Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (11)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Докато стои сред тълпата пред японското посолство, навсякъде около себе си Еми вижда плакати с надпис „Хиляда среди“. Седмичните демонстрации са започнали през 1992 година и днес, на „хилядната сряда“, все още няма резолюция за оцелелите жени.

Въпреки ранния час вече са се събрали много демонстранти и поддръжници, но енергията, която излъчват, е някак приглушена, като на погребението на велик лидер, тълпата е проникната от тържествена тъга. Еми поглежда към масивната сграда на посолството. Всички прозорци са затворени, а щорите — спуснати. Забелязва и други жени, които гледат към прозорците на посолството, и знае, че всички се питат едно и също: „Там ли са, гледат ли ни? Дали изпитват разкаяние, или са дали свободен ден на служителите си?“. В стомаха на Еми се загнездва горчивина, тлее като жарава.

— Студено ли ти е? Искаш ли да седнем в някоя от палатките, за да не ни духа? — пита я Лейн.

— Не, тук е добре.

Еми не усеща, че трепери, но след думите на Лейн изведнъж й става студено. Пъха ръце в джобовете на палтото си.

— Ще ида да купя горещ шоколад — предлага Лейн и изчезва в тълпата.

Някакъв мъж почуква по микрофона.

— Проба, проба, едно, две…

Еми се изолира от шумотевицата. Гласът на мъжа, гърмящ през тонколоните, глъчката на множеството, японските очи, скрити зад затворените прозорци, всичко това едва достига до нея. Единственото, което изпитва, е студ. Той прониква през дрехите й и пронизва тънката й, сбръчкана кожа. В нощта, когато загуби баща си, също беше студено. Споменът я хваща неподготвена и тя го посреща неохотно.

Странно и ужасяващо е да станеш свидетел на нечия смърт. В един момент човекът е тук, диша, мисли, изпълнен е с чувства, а в следващия няма нищо. Нито дихание, нито мисъл, нито биещо сърце. Лицето е застинало, безизразно. Еми видя лицето на баща си тъкмо такова, от него бе изтрит ужасът, който бе изпитвал само допреди миг. Отиде си за части от секундата. В уплахата си тя бе притворила клепачи, а когато ги вдигна, той беше мъртъв.

Еми не разказа на никого за това. Беше по-лесно да не мисли за случилото се, да го потисне, иначе щеше да го преживява наново. Но сега е твърде стара и не може да отпъжда спомените. Умът й е износен, също като тялото й. Те изплуват по всяко време на деня, нахлуват неканени в съзнанието й и я изпълват с болка и съжаление. Понякога старите рани трябва да се отворят отново, за да се излекуват докрай — така казва Джин-Хи — а Еми все още не е излекувана от гледката на мъртвия си баща.

Застанала сред множеството, тя позволява на бащиното лице да завладее съзнанието й. Добрите му, кротки очи гледат към нея, вижда го какъвто беше, изпълнен с живот и съчувствие, рядко срещано в смутни времена. Беше 1948-а, а Еми бе четиринайсетгодишна. Корейската война още не беше започнала, но напрежението на острова между полицията, която южнокорейското правителство бе изпратило да поддържа реда, и левите бунтовници бе прераснало в яростна партизанска война. Избухна въстанието в Чеджу, оставило много жертви и от двете страни.

Полицията дойде в селото й под прикритието на нощта. Виещият декемврийски вятър заглуши появата й. Блъскане по вратата, после тя се разтвори с трясък. Полицаите нахлуха вътре и измъкнаха Еми и родителите й от постелята. Извлякоха ги навън в мразовитата нощ. Тя беше объркана и се разплака, а полицаите я удариха през лицето и се нахвърлиха на родителите й, закрещяха им да млъкнат. Мъжете бяха млади и сърдити, но Еми не знаеше защо нападат семейството й. Нямаше нито брат, нито чичо, който да се е присъединил към левите бунтовници, никой, заради когото полицаите да стоварят гнева си върху семейството й. Те бяха просто корейски граждани, поданици на страна, разкъсана на две от сили, много по-могъщи от тях.

