Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (25)

Юн-Уи

Остров Чеджу, февруари 2012 година

— Знам, лельо — казва Юн-Уи и надява старата маска на майка си.

Пукнатината в единия ъгъл й пречи да вижда добре, но тя не се тревожи. Няма да се гмурка много надълбоко, само колкото да си припомни какво е да е хеньо, да е като майка си.

Джин-Хи кимва и също надява маската. Това е сигнал за останалите гмуркачки. Те нагазват във водата, една след друга правят салто и се гмуркат в океанските дълбини в търсене на съкровища, които ще ги хранят, ще изпращат внуците им на училище и ще пазят свято паметта на тяхна любима гмуркачка матриарх, безследно изчезнала, но не и забравена.

Юн-Уи се гмурка и отначало настръхва от студената зимна вода. Задържа дъха си и същевременно се бори с течението, което заплашва да я издигне на повърхността. Изпуска от ноздрите си низ от мехурчета, това й позволява да слезе още по-надолу и океанът вече пулсира в ушите й. Подводният свят я поздравява с добре дошла, риби се стрелкат из полюшващите се на течението водорасли. По дъното пробягва рак в търсене на храна, наблизо се спотайва червен октопод, дебне рака. Юн-Уи издишва въздуха и се издига бавно към повърхността, наблюдава как октоподът се плъзга лениво по океанското дъно.

Джин-Хи я поздравява, докато тя пълни дробовете си с въздух.

— Добре се представи като за първи път.

— Май още мога да се гмуркам — казва Юн-Уи.

Усмихва се, доволна е, че помни наученото от майка си. Беше малка, когато замина; сега е жена на средна възраст. Защо й беше необходимо толкова време, за да намери пътя към дома?

— Тя се гордееше с теб — казва Джин-Хи.

— Знам — отговаря Юн-Уи.

Извръща се и поглежда към брега. Няколко от по-възрастните гмуркачки са седнали на скалите, махат й за поздрав. Болнавите тела няма да им позволят да останат в студените февруарски води твърде дълго, но са дошли от уважение към нея.

Остави брат си и племенника си в Сеул. Но преди да отпътува за остров Чеджу, отиде при статуята за пръв път след смъртта на майка си. Придружиха я Лейн и племенникът й. Когато пристигнаха на мястото, където майка й бе изпитала последните си мигове на покой, я завладя тъга. Януарският вятър изсуши сълзите й, които не се опита да скрие от племенника си. Той изглеждаше толкова висок, както бе застанал пред статуята; взираше се в нея, сякаш очакваше да стане и да го поздрави.

Юн-Уи се изненада, когато момчето неочаквано се поклони на бронзовата фигура — дълбок, нисък поклон в израз на синовно уважение. Наведе се почти до земята, повтори два пъти същия поклон. Юн-Уи стисна ръката на Лейн, докато го гледаше с изумление и гордост. Когато се изправи, раменете му бяха леко увиснали — Юн-Уи не разбра дали от смущение, или от скръб, но това я накара да го обикне още повече. Той избърса носа си и се обърна към нея.

— Някой е оставил цветя — каза и посочи скута на статуята.

Изпод плетеното одеяло, с което някой бе покрил статуята, за да я топли, се подаваха бели цветове. Юн-Уи се приближи, вдигна одеялото и отдолу се показа букет траурни цветя, бели хризантеми. Листенцата бяха още свежи — тя се наведе и допря буза до тях.

В дните след погребението на майка й Лейн откри скулпторите, изваяли статуята. След като размениха няколко имейла, те й разказаха откъде са почерпили вдъхновението си: черно-бяла фотография, овехтяла и опръскана с кръв, която някак бе успяла да стигне до Къщата на споделянето в Кьонги-до — музей и дом на някои от „жените за разтуха“. Днес там се грижат за здравето им, а посетители от цял свят се запознават с техните истории.

Дъщерята на жена, пленена от руските войници по време на Втората световна война, бе дарила снимката на Музея за сексуално робство в Къщата на споделянето. Създателите на скулптурата попаднали на снимката по време на проучване, надписът под нея гласял: Момиче хеньо, 1943 година. Изражението на момичето привлякло вниманието им, както и това, че косата й била вързана отзад, а не късо подстригана, както на повечето момичета от други фотографии. Разбира се, променили прическата й, за да отговаря на истинския вид на „жените за разтуха“, но запазили лицето й, сериозното изражение, защото нещо в погледа й ги развълнувало.

Юн-Уи се загледа в лицето, което бе донесло успокоение на умиращата й майка.

— Сбогом, лельо Хана — прошепна на статуята. — Жалко, че не се срещнахме по-рано.

* * *

Лейн стои на брега. Вече се е сприятелила с жените хеньо. Поглежда към Юн-Уи и й маха. Юн-Уи също й маха над водата с високо вдигната ръка, за да я видят и възрастните гмуркачки. Разпознава майка си в лицата им, в техните отпочиващи си тела, в тяхната дружелюбност. Усеща присъствието на майка си сред тези жени, затова ще поостане още тук и ще запали тамян за предците си, за да е сигурна, че майчиният й дух е намерил пътя към дома на своя остров.

Юн-Уи се обръща към най-старата приятелка на майка си и двете заедно се гмуркат в океанските дълбини, налягането пулсира в тъпанчетата им.