Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (23)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Когато пристигат пред японското посолство, Еми пожелава да стане от количката, но синът й не иска и да чуе, не й позволява да върви до статуята. Сърцето и болният й крак няма да издържат на усилието.

— Или те бутам с количката, или те откарвам обратно в болницата. Ти избираш.

Еми не помни да е говорила със сина си по същия начин, когато е бил малък, но сега си казва, че е трябвало. Обичаше много децата си, но се въздържаше да показва обичта си към тях пред баща им. Той щеше да поиска същото и за себе си, ако знаеше, че е способна на такива чувства. Затова й беше по-лесно да ги обича скришом, иначе нямаше да оцелее.

Баща им нито веднъж не прояви грубост към нея след раждането на сина им. Навярно защото рядко си говореха. Безполезен като рибар, той предпочиташе да се грижи за децата. Водеше ги на пазара, където тя продаваше дневния си улов. Дъщеря й седеше на раменете му, пляскаше с ръчички на хората наоколо, очарована, че е толкова нависоко. Синът й вървеше подир баща си, следваше го по петите като сянка; двамата бяха неразделни. Сигурно затова беше толкова гневен, когато баща му почина. Изгубил беше сянката си на тази земя и бе изложен на палещите лъчи на слънцето.

Еми се предава и той вади количката от багажника. Пресичат улицата и тръгват по тротоара към мемориала. Когато минават покрай посолството, червената тухлена сграда й се струва малка и невзрачна. Прозорците вече не приличат на празни очи. Еми отмества поглед от сградата и вижда статуята.

Младо момиче, без определена възраст, седи на стол с права облегалка. До нея има празен стол, който чака да бъде зает. Момичето е облечено в традиционната носия ханбок, а босите й крака не стигат до земята. Някой е сложил плетена шапка на главата й и шал на врата й и я е увил с одеяло, за да й е топло. Щом стигат на няколко метра от нея, Еми казва на сина си да спре.

— Искам да вървя — настоява тя.

Той понечва да възрази, но тя вдига възпиращо ръка. Синът й замълчава. Тя се хваща за облегалките на количката и ги натиска с всички сили, докато успява да се изправи на крака. Бавно, сякаш току-що се е разсъмнало и тя се е отправила към водата, се насочва към седналото момиче.

Недъгавият й крак се влачи подире й, обаче Еми не поема предложената от сина й ръка. Всяка крачка е като газене в гъста кал. Очите й са вперени в лицето на момичето. Вижда сила в изражението му, съчетаващо дълбоко разбиране, болка и загуба, прошка и очакване. Изражение, разкриващо безкрайно, изтощително очакване.

Когато най-сетне стига до статуята, Еми се отпуска тежко в празния стол до нея. Поема си дълбоко въздух и тежестта в гърдите полека-лека изчезва. Докосва ръката на бронзовото момиче. Студена е и тя я потърква нежно, предава й топлината от сбръчканата си ръка. Двете седят мълчаливо заедно. Еми няколко пъти поглежда към профила на статуята. Това е момичето, което помни от детството си. Това е Хана.

Синът й пуши на метри от нея, получава пристъп на тютюнджийска кашлица и хвърля недопушената цигара на земята. Смачква я с върха на обувката си. Еми му се усмихва. Пренесла се е назад във времето, когато още не знаеше нищо за войната. Радва се на невинното си детство и любовта на малкото си семейство, лудува на брега и преследва чайките. Единствената й работа е да ги държи настрана от дневния улов. Седнала до сестра си, уловила я за ръка, Еми изведнъж усеща слънцето върху лицето си, топло, както е лете. Лъхва я океански бриз, чувства вкуса на сол върху езика си.

— Какво в тази статуя те кара да се усмихваш така?

Гласът на дъщеря й сякаш идва отвъд океана. Еми иска да фокусира очите си върху лицето на Юн-Уи, но й е много трудно да пропътува разстоянието през времето и да се отдалечи от онзи летен ден.

— Кажи ми, мамо! — настоява дъщеря й.

Гласът й внезапно приближава, като че ли е допряла устни до ухото й.

— Това е Хана, сестра ми. Най-после я намерих — прошепва Еми.

— Искаш да кажеш, че ти напомня за сестра ти?

Сега гласът й е още по-близо, все едно излиза от главата на Еми и тя задава въпроса сама на себе си. Слънчевата светлина избледнява, а океанският бриз вече не гали страните й.

— Това е Хана — повтаря. — Сестра ми, тя е тук.

Сърцето на Еми сякаш всеки момент ще се пръсне. Бие ускорено в гърдите й. Тя го притиска с длан и студеният зимен въздух нахлува в ръкава на палтото й. Снежинките охлаждат пламналите й страни. Когато отваря очи, осъзнава, че се е върнала в настоящето. Дъщеря й е коленичила до нея, сложила ръка върху рамото й. Трепери от студ.

— Мамо?

Юн-Уи отново е малко момиче, неспокойно и неуверено. Еми се навежда към дъщеря си и я целува по челото. Юн-Уи я поглежда и Еми разпознава майка си в нежния овал на лицето й. Изненадва се, че не изпитва тъга при мисълта за майка си. Сега изпитва само покой.

Съжалява, че е изминал цял един живот, за да стигне до този миг, но миналото не може да се промени. Останало й е само настоящето.

— Винаги съм се гордяла, че отиде да следваш в университета — признава с дрезгав шепот.

Лицето на Юн-Уи се сгърчва, тя заравя глава в скута на Еми. Грубото вълнено палто на майка й попива сълзите й.

— Гордея се и с двама ви — казва Еми и се обръща да погледне сина си. Той също е коленичил пред нея, едва сдържа сълзите си.

Тя се усмихва и пак поглежда статуята. Никога няма да те забравя, казва й, макар толкова години да се е преструвала, че не помни сестра си. Бронзовото момиче седи до нея, сякаш за да й прости. Хана винаги е била някъде тук, очаквайки сестричката й да я намери. Еми копнее този миг да продължи вечно.