Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (16)

Хана

Манджурия, лятото на 1943 година

Ранните слънчеви лъчи пропълзяват иззад хоризонта. Хана се движи встрани от пътя. Краката й са изранени от камъните и съчките по неравната пътека. Нощта беше тиха, по шосето мина само един камион. Тя се шмугна зад храст в канавката, за да не я видят, но знае, че с наближаването на утрото храстите вече няма да я скрият. Внезапно извилият се през нощта леденостуден вятър я беше измъчил и сега яркото слънце е приятна гледка.

Сухата трева боде изранените й нозе. Ако Моримото я търси, трябва само да следва кървавата диря, която тя оставя зад себе си. На всеки десет минути Хана спира и се ослушва сред безлюдната пустош, затаява дъх, нащрек е за стъпки от тежки ботуши. Моримото е някъде наблизо, вбесен, че се е осмелила да го предаде. От мисълта за гнева му кожата й настръхва. Ускорява ход, докато слънцето изгрява в първия ден от свободата й.

Стараейки се пътят винаги да остава отдясно, тя продължава да върви на юг. Земята е красива. Заоблени хълмове се издигат и спускат в далечината. Тревата в равнините стига до кръста. Може да седне в нея и да се скрие от дебнещи очи. След няколко километра краката й не издържат повече и Хана се свлича на колене, наслаждава се на новото си скривалище, като избягва да поглежда към кървящите си стъпала. Навсякъде около нея бръмчат и свирукат насекоми, цъфтят дребни жълти цветя на дълги дръжки. Ръце, поникнали от пръстта, й правят знак да се отпусне на земята. Легнала така, скрита от света, тя има чувството, че е напуснала този живот. Само пулсиращата болка в ходилата й напомня, че още е жива.

Хана знае, че трябва да продължи да върви, защото Моримото сигурно е по петите й, но стъпалата я молят за отдих, още мъничко. Взира се в небето и наблюдава как облаците приемат най-различни форми. От устата на кит изскача змей, плъзга се в море от надгробни могили и се превръща в бледи пера. Те й напомнят за дима от цигарите на Моримото, излизащ през пролуките на прозореца в стаята й. Изтръпва при мисълта за ръцете му върху тялото й, за глада му, който изсмуква въздуха от дробовете й. Изпълва я омраза и сърцето й забива учестено. Сяда и се ослушва за подозрителни звуци. Дали ще го чуе да идва?

Поглежда към подутите си крака. Покрити са със спечена кал, примесена с кръв, и повече не може да ги пренебрегва. Хана откъсва шепа трева, търка ги с нея и почти успява да ги почисти. Понася болката, без да издаде звук. Някъде наблизо птичка пее песента си. Вятърът целува лицето й. Открива трън, забит във възглавничката на ходилото й. Доста надълбоко е и за да го достигне, трябва да разчовърка.

Отначало не може да го хване, защото пръстите й се хлъзгат от кръвта. Обърсва ги в тревата. Вече със сухи пръсти отново разчопля раната. Този път трънът излиза. Поемайки си дъх за миг, Хана докосва тревите. Те се превиват от лекия ветрец и тя подрънква по тях като по струни на фин инструмент.

Баща й е музикален. Преди да стане рибар, изучавал поезия и често изпълнявал стиховете си в музикален съпровод. Текстовете му били лирични и пълни с история, което ги превръщало в политически. Когато започнали световната си война и нахлули в Китай, японците станали по-сурови с колонизираните корейци. Отново обявили извън закона всички корейски книги за история и литература и забранили изучаването на корейската култура. Наложило се баща й да избяга от континента на остров Чеджу, където станал борещ се с морето рибар. Там срещнал майка й.

В онзи ден прекарал безплодни часове в морето, седял на брега с празна мрежа в краката си и пеел забранена народна песен. Повечето хора на брега се отделили от него. Бояли се да не мине японски полицай и да види, че слушат корейските думи на корейска песен. Но не и майката на Хана. Тя спряла и заслонила очи с ръка, за да види по-ясно глупака, който я пеел, а щом видяла младия рибар с празната мрежа в краката, отметнала глава назад и се засмяла. Той вдигнал очи, ала не спрял да пее, а когато тя се приближила и седнала до него на топлите скали, мигом решил, че иска да остане завинаги с нея. Оженили се и след година се родила Хана. Мина доста време, преди да се роди сестра й, но когато се появи на бял свят, семейството им доби завършен вид.

Нощем, след като чиниите от вечерята бяха измити и четиримата сядаха заедно да се сгреят край огнището, баща й свиреше на цитра. Понякога, когато беше в добро настроение, пееше същата старинна народна песен, която бе разсмяла майка й.

Тръгваш? Наистина ли тръгваш?

И ще ме оставиш сам?

Как без тебе ще живея?

И ще ме оставиш сам?

Искам, искам да те задържа.

Ала направя ли го, няма да се върнеш.

И аз трябва да те пусна, моя любов!

Върви, но скоро се върни!

Песента е шепот върху устните й. Забранените думи се изливат от устата й. Чувства се дръзка, пеейки на родния си език, и си припомня как майка й затваряше плътно кепенците винаги когато баща й вземаше цитрата си. Хана също пее тихо, затова само тя може да чуе песента. Няколко пъти протяга глава над тревите, оглежда полето за дебнещи очи. Не вижда жива душа и продължава да пее, докато гърлото й пресъхва.

Трябва да намери вода, но краката й са твърде разранени. В желанието си да се раздвижи, се заиграва с дългата трева, прекарва я през пръстите си. Стръковете са твърди като бамбуково лико, което дава идея. Отскубва наръч трева, завързва единия му край с няколко стръка, а после го оплита в тънка плитка. Когато плитката става достатъчно дълга, я увива около възглавничката на ходилото си и я завързва отгоре.

Надига се и прави няколко стъпки, да провери импровизираната обувка. Вълнението й расте с всяка крачка, ала тъкмо когато кляка на земята, за да направи втора обувка, възлите се развързват и плитката се разплита. Не се обезсърчава, а сяда и изплита втора обувка и когато тя също се разпада, изплита трета и четвърта, докато старанието й се стопява заедно със слънчевата светлина. Полага глава върху купчинката скъсани тревни обувки, за да отмори зачервените си очи.