Един от полицаите сграбчи баща й и го издърпа пред Еми, с лице към майка й. Бутна го да падне на колене и опря извит нож в гърлото му.

— Това е, задето криеш бунтовници! — извика и изведнъж времето спря.

Еми гледаше невярващо как острието прерязва гърлото на баща й отляво надясно. Шурна кръв, боядиса ризата му за спане в черно в бледата светлина на нощта. Той не откъсваше ужасени очи от майка й и Еми си помисли, че се страхува повече за нея, отколкото за себе си. После очите помътняха и угаснаха. Майка й зави към снежното небе, но друг млад полицай я ритна в главата. Тя падна и остана безмълвна. Еми изпищя и запълзя към баща си.

— Не умирай! — повтаряше отново и отново. — Татко, не умирай!

Един полицай я издърпа от отпуснатото тяло на баща й. Еми понечи да се изскубне от хватката му, но той само я стисна по-силно.

— Спри да се бориш или ще прережа и твоето гърло! — предупреди я той.

— Остави я! Цялата е в кръв — каза друг полицай със заповеднически тон.

Еми погледна към него. Беше по-възрастен от останалите, изглежда, им беше командир.

— Харесва ми да убивам — отвърна полицаят и й изви ръцете, принуждавайки я да коленичи пред него.

— Не сме свършили. Имаме да обиколим още къщи. После можеш да правиш каквото искаш.

Хвърли бърз поглед към Еми и се отдалечи.

Полицаят, който я държеше, очевидно размисли. Изплю се на земята и кимна. Ритна Еми отзад в гърба. Тя падна на четири крака и той отново я ритна. Еми се строполи върху студената мокра земя и закри лицето си с ръце.

— Измий се, пък може и да се върна за теб — изсмя се той.

Намести панталона и оправи куртката си.

Тръгнаха си също толкова безшумно, както се бяха появили, досущ като тигри в нощта. Еми и майка й останаха безмълвни на земята, прегърнали тялото на баща й, докато гледаха как домът им изгаря. Всичко се случи толкова бързо, че Еми не успя да види кой запали огъня. Огледа се и се стресна, виждайки, че хълмовете са осеяни с ярки светлини, тъй като горяха и други домове. Заслуша се по-внимателно и чу далечни викове, долитащи през виещия вятър — или може би това бе замлъкналият майчин глас, който сега крещеше в главата й.

Полицаите бяха опожарили почти цялото село. Тя зарови баща си в плитък гроб, защото твърдата земя се копаеше трудно, покри го с пясък, който донесе с кофа от брега. Майка й коленичи до гроба и се разрида. Дойдоха да помогнат и други хора, няколко възрастни жени и мъже. Полицаите бяха отвели повечето млади мъже и жени заедно с момчетата и момичетата. На никого не му се мислеше къде са ги откарали. Просто искаха да заровят своите покойници и да намерят подслон. Еми не знаеше защо полицаят й бе помогнал. Спасил я беше от ужасна съдба.

— Как може да причиняват това на собствените си съотечественици? — попита старица, без да се обръща към никого конкретно, докато Еми засипваше тялото на баща си с пясък.

Неколцина старци се опитаха да го обяснят със страха между Съветския съюз и Съединените щати, но никой не можа да обясни смъртта, причинена от съотечественици.

— Всички сме корейци — каза отново възрастната жена. — Японците вече ги няма.

Кожата на лицето й бе набраздена от времето и теглото. Беше оцеляла по време на японското иго само за да страда от нов вид окупация.

Еми продължи да заравя баща си. Подобно на останалите жители в малкото им село, родителите й бяха внимавали да не се замесват с партизаните или полицията. Тя мислеше единствено за това, че баща й бе преживял японската колонизация и войната, а бе умрял от ръката на сънародник.

