Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (21)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Всички лица в малката болнична стая са обърнати към Еми. Вниманието й идва в повече, тя копнее просто да я отведат при статуята.

— Жадна съм — казва и Лейн предлага да й донесе вода.

— Мамо, защо не си починеш? — пита я Юн-Уи, опитвайки се да склони Еми да се отпусне в леглото.

— Нямам време за почивки. Трябва да видя статуята.

— Не е задължително да е днес. Нека първо да се възстановиш и след няколко седмици ще те откараме до паметника.

— Няколко седмици? — възкликва Еми по-високо, отколкото е искала. — Нямам няколко седмици. Не разбирате ли?

Отмята завивките от краката си и се опитва да стане.

— Чакай малко! — Синът й се втурва към нея, за да я спре. — Никъде няма да ходиш! Ако трябва, ще те вържа за леглото.

Еми замръзва. Той звучи съвсем като баща си. Поглежда го в лицето, поразена от внезапната прилика.

— Същият си като баща си — прошепва, не успяла да се спре.

Той изглежда объркан. Сбърчва вежди и на лицето му се изписва гняв.

— Защо го мразеше толкова много? — пита я задавено.

Твърде много рани са оставили белези в сърцето на Еми. Сега осъзнава, че те са дамгосали и децата й, без значение колко се е опитвала да го предотврати. Последното й пътуване до Сеул в търсене на сестра й е отворило широко вратата към миналото.

— Имаше много причини. Твърде много. Но те са между нас двамата.

— Той е мъртъв — прошепва синът й. — Вече близо пет години го няма. Не можеш ли да простиш на мъртвец?

В този момент в малката стая влиза Лейн и чува въпроса. Не може да реши дали да даде чашата с вода на Еми, или да остане до вратата. Еми я подканя с поглед да се приближи. Лейн й подава чашата и всички я гледат как отпива. Еми не спира, докато не изпива и последната капка. Когато оставя чашата на таблата до леглото, синът й я хваща за ръката.

— Просто ми кажи! Какво толкова непростимо е извършил? Трябва да знам истината! Заслужавам да я знам, и двамата заслужаваме да я знаем!

Обръща се към Юн-Уи. Тя застава до него и двамата отново заприличват на деца. Годините са изтрити от лицата им и Еми вижда само двете най-обични същества в живота си. Те са причината да оцелее в брак без любов. Те й помагаха да не гледа назад. Знае, че е длъжна да им каже истината, но мисълта за това я ужасява.

— Никога не съм ви казвала как умря баба ви — изрича.

— Мамо… — започва синът й, но Юн-Уи му прави знак да замълчи.

— Продължавай, мамо, кажи ни как е умряла — подканя я дъщеря й и я улавя за ръката.

— Беше точно преди началото на Корейската война. С баща ви тъкмо се бяхме оженили, но той не вярваше на баба ви. Често я обвиняваше, че е червена.

— Червена? Искаш да кажеш комунистка? — прекъсва я Лейн.

— Да, симпатизантка на Северна Корея. Бунтовничка.

— Но нали татко е бил обикновен рибар? — изненадва се синът й.

Изглежда така, сякаш детството му се разпада или едва сега добива смисъл.

— Отначало беше полицай — обяснява Еми. — Не го биваше много за рибар, това беше втората му професия.

Дъщерята на Еми познава историята на Корейската война. Това е специалността й като професор по корейска литература. Запазва мълчание, но Еми знае, че сигурно прекарва през главата си фактите от войната.

— Как умря баба? — пита я Хаюн, нетърпелив както винаги.

— Бунтовниците имаха обичая да влизат в селата посред нощ, скрити от пушека, който се издигаше от опожарените от полицаите къщи. Набираха симпатизанти сред хората, чиито домове бяха току-що разрушени. Освен това ходеха от врата на врата и се снабдяваха с продукти. Като полицай, баща ви имаше задължение да открива бунтовниците и да наказва всеки, който им помага. Изобщо не вярваше на баба ви; въпреки всичките ми опити да го убедя в противното, продължаваше да си мисли, че тя им помага. Наричаше я бунтовничка и червена — понякога в лицето.

— А беше ли такава? — прекъсва я синът й.

