лице към него.

— Ти ме посрами! Да избягаш с това момче! Съсипа всичко! Вече никога няма да ти вярвам. Разбираш ли какво направи?

Лицето му е изкривено от гняв. Посяга към китката й, но и Хана е бърза. Вади ножа и го вдига във въздуха, за да прониже Моримото право в сърцето. Той я сграбчва за лакътя. Тя се бори с всички сили, насочва острието към гърдите му. На лицето му се изписва изумление, но той бързо възвръща самообладанието си и извива китката й. Хана пуска ножа на тревата, преди японецът да е счупил ръката й. Той отваря уста да каже нещо, но тя го удря с коляно в слабините.

Моримото се превива одве и тя се изтръгва от хватката му. Знае, че не може да надбяга коня му, че е безсмислено да опитва, ала краката й сякаш не желаят да го приемат. Хана се обръща и се затичва. По стъпките на Алтан, обратно към планината, макар разумът й да казва, че няма да успее.

Моримото не я преследва на коня си. Втурва се след нея, скоростта и физическата му сила далеч превъзхождат нейните. Хваща я за косата, дръпва рязко и Хана загубва равновесие и рухва на земята. Зашеметена, се разпищява, когато той пак я хваща за косата и я повлича към коня. Тя впива нокти в китката му, но това не облекчава болката в скалпа й. Краката й се суркат по земята, мъчи се да не изостава. Ненадейно Моримото спира и я пуска. Хана пада на земята, закрива лицето си с ръце. Той я рита в стомаха.

— Ще те убия!

Тя се свива на топка и той я рита отново, този път в пищялите. Сграбчва я за ръцете и ги дръпва от лицето й. Хана също го ритва, но той е по-силен. Възсяда я и притиска ръцете й към земята. Хана се мята като побесняло животно, уловено в капан.

— Престани! — изкрещява Моримото и удря главата й в земята.

Пред очите й изскачат искри, небето над нея се завърта. От тежестта на тялото му има чувството, че се дави. С мъка си поема дъх.

— Защо постоянно бягаш от мен? След всичко, което ти казах, след всичко, което правя за нас двамата?

Главата му клюмва, отпуска се до нейната. Наболата брада по бузата му одрасква слепоочието й. Както са легнали, приличат на любовници, излезли на пикник в парка. Конят и резервното пони пасат кротко наблизо, все едно са у дома си. Хана си помисля за уюта в гера. Вятърът разпилява косата й. Въздухът мирише на топла земя. Това място излъчва доброта, която й напомня за дома. Тя затваря очи и извиква в съзнанието си усмихнатото лице на сестра си.

— Имах спокоен живот. Ти ми го отне. Никога няма да ти простя — казва Хана.

Тялото му върху нейното настръхва. Тя усеща как целият се напряга. Поглежда го, очаквайки нова атака. Не може да прочете нищо по лицето му. Очите му са празни.

— Вече ми е все едно — промърморва Моримото.

Надига се от земята и коленичи до нея. Хана също се надига, бои се от онова, което може да последва. Той зарейва поглед в степта, заслонява очи, като че ли се фокусира върху нещо в далечината, и изведнъж скача на крака. Когато пак се обръща към нея, на лицето му е изписана паника. Мести поглед от нея към хоризонта и обратно, сякаш се опитва да реши нещо, и в един момент изсвирва на коня си, който се приближава в тръс. Моримото го яхва, а Хана се запитва дали не е решил да я стъпче.

Това ще е подходящ край, смърт на това място след кратката среща с добротата. Хана не помръдва; вятърът задухва по-силно, косата й пада в очите. Конят над нея изцвилва и се понася в галоп, а тя гледа невярващо как Моримото се отдалечава към планината. Звукът от конските копита отслабва и сега Хана чува само вятъра.

Моримото я е оставил да си тръгне. Когато осъзнава, че е свободна, земята под нея сякаш се разлюлява. Ударите на сърцето отекват в тила й, там, където я е блъскал в земята. Хана вдишва въздух дълбоко и коленичи върху меката трева. Той си е отишъл. Не може да повярва, че е истина. Че се е отказал от илюзията си и най-сетне я е пуснал. Тя е свободна. Мисълта я кара да се усмихне въпреки всичко, преживяно току-що, и усещането е приятно.

Второто пони още е наблизо, пасе спокойно. Те знаят пътя към дома, тези монголски понита. Това тук ще я отведе обратно в лагера, обратно при семейството и Алтан. Лицето му изниква в главата й. Тя не чува ръмжащите мотори на камиони, които все повече приближават по посока към нея.

Изправя се и бързо възсяда понито, смушква го леко с пети, но то не помръдва. Вместо това обръща глава назад и тя проследява погледа му. Към тях се движи военен конвой. И внезапно всичко й става ясно. Моримото не я е оставил да си иде. Не е решил да я освободи. На няма и километър от нея се виждат три големи камиона, танк и конен ескадрон. Отзад на танка се развява знаме, кървавочервено, с жълта звезда и сърп и чук в единия ъгъл. Съветски патрулиращ конвой. Моримото е избягал като страхливец, оставил я е в ръцете на неизвестната съдба.