Сънят й е неспокоен. Кошмари и щастливи спомени се сливат в едно, смесват се преживелици и разбъркани чувства и тя се събужда с вик. Ято оранжеви птици излитат подплашено в небето на ранната вечер. Насекомите са се умълчали. Хана не знае дали е изкрещяла, или друго е стреснало птиците. Лежи неподвижно, ослушва се и чака нещо или някой да издаде звук.

Отначало е далечен. Съвсем леко шумолене на трева, сякаш раздвижвана от вятъра. Но колкото по-дълго се ослушва, толкова повече звукът се засилва и приближава, докато накрая Хана чува как сухи стебла се трошат под нечии ботуши. Сърцето й замира, иска й се да полети към безопасното небе и да последва оранжевите птици. Насилва се да остане където е, неподвижна като труп. Дори най-лекото движение ще размести високата трева, която я заобикаля, и ще издаде местонахождението й. Мъжки гласове разговарят шепнешком, чуват се команди и отговори. Хана напряга слух да разпознае неговия глас. С тях ли е Моримото? Нея ли търсят, или друг?

Бои се, че някой от тях ще я настъпи по ръката или лицето, или ще се препъне в нея и ще я прониже право в сърцето с байонета си. Затваря очи и чака да се случи неизбежното. Ще я открият, а после ще я измъчват. Колко време ще я държат жива, преди да освободят духа от наранената й плът?

Един войник стига току до нея. Вижда светлокафявата му униформа през високата трева. Застанал е гърбом. Все още не я забелязва. Друг войник му прошепва нещо и стисва пушката си.

Той отстъпва назад, токът на ботуша му настъпва подгъва на роклята й. Хана не може да затвори очи. Иска да види лицето му. Той ли е? Трябва да види какво изражение ще се изпише на лицето му, щом очите им се срещнат. Дали ще е изненада? Или тържество, похот, или пък омраза? Чака го да се обърне и да се спъне в нея.

Тогава друг мъж внезапно се провиква през полето и войникът тръгва към него, освобождава подгъва на роклята й. Хана чува тичащите им стъпки, които се отдалечават. Виковете зачестяват, после в хаоса се разнася изстрел. Тя остава неподвижна като новородено еленче, сгушено във високата трева, затаила дъх, ослушва се и чака звуците да заглъхнат, мракът да се спусне и нощта да я скрие още веднъж.

Не беше той. Сигурна е. Ако беше Моримото, щеше да се обърне и да я намери. Няма начин да стои толкова близо до нея и да не усети присъствието й. Той е като животно. Щеше да я надуши.

Хана следи бавното отминаване на часовете по променящите се цветове в небето. Светлосиньото преминава в тъмносапфирено, а после в моравото и синьото на нощта. Тя не смее да помръдне, тъй като се бои, че войниците още може да дебнат наблизо, затова се облекчава в гащите. Урината привлича мухи. Запълзяват по роклята й, бръмчат, сякаш се хранят със смърдящия памук. Мирише като нужника на бордея. Колкото и да го търкат и жулят, вонята в изгнилите дървени дъски си остава.

Разнася се крясък на сова и Хана си представя как птицата се спуска над полето в търсене на къртици и мишки. Ослушва се за шумоленето на пера. Совата изкрещява отново и тя събира кураж. Сяда, много бавно се изправя. Под нощното небе не се вижда нищо, освен мрак. Протегнала ръце напред като слепец, Хана прави първата си крачка, после втора. Скоро се затичва; изранените ходила я умоляват да спре, но умът й отказва да ги послуша.

Вече не е сигурна дали се движи отстрани на пътя. Дори не е сигурна дали продължава да върви на юг. Така и не успя да запомни звездната карта. Баща й се опитваше да й създаде чувство за ориентация в необятното небе, ала тя не проявяваше желание да се научи. Вниманието й бе привлечено от морето, от спокойната му тъмнина и съществата в него. Предпочиташе да слуша рибарски истории за сини китове, риби меч и акули. Звездите на баща й не я впечатляваха. Хана поглежда към небето и мълчаливо проблясващите звезди.

* * *

След като е тичала напосоки през полето, долавя в мрака някакъв шум, отначало е тих, но постепенно се превръща в тътнеж. Чува ритмичното тракане на колела върху релси. Влакът! Намерила е посоката! Втурва се подир звука, прави остър завой, следва слуха си. Грохотът става все по-силен и влакът профучава сред вихрушка от въздух и звук.

Тя иска да върви в посоката, от която идва той. Всички нощни влакове се движат на север. Натоварени са с провизии за бойното поле и пътуването нощем е единственото им прикритие от бомбардировачите. Късно вечер в бордея Хана се ослушваше за свирката на влака, когато той минаваше по моста за военната база. Известяваше пристигането си веднъж седмично, а понякога дори на две седмици, ако го забавеха заради бомбардирани релси, и стомахът на Хана винаги се преобръщаше. Беше пристигнала тук с един от тези влакове, като „необходима доставка“ в инвентарния им списък. Когато мечтаеше за бягство, знаеше, че железопътните релси ще й помогнат да се завърне у дома.

Сега забавя ход и стъпва предпазливо, ръцете й отново са протегнати напред. Ако не внимава, може да се препъне в релсите. Сред рядката трева стърчат камъни, които се забиват в разранените й ходила, но тя не им обръща внимание, съсредоточена върху тъмната пътека пред себе си. Пръстът на крака й се удря в нещо твърдо. Хана бързо коленичи и напипва твърд гладък метал. Допира ухо до релсите и се ослушва за влака. В коя посока се движи той и от коя посока е дошла тя?

До ушите й достига глухо бучене. Хана поставя ръце върху металната релса и усеща леки вибрации. Бученето постепенно изчезва. Релсите отново са неподвижни, мъртви под дланите й. Заобиколена е от тишина. В гърдите й се надига паника. Накъде да върви? Вятърът е единственият звук, звездите са единствената светлина в мрака. Изведнъж във въздуха се разнася слаба свирка, като далечен стон. Отдясно ли дойде? Тя извърта глава в тази посока, ослушва се за призрачния писък, но вече не го чува. Изправя се и се обръща, доверява се на ушите, на сърцето си и на необятната тишина, която я обгръща отвсякъде. Поема наляво, следва релсите, надявайки се да я отведат на юг.

