Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (4)

Хана

Остров Чеджу, лятото на 1943 година

Японските войници качват насила Хана в каросерията на камион с още четири момичета. Две от тях имат синини по лицата. Сигурно са се съпротивлявали. Момичетата пътуват в мълчание заради страха и шока. Хана оглежда набързо лицата им, чуди се дали ги познава, може би от пазара. Двете са с няколко години по-големи от нея, третата е доста по-голяма, а четвъртата е най-малката от всички. Напомня на Хана за сестричката й и тя се вкопчва в тази мисъл. Момичето е в камиона, защото няма по-голяма сестра, която да го спаси. Хана вперва поглед в нея, опитва се да я успокои със силата на мисълта си, но по страните на момичето продължават да се стичат сълзи. Плачът е последното, което Хана ще си позволи. Не иска войниците да видят, че се бои.

Камионът пристига пред полицейския участък, когато слънцето почти се е скрило зад покривите. Лицата на част от момичетата грейват при вида на участъка. Хана се взира в малката сграда, очите й са като цепки. Там няма нищо, което да ги спаси.

Преди четири години чичо й бе пратен да се бие с китайците в името на японския император. Наредиха му да се яви в този полицейски участък. Малцина корейци заемаха държавни длъжности, и то, защото бяха симпатизанти на японското правителство и предатели.

Накараха чичо й да се запише в армията и да се бие за страна, която презираше.

— Ако не ни уморят от глад, ще ни избият на бойното поле. Изпращат го на явна смърт. Чуваш ли? Ще затрият по-малкия ти брат! — разкрещя се майка й, щом разбра, че са наредили на девера й да се бие в Китай.

— Не се безпокой, мога да се грижа за себе си — увери я младият мъж и разроши косата на Хана. Пощипна сестра й по бузката и се усмихна.

Майка й поклати глава, гневът й се надигна като пара от врящ чайник.

— Не можеш да се грижиш за себе си! Още си много млад. Не си женен. Нямаш деца. Изтребват ни с тази война. Скоро в страната няма да останат корейци.

— Достатъчно! — намеси се бащата на Хана, гласът му беше тих, но строг.

Погледна към Хана и сестра й. Майка им се обърна към него, сякаш се канеше да продължи с нападките, обаче внезапно сгърчи лице и се свлече на колене, обгърна тялото си с ръце и се залюля напред-назад.

Досега Хана не беше виждала майка си да се държи така. Винаги беше толкова силна и самоуверена. Би могла да я опише дори като твърда, както е твърда скалата, която устоява и на най-силния натиск на океана, гладка на пипане, но неразрушима. Ала в онзи ден майка й бе уязвима като момиченце. Това изплаши Хана и тя хвана сестра си за ръка.

Баща й отиде при майка й и я прегърна. Двамата се залюляха заедно, а накрая майка й го погледна и каза нещо, което Хана никога нямаше да забрави.

— Кой ще е следващият, когато него вече го няма?

Чичо й влезе уверено в полицейския участък, преметнал през рамо торба с допълнителен кат дрехи и храна, старателно приготвени от майка й. Тръгна храбро на война и шест месеца по-късно го убиха на фронта.

Хана извиква в паметта си младежкото му лице. Беше на деветнайсет, когато загина. Изглеждаше толкова възрастен в дванайсетгодишните й очи. Струваше й се голям мъж, защото се извисяваше над нея и имаше дълбок глас. Сега разбира, че е бил твърде млад да умре. Сигурно е бил ужасѐн, точно като нея сега. Страхът е пулсираща болка, преминава през тялото й като електрически ток. Страх от неизвестното бъдеще. Страх, че е възможно никога повече да не види родителите си. Страх, че сестра й ще остане сама в морето. Страх, че тя ще умре в чужда страна. Японската армия им изпрати сабята на чичо й, японска сабя, която баща й изхвърли в морето.

Докато седи в камиона пред полицейския участък, Хана разбира защо заминаването на чичо й е съкрушило майка й. Не иска да си я представя как отново се полюшва безпомощно на пода, защото сега дъщеря й е следващата жертва на имперската война.

— Слизайте! — нарежда един войник и спуска капака на камиона.