Хана крещи в ухото на понито, неистово го рита в хълбоците и то най-сетне тръгва, отначало бавно, но после се понася в галоп. Тя поглежда през рамо. Четирима конници се откъсват от подредения конвой и тръгват след нея. Конете им са едри и бързи. Ще я настигнат. Далеч пред себе си, на хоризонта, тя вижда миниатюрна тъмна точка на фона на светлото небе. Моримото е пришпорил жребеца си да препуска колкото сили има.

Нейното пони забавя ход, но Хана не му позволява да спре. Рита го в хълбоците, крещи в ухото му, във врата му, моли го да продължи да тича, да не се предава. Конските копита, отекващи по земята като гръм, приближават все повече и настигат малкото й пони. Но я отминават, без да забавят ход. Продължават с пълна скорост, носят се в степта, сякаш Хана е невидима. Но войниците, които профучават край нея, са само трима.

До нея изниква четвъртият кавалерист, кафявият му кон е покрит с тънък слой пот. Около бърните му е избила бяла пяна. Съветският войник взема поводите от ръцете й и сега понито забавя ход. Докато двете животни, дишайки тежко, се движат в тръс, Хана поглежда войника в лицето. Има големи кафяви очи, руса коса и извит нос. Не й говори. Посочва пистолета си, който все още е в кобура на колана му. Размахва пръст пред лицето й и се усмихва. После насочва понито да направи обратен завой към конвоя.

Хана поглежда през рамо към хоризонта. Трите черни точки обграждат четвъртата. Моримото няма да се измъкне. Конете им са много бързи. И той ще бъде пленен. Няма нищо ново, което могат да й причинят, освен да я убият, но тази мисъл изобщо не я плаши. Вместо това се замисля за Моримото. Всичко, което ще му сторят, ще бъде ново за него. Болката, мъченията, унижението — ще ги понесе за пръв път. При тази мисъл Хана усеща в устата си сладък вкус като от току-що откъсната узряла кайсия, още топла от слънцето.

* * *

Съветският войник повежда Хана към последния камион от конвоя. Вътре буквално един върху друг са наблъскани пленници. Повечето са китайци, с техните подплатени жакети и яки столче, но Хана забелязва и двойка корейски момичета, седнали една до друга със сключени ръце. Не я поглеждат, когато приближава камиона, но тя знае, че са я видели. Отзад при пленниците има и двама въоръжени войници. Като се старае да не настъпи някого, Хана си пробива път в каросерията и сяда колкото може по-далеч от двамата войници.

Едното момиче й прави място да седне до него и тя се пъхва между двете. Никое от тях не говори. Навели са глави и не вдигат очи от коленете си. Хана поглежда в далечината. Тримата конници се връщат. Когато приближават, потърсва лицето на Моримото и накрая го вижда зад единия войник. Не е успял да избяга.

Сърцето й забива по-силно. Ръцете му са завързани на гърба. Устната му е подута. От левия му крачол капе кръв. Не я поглежда, когато минават покрай камиона. Седи изправен, взира се в рамото на едрия войник, все едно нищо не се е случило, все едно не е в опасност и не се бои. Вдървената стойка и кървящият крак го издават. Хана знае, че е ужасен от онова, което го очаква. Ще го разпитват, ще го измъчват, а след като им каже всичко, което знае или успее да измисли, вероятно ще го убият. Това я изпълва със задоволство.

Конниците продължават напред в конвоя и тя изгубва от очи Моримото. Поглеждайки назад към хоризонта, внезапно се запитва къде ли е великолепният му жребец. Едва ли са изоставили такова силно, красиво животно. Представя си как играят мускулите му, докато галопира свободно през степта обратно към Алтан и един спокоен живот, далеч от тези мъже. Вкопчва се в този образ, но задоволството от пленяването на Моримото бавно се стопява и Хана започва да трепери в камиона, пълен с мълчаливи пленници.

* * *

В далечината вие вълк. Самотният му вой отеква в отсрещните хълмове. Конвоят цял ден се движи към тези хълмове. Зад тях се издигат сини планини, които напомнят на Хана за нейния дом и вулкана Хала. Оранжеви облаци отразяват залязващото слънце, небето вече потъмнява. Тя съзерцава последните лъчи, сякаш иска да запечата в паметта си ярката им красота. В мрака дебнат ужасни неща. Майка й я беше предупредила никога да не се гмурка след залез-слънце. Тогава тварите от черните дълбини се събуждали за лов.

— Нощем излизат на повърхността да търсят светлината — обясни една вечер на Хана, докато плуваха към брега.

Беше най-дългият ден, който бе прекарала във водата, слънцето вече залязваше. Но Хана не искаше да спре да се гмурка. Беше намерила само две раковини.