Върви през нощта. За да не изгуби пътя, понася болката от ходенето върху дървените траверси и чакъла между тях. От две нощи не е пила нищо и е леко замаяна, езикът й е подут. Единственото, за което мисли, е вода. На сутринта, казва си; ще почака да дойде денят, за да потърси вода. А сега трябва да продължи да върви, докато все още е под прикритието на тъмнината. Ще почака до сутринта.

Щом слънцето се покаже на небосклона, ще намери вода, а може би и място, където да си почине. Сигурно наоколо има езеро или река, която поддържа живота в полето. Ще потърси на сутринта. Не спирай, още не. Разстоянието до морето е по-голямо, отколкото може да си представи. Единствената й надежда да го достигне е като продължи да се движи. Едва влачи краката си, които жадуват да си починат.

На зазоряване нощният мрак изсивява и Хана отначало различава съвсем слабо очертанията на бледите си, протегнати напред ръце. Когато слънцето се изкачва по-високо над хоризонта, вижда релсите под краката си, а скоро и околния пейзаж. Високата трева е отстъпила пред хълмисти поля с жълти цветя.

За свой ужас, Хана вижда чакълест път, който следва жп линията. По него по всяко време е можело да мине войнишки конвой и да я заловят. Бързо се отдалечава от релсите и пътя и се насочва към жълтеещите се поля. Цветята стигат само до коленете й, затова продължава да тича, докато релсите се превръщат в далечна линия на хоризонта. Гледа да се движи успоредно на жп линията, за да не изгуби посоката, иначе може да започне да се върти в кръг.

В далечината забелязва кафява купчина в тревата. Глухо мучене пронизва тишината. Хана коленичи и оглежда полето за фермери или номади със стада. Слънцето огрява околността, ала тя е сляпа за красотата. Очите й претърсват полето за човешко присъствие, но кравите са сами. Една от тях тихо измучава и Хана решава, че може би ражда. Мляко, сеща се внезапно, и хуква към раждащата крава, като не спира да се озърта за следи от хора, които биха й помогнали или навредили.

Щом стига до кравата, надеждите й се изпаряват, защото осъзнава, че добичето не ражда. Станало е плячка на стар ловджийски капан, ръждясалите метални челюсти са щракнали върху единия му заден крак и костта се подава през разкъсаната кожа, която се е отделила от месото и виси. Кравата измучава отново и Хана си запушва ушите. Това е стон на умиращо животно.

С ръце на ушите отстъпва от горкото създание, опитва се да заглуши ужасния мъчителен рев, но безуспешно. Когато го чува отново, той все едно изниква от спомените й — как в нощта на пристигането си в бордея стана свидетелка на раждането на мъртвото бебе на корейката. Чува нечовешките стонове, сякаш отново надзърта в осветената от свещи стая. Между разтворените крака на жената имаше толкова много кръв. Хана си припомня как изтича горе и срещна за пръв път Кейко, гейшата, която бе коленичила на рогозката и плачеше, закрила лице с шепи.

Кравата измучава отново и сепва Хана. Тя вече не е в бордея. Отървала се е от това място и трябва да направи всичко възможно да остане свободна. Събира кураж и заобикаля животното откъм главата. Щом приближава, кравата започва да рита, а очите се завъртат лудешки в орбитите. От мястото, където кожата се е разкъсала заради неистовите усилия на добичето да се измъкне, струи прясна кръв.

— Тихо, клето създание! — прошепва успокояващо Хана.

Коленичи до главата на кравата и я погалва по челото. Животното се умълчава. Диша плитко. Върху раната са накацали мухи, месото гъмжи от гърчещи се ларви. Хана гали с бавни движения кравата по врата. Сигурно лежи тук от дни. Може да си представи болката й. Може да я почувства, както усеща ласката на вятъра върху лицето си. Знае какво е да лежиш безпомощно, с пребито тяло. Навежда се по-близо до кравата и шепне в ухото й:

— Заспи, клето животно. Моля те, заспи. Положи тежката си глава върху земята. Пусни на воля уморения си дух и се махни от това проклето място. Върви си, миличка, побързай. И ми прости, моля те… прости ми.

Хана притиска устни към ухото на кравата, преди да пропълзи към счупения й крак. Внимава да държи едната си ръка върху тялото й, докато минава зад нея. Все така издава успокоителни звуци и приближава крака й. Кравата изсумтява, но не я рита. Може би няма достатъчно енергия да се бори, но Хана не е сигурна. Посяга бавно към счупения крак.

Сграбчва го, преди да е променила решението си, рязко го извива и дръпва с всички сили. Кожата не се къса, както се е надявала. Тя се обляга назад, почти опира земята, забива пети в пръстта, за да не се хлъзне към мятащата се крава. Металният капан трака и подскача, но веригата го държи здраво за земята. Кравата изврещява, звукът е по-зловещ от глухото мучене. Хана дърпа и извива крака, докато кравата се бори отчаяно да се освободи от нея.

Животното надава предсмъртен вопъл. Капанът издрънчава от удара в крака му. Ръцете на Хана всеки момент ще отмалеят — грохнала е от умора. Бои се, че няма да издържи още дълго, напът е да се откаже, но изведнъж, след по-силно дърпане, кожата се разцепва на две.

Хана пада на земята, стиснала откъснатия крак. Кравата продължава да рита, отчаяно се мъчи да се спаси от нея. Хана няма сили да погледне към ужасеното добиче. Вместо това се взира в парчето земя с изпотъпкани жълти цветя, от което се е отместила кравата в опита си да се измъкне. А сетне, сякаш примирено със съдбата си, животното замира — повдига се само гръдният му кош, ноздрите се разширяват.

Отвратена от себе си, Хана освобождава от капана откъснатия крак, който натежава в ръката й. Мъчи се да не мисли какво е направила. Бързо се изправя на крака и се отдалечава тичешком от клетото животно, все така стискайки крака, завършващ с копито. Не е време да мисли за извършеното насилие. Поглежда към крака и за неин ужас, празните й черва изкъркорват. От устата й се отронва стон. Един-единствен. После се чува само топуркането на нозете й, докато бяга от сцената на своя грях.