Еми замълчава, намества се в неудобното болнично легло. Сега, когато си е позволила да се върне мислено в онова време, спомените изглеждат много близки. Болката също. Пред очите й изплуват сцени от летището, сякаш е в самолета и лъснатият болничен под е на хиляди километри под нея. Пистата се превръща в поле, прясно разровено, цялото осеяно с черни могили.

— Не знам. Аз по цял ден се гмурках в морето. Баща ви не позволяваше на баба ви да се гмурка с мен. Не й се доверяваше. Затова работех сама, а нощем спях като пребита, бях изтощена до крайност. И бях млада. Не проумявах много неща. Все още е така.

Един ден се прибрах и не заварих мама у дома. Баща ви не пожела да ми каже къде е. Обиколих селото за някакви вести за нея. Никой не ми каза нищо. Бояха се от баща ви.

Еми докосва челото си, припомня си лицата, които бе срещнала по пътя.

— Това го помня — внезапно се обажда дъщеря й. — Всички го гледаха по един и същ начин. Тогава не разбирах… бях дете. Но сега ми става ясно. Страхували са се от него.

Изражението на дъщеря й изпълва Еми с болка. Толкова много тайни, толкова много лъжи, всички стаени в едно малко сърчице. Съжалява, че нейното не е по-голямо, като на приятелката й Джин-Хи; нейният смях над вълните е искрен и весел.

— Хвърлил я е в затвора, така ли? — пита Юн-Уи.

Изрича го толкова уверено, сякаш през цялото време го е знаела, макар че тогава дори не е била родена.

— Никога не го призна. Никога. Дори на смъртния си одър — казва Еми и се заглежда в ръцете си. Вдига глава и среща очите на дъщеря си. — Но дълбоко в себе си знам, че е било негово дело. Винаги съм го знаела. Бракът ми с баща ви не беше по любов. Сигурна съм, че сте го забелязали. Бяхме принудени да се оженим заради войната. Той беше полицай. След това работеше за правителството.

Еми се надява децата й да не я питат за деня, в който бе насилена да се омъжи за баща им; бои се, че това ще ги нарани твърде много. Ръцете й леко треперят, не може да ги успокои. Синът й ги взема в своите. Топлината му й вдъхва кураж.

— Бях на четиринайсет, току-що омъжена за баща ви, а на хоризонта се задаваше нова война. Баба ви изчезна само няколко месеца след началото на новия ми живот. Бях съсипана. Останах сама в къщата с този непознат, който ме ужасяваше. Нуждаех се от майка си. Отчаяно исках да я намеря. Минаха месеци, а после години без следа от нея. Сякаш просто се беше изпарила.

Еми замълчава, спомня си какви усилия бе положила да не полудее. Японците бяха отвели сестра й. После корейците убиха баща й. Сега някой бе отнел и майка й. И тя внезапно се оказа сама.

— Бях бременна с теб, когато най-сетне научих, че са я екзекутирали — казва тя и поглежда към Хаюн. — Изминали бяха две години без вест от нея, а после един ден моя приятелка дойде вкъщи и ми каза, че са избили всички политически затворници. Втурнах се към полицейския участък, отчаяно исках да разбера дали тя е сред тях. Не пожелаха да ми кажат, затова настоях да видя списъка със затворниците. Правителството обича бумащината. Документират всичко. Баща ви дойде след мен в участъка. Не им позволи да ми покажат списъка. Заплаших го, казах, че ще се самоубия и ще убия и нероденото му дете, ако не ги накара да ми дадат списъка. Не му бях казала, че съм бременна.

Докато изговаря думите, тя не смее да погледне сина си. Сякаш е изправена на съд, задето се е провалила като майка. Ако стоеше пред съдебни заседатели, едва ли би спечелила симпатиите им.

Съпругът й я погледна така, все едно го е намушкала с нож в стомаха.

— Бременна ли си? — попита я невярващо.

Канцеларията се беше умълчала, неколцина полицаи излязоха от стаята. Еми не можеше да го погледне в очите. Взираше се в бюрото, май беше същото, на което бе подписала брачното свидетелство с Хюн-Мо.

— Да — потвърди.

— Откога знаеш?