— Вчера Джин-Сук намери четири. Не мога да се върна само с две в мрежата си. Тя е с година по-малка от мен.

— Глупости, трябва да се гордееш, че намери две. Слънцето вече залязва. Денят приключи.

Майка й продължи да плува към брега. Хана послушно я последва, но не я остави на мира през цялото време.

— Само още малко, моля те! Сигурна съм, че бързо ще намеря още две. Ще проверя край котвата на стария кораб, там се събират водорасли.

Майка й излезе на брега, свали маската си, леко се наведе към нея и я погледна в очите. Хана моментално спря да се моли.

— Нали не искаш да те хванат тварите от дълбините?

Хана беше сигурна, че майка й се шегува само за да я извади от водата.

— Не се безпокой за мен. Те изобщо няма да ме забележат, понеже не нося нищо светло, което да ги привлече — отвърна тя.

— Носиш — каза майка й и повдигна вежди.

— Така ли? Кое?

— Кожата ти.

Хана я изгледа скептично, но майка й продължи:

— Бяла като мляко, светла като най-чистата перушина по гъшите гърди. Най-яркият фар в тъмнината на морето — каза и докосна бузата на Хана.

Хана погледна към ръцете и краката си. Не й се видяха кой знае колко бели. Всъщност бяха загорели от дългите часове плуване.

— Аз имам тен, вече не съм бяла като Емико.

Хана посочи към сестра си, която ги чакаше и пазеше кофите им. Порозовелите й страни издаваха умора. По челото й бяха залепнали потни кичури коса.

— Досега съм пъдила морските птици. Днес са много гладни. Виж, една ме клъвна по ръката.

Емико показа на Хана малка драскотина върху опакото на ръката си.

— Коя беше? — попита Хана, забравяйки, че иска да събере още раковини.

Нагла чайка бе нападнала сестра й и трябваше да получи урок, иначе и другите щяха да я последват.

— Онази там, със сивите кръгове около очите.

Птицата се заклати към нещо, заровено в пясъка, без да знае, че всеки неин ход се следи. Хана се наведе и взе едно камъче. Затвори едното си око и се прицели. Камъкът бръсна гърба на чайката. Тя изграчи и тутакси отлетя.

— Хайде да я хванем! — извика Хана и се втурна подире й по широкия плаж отвъд тяхното заливче. — Идвай, сестричке!

— Чакай ме! — провикна се Емико и затича с всички сили след нея с по-късите си крака. — Ще те хвана, птицо! — изкрещя към небето и двете продължиха да тичат, докато накрая останаха без сили.

Строполиха се върху пясъка, вдишвайки дълбоко соления морски въздух. Хана се загледа в небето и чайките, които описваха невидими кръгове под облаците. Ръчичката на сестра й се пъхна в нейната, двете лежаха една до друга и гледаха как облаците се носят над главите им. Когато дишането им се успокои, Емико скочи на крака.

— Хайде да се надбягваме до вкъщи — каза и хукна обратно към заливчето.

— Хей, не е честно, ти имаш преднина! — провикна се Хана след нея, но сестра й само се засмя и затича още по-бързо. Смееше се по целия път до вкъщи и дори още по-силно, когато Хана я изпревари.

Изпълненият с безгрижна радост смях на Емико ехти в главата на Хана. Една ръка я докосва по лакътя и тя се стряска.

— За какво мислиш? — прошепва момичето, което седи до нея.

— Какво? — възкликва Хана, очите й се стрелкат неспокойно. Единият от войниците е заспал, но другият бърше оръжието си с намаслен парцал.

Момичето докосва за миг устата на Хана, пръстите й едва допират устните й.

— Усмихваше се — прошепва и поглежда към ръцете си; пъха ги между коленете си, за да спрат да треперят.

— Така ли? — промърморва Хана.

— Да. Сигурно си си спомнила нещо хубаво — казва момичето.

Хана се взира в краката си. Смехът на Емико е изчезнал. Колкото и да се опитва да го извика отново, не успява.

— Беше прекрасно — признава.

Усеща очите на момичето върху себе си. В тях се чете копнеж. Колко ли време е пътувала с тези съветски войници, без да й се случи нещо хубаво. Хана среща изпитателния й поглед. Има кръвоизливи в очите. Ръцете й са целите във вече пожълтяващи синини. На бузата й има мораво петно.

— Спомних си смеха на сестра ми. Тя е само на девет.

— Аз пък имам братче — на пет. Липсва ми.

— И на мен ми липсва сестра ми.

— Как звучи смехът й?

Хана замълчава, замисля се за звука, който няма да чуе повече. Ръмженето на двигателя не й позволява да го извика отново в съзнанието си. Хана поглежда в пустите очи на момичето. То заслужава да получи поне мъничко щастие — стига тя да успее да му го даде. Хана поглежда нагоре и се съсредоточава върху първата звезда, която изгрява в тъмносиньото небе.