Когато остава съвсем без сили, Хана се свлича на колене и се втренчва в кървавия крак. Не знае какво да го прави или как да го яде. Добре поне, че повечето ларви са изпопадали. Червата й куркат, отвращава се от себе си. Стиска здраво очи. Това не е крак, казва си. Не е крак. Това е… риба, тънко и дълго океанско същество, което е попаднало в мрежата й. Баща й я научи как се одира и обезкостява риба и това тук е съвсем същото. Мъртва риба. Вижда мургавите, загорели ръце на баща си. Държат скумрия и остър нож и тя наблюдава как майсторски филетират съществото с уверени, изкусни движения.

Сякаш ръцете му стават нейни и тя започва да дере кожата на крака. Пръстите й я отделят от счупения край, отначало плахо, но после все по-уверено, и като използва цялата си сила, Хана я смъква към копитото. Кожата не се бели лесно, трябва да я освобождава от месото с резки, дърпащи движения. Щом я смъква наполовина, не може да чака повече. Вдига крака към устата си и го захапва.

Месото също не се отделя лесно, трябва да го къса от костта. В гърлото й се стича кръв. Хана се мъчи да не я опитва на вкус. Мъчи се да не си спомня откъде е дошло месото. В съзнанието й то е просто риба.

Кравата е мършава, така че Хана скоро оглозгва кокала. Изсмуква и кървавия мозък в него и с изненада установява, че силната, тежка миризма не й пречи. Не е опитвала прясно месо от началото на пленничеството си, даваха им само късчета сушена риба, и то рядко.

От време на време някой войник носеше в бордея торбичка с пресни плодове или зеленчуци за фаворитката си. Кейко често получаваше такива подаръци и всеки път ги поделяше с Хана. Какво ли прави Кейко сега? Хана си представя как елегантната гейша се е свила в изолатора в мазето на бордея. Затворническите килии са високи само половин човешки бой, затова Кейко ще се принуди да седи през цялото време. Колко ли дни и нощи ще се мъчи заради бягството на Хана? Ами другите момичета, дали и те ще пострадат?

Тя затваря очи и махва с окървавената ръка, за да пропъди образа. Сега не може да мисли за Кейко или другите си сестри. Ако иска да стигне до дома си, трябва да мисли само за него.

Заравя кокала в пръстта, сякаш иска да скрие прегрешението си, но запазва ивиците кожа, одрана от месото. Трие козината в пръстта, за да я почисти от кръвта. Отначало пръстта се смесва с нея, но след продължително търкане кървавата пръст изсъхва и най-после пада. Със зъби Хана накъсва кожата на по-къси ивици и увива няколко пласта кожа около ходилата си. Прави две-три стъпки, за да се увери, че са здраво стегнати, и се връща на мястото, където чу за пръв път кравата. После продължава пътя си, тичайки успоредно на жп линиите.

Хана си отваря очите за хора, камиони и влакове, но и за водни птици. Сега изпитва силна жажда, кръвта не е успяла да я утоли.

* * *

Следобедът й се струва по-горещ от обичайното. Облаците в небето са се струпали във внушителни сиви планини. Сега тя се движи много бавно, влачи нозе по тревата. Хълмовете ги няма; всичко е равно като тепсия. Отдавна не следва жп линията. Тя изчезна зад един от хълмовете и повече не се появи. Хана се полута безцелно в опит да я намери, но се изгуби. Няма пътища, няма жп линии, нито признаци за човешко присъствие — тя е сама в дивата пустош на Манджурия, заобиколена отвсякъде от тревисти поля.

Пронизителното звънтене в ушите й звучи като постоянна свирка на самотен влак. Не вижда никакви животни. Няма дори следи от добитък, които да я отведат някъде и да й вдъхнат надежда. Веднъж зърна стадо диви камили, но те изчезнаха много бързо, затова реши, че са били мираж, че мозъкът й погажда номера. Погълна цели шепи трева, също и цветя, но след като повърна заради някакво силно лютиво цвете, спря да яде растителността около себе си. Сега просто върви. Нищо друго.

Мъчи я жажда. В бордея, като се събудеше сутрин, слизаше да пие вода. Кухнята й се струваше много далеч, докато влачеше към нея употребеното си тяло. Кейко винаги успяваше да я изпревари, двете мълчаливо пиеха вода. После идваха и останалите момичета, да приготвят оскъдната си закуска.

Никога нямаше достатъчно храна. Другите момичета казваха, че се дължало на трудностите в доставките на припаси толкова далеч на север. Дори твърдяха, че и японските войници гладували, но не личеше да им липсва енергия. Според Хана изпълваха униформите си повече от японските войници на нейния остров. Хрумна й, че нарочно хранят момичетата толкова зле, за да нямат сили за нищо друго, освен за изпълнението на дълга си. За да нямат желание за бягство.

Беше им разрешено да слушат радио в дните за домакинска работа. Станциите излъчваха предимно новини, бълващи единствено японска пропаганда. Момичетата нямаха нищо против, защото между новините пускаха някоя и друга песен. Слушаха радио, докато изпълняваха домакинските си задължения или се хранеха.

Новините предупреждаваха, че чуждите армии са навсякъде, заплашват японците и императорът се нуждае от още доброволци, за да ги отблъсне. Китайците, монголците, цяла Европа и Америка, всички бяха врагове на императора. Дори Съветите будеха подозрение, временният им договор с Япония с всеки изминал ден ставаше все по-нестабилен. Страхът бе завладял момичетата, страх от опасностите извън бордея, страх от врага, който се спотайваше там.

Хана няма къде да избяга, освен на юг, в Корея. Но пътят до вкъщи е дълъг. Може би ще успее да намери вода. Мислите за дома замъгляват очите й. Вода, която се излива в кофите от техния кладенец. Студена и вкусна, свежа като стопен сняг. Затваряйки очи, си представя как отпива от нея.

— Ти ме намокри! — изписка сестричката й, изпусна чашата си и побягна.

Хана се смее на този спомен. Беше горещ летен ден, бяха жадни, а Хана бе поляла сестра си със студена вода от кладенеца. Вкопчва се в спомена, сякаш всичко се случва сега, докато изсъхналата й уста копнее за мъничко слюнка.