Еми и майка й последваха групичката оцелели извън селото и надолу към брега. Старецът, който се беше обадил по-рано, каза, че живеел на острова от почти осемдесет години и знаел за пещера, закътана край тясно заливче. Майка й едва издържа целодневния преход. Сякаш бе завързана за мъртвия си съпруг с връв, която при всяка крачка напред я дърпаше две стъпки назад. Еми се гмуркаше вече пет години и тялото й бе стегнато и мускулесто. Използва силата си и къде с носене, къде с теглене, помогна на майка си да стигне до безопасното убежище.

* * *

Пещерата приюти деветнайсет души. Еми разпозна някои лица, повечето хора обаче идваха от другата страна на залива. Почуди се дали най-добрата й приятелка, Джин-Хи, е оцеляла след касапницата, но никой не смееше да напусне пещерата, за да търси оцелели — освен една майка. Тръгна да търси дъщеря си, отвлечена, докато опожарявали дома им. Върна се в пещерата съсипана, с пепеляво лице. Никой така и не я склони да каже какво е заварила, но Еми си представи най-лошото.

Нощем жената се събуждаше и крещеше името на дъщеря си. Еми заспиваше разплакана, запушила уши, за да не чува горестните й викове.

Тъй като се бояха да палят огън, за да не открият скривалището им, нощем мръзнеха, зъбите им тракаха във вътрешността на пещерата. Еми и майка й се сгушваха до две възрастни жени, за да се топлят взаимно. Мъжете също лежаха заедно, но декемврийската зима е твърде сурова. Скоро най-старите започнаха да измират, издъхваха тихо в съня си.

Еми и майка й помагаха на старците да преместват замръзналите тела в задната част на пещерата, където студът щеше да ги съхрани. Преди да заспи, Еми се стараеше да мисли за забавните истории на Джин-Хи, сякаш припомнянето им щеше да запази приятелката й жива. Мисълта, че може да се е скрила в друга пещера на острова, поддържаше духа на Еми въпреки скръбта по баща й и притесненията за сломената й майка.

Хранеха се с каквото намереха в пещерата: мъха, растящ по стените, насекомите, пъплещи из пръстта, и някои твари, за които Еми подозираше, че са плъхове или дори нещо по-отвратително. След четири седмици гладуване почти до смърт майката на Еми реши, че е време да се върнат. Когато излязоха от скривалището си, се облегнаха една на друга и замижаха от януарското слънце.

И двете бяха останали без сили и едва издържаха на суровия студ; през целия път до дома вървяха през прясно навалял сняг, подминаваха къщи, изгорели до основи, без да срещнат жива душа. Като видя черните въглени от собствения им дом, които се подаваха изпод белите преспи, Еми беше твърде отпаднала, за да заплаче. Всичко беше изчезнало. Всичко. Мястото, което някога бе приютявало семейството й и между стените си бе пазило спомени за всеки от тях, сериозното лице на сестра й, докато учеше Еми да чете, гласът на баща й, когато пееше и си акомпанираше на цитра, вкусните ястия на майка й, приготвени с толкова любов — всичко беше изпепелено.

Къде бяха те сега, запита се Еми, духът на баща й и отсъстващото тяло на сестра й? Майка й коленичи сред руините и закри лице с ръце. След дълго мълчание Еми я поведе към мястото, където бяха заровили баща й.

Могилката бе покрита с пелена от искрящобял сняг. Върху нея имаше миниатюрни зигзагообразни следи от птичи крачка. Еми погледна към бялото небе, където в студения януарски въздух се рееха чайки. Дали не посещаваха баща й, за да отдадат почит на странстващия му дух?

Майка й коленичи до могилката, сведе чело към земята и докосна снега. Заплака тихо, а Еми също коленичи до нея, прегърна треперещото й тяло. Беше толкова слабо, като тяло на старица. Майка й още нямаше четирийсет, но войната й бе отнела твърде много — по-голямата й дъщеря, съпругът й, и онова, което бе останало от младостта й, си бяха отишли заедно с изпепеления дом. Еми също се разрида, скърбеше за всички — и за живите, и за мъртвите.

