Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Chrisanthemum, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Мери Лин Брахт

Заглавие: Бяла хризантема

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 04.09.2018

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Пърпулева

ISBN: 978-954-26-1813-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10378

История

  1. — Добавяне

Хана

Корея, лятото на 1943 година

Отначало Хана не помръдва. Слабините й пламтят. Плаши я усещането за мокрота между краката. Дали няма да умре от кръвоизлив? Сяда бавно на койката, но се страхува да погледне надолу и да види какво й е сторил. Поема си дъх през болката, бавно го изпуска през ноздрите си.

Когато успокоява дишането си, поглежда надолу. Първо вижда кръвта, после обаче забелязва, че е смесена с гъста течност, която капе от нея. Това усеща тя, а не кръвта. Значи, няма да умре.

Избърсва се между краката с носната кърпа. Всяко докосване до кожата пробужда нов сензор за болка в мозъка й. Това е изнасилване, точно както го описа майка й. Хана затваря очи, иска й се да не го знаеше, иска й се това да е кошмар, от който скоро ще се събуди.

Топката на металната врата се завърта със скърцане и тя бързо придърпва нагоре смъкнатото си памучно бельо и найлоновите чорапи. Въпреки че я боли, събира колене и цялата се напряга в очакване на ново посегателство.

— Побързай, стаята ни трябва! — казва войникът и я отвежда обратно в малката каюта при останалите момичета и жени.

Хана минава през любопитните погледи и си пробива път до дъното на каютата. Отпуска се на пода с лице към стената, за да не ги гледа. Усеща, че я наблюдават, но й е все едно. На излизане войниците вземат още две момичета и заключват вратата след себе си.

Скоро сред жените се надига шепот от загрижени гласове, питат какво правят войниците. Някои от гласовете са насочени директно към Хана, искат да знаят какво й се е случило, други обаче са просто стенания, издавани от жените, които са наясно какво става и се боят, че всички ги очаква същата участ. Нечий юмрук заблъсква по пода. Кабината се умълчава.

Хана закрива лицето си с ръце. Бои се, че още щом я погледнат, жените ще разберат какво й се е случило. Внезапно й се доплаква. Задържа дъха си колкото може по-дълго, като се фокусира единствено върху потребността да диша и волята да не се предава. Когато желанието да заплаче отминава, отново започва да диша нормално, поемайки жадно глътки въздух.

Нежната кожа между краката й още пламти. Старае се да не обръща внимание на болката, но в съзнанието й нахлува гледката на голите крака на Моримото и други части от тялото му, за които не желае да си спомня.

Затваря очи и притиска клепачите си с ръце, докато под пръстите й се появяват бели мълнии и изтласкват картината. Когато очните й ябълки са напът да експлодират, някакво момиче прошепва в ухото й:

— Къде те отведоха?

Хана трепва и поглежда към нея. Отначало зрението й е замъглено, минава известно време, преди да разпознае малката от остров Чеджу. Много е слабичка и роклята й виси като на закачалка. Хана изтръпва при мисълта, че Моримото или някой от войниците може да й причини каквото й стори той.

— Гледай да стоиш по-назад — съветва я тя. — Ако не те забележат, ще си в безопасност.

— Няма ли да ми кажеш?

— По-добре никога да не разбереш.

Вратата се отваря, преди малката да каже още нещо. Двете момичета се връщат в каютата и вратата се затваря, без войниците да отведат друга от тях. Светлината над главите им изгасва и те потъват в тъмнина.

Подобно на добичета, момичетата се приготвят за сън, лягат и заспиват. Подсмърчания и леко похъркване изпълват каютата. Хана и малката лежат една до друга; тя пъха ръка под нейната.

— Така ще се събудиш, ако дойдат за мен, пък аз ще се събудя, ако се върнат за теб.

Думите й трогват Хана с простотата си. Момичето се опитва да се предпази по единствения му познат начин — като поне разбере кога да се страхува. Не иска да е заспала, когато се случат ужасните неща. Иска да види войниците, когато дойдат, макар да знае, че е безпомощна. Тук всички са безпомощни.

— Името ми е Норико, но мама ме нарича Санг-Су — прошепва в косата на Хана.