Повежда момичетата в колона към участъка. Хана гледа да не е първата, нито последната. Надява се, че по средата ще е най-защитена от хищници — също като в рибен пасаж. В участъка е тихо. Хана не може да спре треперенето. Косата й е още влажна от морската вода и дрехите за гмуркане едва прикриват тялото й. Тя ги обгръща с ръце и се старае да не трака със зъби. Старае се да не вдига шум, за да остане невидима.

Полицаят зад гишето оглежда момичетата и кимва на рапортуващия войник. Той е кореец, симпатизант, предател. Няма да им помогне. Последните искрици надежда в очите на момичетата угасват. Полицаят зад гишето им казва да напишат своите и на роднините си имена в една книга, а също на колко години са и какво работят родителите им. Хана вече е излъгала на брега, казала е на Моримото, че семейството й е мъртво, и сега се колебае, не знае дали да продължи да лъже.

Полицаят зад гишето не я познава лично, но вероятно знае родителите й, поне по японската им фамилия: Хамазаки. Корейското презиме на майка й е Ким, а на баща й Джанг; омъжените жени винаги запазват фамилията си. Двете момичета преди нея искат да се харесат на войниците и се държат като примерни поданички; написват японските си имена, но Хана подозира, че е твърде късно за подобни маневри. Вместо това тя събира имената на родителите си в едно, Ким Джанг-Ха. Надява се заради фалшивото име властите да не открият, че семейството й е още живо; надява се, че няма да се върнат за сестра й, и в същото време дълбоко в себе си се надява родителите й да прочетат името в книгата и да разберат, че е минала оттук. Тази последна надежда й помага да не губи кураж.

След като написват имената си, момичетата са отведени в малка канцелария. Мръсните бежови стени са покрити с пропагандни плакати, превъзнасящи ползата от доброволното присъединяване към водената от японците война. Подобни плакати висят и на пазара, където хеньо и рибарите продават дневния си улов на селяните и японските войници. Хората на плакатите са нарисувани с усмихнати лица и грейнали японски очи. Хана никога не е харесвала тези образи. Напомнят й за престорените любезни изражения на корейците, когато войниците приближават сергиите им.

Баща й е единственият, който не се преструва. Вместо това лицето му излъчва гняв заради несправедливо погубения му брат, открит и непреклонен. Всеки войник, който приближеше сергията на баща й и започнеше да рови в морските дарове с щика на пушката си, се стъписваше още щом зърнеше изражението на баща й. Ръцете му се разтреперваха и той просто си тръгваше, безмълвен и смутен.

Хана беше ставала свидетелка на тази странна реакция в много случаи и всеки път се чудеше дали онова, което японските войници виждаха в очите на баща й, бе болка, или нещо по-зловещо. Дали войниците не виждаха в тях отражението на собствената си смърт? Винаги й доставяше удоволствие да наблюдава как войниците си тръгват бързо като попарени.

Докато стои с останалите момичета, заобиколена от плакати, показващи предани поданици с фалшиви изражения, Хана се старае да излъчва възмущение, та всеки войник, който я погледне, да избяга от пламъците в очите й. Може би и тя притежава магията на баща си. Тази мисъл й вдъхва малко надежда.

— Облечете това, побързайте! — нарежда им един войник.

Дава на всяко момиче бежова рокля, найлонови чорапи, бяло бельо и памучен сутиен. Роклите леко се различават по кройка, но са ушити от един и същ плат.

— За какво са ни? — прошепва едно от момичетата, като внимава да говори само японски в присъствието на войниците.

— Сигурно е униформа — предполага второ момиче.

— Къде ще ни водят? — чува се ужасеният глас на момичето, което според Хана е само малко по-голямо от сестра й.

— Включват ни в Женския корпус за патриотична служба. Нашата учителка ни каза, че набирали доброволци — обяснява момичето до Хана. Звучи уверено, но трепери от нерви.

— Доброволци за какво? — най-сетне успява да попита Хана. Гърлото й е пресъхнало, а гласът — дрезгав.

— Без приказки! — крясва един войник и тропва по пода. Имате още две минути.