До нея долетяха гласове и тя се изправи и се ослуша. Вятърът сякаш се умълча, чайките над главата й закрещяха пронизително. После отново ги чу — мъжки гласове.

— Мамо, някой идва! — прошепна Еми, когато гласовете се разнесоха зад гърба им. Към тях приближаваха върховете на пушки.

— Трябва да вървим! — каза Еми и се опита да вдигне майка си от земята, но тя не помръдваше.

Сърцето на Еми заблъска в гърдите й. Беше грешка да напуснат пещерата. Ако сега оцелееха, щяха да се върнат в безопасното си убежище. Под близкото възвишение имаше горичка от мандаринови дървета, почернели от огъня. Ако успееше да вдигне майка си на крака, можеха да се скрият зад дърветата и да изчакат полицаите да отминат, помисли си Еми, забравяйки за прясно навалелия сняг.

— Моля те, мамо! — проплака тя и я затегли с всички сили. — Трябва да се махнем оттук!

Побягнаха към малкото възвишение и слязоха до мандариновата горичка. Скриха се зад едно дърво, стърчащо над останалите, макар половината му клони да бяха превърнати в пепел, която се бе посипала по земята. Заради студеното време корените му не бяха изгорели, но дървото никога нямаше да се възстанови.

Полицаите стигнаха до руините на къщата и гласовете им замлъкнаха. Еми чуваше как ровят в пепелта. Приведе се над майка си да я защити, както бяха коленичили и трепереха от студ.

— Я вижте тук! — извика един от полицаите.

— Какво има? — обади се друг.

— Пресни следи от стъпки.

Настъпи тишина. Еми си ги представи как оглеждат стъпките, проследяват ги по възвишението и те ги отвеждат до скривалището. Сглупи, като се съгласи с майка си да се върнат. Знаеше, че тя не е на себе си; бяха измръзнали, гладни, смазани от мъка. Заобиколена от смърт, Еми с радост беше напуснала пещерата, превърнала се в гробница. Толкова отчаяно искаше да види какво е останало от дома им.

Момчето, което първо заобиколи дървото, носеше дебело подплатено палто и жълт шал около врата. Заговори й с кротък глас.

— Ранена ли си? — попита. Погледна под нея и зърна майка й, подпряна на дървото. — Тя добре ли е? Майка си ли пазиш?

Еми не отговори. Просто продължи да прегръща майка си. Приближиха се и другите полицаи, мълчаливото им любопитство натежа в тишината. Еми вече очакваше обидните думи, жестоките юмруци и болката, която щеше да последва. Наведе глава.

— Глуха ли е? — попита единият от полицаите.

— Сигурно е в шок — отвърна младежът. — Всичко е наред. Няма да те нараним. Търсим оцелели. Елате с нас. Ще ви отведем на безопасно място.

Протегна ръка и Еми се сви уплашено. Майка й вдигна лице и се изплю върху палтото му. Той отстъпи назад. Другите двама полицаи се разкрещяха на майка й и вдигнаха пушки, за да я пребият с тях.

— Не, недейте! Всичко е наред! Просто са изплашени. Целите са в пепел — каза момчето на мъжете. — Видяхте къщата, покрай която минахме, и плиткия гроб… — Гласът му заглъхна, докато изучаваше лицето на Еми.

— Те го убиха — промълви Еми.

Тримата полицаи застинаха и се вторачиха в нея.

— Кои бяха? — попита момчето с благия глас. Наведе се и сега я погледна право в очите. — Видя ли кой го направи?

— Не им казвай нищо! — прошепна майка й.

Еми се взря в тъмните й очи. В тях проблесна предупреждение. И отново се обърна към младия мъж.

— Дойдоха посред нощ. Нищо не видяхме. Беше много тъмно.