Дъхът затопля врата й. Тя не отговаря. Опитва се, но сякаш някой е запечатал устните й, за да не издадат болката от случилото се с нея. Вкъщи майката на Санг-Су я нарича с истинското й корейско име. Като толкова много корейци, асимилирани насила, и семейството на Санг-Су продължава да говори корейски в дома си, а използва наложения му японски само навън. Хана винаги е била благодарна, че е получила името си от съобразителна майка. На корейски „хана“ означава „една“, или в нейния случай „първородна“, но на японски означава и „цвете“. Затова не се налага да променя името си на улицата или у дома. Нито сестричката й, нито Санг-Су са такива късметлийки.

— Лека нощ, голяма сестро.

В тъмнината гласът на Санг-Су прозвучава като гласа на собствената й сестра. Хана внезапно се срива под тежестта на пленничеството си. Сестричката й е толкова далеч. Всеки миг, прекаран на този ферибот, я отдалечава все повече от нея. Мъничка длан се плъзва в нейната и Хана я стисва здраво.

* * *

Хана се събужда внезапно. В каютата е още тъмно, но под вратата прониква слаба светлинка и огрява спящите сенки на пода. Тя внимателно издърпва ръката си от тази на Санг-Су и сяда. Трябва да отиде до тоалетната, но няма представа как да го направи. Пикочният й мехур е пълен и заплашва да се пръсне.

— Ходи ми се по нужда — прошепва Хана на всички в каютата. Отначало никой не отговаря. Няколко тела се завъртат и променят положението си. След като не получава отговор, тя повтаря думите си малко по-високо.

— Шшт, глупачке! — чува се глас в тъмнината.

— Извинете, трябва да…

— Знам, чух те и първия път — срязва я жената. — Не усещаш ли миризмата? На всички ни се ходи по нужда.

Хана се свива от острия отговор. Вдишва бавно. Нищо. Не може да подуши нищо. Да не е станало нещо с носа й?

— Нищо не помирисвам.

— Защото вони на одеколон. Не може да усети нищо заради миризмата на мъж — казва друг глас в мрака.

— Да, и аз я подушвам. Сигурно е излял цяло шише на главата си.

Думите им я жегват и кожата й пламва. Хана повдига якичката на роклята към носа си и вдишва. Наистина мирише на него. Той е в дрехите й. Идва й да ги смъкне и да ги разкъса на парчета, но в главата й проехтяват думите му: „Това ли искаш, дни наред да пътуваш във влак, пълен с войници, и нищо да не прикрива красивото ти тяло?“.

Вместо да изтърка миризмата му от себе си, Хана освобождава мехура си, не я е грижа, че смърди на клозет. Санг-Су сигурно се е събудила, докато са разговаряли, защото пак пъхва ръка под тази на Хана, без да каже и дума за това, че се е напикала. Мълчанието й успокоява Хана и тя обхваща с длан ръката й. Лежат заедно, една до друга в киселата локва, направена от Хана, и скоро отново заспиват.

Силен удар по металната врата стряска всички в каютата. Няколко момичета изпискват от изненада. Лампата над главите им светва отново, залива ги зеленикава светлина. Влизат четирима войници. Тримата издърпват по едно момиче. В кабината се разнасят протестни викове, но нищо не може да спре настървените войници. Последният поглежда към Хана и заобикаляйки телата, се насочва към нея. Посяга да я вдигне, но се отдръпва рязко и запушва носа си.

— Напикала се е! — извиква на останалите войници и я изритва с отвращение. — Вие, корейците, сте животни! — Очите му попадат на Санг-Су. — И ти ще свършиш работа — казва и я хваща за китката, издърпва я нагоре през Хана.

— Тя е още дете. Вземете мен! — умолява Хана, изправя се и среща очите на войника.

Санг-Су поглежда към Хана с тъжни очи.

— Не се тревожи, голяма сестро, всичко ще бъде наред, точно както при теб.

Гласът й трепери, но е смел. Думите й късат сърцето на Хана.