Те припряно се обличат и застават в редица в далечния край на стаята. Когато вратата се отваря, се свиват изплашено. Моримото влиза и оглежда Хана от глава до пети, после прави същото и с останалите момичета. Той я доведе тук. Той ще я изпрати някъде. Старае се да запомни лицето му, за да знае кого да обвинява, когато се върне у дома.

— Добре. Много добре. Сега идете и си намерете обувки по мярка. После се качете обратно в камиона. — Махва им да излязат, но сграбчва Хана за ръката, когато тя минава през вратата. — Изглеждаш много по-млада в тези дрехи. На колко години си?

— На шестнайсет — отвръща тя и се опитва да издърпа ръката си от неговата, ала той впива пръсти в плътта й. Коленете й омекват от внезапната болка, но Хана не издава нито звук.

Японецът сякаш се замисля над отговора й. Тя навежда глава, но той повдига брадичката й и я кара да го погледне. Изпива я с очи, сякаш жаждата му никога няма да бъде утолена.

— Тя ще пътува с мен — казва и я пуска.

Застаналият пред канцеларията войник му отдава чест, после отвежда Хана да си избере чифт безформени обувки. Някакъв старец се е облегнал на стената и когато тя го подминава, извръща лице от нея. В този миг Хана го ненавижда за малодушието му, но после му прощава. Всички се боят. Войниците като нищо може да размажат черепа на кореец с тока на ботуша си, а ако роднините му настояват за наказание, току-виж се оказали с изгорял до основи дом или може просто да изчезнат и никой да не ги види повече.

Навън ги подхваща студен вятър. Сякаш боговете са объркали сезоните и са решили да им изпратят за придружител неканен хлад в лятната вечер. Работещият на бавни обороти мотор заглушава риданията на момичетата, които осъзнават, че наистина ги отвеждат далеч от дома им. Хана не иска да се отделя от групата. Когато един войник я избутва към предната част на камиона, тя се дръпва и прави опит да остане зад последното момиче и също да се качи отзад.

— Хей, ти не! Ти си тук! — казва войникът и й посочва вратата на кабината.

Останалите момичета впиват очи в Хана, по лицата им се чете смесица от страх и отчаяние. Докато върви към отворената врата, тя си мисли, че е зърнала в очите на някои от тях и облекчение — облекчение, че не са те.

Хана се качва и сяда до шофьора. Мъжът я заглежда, но вперва очи в предното стъкло, когато Моримото се настанява до нея. Мирише на цигари и алкохол.

Пътуват мълчаливо в нощта. Хана е твърде уплашена, за да погледне към войниците от двете си страни, затова седи неподвижно като вкаменена, старае се да е незабележима. Мъжете не разговарят помежду си, нито с нея, предпочитат да се взират с празни лица през предното стъкло. Морето постепенно се отдалечава и над тях се извисяват тъмните очертания на връх Хала, после и той изчезва, щом приближават другия край на острова. Шофьорът отваря прозореца от своята страна и запалва цигара. В кабината нахлува ароматът на океана и Хана се опива от познатите миризми, докато камионът преодолява завоите по тесните пътища, водещи към брега и пролива между Чеджу и най-южната част на Корейския полуостров. Хана усеща, че й се повдига, и притиска стомаха си с ръка, за да го успокои.

Далеч под тях до скалист бряг зърва чакащия ферибот, спрял на пристанището. Моторът на камиона ръмжи по пустия път, но мълчанието на Моримото тежи дори в това шумно пространство и Хана усеща силата на пагона му.

Шофьорът ги оставя близо до доковете и отдава чест на Моримото, преди да потегли бързо обратно. Нови войници, въоръжени с тефтери, записват имената им и ги смесват с други момичета, скупчени в оградено място край доковете. Над главите им се реят морски птици, нехаещи за сцената отдолу. Хана копнее да разпери криле и да се присъедини към тях. Един от войниците крещи заповеди на набъбващата група от млади жени и момичета и ги повежда към ферибота. Никой не обелва и дума.