— Сигурна ли си? — попита той, а гласът му бе все така любезен, сякаш искаше да й помогне. Сякаш наистина го беше грижа.

Тя кимна. Той се изправи и известно време като че ли обмисляше думите й. Плъзна очи над опустошените от огъня мандаринови дървета. Еми проследи погледа му и неволно си припомни как в горещите лета със сестра й тичаха из сенчестата горичка, заливайки се от безпричинен смях. Внезапният спомен я свари неподготвена и тя си помисли, че той никога повече няма да я изпълва с радост. Всичко си беше отишло.

Младият полицай си пое дъх и го издиша шумно през ноздрите си.

— Ще ги вземем с нас! — каза накрая.

Еми се стресна от променения му тон. Любезното държане бе заменено от военна деловитост. Другите двама полицаи вдигнаха Еми и майка й и ги поведоха.

Когато минаха покрай бащиния й гроб, Еми спря очи върху малката могила. Помнеше баща си като едър, як мъж, който се надвесваше над нея със силните си, добри ръце, но смъртта й бе отнела този образ, оставяйки хълмче, което след време почти нямаше да се забелязва. Еми гледаше в земята, докато ги водеха по пътеката с познатите камъни и пръснати мидени черупки — нейните богатства, донесени от морето. Щом видя камиона, се задърпа, но вече беше твърде късно.

Полицаите ги закараха в местното полицейско управление, където гъмжеше от хора, някои униформени, други в окървавени дрипи, гласовете им се извисяваха в какофония от гняв, болка и страх.

До една от стените седеше старица, положила в скута си окървавената глава на сина си. Беше неподвижна и безмълвна насред целия хаос наоколо. Еми стисна ръката на майка си колкото може по-здраво, докато полицаите ги влачеха към стая, приспособена за чакалня. Хората се бяха събрали на групички, някои плачеха, други мълчаха, изпаднали в шок. Младият полицай ги остави и се заговори с колегата си на гишето. Погледна ги няколко пъти през рамо, докато попълваше някакъв формуляр.

Еми обходи с очи всички лица наоколо, но не разпозна никого. Къде бяха хората от нейното село? Внезапно се изплаши, че всички са мъртви, после пропъди тази мисъл от главата си. Хвърли поглед към майка си, но побърза да го отклони, не можейки да понесе празното изражение върху преждевременно остарялото й лице.

Полицаят се върна и Еми изправи рамене, опитвайки се да му покаже презрението си, той обаче не й обърна внимание.

— Ще чакаме тук, докато ни извикат.

— Защо, какво сме сторили? — попита Еми.

— Нищо — отвърна той и прочисти гърлото си. Изглеждаше неуверен.

— Тогава защо ни доведохте тук?

Колкото повече нарастваше смущението му, толкова повече смелост събираше Еми. Сега той отново беше любезният младеж, който се бе приближил пръв до нея в мандариновата горичка, а не полицаят, който бе наредил да ги качат в камиона.

— Не е твоя работа! Това е работа на правителството.

— Ние нямаме нищо общо с правителството…

— Стига си приказвала! — сопна се той и я сграбчи за лакътя.

Очите му се стрелкаха из стаята, оглеждаха хората, които слушаха разговора им.

— Тук си по мое нареждане. Това е всичко, което ти се полага да знаеш.

Еми го изгледа гневно и той пусна лакътя й.

Полицаят на гишето ги повика, после вкараха тримата в малка канцелария в задната част на участъка. Когато вратата зад тях се затвори, шумът на страданието отвън секна и в главата на Еми се настани измамно спокойствие. Насред стаята се издигаше голямо бюро, а зад него седеше мъж с лъскава униформа. Гърдите му бяха окичени с ордени и медали и Еми се зачуди кои ли свои съотечественици беше убил, за да получи такива високи отличия. Впери очи в лицето му и го зачака да заговори.