Цялата каюта наблюдава сцената; в следващите секунди всички затаяват дъх. Сякаш очакват слънцето да падне от небето и да изпепели Хана. Противопоставила се е на японски войник. Всички знаят колко е опасно. Секундите се точат и напрежението се сгъстява. Коленете на Хана омекват и тя се бои, че ще я предадат. После, докато се усети, други момичета, от по-големите, а също и жените, предлагат да заемат мястото на Санг-Су.

Гласовете им отекват в малкото пространство като крясъци на морски птици, всяка предлага тялото си, за да предпази малката. Някои от по-силните момичета се опитват да освободят ръката на Санг-Су и да убедят войника да вземе тях, но той е непоколебим. Без предупреждение удря една от жените в корема. Тя се превива, мъчи се да си поеме въздух.

— Следващата, която си отвори устата, ще получи същото — предупреждава той, извива ръката на Санг-Су зад гърба й и я извежда от каютата.

Металната врата се захлопва с такава категоричност, че мракът, настъпил, след като загасяват осветлението, прилича на наказание. Приглушени ридания изпълват тъмнината, оплакват невръстното момиче — избрано, защото Хана се е напикала.

 

 

Фериботът акостира на континента и Хана не може да овладее тревогата си. Войникът така и не е върнал Санг-Су в каютата. Другите три момичета се прибират едно по едно, но най-малкото, момичето, което всички предлагаха да сменят, още липсва. Хана отчаяно иска да узнае какво се е случило със Санг-Су, но когато войниците се появяват и нареждат на всички да излязат от каютата, държи устата си затворена.

С натежали крака върви подир останалите, когато ги свалят от ферибота и ги повеждат към колона от военни камиони. Очите й оглеждат лицата на момичетата, покрай които минава, с надеждата да открият познатите, изпълнени с ужас кафяви очи на Санг-Су. Камионите ги откарват до близка жп гара, където качват Хана и още едно момиче във влак. Стъклата на купето са облепени с вестници и после боядисани в черно, така че не могат да виждат през тях. Хана пита шепнешком другото момиче дали е виждало Санг-Су и я описва. Момичето клати глава. Не е от нейната каюта във ферибота. Била в друга с още четирийсет момичета, които уж отивали в Токио да работят във фабрика за униформи. По някаква причина я отделили от групата и я натикали в този влак. Не знае защо.

На възрастта на Хана е, може би около година по-голяма, и привлекателна, майка й би я нарекла кръглолика, с бяла кожа и розови устни. Зъбите й са почти равни, не стърчат, и има по-големи очи от тези на повечето корейки. Всички момчета в селото на Хана биха се влюбили в нея.

— Взеха ли те от каютата? — пита я тихо Хана.

— Не. Не взеха никоя от нас. Защо, теб взеха ли те?

Момичето изглежда изплашено.

— Да, и приятелката ми, малката Санг-Су. Но изобщо не я върнаха.

— Защо те взеха? — пита предпазливо момичето, очите й се стрелкат из вагона, сякаш някой може да ги чуе.

Хана не изрича думата на глас. Момичето е по-голямо от нея и със сигурност знае значението й, но въпреки това тя не събира кураж да я каже. Извръща се и се отпуска в седалката. Седи и се тревожи за Санг-Су, укорява се, задето се е напикала, но изпитва и облекчение, че го е направила — и се мрази за това.

Влакът потегля бавно от гарата и вратите на купето се отварят. Влизат двама войници, единият влачи със себе си Санг-Су. Хана веднага се отмества, за да й направи място до себе си. Лицето е бледо, а долната устна — подута. В едното ъгълче е засъхнала тънка струйка кръв. Вратът на Санг-Су е целият в синини, момичето трепери неудържимо. Роклята й е разкъсана и прихваната с безопасни игли. Хана допира нежно рамото си до нейното и малката изхлипва жаловито. Сетне, без да продума, взема ръката на Санг-Су в своята. Оцеляла е, мисли си, ала радостта й е помрачена от състоянието на клетото момиче.

Единият войник сяда срещу тях, близо до другото момиче. Настъпвайки Хана по краката, вторият се настанява между нея и прозореца. Тя е твърде уплашена, за да го погледне в лицето, но когато влакът набира скорост и затраква по релсите, разбира кой е. Разпознава одеколона му. Изтръпва при мисълта, че седи до нея, и поглежда плахо към ръката му. Моримото попипва подгъва на роклята й, играе си с него, както котка се забавлява с уловената мишка, удря по пода с опашка и не позволява на плячката си да избяга, като дори не си прави труда да я погледне в очите.