— Върни се, обещавам, че няма да го правя повече — провиква се тя.

От къщата към нея наднича малко личице.

— Наистина ли?

Сърцето на Хана се преобръща, когато си спомня тези невинни кафяви очи, тъй отворени към света. Винаги когато погледнеше в тях, я изпълваше чувство за отговорност. Считаше за свой дълг да предпази тези очи от истината за войната. Смъртта на чичо й със сигурност щеше да хвърли сянка върху тях, затова накара родителите си да я скрият от Емико. Хана помагаше на сестра си да пише писма до чичо си, а после се преструваше, че ги пуска. Веднъж дори написа отговор с почерка на чичо си. Когато разбра, майка й не беше никак доволна и накара Хана да обещае, че повече няма да пише писма.

— Върни се, моля те! — отново я извика Хана.

С предпазливи стъпки сестричката й се върна до кладенеца, като държеше чашата пред себе си. Хана изтегли кофата и внимателно я остави на земята.

— Ето, бръкни с чашата — подкани я Хана.

Емико се наведе, потопи цялата си ръка в кофата и потрепери.

— Студена е!

Хана коленичи до нея и потопи и двете си ръце във водата. Тя охлади дланите и китките й. Наведе глава и устните й докоснаха ръба на събраните й като чаша шепи. Водата миришеше на лед. Преди да успее да я вкуси, една ръчичка натисна главата й в кофата и водата влезе в носа й. Хана се изправи, от устата й капеше вода, кашляше и изкихваше студената течност от ноздрите си. Сестра й се заля от смях и хукна да се скрие.

Хана си спомня този смях — камбанки, разлюлени от лекия бриз. Надига се южен вятър. Охлажда кожата й. Тя спира, леко се олюлява. Вятърът прилича на морски. Хана усеща соления въздух по устните си, напукани и сухи, когато ги опипва с грапавия си като шкурка език. Соленият вкус може би е от кръвта й. Затваря очи и си представя, че е успяла да се върне у дома.

Стои на черните скали, извисени над пясъчния бряг, взира се в необятното тъмно море. Вълните са като буйни танцьори, приветстват я и се разбиват в скалите под нея, звукът наподобява шумно ръкопляскане. Вятърът донася някакви гласове, Хана чува как майка й я вика по име. Обръща се. Майка й тича към нея с протегнати ръце. И баща й е там. Той крещи името й през ревящия вятър и разбиващите се в брега вълни.

— Тук съм! — провиква се тя. — Тук съм! — проплаква, прави крачка към тях.

Но ходилата й като че ли са заровени в пясък. Вървяла е твърде много и сега тежат като камъни, не може да ги повдигне.

— Сакура! — вика я баща й. — Сакура!

Трети глас яхва вятъра и стига до ушите й. Тъничък като на дете и сякаш идва от далечен остров зад нея. Хана отново се връща при морето и заслонява очи срещу яркото слънце. Момиче в бяла рибарска лодка в развълнувания океан вика името й. Хана присвива очи, за да различи лицето на момичето, и сърцето й забива по-силно.

— Емико! — възкликва. — Малка моя сестричке, върнах се!

Махва й и се опитва да подскочи от радост, но краката й не помръдват от пясъка, който я тегли към земята. Момичето се качва на носа на лодката и Хана изтръпва.

— Внимавай, малка сестричке! — изкрещява, уплашена, че сестра й не може да плува в толкова големи вълни.

Момичето отново поглежда към нея и извиква името й, после се гмурва в тъмното море. За миг Хана остава изумена от грациозното гмуркане, но в следващия се стряска. Момичето я нарече „Хана“. Това е името, което бе избрала майка й и с което я знаеше нейното семейство — не Сакура. „Сакура“ е името, издълбано върху дървена дъсчица, закована до вратата: „вишнев цвят“.

Хана се обръща да погледне към баща си, ала морското видение се стопява. На хоризонта вижда не родителите си, а черен кон, който галопира с пълна скорост. Силуетът на мъжа, яхнал животното, няма как да се сбърка, той удря хълбоците на коня с камшик. Моримото я е намерил. Твърде късно е за бягство, въпреки това Хана прави опит да избегне приближаващата атака. Мускулите й отказват да се подчинят на скования от страх мозък, ала тя не се предава.

Повдига единия крак, после другия, и ето че се затичва. Вече не е останало нищо, което да я зарежда, освен адреналина; бори се с изгарящата болка в мускулите. Копитата на коня чаткат по земята в тъмното, отекват в тишината и бързо се приближават. Тя не може да се мери с това великолепно животно и все пак, дори след като ръката на Моримото я сграбчва за якичката на роклята, краката й продължават да тичат във въздуха. Той я издърпва върху коня като чувал с брашно. Хана напразно се съпротивлява, размахва бясно ръце и крака. Моримото спира коня и рязко обръща главата й, за да го погледне, стисва косата й в юмрука си.

— Сакура! — изрича задъхано. — Не можеш да ме напуснеш!

Гласът му е груб, също като ръцете. Смъква я от коня и я събаря на земята. Хана се бори под тялото му, а той я удря по лицето, отново и отново, докато тя притихва.

— Още ли не си разбрала? Ти си моя!

Гръмотевица раздира небето. Във въздуха пропуква електричество. Над главите им се тълпят буреносни облаци. Моримото ляга върху нея и изкарва въздуха от дробовете й. Шепне името, дадено й насила, целува я по врата, сега е по-нежен; ръцете му повдигат роклята й.

Първите дъждовни капки мокрят устните й, студени като водата от бащиния кладенец. Хана облизва капките, лакома за още, но облекчението е краткотрайно. С всеки буен тласък я пронизва остра, изгаряща болка, запраща я обратно в болезнения спомен за войници, плът и чужди устни — все образи, от които не е успяла да избяга. Облаците отприщват същинско наводнение, докато тя лежи неподвижно на тревата.