Гледаше я нежно, като влюбен, само дето Еми не вярваше, че я обича — оженил се беше за нея само за да получи бащината й земя. Посегна да я хване за ръката, но тя се отдръпна. Нощем той се възползваше от съпружеските си права, но денем не му позволяваше да я докосва. Това беше сделката, която бяха сключили — тя да престане да се бори с него, за да водят що-годе поносим съвместен живот.

— От няколко месеца. Имам нужда от мама. Не мога да се справя без нея.

Еми го умоляваше с очи, неспособна да изрази с думи колко много се нуждае от майка си. Беше на шестнайсет години, боеше се да роди, боеше се от майчинството, ала най-вече се боеше да отглежда дете, впримчена в живот, който не е нейният.

— И сега заплашваш да отнемеш живота на детето ни?

В очите на Хюн-Мо се четеше болката на предаден човек, но Еми не я беше грижа. Той я беше предал първи. Откраднал бе земята, невинността й, а сега бе застанал на пътя й към истината. Еми повдигна брадичка и го прониза с изгарящ поглед.

— Да.

Раменете му увиснаха, но не каза нищо повече. Отвори вратата на канцеларията и извика един полицай.

— Дай й да види списъка.

— Но, господине… — запелтечи полицаят. Очите му се местеха нервно между Еми и Хюн-Мо.

— Направи го!

Хюн-Мо излезе от стаята съсипан. Това бе единственият миг, в който Еми го видя такъв. След това мъжът й се затвори в себе си, за да не може да го нарани повече. Превърна се в баща, който вземаше решения без нейното съгласие, например за изпращането на дъщеря им на училище. От време на време правеше опити за физическа или емоционална близост, но тя неизменно го отблъскваше. Никога не му прости участието в изчезването и смъртта на майка си.

Когато свърши разказа си, Еми се вгледа в лицата на децата си:

— След като ми разреши да видя списъка, баща ви напусна полицейското управление. От самото начало е знаел, че името й е в него, защото той го е сложил там. Сигурна бях, но все пак прегледах списъка, очите ми отхвърлиха стотици имена и най-сетне я открих. През цялото време са я държали в затвора. И един ден са я екзекутирали.

След като прочете името на майка си в списъка, Еми отиде на брега, твърдо решена да се хвърли от най-високата скала. Беше сам-самичка на света и бременна от враг. Но докато се олюляваше от силния октомврийски вятър, осъзна, че не може да го направи. Осъзна, че обича бебето, което расте в нея.

— Ти ми спаси живота — казва Еми и поглежда към сина си. — Ако не бях бременна, едва ли щях да оцелея. Но вече имах теб. Ти щеше да си част от мен, също и от мама, от татко и дори от сестра ми. Във вените ти течеше тяхната кръв. Вярвах го тогава и го виждам сега. В онзи ден погребах близките си в сърцето си. Трябваше. Заради теб и заради мен. А после се прибрах у дома при баща ти и повече не казах дума за това… досега.

— Мамо… — изрича Хаюн. Очите му са зачервени. Откакто е станал мъж, Еми не го е виждала да я гледа толкова нежно. — Не знаех.

— Разбира се, че не знаеше. Беше ти баща и го обичаше. Никога не бих ти отнела това.

— Но той е убил майка ти… баба.

Думите му увисват в настъпилата тишина.

Еми знае какво си мисли синът й. В момента и двете й деца прекарваха през ума си цялото си детство, обясняваха си всички моменти, в които тя пренебрегваше изблиците на нежност от страна на баща им или в които не се смееше на шегите му и дори не спеше до него. Късно нощем често я намираха да седи на верандата, неспособна да заспи, но и неспособна да им каже защо. Това беше нейният начин да ги предпази, да ги изолира от ужасите в света. В никакъв случай не искаше децата й да познаят нейното страдание. Може би не бе постъпила правилно, като ги беше държала на тъмно. Ала го бе направила от любов.

— Да, действията му убиха баба ви, но той беше марионетка на правителството. Правеше каквото му наредят. Беше военно време. Хората вършеха чудовищни неща. И мнозина загинаха. Така е на война, убиват хора. Всички оцелели са правили компромиси със съвестта си — по един или друг начин.

Корейската война беше кървава баня. Еми помни как съседи се обръщаха един срещу друг години преди официалното начало на войната през 1950-а, обвинявайки се взаимно, че са шпиони, как бързаха някой да не ги изпревари. Много от старите приятелки на майка й от гмуркането изчезнаха безследно. Които имаха синове, ги изгубиха, които имаха дъщери, ги изгубиха или се сдобиха със синове, на които не се доверяваха. Целият остров потъна в скръб.