През цялото пътуване японецът не спира да пуши, димът от цигарите изпълва купето им. Пръстите му току докосват подгъва на роклята й, закачат се с нея, но очите му не я поглеждат. Сърцето й се блъска в гърдите, хаотични удари, които я карат да се бори за въздух. Старае се да не мърда, освен когато пръстите му се приближават прекалено много и заплашват да докоснат кожата й, тогава много бавно отдръпва крака си от него.

Влакът пътува през нощта и скоро всички в малкото купе, освен Хана задрямват. В тялото й са натрупани гняв и срам, които се излъчват на горещи вълни към войника до нея. Той я открадна от дома й край морето, от всичко, което познава и обича, и после я изнасили. Мисли единствено как да го убие в съня му. С времето тази идея става все по-натрапчива. Тя се обръща бавно към Моримото. Дали не е изнасилил и Санг-Су? Поглежда към другия войник, който седи срещу нея. И двамата ли я бяха наранили? Отново се обръща към Моримото. Гърдите му се надигат при всяко дълбоко поемане на въздух и Хана си представя как сърцето му бие под копчетата на униформата. На кръста му зърва пистолет, прибран на безопасно място в кобура. Дали ще успее да измъкне оръжието му, без да го разбуди? Втренчва се в черния пистолет, който едва се подава от кожения кобур. Представя си как ще го усети в ръцете си, когато го насочи към сърцето му. Дали ще е тежък? Дали може просто да дръпне спусъка, или преди това трябва да направи и нещо друго? Би ли могла наистина да застреля японеца? Не, решава накрая, но би могла да го наръга. Мисълта й допада, действа й успокояващо.

Знае как да борави с нож. Гмурка се с такъв всеки ден, за да реже абалони от рифа, да събира морски водорасли и дори да отваря по някоя и друга стрида, останала след японските рибарски лодки. Ще издълбае сърцето му, все едно е перла, сгушена дълбоко в месото на стрида. От тази мисъл гръбнакът й настръхва, по прешлените й заиграват пръстите на отмъщението. Представя си как промушва Моримото в гърдите, изненадата на лицето му. Гневът бушува във вените й. А после, мисли си, двете със Санг-Су могат да избягат от купето, да се скрият във влака или да скочат през някой отворен прозорец и да се спасят. Как й се иска да имаше нож, за да осъществи намерението си.

Моримото се размърдва в съня си, стряска я. Хана трепва и неволно побутва заспалата до нея Санг-Су. Озадачена от хладната й кожа, забелязва, че Санг-Су е спряла да трепери. Попипва с длан челото на момичето. Студено е на допир. Устните й са побелели. Като сподавя надигащата се в гърдите паника, Хана навежда глава, допира ухо до устата на Санг-Су, за да долови дъха й. Нищо.

Тя усеща как в гърлото й засяда буца. В паниката си започва да се дави. Шумът разбужда останалите в купето.

— Какво става? — пита я Моримото. — Какво ти има?

Изправя се и завърта Хана към себе си. Тя продължава да се държи за гърлото и да се дави. Той казва нещо, неразбираеми думи, и Хана просто посочва неподвижното тяло на Санг-Су. Моримото проследява пръста й и поглежда към малката. Пуска Хана, очите му са приковани върху дребничкото момиче, което в цялата тази суматоха седи, без да помръдне. Дълго остава безмълвен. После момичето срещу него изкрещява:

— Тя е мъртва! Мъртва е!

Пищи отново и отново. Ужасът изкривява лицето й и вече не е красива.

В коридора пред купето се разнася тропот на ботуши. Вратата се отваря с плъзгане и се появяват две питащи лица. Моримото най-сетне проговаря.

— Тази тук е мъртва. Занесете я отзад и я заровете на следващата гара.

— Да я заровим? — повтаря един от войниците.

— Да, заровете я. Сложете я при останалите.

— Слушам, господин ефрейтор!