* * *

Хана лежи на дъното на океана, гледа нагоре към слънчевата светлина, проблясваща на повърхността. Сърдечният ритъм на необятния океан пулсира в тъпанчетата й. Течението я гали по кожата. Върху гърдите й тежи стара корабна котва, която е намерила. Прегръща я здраво, за да остане на дъното. Тялото й е толкова дребно, че обикновено изплува на повърхността, но не и днес; днес тя иска да остане в океанските дълбини, там, където слънцето избледнява. Това е любимата й игра, винаги я печели. Задържа дъха си по-дълго от останалите момичета, които се отказват и се издигат на повърхността. Последната й приятелка се задържа долу колкото можа, но накрая също изплува, изпускайки низ от въздушни мехурчета. Хана я гледа как напуска дълбините. Спечелила е играта. Никой не може да я победи.

Освен Моримото. Той е котвата, която я държи долу. Лежи под него, чака го да я накаже или да я убие за предателството й. Докато той си поема дъх, тялото му потъва още по-дълбоко в нейното, натиска гръдния й кош в калната земя.

Може да одере лицето му и да се измъкне, в последен опит да оцелее, но кървящите рани на краката й я умоляват да сложи край на бягството си под планина от надигаща се плът. Никаква болка повече, съгласява се наум и се взира в надвисналото небе, чака. Моримото се надига от нея и я поглежда. Очите им се срещат и Хана не може да отмести поглед.

— Как можа да ме оставиш да те чакам до моста като някакъв глупак? — Гласът му кипи от гняв. — Рискувах живота си, за да ти помогна да се спасиш от бордея, а ти как ми се отплати? Като избяга?

Прави пауза, сякаш очаква извинение или обяснение.

След като тя не отговаря, Моримото се изсмива. Смехът му е горчив и мрачен.

— Въобразяваше си, че няма да те открия, така ли? Само че аз познавам този район като дланта си. Невъзможно е да се скриеш от мен!

Разтърсва я, настоява за отговор, ала тя не може да измисли нищо, което би оправдало опита й за бягство. Лежи под него безмълвна, безжизнена, жадувана плячка в ръцете на ловец. Той се навежда над нея, диша в лицето й. Ей сега ще я убие. Хана затваря очи.

Моримото обхваща врата й с ръка; палецът му притиска гърлото й. Тя започва да се дави, съпротивлява се, въпреки че й се иска да умре. Той я стисва за гърлото и с другата си ръка. Хана отваря очи, търси в небето слънцето, но то се е скрило зад буреносните облаци.

— Ще те убия! — шепне в ухото й Моримото. — Кълна се! Само посмей пак да ме направиш на глупак!

Не я пуска. Стиска още по-силно, докато в дробовете й не остава въздух.

* * *

Хана се събужда от болка. Бузата й пари, сякаш в кожата й са забити хиляди нагорещени игли. Долната й устна тупти. Усеща вкуса на кръв.

— Събуди се! — Моримото я зашлевява по другата буза. Дърпа я да стане, но тя не може да се задържи на краката си и се свлича на мократа земя.

— Безполезна си — промърморва той и я повдига от земята като перце.

В далечината пръхти кон. Копитата му трополят по земята. Хана не е виждала досега толкова отблизо кон. Черен е, с бели петънца, разпръснати като прашинки по глезените му.

Моримото изсвирва и конят се приближава. Японецът обляга Хана на животното, бърка в походна чанта зад седлото и изважда манерка. Отваря я и сипва вода в капачето. Поднася го към устните й. Хана пие на едри глътки, но количеството не е достатъчно, за да утоли жаждата й. Иска да помоли за още, ала устоява на порива. Моримото се усмихва многозначително, бавно връща капачката на мястото й. Не я изпуска от очи. Хана не казва нито дума, обаче не спира да облизва устните си.

Той я хваща през кръста и я повдига да се качи на коня. Главата на Хана още е замаяна от изтощението и жаждата и й е трудно да го направи. Не разбира защо ръцете не я слушат.

— Качвай се! — нарежда той и я побутва.

Тя най-накрая се хваща за седлото, а после осъзнава какво не е наред. Моримото е вързал ръцете й с въже. Отново я побутва, успява да я качи на седлото. Прехвърля единия й крак през врата на коня, за да го възседне. Увива около кръста й въже и го стисва в ръка заедно с юздите.

— Не си и помисляй да побегнеш с коня! — Посочва въжето около кръста й. — Веднага ще те смъкна на земята… и после и двамата ще ходим пеша — предупреждава я и за по-убедително докосва разранените й ходила.

Хана трепва при допира. Моримото се е вторачил в нея толкова настойчиво, че тя не може да извърне очи. Сетне японецът бърка в джоба си и изважда парче плат. Това е вързопчето, което е кътала в бельото си. Понечва да го вземе, но едва не пада от коня. Вкопчва се в седлото и възвръща равновесието си.

— Намерих го под теб — казва той, докато го развива. — Много хубави джунджурийки.

Хана отново посяга, но после решава, че няма да му достави удоволствието да я гледа как страда. Отмества очи и ги вперва в хоризонта.

— Би трябвало да ревнувам, че си ги запазила — продължава Моримото и тя започна да се тревожи. Той оглежда притежанията й едно след друго, изучава ги, сякаш търси някакъв знак. — Само от един войник ли са? Има ли си име?

Хана поклаща глава. Тонът му е опасен. Взира се в нея, очите му дълбаят дупки в черепа й, сякаш така ще се доберат до истината. Отново поглежда към притежанията й, известно време размишлява, после й се усмихва широко.

— Нямаш нужда от тези неща, вече си с мен.

Накланя длан и те падат на земята, едно по едно. Сетне ги стъпква с тока на ботуша си. Хана се обръща и вижда как златният пръстен, герданът, монетите и гребенът изчезват в пръстта. Вече не притежава.

Моримото изглежда доволен от себе си, като дете, спечелило награда. Тя е военният трофей, който е получил. Хана си представя как смушква коня в хълбоците, как той се изправя на задните си крака и стъпква японеца, както той стъпка притежанията й, но е твърде слаба да направи дори това.

— Нея обаче — казва Моримото, сякаш току-що е размислил — нея ще запазя.

Държи снимката й и изведнъж в гърдите й се надига изненадващ гняв. Идва й да я издърпа от ръцете му. Непоносимо е да го гледа как докосва фотографията. Направена е преди опашката от войници да се нареди пред вратата й; Кейко още не е отрязала косата й на двора, тя още не се е научила да лежи неподвижно, докато войниците свършат — на тази снимка все още е Хана. Тя й принадлежи.