— Разбрах, че си хеньо. Вярно ли е? — попита той, без да вдигне поглед от купчината книжа пред себе си. Изглежда, продължи да чете в очакване на отговора й.

— Да — отвърна Еми, чудейки се как толкова бързо бяха проучили семейните й документи.

— А това майка ти ли е? — Мъжът вдигна очи от книжата и погледна към майка й.

— Да.

— И тя ли е хеньо?

— Да.

— Хм, много си послушна. Хюн-Мо, ти си късметлия! От нея ще излезе добра съпруга! Само трябва да й задаваш правилните въпроси. Ха-ха!

И се плесна по коляното, докато се кикотеше.

— Кажи си фамилията!

Еми не отговори веднага. Мъжът беше споменал думата „съпруга“. Не го разбра.

— Баща й е Джанг — отговори Хюн-Мо вместо нея.

Не я поглеждаше, беше заковал очи в бюрото.

— Джанг? Добро, силно фамилно име — заяви офицерът и го отбеляза във формуляра. Подписа се и го плъзна по бюрото към Еми. — Хубаво, сега се подпиши тук. — Подаде й писалката.

Младият полицай знаеше името на баща й. Еми се вторачи в него; ушите й пламнаха, а устата й пресъхна.

— Момиче, вземи писалката и си напиши името ето тук, точно над моето. Видя ли? Точно тук — посочи офицерът с ордените и пъхна писалката в ръката на Еми.

— Какво е това? — най-после попита тя.

Погледна към майка си, ала тя не можеше да й помогне. Беше забила очи в пода и плачеше беззвучно.

— Това е брачното ти свидетелство. Подпиши тук.

— Но за кого се омъжвам? — попита Еми.

— Как за кого, за него — отвърна мъжът и посочи момчето, което ги бе отвело от изгорелия им дом, което знаеше името на баща й и че тя е гмуркачка. — Хайде, хайде, нямам цял ден на разположение. Подпиши. Хюн-Мо, ти ще се подпишеш до нейното име.

Еми се обърна и изгледа Хюн-Мо. Беше доста по-голям от нея, но все пак още младеж. Искаха да се омъжи за него? Стоеше объркана с писалка в ръка и изведнъж мъжът с ордените я удари по лицето толкова силно, че я запрати на пода. Беше скочил от стола, бърз като нападаща змия, и я беше зашлевил с все сила.

— Помогни й да стане!

Хюн-Мо внимателно вдигна Еми и като я подкрепяше с една ръка, я отведе обратно до бюрото. Изглеждаше не по-малко смаян от нея от този внезапен изблик на насилие. Бузата й пламтеше, очите й бяха плувнали в сълзи.

— Хайде, подпиши! Хюн-Мо ще ти бъде съпруг. После се омитайте от канцеларията ми, че имам още много работа. Подпиши или ще му заповядам да ви арестува, а като ви гледам — той посочи мършавите им фигури — няма да издържите дълго в затвора.

Майката на Еми се вторачи в полицая. Надвеси се над бюрото, стисна с ръце ръба му. Лицето й се оживи, доби злъчно изражение. Еми се изплаши от онова, което можеше да каже, но офицерът я спря, преди да е заговорила.

— Не го прави, майко! Държа живота на дъщеря ти в ръцете си. Една обидна дума, и няма да се поколебая да ви изправя пред наказателния взвод! Кажи й да подпише формуляра! — нареди той на Хюн-Мо.

— Направи каквото ти казва — подкани я Хюн-Мо с извинителен поглед.

Еми стисна писалката, но ръката й трепереше. Хюн-Мо й посочи мястото и тя написа името си. Той взе писалката от нея и написа името си до нейното: Ли Хюн-Мо.

— Добре. А сега излизайте. Чака ме много работа.

Хюн-Мо изведе Еми и майка й от канцеларията, минаха обратно през тълпата отчаяни хора в претъпкания участък и излязоха на студения януарски въздух. Фучащият вятър охлади пламналата й буза. Тя я потърка с ръка, продължавайки да трепери — след този подпис вече нямаше да разполага с живота си.