— Беше като птица, която се носи грациозно в летния бриз, издига се и се спуска като вълните, докосва върховете на дърветата, прелитайки над тях. Звучеше… свободно.

Момичето се умълчава. Не поглежда към Хана. Камионът изпъшква уморено и спира, а момичето припряно избърсва бузите си, когато войникът нарежда на всички да станат. Дръпва няколко души да се изправят още преди капакът на каросерията да се е отворил. Двама войници заповядват на пленниците да слязат от камиона. Хана става заедно с момичето и се взира в лицето му.

— Съжалявам, ако съм те натъжила — прошепва й извинително.

Момичето я поглежда през рамо, докато върви към сваления капак.

— Все едно и аз я чух — казва и се усмихва.

Мимолетният израз на щастие стопля сърцето на Хана, преди да скочи от камиона и да последва другите. Ала приятното чувство бързо преминава в страх, докато оглежда двамата войници, които ги водят в мрака. Те са варвари, едри и мускулести. Ако я хванат за краката, могат да я разкъсат на две. Представя си как я разчекват; главата й обаче не може да се раздели, остава при лявата половина от тялото й, и войникът от тази страна надава победоносен вик. Е, поне ще е мъртва. Така ще е по-лесно.

Хоризонтът е осеян с огньове. В тъмнината си припомня майчините думи: В мрака дебнат ужасни неща. Смехът на сестра й не може да прозвучи на подобно място, но тя копнее да го чуе за последен път. Едно момиче зад нея изплаква, никой обаче не го успокоява. Хана също върви мълчаливо. Приличат на призраци, които се местят в друг свят.

Руснаците спират пред голяма бежова палатка и правят знак на пленниците да влязат вътре. Те се подчиняват, навеждат послушно глави заради ниския вход. Когато Хана стига до него, един от войниците поставя ръка на рамото й. Твърде изплашена, за да го погледне в лицето, тя вперва очи в хората в палатката. Войникът й казва нещо, но тя не го разбира. Той го повтаря, този път по-високо. Налага се да откъсне очи от групата.

Руснакът изучава лицето й, преди да я издърпа от опашката. Прави знак на останалите да продължат напред, без да пуска ръката й.

Излайва нещо на другия пазач, който застава на пост пред входа с пушка в ръка. Връщат Хана по пътя, от който са дошли. Сигурно ще се случи сега, казва си тя. Ще я насилят, както бе направил Моримото на ферибота. Тя се препъва в тъмното, удря пръста на крака си в един от камъните, пръснати из смачканата трева. Ръката, която я стиска за лакътя, е като менгеме, не й позволява да падне или да се измъкне. Отново е отвлечена, само че този път от мъж, който е два пъти по-висок от нея и десет пъти по-силен.

По пътя към камионите минават покрай други войници. Мъжете разговарят в групички от двама-трима. Някои от тях я забелязват на минаване, други са твърде заети и не я поглеждат. Мъжете сякаш са наелектризирани, дори когато Хана се отдалечава от лагера. Във въздуха има някакъв заряд, който не е усетила по-рано, докато е била с групата. Сега, когато е сама, чувства напрежението, излъчвано от всеки войник.

Руснакът я спира пред танк от конвоя. Червеното му знаме виси в неподвижния нощен въздух. Върху металния звяр са застанали двама руснаци, насочили оръжията си срещу коленичил на земята мъж. На няколко метра от тях гори лагерен огън, който осветява съветски войници, обградили в полукръг коленичилия. Лицето на мъжа е подуто до неузнаваемост. От сцепената му вежда тече кръв, стича се по бузата и скрива половината му черти подобно на бойна украса. Той гледа в земята и Хана се чуди дали изобщо вижда нещо през подутите си, кървясали очи.

Двама войници от групичката пристъпват към пребития мъж. Единият от тях му казва нещо. Другият, едър руснак, превежда на японски.

— Спести си мъките и ни кажи каквото искаме да знаем.

Преводачът говори с тежък акцент и японският му не е много добър. Другият мъж, който води разпита, я поглежда и тя се разтреперва. Обленият в кръв мъж е Моримото. Хана се взира в обезобразеното му лице и цялата започва да се тресе неконтролируемо. Не изпитва удовлетворение от състоянието му. Вместо това я обзема ужас. Защо са я довели тук? И нея ли ще пребият?

— Щом не искаш, тя ще ни каже.

Съветският офицер кимва към нея. Войникът, който я пази, извива ръката й зад гърба, принуждава я да коленичи на земята. Тя е на десет метра от Моримото. Той не вдига глава, не проговаря. Диша хрипливо през счупения си нос.

Офицерът го удря, поваля го на земята. Двама войници веднага го изправят на колене. По кървящото му лице са полепнали пръст и трева. Повече прилича на животно, в смазаната му плът няма нищо човешко. Това си причиняват едни на други мъжете по време на война. Хана не знае дали е по-лошо от онова, което причиняват на жените. Не може да откъсне очи от обезобразеното му лице.