Налага си да не издава чувствата си, макар че с всяка фибра на тялото си копнее да скочи от коня и да го събори на земята. Впряга цялата си воля, за да се овладее и да остави последното късче от предишното си „аз“ в неговите ръце. Бавно се извръща и се вторачва право пред себе си. Усеща удовлетворението му, когато пъха снимката в горния джоб на куртката си.

После Моримото изцъква с език, подканяйки коня да тръгне. Хваща поводите и тръгва пред него, а Хана извръща очи, отказва да гледа мъжа, който никога няма да я пусне.

Бурята се усилва и двамата се движат в мълчание. Хана отваря уста за дъждовната вода, докато над главите им проблясват светкавици. Не я интересува, че може да я удари гръм: това ще е добре дошло. Моримото се придържа към плана си. Насочили са се на север към Монголия, напредват бавно под проливния дъжд, сякаш открай време им е писано така.

* * *

Сиви завеси скриват земята и дори тях двамата един от друг. Хана поглъща дъждовната вода, която се излива от небето. Стомахът й се подува, но не може да спре. Вдигнала лице, пие ли, пие. Когато се засища, главата й клюмва, тъй като е твърде уморена да я държи изправена. Моримото стиска здраво поводите и тегли животното напред.

Докато вървят през степта, лицето и краката на Хана изстиват от студения дъжд и вече не пулсират. Тя си казва, че след ден почивка сигурно отново ще може да тича, но няма представа колко ще продължи пътят до Монголия. Не знае дали Моримото няма да се срещне с някого — съучастник, монголец или руснак, един или повече. Възможно е да се е споразумял дори с китайците.

Обзема я страх, когато си представя как двамата се присъединяват към група мъже без лице и без националност. Какво им е обещал? Дали тя е част от сделката? Хана се взира в тила му. Ще я принуди ли да обслужва всички тях? В съзнанието й изниква картина: диваци, които разкъсват дрипавите й дрехи. Навежда глава, ала дори със затворени очи вижда как Моримото пристига късно вечер, след като останалите мъже са задоволили нагона си.

Превива се надве и повръща погълнатата дъждовна вода. Крехките й рамене се тресат, докато водата се надига от пламналия й стомах. Тялото й не може да се задържи върху седлото и се свлича от коня. Ръцете й са вързани и няма как да омекоти удара. Пада на земята върху дясното си рамо. Внезапната остра болка я оставя без дъх. Жребецът се изправя на задните си крака, но Моримото бързо го укротява. Вижда сгърченото й тяло и се втурва към нея.

— Какво стана? — пита я обезпокоено.

Внимателно я обръща по гръб. Дъждът мокри лицето й. Хана не може да диша от болка, от стичащата се вода, от видението за бъдещето си с този човек. Той я подхваща под мишниците, за да я вдигне от земята, но дясната й ръка увисва и тя извиква от болка. Моримото я пуска и болката утихва. Хана трепва, когато опипва рамото й. Пръстите му проверяват плътта и бързо откриват къде е проблемът.

— Изкълчено е. Трябва да го наместя.

Гласът му е кротък, загрижен. На нея й е все едно. Гледа право пред себе си в сивата празнота. Той отвързва китките й; въжето се изхлузва и пада на земята. Помага й да седне. Конят накланя глава на една страна, сякаш наблюдава сцената с голямото си черно око. Моримото масажира бицепса й, внимателно размачква мускулите, а после масажира и раменете й. Ръката му е уверена, опитна. Хана почти не усеща болка.

— Сега бавно повдигни рамене — казва й той.

Тя изпълнява каквото й нарежда и усеща как ябълката на раменната й кост се връща в ямката. Като използва въжето от китките й, той фиксира рамото й с превръзка.

— Трябва да си по-внимателна. Можеше да паднеш на врата си и да го счупиш. Какво щяхме да правим тогава?

И поклаща глава, сякаш примирен с факта, че тя постоянно го разочарова.

— Ние ли? — прошепва тя, гласът й е дрезгав от дългото мълчание.

— Сега сме ти и аз — отвръща той.

Тя го поглежда недоумяващо.

Мъжът връзва последния възел и се усмихва, взира се в нея през дъжда. Сякаш очаква някакъв израз на благодарност. Хана си спомня кога за пръв път заяви намерението си да й помогне. Каза, че ще остави страничната врата незаключена, за да може да избяга. Тогава тя направи всичко възможно да не издаде нервността си. Нарочно забави ритъма на сърцето си, както правеше след бързо плуване към брега. За да не се разтреперят ръцете й, започна да си повтаря отново и отново: той лъже, той лъже, той лъже, докато тялото й повярва. Думите му бяха празни приказки и тя знаеше, че на сутринта пак ще се събуди пленничка в този затвор, а пред вратата й ще чака опашка от похотливи войници.

— Май не се радваш на шанса да избягаш от това място. Или тук те задържа друг, някой войник, а?

Въпросът му я стресна. Той повдигна брадичката й и се вгледа в очите й. В стаята се чуваше само дишането им — неговото, спокойно и стабилно, нейното, заплашващо да я издаде.

— Избра ли си най-сетне любимец?

От ревността на Моримото й се повдигна. Беше я довел в бордея, където войниците постоянно я изнасилваха, а сега изведнъж се разсърди, че някои от тях може би са проявили благодарност към нея, преди да поемат към смъртта си! Но той спомена за бягство. Възможността да й помогне в онова, за което копнее повече от всичко на света, я накара да държи устата си затворена.

— В цялата императорска армия няма мъж, който би могъл да заеме мястото ти в сърцето ми — отвърна тогава.

В действителност нямаше друг, когото да мрази повече. За нея той винаги щеше да си остане най-противният мъж, идващ в стаята й.

Хана избяга от бордея, но не избяга от него. Той все още очаква благодарността й, задето я е превързал. Тя извръща глава, дръпва се от него и ляга на мократа земя, наполовина потапяйки лице в една локва. Калната вода има тежък, противен вкус — като костния мозък на умиращата крава, като гроб. Моримото я вдига от калта и я обръща към себе си.