Хана е забила поглед в краката си, докато се качва по стълбите, водещи към подвижния мост. Всяка стъпка я отдалечава от дома й. Досега не е напускала острова. Мисълта, че я отвеждат в друга страна, я ужасява и краката й се сковават, отказват да я слушат. Знае, че ако се качи на този ферибот, може и да не види повече семейството си.

— Не спирай! — крясва й един войник.

Момичето зад нея я побутва да продължи. Тя няма избор. Пристъпва напред, докато се сбогува мълчаливо със семейството си. Със сестричката си, която ще й липсва най-много. Но е благодарна, че я е спасила от своята участ, където и да я отведе тя. С майка си, на която пожелава безопасно гмуркане. С баща си, комуто пожелава кураж в морето, ала тайничко си пожелава и друго: той да я намери. Представя си как малката му рибарска лодка плава зад ферибота, твърдо решена да я върне у дома. Това е безнадеждна гледка, дори във въображението й, но желанието въпреки това остава.

Под палубата на ферибота има малки каюти и в една от тях вкарват Хана и момичетата от камиона. Вътре са наблъскани още трийсетина жени, облечени в подобни униформи, а на лицата им е изписана същата уплаха. Част от момичетата си поделят малкото храна, която са скътали в джобовете си. Има войници, които ги съжаляват и по време на пътуването им дават по нещо за хапване: няколко топки ориз, остатъци от сушена сепия, едно момиче дори получава круша. Повечето са твърде разстроени, за да сложат нещо в устата си, и поделянето на храната им действа успокояващо. Хана приема топка ориз, предложена й от млада, на вид около двайсетгодишна жена.

— Благодаря ти — казва и задъвква твърдия ориз.

— Откъде си? — пита я жената.

Хана не отвръща; още не е сигурна дали трябва да разговаря с някого. Не знае на кого да вярва.

— Живея на юг от планината Хала. Не знам защо съм тук — обяснява жената, след като Хана не отговаря. — Казах им, че съм омъжена. Съпругът ми, той се бие с китайците. Трябва да се прибера у дома заради писмата му. Иначе кой ще ги получава, ако ме няма? Казах им, че съм омъжена, но… — Очите й молят за разбиране, ала Хана не може да й помогне. Тя самата нищо не разбира.

Към тях се присъединява друг глас:

— Защо са те отвели, щом си омъжена? Да не би мъжът ти да има дългове?

Около омъжената жена се събира групичка.

— Не, няма.

— Може пък да не знаеш — подхвърля една жена.

И други си казват мнението и въпросите скоро прерастват в спор. По-младите се въздържат от участие в него, а Хана се отдръпва от групата, търси утеха при по-кротките. Очите им са разширени от страх, докато по-големите момичета и жените изпълват кабината с гняв и недоумение.

— Тогава защо по-малките са тук, щом това не е ферибот за длъжници? Та те са още деца.

— Родителите им са длъжници — получават отговор.

— Да, и са ги продали, също като нас.

— Не е вярно — възразява Хана, гласът й потреперва от възмущение. — Аз и майка ми сме хеньо. Не дължим нищо на никой мъж. Само морето може да ни държи сметка.

Каютата се умълчава. Някои жени са изненадани, чувайки толкова малко момиче да говори така авторитетно, и й го казват. По-младите се преместват по-близо до Хана, сякаш се надяват част от силата й да се прехвърли върху тях. Тя сяда до стената в дъното и прегръща раменете си. И други момичета правят като нея. Седят мълчаливо и Хана се чуди каква ли ще бъде съдбата им, когато стигнат сушата. Дали войниците ще ги откарат в Япония, или някъде във вътрешността на Китай, до самия фронт? Припомня си как седеше между двамата войници в камиона. Шофьорът нито веднъж не показа, че забелязва присъствието й, но Моримото като че ли следеше всяко нейно движение. Ако тя се размърдаше, и той се размърдваше; ако се закашляше, лакътят му се допираше до нейния. Тялото, дори дъхът му бяха в синхрон с нейните. Хана полагаше огромни усилия да не поглежда към него и се провали само веднъж. Той беше запалил цигара и пламъчето затопли бузата й. Извърна се от страх да не я изгори и очите им се срещнаха. Беше я наблюдавал, искаше да види дали тя ще го погледне. Хана се взря изпитателно в лицето му, докато той издишваше дима от дробовете си в очите й. Сетне се закашля, бързо изви глава и отново се вторачи в предното стъкло.