— Къде са съучастниците ти? — крясва преводачът. — Знаем, че си шпионин, пресякъл си границата да събираш информация за твоя император. Знаем, че монголските предатели ти помагат. Къде са? Как се казват?

Алтан! Той е в опасност! Ако Моримото признае, ще ги избият. Алтан, майка му и баща му, и Ганбаатар, които не подозират, че съветските войски са само на няколко дни разстояние. Дали у Моримото е останала някаква лоялност към монголските му приятели, след като Алтан й помогна да избяга? Ще предаде ли местонахождението им, за да си отмъсти? Той я поглежда и внезапно като че ли фокусира очите си. Лицето му е толкова обезобразено, че тя не може да каже какво изразява.

Боейки се, че всяко движение от нейна страна може да го предизвика да говори, Хана не смее да мръдне. Сигурно ще проследят монголците като торпедо в черна вода, ще ги изненадат през нощта и ще ги избият, без да им мигне окото — и за това ще е виновна тя. Офицерът отново крясва на Моримото, преводачът превежда и Моримото изведнъж вдига глава. Сърцето на Хана се качва в гърлото, бие като тъпан в ушите й.

— Казах ви — произнася японецът с дрезгав глас. Сякаш думите залепват за гърлото му, нужно им е време, за да излязат навън. — Транспортирам…

— Да, знаем, транспортираш жени — реагира раздразнено преводачът.

Въздъхва и се обръща към Хана.

— Истината ли казва? Проститутка ли си? За японските войници ли работиш?

Въпросът е като нож в стомаха й. Моримото им е казал, че е курва и обслужва войниците на императора. В главата й изплуват спомени от пленничеството: моментът, в който Моримото я отвлече от брега, първият път, когато я изнасили, дългата опашка от мъже, която последва, побоите, принудителните медицински прегледи, гладът, бягството — всичко се размива в златиста светлина, обградила като ореол майката на Алтан и меките й ръце, и тази първа проява на доброта е като мехлем за душата на Хана. Времето забавя ход и тя отново преживява хубавите моменти. После отговаря:

— Такава съм, каквато казва той.

Думите в устата й са с вкус на пепел, но тя извиква в съзнанието си лицето на Алтан. Моримото плюе кръв на земята. Само ако можеше да извърне глава от пълната му с изпотрошени зъби уста!

— И къде те е водел?

Тя се взира право напред, неспособна да отмести поглед от него. В паметта й изплува историята на едно от момичетата в бордея.

— Каза ми, че като работя в Манджурия, ще изплатя дълговете на баща си.

Преводачът предава информацията на офицера и двамата разговарят минута-две, преди отново да насочат вниманието си към Моримото.

— А как се озовахте в Монголия?

Моримото не сваля очи от Хана. Не помръдва, докато отговаря. Думите му звучат равно.

— Тя избяга… Проследих я дотук. Канех се да я върна в Манджурия, но дойдохте вие.

— Очакваш да ти повярваме, че това дрипаво, измършавяло момиче е изминало само целия път от Манджурия дотук?

— Тя е като шило в торба. — Моримото прави опит да се засмее и се закашля. Превива се одве и повръща кръв. Когато отново изправя гръб, казва на преводача: — На ваше място не бих я изпускал от поглед.

Преводачът предава думите му на руски. Хана усеща, че всички очи се обръщат към нея, преценяват я след казаното от него. Любопитни са, но любопитството им не е толкова силно, колкото омразата към нея, излъчвана от Моримото. Дори да е имала някакъв шанс, той го е унищожил, разкривайки какво е вършела за японската армия. Погрижил се е да продължи да страда и с тези мъже.

Офицерът казва нещо на преводача и поема обратно към лагера. Преводачът и другите войници остават. Повеждат разпален разговор. Преводачът вади бавно сабята на Моримото от ножницата, която сега виси на неговия колан. Хана се изненадва, че не я е забелязала досега. Металното острие проблясва на светлината от огъня. Моримото беше заплашил да отреже главата на Алтан с тази сабя. Руснакът я хвърля на земята пред Моримото и отстъпва крачка назад.

— Вдигни я.

Моримото не помръдва. Хана се чуди дали има сили да се движи.

— Чували сме за прословутите ви самурайски обичаи — казва преводачът, сякаш не забелязва, че Моримото не вдига сабята от земята. — Но никой от нас не е бил свидетел на изпълнението им.

Той поглежда към групичката, която го насърчава да продължи.

— Имаш избор. Можеш да изпълниш древния ритуал и да умреш с достойнство от собствената си ръка, или да те убият те. — И посочва към събраните около него мъже.

— Гарантирам ти, че смъртта ти изобщо няма да е достойна.

Хана остава на колене, наблюдава Моримото. Той посяга бавно към сабята си и едва не рухва на земята от усилието. Тя затаява дъх. Той възвръща равновесието си и слага сабята на коленете си. Опитва се да се овладее, задържа дъха си. Звукът е пропит от болка, въздухът гъргори в смазаното му гърло.