— Когато стигнем в Монголия, ще започнем нов живот. Заедно. Ще те направя моя жена.

Търси очите й, сякаш чака да се усмихнат, но плановете му за бъдещето преобръщат стомаха й. Толкова е сигурен, че тя желае подобен живот. Хана отчаяно иска да му каже направо какво мисли, да го нарани. Единственият начин да го постигне е като засегне гордостта му.

— Няма значение какво правиш. За мен винаги ще си останеш враг — прошепва в ухото му на корейски, както той често е шепнел в нейното.

Моримото се отдръпва изненадано, а тя изплюва дъждовната вода в лицето му. Ръката му стяга хватката около контузеното й рамо. Хана сдържа вика си. Хапе устни и усеща вкуса на прясна кръв. Той я стиска още по-силно, тя затаява дъх, едва не припада от болка. Когато най-сетне я пуска, пред очите й танцуват черни кръгове.

— Един ден ще разбереш — казва той, вдига я от земята и я качва насила на коня.

Никога няма да те разбера. Думите издълбават бразди върху езика й и тя пак прехапва устни, за да не ги изрече на глас. Конят тръгва, пристъпва тежко към бъдеще, което не би могла да понесе, а Моримото върви пеша и го води. Хана се отпуска върху врата на коня, втренчва се в земята, която сякаш се движи под краката му. Силната животинска миризма изпълва ноздрите й и тя ту изпада в несвяст, ту идва на себе си, сякаш животът й е сън, от който иска да се събуди.

* * *

Хана отваря очи, когато прекосяват някаква жп линия. Чаткането на копита върху дърво, рязкото прекъсване на монотонното им потропване по мократа земя я изваждат от трескавата дрямка. Дъждът е преминал в лек ръмеж, през разкъсаните сиви облаци се промъкват плахи слънчеви лъчи. Тя вдига лице към небето. Конят забавя ход и Моримото вижда, че се е събудила. Спира коня, потупва го по муцуната и го храни с нещо, което вади от джоба на куртката си. Стъпките му спират до нея.

Смъква я от коня, краката й отначало не могат да поемат тежестта на тялото. Прегръща я и миризмата му я плаши. Не желае да го разпознава по никакъв начин, ала все пак подушва тютюн и пот, трева и сол, и дъжд. Извръща глава и диша през устата.

— Движим се с добра скорост — отбелязва той.

Хана не казва нищо. Иска да узнае повече: накъде вървят, дали е град, или лагер, или пък друга военна база, и какво ще се случи, когато пристигнат там. Вече може да стои на краката си и се отдръпва леко от него. Вдишва въздуха на късния следобед, който прочиства ноздрите й от миризмата на Моримото. Обляга чело върху якия врат на коня. Той потропва по земята с предното си копито, но не се отмества от нея. Ако можеше вечно да черпи сила от това същество!

— Дръж — казва Моримото и я обръща към себе си. Подава й ябълка. Тя я гледа, сякаш е нещо нереално.

Кървавата червенина контрастира на приглушената сивота, обвила земята.

— Вземи я — нарежда й той.

Тя посяга бавно към ябълката със здравата си ръка. Когато пръстите й я докосват, Хана разбира, че е истинска, и я грабва от него, изяжда я лакомо, със семките и всичко останало. Той я гледа с ненаситни очи. Не я е грижа. Не може да й направи нищо повече от това, което вече й е сторил. Облизва пръстите и устните си. Вторачва се в ръката му, когато той бърка по-дълбоко в джоба си. Все едно е някакъв фокус, пред нея се появява друга яркочервена ябълка. Хана вперва очи в плода, когато Моримото отхапва от него. Не може да спре слюнката, която капе от устата й. Не се и опитва. Вместо това го гледа как отхапва отново.

Пристъпва към него. Ъгълчетата на устните му се извиват в едва доловима усмивка. Тя се навежда към него, приближава лице към ябълката, но той бавно я отдръпва към устните си, принуждава Хана да я последва. Тя го прави, позволява на устните му да докоснат нейните. Моримото я целува. Езикът му дълбае устата й. Тя го оставя да се насити, без да откъсва очи от ябълката.

Посяга към нея. Той не я пуска. Тя застива, пак му позволява да я целуне, но немигащите й очи остават вперени в плода, който Моримото е стиснал здраво в ръката си. Най-после той се отдръпва, усмихва се и й подава ябълката. Хана му обръща гръб, обляга рамене на коня и лакомо впива зъби в полуизядената ябълка. Докато дъвче последното късче от хрупкавия плод, опряла чело в черната грива на жребеца, Моримото повдига роклята й и ръцете му я докосват.

Целува я по врата и се притиска към нея, долепя я до коня. Тя чува дъха му, който се редува с нейния. Чува дъжда, който трополи едва доловимо навсякъде около тях. Чува как вятърът издухва облаците. Моримото я обхваща в страстна прегръдка — стиска я прекалено силно и тя си помисля, че иска да смаже тялото й със своето, докато от нея не остане нищо, само спомен, който ще живее в него, последния човек на този свят, който я е видял жива.

Сърцето й се блъска в гърдите. Прегръдката му заплашва да я задуши, но сърцето й продължава да бие силно. Хана диша дълбоко през отворената си уста. Гърдите й се надигат под ръцете му.

През разредените облаци прониква слънчев лъч, осветява зелено петно в далечината. Моримото най-сетне я пуска и тя си поема дъх с пълни гърди. Въздухът е различен, огрян от слънцето, топъл и свеж. Пулсиращата болка в рамото й напомня, че още е жива, че тялото й се възстановява. Заклева се Моримото да не е последното човешко лице, което ще види.

Той я повдига да седне на коня. Изненадва я, когато се качва зад нея. Държи я близо до гърдите си и сега яздят като един. Хана не обръща внимание на близостта му, на постоянния допир, но когато Моримото започва да си подсвирква позната мелодия — същата, която често долиташе през зарешетения й прозорец в края на дежурството му в бордея — не успява да потисне отвращението си. Навежда се напред, прегръща врата на коня, стисва козината му в юмруците си. Рамото й напомня за себе си, но болката не я плаши. Приема я с радост, защото тя си върши работата, крещи в главата й, заглушава противната му песен.