Скръбта на Еми бе погребана под международното летище на Чеджу — бивше военно летище, изоставено от японските имперски въздушни сили, когато напуснаха острова след края на Втората световна война. Точно там бяха държали повече от седемстотин политически дисиденти, включително и майка й, както научи Еми. Затворниците били екзекутирани от наказателен взвод, после заровили телата им в огромна яма едно върху друго.

Никой не спомена какво има под чисто новите писти, когато аерогарата бе разширена и превърната в сегашното международно летище, но онези, които оцеляха след погромите, никога не го забравиха. Затова Еми не можеше да лети. При мисълта, че нейният самолет ще рулира върху безименния гроб на майка й, стомахът й се свиваше на топка, а устата й пресъхваше.

На шестнайсет Еми остана сираче, без семейство, което да обича, но с растяща в нея надежда. Синът й се роди през 1950-а, годината, когато официално започна Корейската война, а три години по-късно, след като тя най-сетне свърши, на бял свят се появи и дъщеря й. Хюн-Мо и Еми преживяха заедно войната и годините след нея, без да разголят душите си един пред друг. Едва на смъртния си одър мъжът й разкри истинските си чувства.

Хюн-Мо умираше от рак. Белите му дробове, както и черният дроб, бяха целите в тумори. По цял ден димеше с лулата си, дори докато чакаше рибата да се улови в мрежите му. Накрая тежеше само четирийсет и пет килограма и едва повдигаше глава, за да погледне децата си и единственото си внуче.

— Благодаря ти за нашите деца — успя да каже, докато с мъка си поемаше дъх.

Еми тъкмо бършеше челото му със студена кърпа. Спря и го погледна в очите, нещо, което не беше правила, откакто дъщеря й отказа да стане хеньо. Млечното перде почти закриваше дясната му зеница, а бялото на очите му бе пожълтяло и осеяно със спукани кръвоносни съдове. Изглеждаше по-стар от годините си. Еми се зачуди колко ли по-труден е бил животът му в сравнение с нейния.

— Винаги съм те обичал — прошепна Хюн-Мо. Посегна да я хване за ръката, но тя инстинктивно я отдръпна. Той примигна бавно, с решимост, на която бе свикнала. — По моя си начин, но те обичах — повтори и отпусна ръка върху хлътналите си гърди.

Еми го погледна и се запита кога се бе превърнал в старец.

— Не ме мрази толкова много, след като умра — помоли я той и думите му я хванаха неподготвена.

Засмя се на изненаданото й изражение, само че смехът му бързо премина в пристъп на влажна кашлица.

Еми притисна внимателно ръце към гърдите му, за да не се тресат толкова. Когато кашлицата утихна, Хюн-Мо постави длани върху ръцете й и лекичко стисна китките й.

— Запали тамян за дедите ми, ако изобщо можеш да ми простиш.

Зачервените му очи потърсиха нейните, сякаш я молеше да вдъхне живот на крехкото му тяло.

Тя отвърна на погледа му — все едно пресяваше спомените на непознат. Когато най-сетне възвърна гласа си, той беше суров и изпълнен с горчивина.

— За какво да ти простя? За майка ми ли?

Хюн-Мо освободи китките й, ръцете му се отпуснаха покрай тялото. Бавно примигна, както правеше обикновено, и секундите между притварянето и повторното отваряне на клепките му й се сториха дълги като дни. Дълбока кашлица разтърси задръстените му дробове. Сетне изплю черна кръв, която повече приличаше на моторно масло. Еми старателно я почисти.

— Прости ми… има толкова много неща, за които да ми простиш… за всичко.

Това бяха последните думи, които й каза. Животът продължи да тлее в него още две седмици, болното му тяло го измъчваше по начин, който Еми не би пожелала и на най-големия си враг. Когато най-сетне почина, това беше истинско облекчение, но на погребението му Еми с изненада установи, че изпитва и лека тъга. Може би се дължеше на сълзите, стичащи се от очите на порасналите й деца. Не беше съвсем сигурна.