Моримото изправя рамене и вдига сабята, за да провери острието. Плъзга пръст по острия като бръснач ръб и от него бликва кръв. Хана се свива, не иска да гледа повече, ала не може да откъсне очи.

Той поглежда в нейната посока, подутите очи скриват мислите му. Тя си представя как се усмихва зад тези подпухнали клепачи, наслаждава се на последните си мигове и на мисълта, че я оставя в ръцете на още по-опасен враг.

— Е, какво реши? — пита рязко офицерът, но в същия момент Моримото се пронизва в корема и всички замръзват.

Сабята е забита дълбоко в корема му. Без да издаде звук, той прерязва червата си отляво надясно. Лицето му е изкривено от болка. Белите зъби изглеждат нащърбени на светлината от огъня. Окървавеното му отекло лице представлява гротескна гледка. Хана иска да избяга, но руснакът я е стиснал толкова здраво за лакътя, че може само да гледа ужасено как Моримото изпълнява сепукуто.

Един от войниците рязко се извърта гърбом към тях и повръща, обаче Моримото още не е мъртъв. С треперещи ръце повдига бавно сабята и с бързо движение си прерязва гърлото. Лишено от живот, тялото му се свлича на земята и я оцветява в черно. Моримото вече не е богът на смъртта. Друг бог, Гангним, е дошъл да прибере душата му.

Докато кръвта му изтича, наоколо се настанява тишина, неловка и осезаема. Облекчението, което Хана си е мислела, че ще изпита при смъртта му, не идва. Усеща единствено празнота. Чувството е толкова силно, че не го измества дори страхът от онова, което ще й се случи тепърва. Сякаш насилието, което той е упражнил върху собствената си плът, я е заразило с чувство на безнадеждна загуба.

Колкото войници са останали, си тръгват един по един. Дори оня, който я държеше на колене, изглежда, е изчезнал. Все едно всички искат да видят какво ще направи тя, щом остане насаме с мъртвеца. Хана се изправя на крака и отива при него. Коленичи пред безжизненото тяло на Моримото и се заглежда в гротескния труп, който допреди малко е бил мъжът, измъчвал я дори само с присъствието си. Спретнатата униформа е пропита с кръвта му. В смъртта пребитото му лице изглежда по-скоро животинско. Очите му помътняват като очите на разлагаща се риба. Сега той е само купчина окървавена плът върху монголската земя.

Без да провери дали я наблюдават, Хана бръква в джоба му. Изважда черно-бялата фотография на момичето, което е била преди. Снимката е изцапана с кръвта на Моримото. Хана я избърсва бързо в дела и я пъхва в джоба си. Залива я вълна на облекчение. Той вече не притежава нищо от нея.

Най-после Хана отмества поглед от останките на Моримото. В този миг до нея се появява преводачът. Взира се в лицето й, сякаш иска да проникне в мислите й. Тя му спестява усилието.

— Мразех го — изрича равно, чуди се дали е видял как взема фотографията.

Думите й прозвучават кухо, както се и чувства. Преводачът не отговаря. Вместо това я повежда обратно към лагера. Стигат до палатката, в която са вкарани останалите пленници. Пазачът се отмества, за да я пусне да влезе. Преди да се пъхне вътре, Хана хвърля последен поглед към преводача. И да я е видял да взема снимката, явно не го интересува.

В палатката я посрещат десетки лица. Някои плачат безгласно, твърде уплашени, за да издадат и звук, други, явно примирени с онова, което ги очаква, я гледат разсеяно с празни очи. Тя потърсва в осветеното от газена лампа пространство корейските момичета от камиона. Те са се сгушили в най-далечния ъгъл, зад двама китайци, с ръце, вързани на гърба. Хана се провира между мъжете и сяда до момичетата.

— Имаш кръв по дрехата — казва по-голямото момиче.

Хана плъзва поглед по дела си и вижда миниатюрните черни капчици, които са опръскали гърдите й. Избърсва ги с ръкава си.

— Какво направиха? — Очите на момичето гледат невинно.

— Убиха мъжа, който ме отвлече. Японски войник.

Хана много пъти си беше представяла смъртта на Моримото и едва не го уби в гера. Алтан бе този, който съхрани човечността й или поне й напомни за нейното съществуване. Отвращението му от действията й я спаси от греха, което бе напът да извърши. След като видя как Моримото преби Алтан, тя за втори път се опита да го убие, но се провали.

— Никой човек не бива да умира така — казва накрая.

Момичето кимва. Докосва шала около кръста на Хана.

— Много е красив.

Хана попипва коприната. Червените и жълти цветя на тъмносин фон, накацали върху черни стебла със зелени листа, сякаш оживяват, внасяйки красота в това страшно място.