— Защо? — попита, след като мълчането между тях се проточи толкова дълго, че не издържа. Вървяха обратно към паркирания зад участъка камион. — Защо ме накара да се омъжа насила за теб?

— Нашите синове ще наследят тази земя — издекламира той, отвори вратата на камиона и побутна майка й да се качи.

— Нашите синове?

Еми беше шокирана, че той очаква да имат истински брак, като този на родителите й. Абсурдна идея.

— Да, и твоята земя, и земята на селото ще бъдат наследени от нас чрез децата ни.

— От нас?

— Останалите полицаи. И те като мен са напуснали домовете си на север. Избягах на юг, за да не ме убият комунистите, както направиха със семейството ми. Те ми отнеха всичко! Отнеха ни всичко! Затова се женим за вас, за да си върнем изгубеното, но по-важното е да държим комунистите далеч от Юга. За целта трябва да станем повече от тях. Това е и за твое добро… и за доброто на Корея.

— Аз не съм комунистка — възрази Еми, надявайки се, че човек, изстрадал толкова много, ще разбере какво изпитва в момента.

Той я погледна право в очите, изражението му беше лишено от всякаква емоция.

— Този остров е пълен с комунисти. И ти си такава, все едно дали го знаеш, или не. Като се омъжваш за мен, вече не си заплаха. Качвай се.

Задържа вратата отворена и я зачака да се качи в камиона, но Еми не помръдна. Полицаите бяха убили баща й. Мислено се върна към мрака на онази нощ. Дали и Хюн-Мо е бил там? Затова ли е знаел, че ще я открие до изпепеления й дом? Стомахът й се преобърна и коленете й омекнаха. Хюн-Мо я подхвана и й помогна да се качи в камиона.

Еми седна до майка си и се помъчи да си припомни. Онази нощ беше тъмно като в рог, зрънцата на суграшицата влизаха в очите й, а страхът беше размазал лицата на всички мъже. Опита да се сети дали бе видяла Хюн-Мо по време на ужасяващата сцена, но не й се стори познат. Сигурна беше, че ще различи убиеца на баща си, ако го срещне отново. Когато Хюн-Мо се покатери на шофьорското място, тя се вторачи в него, опитвайки се да си спомни дали го е виждала и преди.

Без да й обръща внимание, той запали мотора и потегли мълчаливо от участъка. Еми не беше сигурна дали е бил сред мъжете от онази нощ. Бавно откъсна очи от него и се вторачи невиждащо през предното стъкло. Не знаеше къде ги води Хюн-Мо и колкото по-дълго пътуваха, толкова по-изгубена се чувстваше.

* * *

Докато трепери на площада и си припомня отдавнашни събития, Еми усеща бремето на възрастта. Изпитва ужасна болка в крака, която започва от задната част на бедрото, разнася се надолу и сякаш я пронизва с нажежени ножове. Студът не облекчава старческите й болежки, нито спомените, нахлуващи от миналото й.

Лейн се връща с три чаши горещ шоколад. Еми приема своята с благодарност, наслаждава се на топлината, която прониква през ръкавиците й с един пръст. Поглежда към околните лица. Търси нещо и в същото време нищо конкретно, но все пак се надява да забележи позната усмивка, жест, каквото и да е, което би й напомнило детството. Три пъти е идвала на демонстрациите и докато се озърта в тълпата, има чувството, че се опитва да открие нещо толкова неясно като щастието.

Еми отпива от чашата си; сладката гореща течност пари на езика й, а очите все така оглеждат множеството около нея, като не се задържат върху нито едно лице — бои се, че може да пропусне нещо или някого. Лейн и дъщеря й също отпиват от чашите си, без да отделят очи от Еми, но никоя от тях не прекъсва мълчаливото й търсене.

Еми се взира в хората от тълпата, надява се, че нечий поглед ще срещне нейния и тя ще намери сестра си.