Фериботът навлиза бавно в пролива и бурното море разбърква стомаха на Хана. Тя копнее да се гмурне в океана и да заплува обратно към дома си. В съзнанието й току изникват ужасените очи на сестричката й. Притваря своите. Спаси сестра си от това пътуване към неизвестността. Поне тя е в безопасност.

— Как мислиш, в Япония ли ни карат? — пита я едно момиче.

Хана отваря очи и усеща погледите на останалите върху себе си. Вижда напрегнатите им лица и се чуди защо питат нея.

— Не знам — казва извинително.

Те сякаш се свиват в себе си, полюшват се в ритъма на ферибота. Тя не може да ги успокои. В ума й изплуват разказите на селяните. Отведат ли ги веднъж, момичетата никога повече не се завръщат. Няма саби в знак на благодарност, изпратени на скърбящите им родители. Момичетата изчезват безследно. До дома им достигат само слухове, слухове, които никога не се споделят с останалите деца в семейството.

Скоро след като стана пълноправна хеньо, Хана чу две жени на пазара, говореха си с приглушени гласове за момиче от селото, което открили в северния край на острова.

— Прихванала някаква болест и се побъркала от изнасилването — каза едната жена и Хана наостри уши.

Не знаеше какво означава тази дума. Наведе се по-близо, надявайки се жената да обясни.

— Наложило се баща й да я скрие в къщата. Сега е подивяла… като животно.

Другата жена поклати тъжно глава. Сведе очи.

— Сега никой няма да я иска, дори да се оправи. Горкото момиче.

— Да, горкото момиче и горкият й баща. Срамът ще го вкара без време в гроба.

— Да, тежък товар носи.

Жените продължиха да съжаляват бащата, сякаш беше там и ги чуваше, а Хана остана да се чуди какво би побъркало едно момиче и вкарало баща му без време в гроба. По-късно същата вечер попита майка си.

— Откъде чу тази дума? — ядоса се тя, сякаш Хана беше казала нещо непристойно.

— На пазара, едни жени говореха за момиче, което било отведено от войниците.

Майка й въздъхна, извърна глава и поднови шиенето. Седяха мълчаливо, Хана я гледаше как кърпи скъсаните й шорти за плуване. Иглата влизаше и излизаше от плата със скорост, която омагьосваше Хана. Майка й вършеше всичко с абсолютна прецизност. Гмуркане, шиене, готвене, чистене, кърпене, градинарство — беше безупречна във всичко.

— Може би не знаеш какво означава — сви рамене Хана, надявайки се да предизвика майка си да отговори на въпроса й.

— Кажа ли ти веднъж, няма връщане. Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Майка й не вдигна очи от заниманието си и въпросът остана да тегне помежду им като градоносен облак.

Хана искаше да знае. Заслужаваше да знае. Все пак сега бе една от гмуркачките и като такава се изправяше срещу същите опасности като останалите хеньо — бури, акули, удавяне. Това, че рискуваше живота си, означаваше, че вече е достатъчно голяма. Беше съзряла не само умствено, но и физически, дотолкова, че няколко съседски момчета бяха споменали думата „женитба“ — дочу я, като минаваше покрай тях на плажа.

Единият от младежите дори привлече вниманието й. Беше най-високият от групичката, с най-тъмната кожа, но най-светлите очи и най-слънчевата усмивка. Според нея бе и най-интелигентният, защото не й подвикваше като приятелите си. Вместо това идваше при сергията на майка й и докато пазаруваше, си приказваше с тях. Баща му бе учител, но работеше като рибар, защото в училищата преподаваха японци. Имаше две по-малки сестри и сподели, че в бъдеще ще се нуждае от добра съпруга, която да харесва компанията на момичетата. Хана не знаеше името му, но скоро щеше да го научи. Може би от баща си, когато дойдеше с тях на пазара, или пък когато ги обещаеха един на друг.

— Да — отговори Хана на майка си. — Искам да знам.