Моримото каза на преводача, че е проститутка. Тя знае, че той рано или късно ще я повика. Съдбата й е предопределена. Решава този път да се бори, макар да знае, че това вероятно ще означава смърт.

— Трябва да ви кажа нещо — прошепва бързо на двете момичета. — В случай че дойдат да ме отведат и не се върна, искам някой да знае историята ми.

И двете кимват, подканят я да продължи.

— Казвам се Хана.

Започва от началото. Животът й като хеньо, плуването във водите на родния остров, японският войник, който се насочва към сестра й на брега — думите се леят от устата й като водопад. Мисълта, че може да загине, я кара да разкаже всичко на тези момичета. Разправя им за бордея, за другите момичета, за Кейко. За монголското семейство и животните им, за приятеля си Алтан. Но за да ги предпази, излъгва, че не ги е виждала от месец. Когато свършва, се чувства изпразнена, сякаш се е разделила с най-доброто от себе си и е останала само черупката.

Двете корейски момичета също споделят историите си с Хана. Казват й, че са сестри от село в Северна Корея, близо до границата с Манджурия. Една вечер местните полицаи ги подмамили да се качат в камиона им, уж да ги откарат у дома след работата в ябълковата градина. Отвели ги право на границата и ги предали на японски трафикант. Той ги качил на влак заедно с още пет момичета и ги изпратил далеч на север. Преди да стигнат до местонахождението си, сестрите успели да скочат от влака през нощта. Прекосили един планински хребет и не разбрали, че са пресекли границата с Монголия. Заловили ги на разсъмване, няколко дни преди Хана.

Трите момичета се улавят за ръце и образуват малък кръг в претъпканото пространство. Сълзите им потичат свободно, докато се гледат една друга, за да запаметят всеки детайл от лицата си. Покривалото на палатката се повдига и влиза преводачът. Пленниците най-близо до вратата се отдръпват стреснато и едва не падат върху скутовете на тия зад тях. Мъжът не обръща внимание на уплахата им, оглежда стаята и спира очи на Хана.

— Ей ти, ела с мен! — нарежда й.

Всички в палатката проследяват погледа му. Двамата китайци пред нея се обръщат да я видят. Лицата им изразяват съчувствие. Мъжете знаят, че е дошъл редът й да бъде измъчвана. Хана се изправя. Поглежда към сестрите и им прошепва настойчиво:

— Не ме забравяйте!

Бръква в джоба на дрехата си и изважда снимката на момичето, което е била и копнее да бъде отново.

— Побързай! — крясва войникът.

С трепереща ръка Хана подава снимката на по-голямата сестра и бързо се обръща.

— Никога няма да те забравим! — долита отговорът на момичетата, докато тя излиза зад мъжа в нощта.

Препъва се след преводача, който я отвежда навътре в лагера. Вкарва я в малка палатка, вероятно личната му квартира, и й прави знак да седне на походното легло. Приглушеният шум отвън изпълва въздуха помежду им. Войниците си приказват, докато минават край палатката, моторите на потеглящите камиони реват, но все пак Хана различава тихото припукване на газената лампа в палатката.

Преводачът застава близо до вратата, рови за нещо в джоба си. Висок е и трябва да навежда глава в малката палатка. Хана не е виждала толкова едри мъже досега. Има чувството, че я дебне гладна мечка. Той се обляга на един от металните пръти, изважда кутийка и изтръсква малко тютюн от нея върху тънка квадратна хартийка. С ловки пръсти увива хартийката и бавно облизва крайчето, за да го залепи.

Пали цигарата и вдишва. Пуши я, сякаш никой не го чака и разполага с цялото време на света. Когато между двата му пръста остава само фасът, руснакът го пуска на земята и прави две крачки към нея. Още две и ще й се нахвърли. Изражението му е сериозно.

— Защо си облечена като монголка? — пита я.

Тя поглежда към окървавения и изцапан дел, после вдига очи към него, мисли как да отговори, за да не изложи на опасност семейството на Алтан.

— Ти си японка, нали? Защо си облякла тази смешна дреха? — пита я руснакът и посочва дела.

Разкопчава първите две копчета на униформата си. Тя не отговаря на въпроса му, нито му казва, че е корейка. Гледа как ръката му изчезва в джоба на куртката и пак се появява с кафява метална манерка.

— Водка. Гледам да я пестя, но вече е на свършване. — Той отпива, изплаква устата си, преди да глътне течността, и въздъхва доволно. — Кажи ми истината. Ще разбера, ако ме лъжеш.

Тя си поема въздух, преди да отговори, и думите й избликват в дълго изречение.

— Монголците ме намериха, когато прекосявах планината, бях почти гола, защото в бордея не ни даваха дрехи, и те ми дадоха да облека това.

— Колко време беше с тях?

— Няколко дни.

— Къде е лагерът им?

Хана се колебае.

— Хайде, отговори на въпроса.

— Не знам.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Наистина не знам къде е.

— Казах ти да не ме лъжеш!