Дори сега, докато мисли за ужасната му смърт, не може със сигурност да опише чувствата си, когато той най-накрая си отиде. Взирайки се толкова съсредоточено в миналото, отново изпитва отчужденост, познатото безразличие към собствения си съпруг. Навремето бе направила необходимото, иначе гневът щеше да я смаже. Трябваше да преглътне емоциите си, за да продължи да съществува.

Сестра й веднъж я беше нарекла танцуваща пеперуда, пълна с живот и смях, волна като птичка божия. Еми се връща към момента, в който малкото момиче изчезна и на негово място се появи съсипана млада жена. Припомня си болезнените мигове от детството, знае, че то свърши, когато отиде в полицейския участък и видя името на майка си в списъка. В онзи ден умряха и двете.

— Ще запалиш ли тамян за баба си? — внезапно се обръща Еми към дъщеря си.

— Какво? — сепва се Юн-Уи, на лицето й се изписват тревога и болка.

— Аз… аз така и не запалих тамян за дедите ни…

Гласът на Еми заглъхва. Вижда мъртвото лице на майка си и се чуди дали тя е намерила покой в отвъдния живот.

— Мамо, не се безпокой за тези неща — казва Хаюн, в гласа му се долавя стаен гняв. — Първо трябва да се оправиш. — Опитва се да се усмихне, но тя вижда, че води битка със себе си.

Разкриването на истината за миналото й е струвало твърде големи усилия. Клепките й натежават, иска й се да се затворят веднъж завинаги за вечния си сън. Докосва челото си, притиска пръсти към кожата си, за да се разсъни. Времето й е ограничено, но волята — силна. Няма да чака, докато децата й се помирят с вината на баща си или с нейното мълчание през годините. Има нещо, което трябва да свърши.

— Искам да отида при паметника. Да го видя отново — казва внезапно.

— Няма да напускаш клиниката, болна си, не бива да се натоварваш — възразява Юн-Уи, звучи повече като майка, а не като послушно дете. — Ще отидем след няколко дни, когато се възстановиш.

— Не, трябва да отида днес! Сега! Искам да го видя сега!

— Мамо, не можеш! Не си добре!

Юн-Уи повишава тон, Лейн се опитва да я успокои, Хаюн мълчи, гледа в краката си.

— Аз ще те закарам.

Гласът на сина й е тих, но прозвучава ясно.

— Не може! — Юн-Уи е категорична. — Мама трябва да остане в болницата! Не може да отиде, още не!

Всеки момент ще се срине. Лейн я прегръща през раменете. Успокоява я, както майка успокоява пострадало дете, само дето става дума не за ожулено коляно, а за наранено сърце.

Никой не продумва. Синът на Еми излиза от стаята да намери количка, а Юн-Уи мълчи, защото осъзнава, че няма какво повече да каже. Отива при Еми и я целува по бузата. Посяга към ръката й и те отново са майка и дъщеря, седнали в селския им дом край морето. Вълните се разбиват в скалистия бряг, докато двете мълчаливо чакат.

— Трябваше да те последвам в морето. Беше мой дълг. Разочаровах те.

Гласът на Юн-Уи е пропит с вина. По брадичката й се стичат сълзи. Лейн ги бърше с ръка. Нежността между двете трогва дълбоко Еми. В дългия си живот никога не е изпитала подобна близост. Връзката на дъщеря й е нещо като отплата за битките в собствения й живот. Еми си казва, че страданията й са си стрували, щом дъщеря й е намерила човек, с когото да сподели живота си, когото е избрала сама и който също я обича.

— Ти последва сърцето си. Това е всичко, което съм искала за децата си. Гордея се с вас… с вашия избор в живота. Щастлива съм, че го направихте сами. Нищо не може да ме зарадва повече. Вие имате нещо, за което не съм и мечтала.

Хаюн пристига с количката и е време да тръгват. Ловко я изкарва от стаята към асансьора. Юн-Уи и Лейн ги следват без повече възражения, но тя не ги вижда. Вижда само онова, което е пред нея, лицето, което я зове да се върне.

Еми се съсредоточава върху златното лице, изглеждащо като това на сестра й. Все още таи в сърцето си надежда, че тя е жива и че тази прилика не може да е случайна. Чувства със сърцето си, че сестра й по някакъв начин е свързана със статуята, но трябва отново да види лицето, за да се увери.