— Добре, тогава ще ти кажа — примири се майка й, а гласът й бе лишен от емоция. — Изнасилване е когато мъжът принуди жената да легне с него.

Хана се изчерви, когато майка й продължи с обясненията.

— Но изнасилването от войниците не е нещо еднократно. Момичето, което войниците са отнели, е било насилвано от много, много мъже.

— И защо са го направили? — успя да попита Хана, въпреки силната червенина, заляла лицето й.

— Японците смятат, че това им дава сили в сраженията. Помага им да побеждават във войната. Смятат, че имат право да се разтоварват и да получават удоволствие дори когато са толкова далеч от дома, понеже рискуват живота си за императора. С тази цел вземат момичетата ни и ги отвеждат къде ли не. Това момиче е имало късмет, върнали са го у дома.

Майка й я погледна, за да види реакцията й, и след като Хана не каза нищо, стана и й подаде шортите. Хана се загледа в съвършения шев. Знаеше или поне имаше представа какво е да легнеш с мъж. Не беше виждала акта, но понякога нощем чуваше родителите си, когато си мислеха, че спи. Тихият шепот, задавеният смях на майка й, глухите стонове на баща й… Не разбираше какво значи да те принудят да го направиш, много войници да насилват една жена. Майка й каза, че момичето имало късмет, задето се е прибрало у дома. Хана не спомена думите на онази жена за баща му: че ще легне без време в гроба.

* * *

Вратата на кабината във ферибота се отваря и вътре влизат двама войници. Оглежда групата и сякаш напосоки посягат към едно от момичетата. От устата й се изтръгва тих вик и единият войник я зашлевява през лицето. Тя млъква, стресната от внезапния удар. Другият продължава да оглежда момичетата.

— Гмуркачката да дойде с нас — нарежда той. — Ефрейтор Моримото иска да я види.

Хана разпознава шофьора на камиона, но остава на мястото си.

— Хайде, побързай, викат те!

Във въздуха се усеща напрежение. Очите на останалите сигурно са насочени към нея, издават местонахождението й. Боейки се, че и най-слабото движение ще я издаде, тя отчаяно се опитва да не мърда — и все пак през тялото й пробягват леки тръпки. Войникът положително ще разбере коя е, защото тя ще се разтрепери под погледа му.

— Тук няма гмуркачки. Сбъркали сте кабината — извисява се нечий глас.

Сред останалите момичета се разнася утвърдителен шепот, но в този момент шофьорът поглежда в посоката, където е Хана.

— Ей, ти, ела тук. Помня те. Ти си гмуркачката. Ела с мен. — И поставя ръка върху кобура на бедрото си. — Не ми губи времето!

Няма как, трябва да се подчини. Изправя се, излиза от безопасното обкръжение на останалите момичета и тръгва към него. Той я улавя за китката и я извежда навън, сякаш е затворничка, водена на разстрел. Тесните коридори на ферибота се клатят при всяка вълна. Хана е протегнала свободната си ръка и се подпира на стената.

— Влизай тук! — нарежда войникът и отваря метална врата. Хана пристъпва вътре. Вратата се захлопва зад гърба й.

Във въздуха отеква металическо щракване и тя застава лице в лице с ефрейтор Моримото. Той не продумва, но от погледа му космите по ръцете й настръхват. Хана прави крачка назад.

— Лягай там! — заповядва й и посочва койка, закрепена за стената.

Тя отстъпва към вратата. Ръката й слепешком търси дръжката.

— Отвън има двама пазачи — осведомява я Моримото. Говори спокойно, сякаш ситуацията не е необичайна, а част от ежедневието му, макар изражението да издава глада му. По челото му проблясват капчици пот.

Хана се обръща и поглежда през илюминатора. Моримото не лъже. От двете страни на вратата стоят двама пазачи, тя едва различава раменете им с периферното си зрение. Отново се обръща към мъжа.

— Лягай! — повтаря той и отстъпва встрани, за да й направи място да мине. Тя се колебае. Моримото избърсва потта от челото си с кърпа и нетърпеливо я напъхва пак в панталона си.

— Ако ме накараш да го потретя, ще извикам двамата войници отвън. Ще стане доста по-неприятно, макар че предпочитам да те запазя за себе си.