Той пъха манерката обратно в джоба си и пристъпва към нея, вдигнал е ръка пред гърдите, сякаш се кани да я удари с опакото на дланта.

— Казвам ви истината. Когато… когато научих, че войникът… — Хана се запъва, спомняйки си смъртта на Моримото преди малко. Окървавеното му тяло се появява пред очите й и тя неволно тръсва глава, за да заличи образа. — Когато научих, че той е в лагера на монголците, избягах с понито. Пришпорвах го с всички сили, за да се измъкна. Беше тъмно. Не можех да видя накъде отивам. Знаех само, че трябва да избягам, иначе той щеше да ме върне в бордея. Просто бягах…

Очаква мъжът да я удари, представя си ръката му върху лицето си. Вместо това той се изправя и кръстосва ръце зад гърба.

— Сигурен съм, че е бил шпионин — казва и я поглежда така, сякаш очаква отговор.

После изражението му се променя; едната му вежда се извива.

— Или пък търгува с опиум. За да може вашият император да продължи войната. Ти знаеше ли го? Че великият Хирохито търгува с опиум като най-обикновен трафикант? Западът го изкупува, превръща го в разни неща, хероин, специален чай… Този японец имаше опиум в багажа си. — Преводачът посяга зад малка маса и вдига мешката на Моримото. Опръскана е с кръв. — Не стига за поддръжката на армия, но от него се изкарват добри пари. Ти знаеше ли за това?

Обзета от внезапна умора, Хана ляга и допира чело в леглото. От колко време е в този кошмар? Сякаш са изминали хиляди години, а тя още не съумява да се измъкне от него. Може би Моримото е щял да продаде опиума и да използва спечеленото за новия им живот. А може наистина да е бил трафикант. Така и няма да разбере.

— Нищо не знам за опиума. Знам само, че ме отвлече от дома ми и ме продаде на един бордей. Друго не мога да ви кажа.

Усеща как очите й се затварят, но изведнъж осъзнава, че ръцете му развързват шала й. Простете ми, прошепва Хана на семейството си на хиляди километри разстояние. Вижда как Емико участва в церемонията за хеньо без нея и сърцето й се къса, ала пропъжда този образ от ума си. С всички сили блъсва руснака в гърдите. Изненадан от внезапната й атака, той пада от леглото. Хана го прескача и измъква пистолета от кобура на колана му. Надвесва се над него и насочва оръжието към сърцето му.

— Застреляш ли ме, ще умреш! А другите войници няма да са толкова любезни като мен.

Тя се изсмива. Смехът й е горчив, като смях на старица.

— Любезни като теб? Ти не знаеш какво означава тази дума! Наричате ни кучета. Но вие сте чумата на тази земя, вие, войниците, мъжете! Влачите болката и омразата, страданията си навсякъде със себе си! Ненавиждам ви!

Преди руснакът да е отговорил, натиска спусъка. Пистолетът не стреля. От порите й се лее пот. Отново натиска спусъка, по-силно, но пак не последва нищо. Той посяга към нея. Тя се отдръпва, отчаяно търси предпазителя на оръжието. Мъжът вече е скочил на крака и се нахвърля отгоре й. Хана пада, бори се с него, но не може да го надвие. Той извива китката й, изтръгва пистолета от ръката й. Удря я с дулото по главата. Устата й се напълва с кръв.

— Ставай! На колене! — изръмжава руснакът.

Замаяна, тя се подчинява. Той сваля предпазителя. Хана вперва очи в ботушите му, по брадичката й се стича кръв. Представя си, че е на хиляди километри оттук, застанала на черен чакълест бряг. Слънцето блести над главата й, топли дългата й коса. Смехът на сестра й се дипли като вълните в морето.

— Имаш ли да кажеш нещо, преди да умреш?

Мъжът е задъхан, гърдите му се повдигат.

— Никога не съм била проститутка.

Той се изсмива.

— Само това ли имаш да кажеш? На кого му пука каква си била? Ти си едно нищо.

После се прицелва, държи пръста си на спусъка.

— Аз съм хеньо! — изрича гордо тя и му отправя пламнал поглед. Думите излизат от устните й като изповед. — Като майка ми и нейната майка — никога не съм била друго, освен морска жена! Такава ще бъде един ден и сестра ми, както и нейните дъщери! Никой мъж не може да ми отнеме това!

Той изсумтява, но тя не го чува. Вече е другаде, в друго време. Затваря очи. Слънчевите лъчи затоплят кръвта й тя ги вкусва с езика си. Вятърът роши косата й. Океанът под нея се надига, произнася името й: Хана!

Усеща болката, преди да осъзнае какво се случва. Очите й се отварят, но погледът е замъглен от кръвта. Все пак успява да се фокусира, за да зърне как в същия миг преводачът вдига ръка и отново я удря с пистолета в слепоочието. Тя се свлича на земята. Последното, което вижда, е върхът на ботуша му, когато пристъпва към нея.