Двамата мъже вдигат тялото на Санг-Су, все едно е чувал с ориз, и я изнасят от купето. Вратата се затваря с плъзгане и Моримото заспива отново, сякаш нищо не се е случило. Докато го гледа невярващо, Хана си припомня думите му. Той каза „другите“. Колко още мъртви момичета има във влака?

Мисълта как ще изхвърлят крехкото телце на Санг-Су й идва в повече и Хана се разплаква. Отдавна сдържа страха и мъката си — и вината си. Сега не може да спре да хлипа; като че ли невидим юмрук изтръгва звуците от стомаха й. Никой не я кара да млъкне. Моримото захърква.

Момичето, което седи срещу Хана, от време на време я потупва по коляното и подсмърча, само тя в малкото купе реагира на смъртта на Санг-Су. Безучастни остават боядисаните в черно вестници на прозорците или полюшващата се лампа над главите им. Както и стените, които вибрират от движението на влака, или дълбоко заспалите войници.

Някъде извън този влак, който се вие през непознати земи, далеч отвъд морето, на своя малък остров родителите на Санг-Су също са в неведение за смъртта й. Може би спят в дома си, сънуват скорошното й завръщане, въпреки всичко се надяват, че някой ден ще я видят отново, че времето ще им я върне. Хана си ги представя как чакат дъщеря си, която никога няма да се върне, защото е мъртва само броени дни, след като са им я отнели. Ще се чудят какво й се е случило цяла вечност и никога няма да разберат колко бързо ги е напуснала.

Минават два дни, преди влакът да пристигне на следващата гара. Войниците заравят Санг-Су в неотбелязан гроб до релсите заедно с още четири трупа. Нареждат на момичетата да гледат, за да видят какво ще сполети онези, които не се подчиняват на заповедите. Мъртвите са увити в чаршафи, но Хана знае кое е тялото на Санг-Су, защото то е най-дребното, най-незначителното. Ето как я виждат войниците, как виждат всички момичета.

Моримото казва, че е порязала крака си и е починала от инфекция, но Хана знае истината. Щом мъката й се уталожва, забелязва кръвта на седалката. Просмукала се е в кожата и се сцежда на браздулици към пода. Санг-Су е кървяла до смърт. Беше твърде малка, твърде крехка, за да понесе подобно мъчение. Колко ли мъже я бяха изнасилили?

Без да иска, Хана сравнява Санг-Су с малката си сестра, Емико. Ако не беше тръгнала с Моримото, той щеше да вземе сестричката й. Мисълта, че и тя би могла да има същата участ като Санг-Су, да умре от ужасна смърт толкова далеч от дома си, я задушава. Струва й се, че повече няма да може да си поеме дъх и ще умре. Но не, успява; ще живее.

На нейния остров щяха да извършат погребална церемония и да призоват боговете да направляват духа на Санг-Су по пътя към предците й. Хана нито знае кои са предците на момичето, нито нещо друго за нея, освен че е от остров Чеджу и че японското й име е Норико. Санг-Су, Норико, малка сестричка. Ала знае, че никога няма да я забрави.

Затваря очи и пожелава на духа на Санг-Су успешно завръщане у дома, пожелава му да намери покой след тази болезнена смърт, а на себе си пожелава той да не населява сънищата й и да не дири разплата от момичето, което трябваше да отведат вместо Санг-Су.

Към тях в купето се присъединяват две нови момичета и влакът скоро пак потегля на път. Хана с всички сили се мъчи да откъсне мислите си от Санг-Су. Вместо това си представя сестричката си, как е в безопасност у дома, където копнее да бъде и тя. Поне е спасила едно момиче от войниците. Беше се прицелила твърде високо, въобразявайки си, че би могла да спаси две.

Хана задържа образа на Еми в главата си, за да не си спомня бледата кожа на Санг-Су. Представя си как се гмурка в морето, за да не усеща студа в пръстите си. Мисли си за черните водорасли, които се поклащат от течението, и за километрите дълбока синя вода, за да не вижда червеното, цвета на смъртта. Когато най-сетне заспива, сънува близките си — как плуват на дъното на тъмен океан, но на моменти не е сигурна дали плуват, или просто се полюшват от течението, с безжизнени очи и студена кожа, а водата се вихри около тях.