Той излъчва спокоен авторитет, по Хана долавя в поведението му и още нещо. Мъжът прилича на акула, която се кани да сграбчи плячката си и кръжи под нея, преди да атакува.

Мисълта за още двама войници, натъпкани в тясната кабина, кара Хана да изпълни нареждането му. Той се засмива, когато тя се свива в ембрионална поза на койката, и започва да разкопчава колана си. Хана затваря очи. Кожената лента се изхлузва бавно от гайките на колана му. Космите на врата й настръхват, когато Моримото се приближава до койката. Бори се с желанието да отвори очи, стиска ги здраво. Ръката му я сепва. Пръстите му отмятат косата от лицето й и я погалват по бузата. Хана подушва дъха му. Коленичил е до нея. Дланта му се спуска по врата, рамото и бедрото й и поляга върху коляното. Тя отваря очи.

Японецът я гледа втренчено. Хана не може да разгадае изражението му. Зачервен е. Тя отново се взира в него, чака да се случи нещо ужасно. Моримото й се усмихва, но очите му са празни. Хана трепва още преди да е повдигнал роклята й.

— Моля ви, недейте! — успява да прошепне.

Думите прозвучават немощно дори в собствените й уши, той обаче не спира.

— Не се тревожи. Опознах те по време на пътуването ни в камиона. И много те харесах.

Хана прави опит да се отдръпне, но мъжът я сграбчва за бедрото и го стисва толкова силно, че тя извиква.

— Не ме карай да разкъсам роклята ти, че ще пътуваш до Манджурия гола. Това ли искаш, дни наред да пътуваш във влак, пълен с войници, и нищо да не прикрива красивото ти тяло?

Очите му я предизвикват да отговори. Тя престава да се дърпа, ала не може да спре да трепери. Той ще я отведе в Манджурия! Манджурия е на края на света, много по-далеч от дома, отколкото си е представяла.

— Добре.

Хватката му се отпуска и той бавно запретва роклята й до кръста, смъква новите й найлонови чорапи и памучното бельо. Сгъва ги грижливо, оставя ги в края на койката. Изправя се и тя го наблюдава как сваля панталона си до глезените. Не може да откъсне очи от щръкналия му пенис.

— Правя ти услуга. Повечето момичета не получават подобно внимание, обикновено е ужасна изненада. Така ще знаеш какво те очаква.

Той ляга върху нея и тя затваря очи. Дъха му върху лицето й, тежестта на тялото му върху гърдите й — това чувства в мрака зад клепачите си. После той прониква в нея и всеки тласък разкъсва младостта й на парченца. Болката е като нож, забит в нежната кожа между пръстите на краката й, само че не е там, а някъде по-близо до сърцето и ума й.

Моримото се задъхва от усилието, грухти като глиган. Хана го рисува в съзнанието си точно такъв: черната свиня от Чеджу, която живее до нужника зад къщата им и се храни с човешки изпражнения. Задържа този образ в главата си, за да не си представя какво прави той в действителност, макар да усеща всеки тласък като изгаряща болка в най-съкровената си същност. Грухтенето се засилва, изведнъж той потреперва и притихва. После се отпуска върху нея, притиска гърдите й, притиска тялото й в твърдия дюшек и тя едва си поема дъх.

Когато Моримото най-сетне става, Хана се обръща гърбом към него, свива се на топка около болката си. Чува звуците от обличането му: шумоленето на панталона, пъхането на кожения колан в гайките, тропота на ботушите по пода.

— Кървиш — казва той.

Хана се извърта и го поглежда. Моримото сочи между краката й. Тя се претъркулва на другата страна и забелязва малко кърваво петно на чаршафа. По гърба й полазват тръпки. В ума й проблясва мисълта, че може да умре. Държи коленете си здраво долепени. Той й се усмихва и заявява:

— Беше точно както се надявах. Сега вече си жена. — Изглежда искрено доволен. — Избърши се. После може да се върнеш при останалите.

Подхвърля й носна кърпа и излиза от каютата. Кърпата за миг полита във въздуха и пада като нежно венчелистче върху корема на Хана.