Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (12)

Хана

Манджурия, лятото на 1943 година

Сега снимката на Хана виси с останалите в подножието на стълбището. Лицето й гледа към клиентите войници и те ще знаят, че ако я изберат за полагащото им се време, ще трябва да се наредят пред стая номер 2. Войниците имат до трийсет минути насаме с нея, офицерите — един час. Тя е като ястие в меню, което оглеждат, поръчват и консумират.

Режимът в публичния дом е прост. Ставаш от сън, измиваш се, закусваш, после чакаш в стаята да дойдат войниците. Когато времето напредне, обикновено след девет вечерта, чакащите трябва да си тръгнат. Тогава Хана се измива, измива и използваните кондоми, дезинфекцира и превързва раните си, ако е получила такива през деня. Вечерят оскъдно, после си лягат, за да повторят всичко на следващия ден. Десет часа на ден, шест дни в седмицата тя обслужва войници. Изнасилват я двайсет души дневно. Седмият ден е определен за домакинска работа. Хана разтребва стаята си, изпира дрипавата си рокля и заедно с останалите момичета чисти публичния дом и се грижи за мижавата зеленчукова леха в двора, докато всяка втора неделя чака посещението на доктора.

На Хана й бяха нужни две седмици, за да приеме, че няма измъкване от този режим. Първата седмица беше най-тежка. Цели три дни не хапна нищо и цели три нощи плака непрекъснато. По-късно научи, че е имала късмет, понеже не я бяха затворили в изолатора в мазето. Там изпращаха момичетата, които отказваха да се подчинят или бяха заслужили по-тежко наказание от бой с камшик. През третата нощ почукване на вратата прекъсна мрачните й мисли.

— Спри да плачеш, малка Сакура. Стига толкова.

В стаята влезе Кейко. Гласът на жената стресна Хана и тя се извърна да я погледне. Идвайки в стаята й, Кейко рискуваше да я накажат. Можеха да я хвърлят в кошмарния изолатор и мисълта, че въпреки това се е престрашила, пресуши сълзите на Хана.

— Трябва да се вземеш в ръце — смъмри я Кейко, макар че острият тон не съответстваше на мекото й изражение. Наведе се над Хана и отмахна кичур коса от лицето й. — Знам какво си мислиш точно сега. Че искаш да умреш. Всички искахме да умрем първите няколко дни.

А след като Хана не отговори, Кейко продължи:

— Не искаш ли да видиш отново майка си?

Майка й. Думата прониза сърцето й като нож.

— Никога няма да я видя отново! Знам го! — прошепна Хана и се извърна от Кейко.

В главата й отекнаха гласовете на жените от пазара. Дори ако един ден успееше да се завърне у дома, дали това нямаше да вкара родителите й без време в гроба?

— Няма да я видиш отново, ако умреш, това е сигурно. Помисли за нея. Никога няма да узнае какво се е случило с теб и ще се измъчва цял живот.

Пред очите на Хана изникна разстроеното майчино лице, когато в дома им пристигна сабята на чичо й. Беше спасила сестричката си от ужасна участ, ала я остави със съсипана от скръб майка. Готова бе да изтърпи възможно най-тежкото мъчение, само и само да не разруши семейството си.

В главата й обаче изплува и другата възможност. Как ден след ден страда в ръцете на войниците, докато… не знаеше колко време ще продължи това. Докато свърши войната? Докато забременее? Или докато умре? Майка й може би никога нямаше да научи какво се е случило с нея.

— Сигурна съм, че ще я видиш отново. Няма да си тук вечно. Никоя от нас няма да е. Просто трябва да изслужим времето си, а после можем да се приберем у дома.

Кейко продължи да говори, но Хана вече не я чуваше. У дома. Звучеше толкова далече, като място от сънищата й. Дали наистина бе възможно да се върне отново на своя остров? Дали Кейко й казваше истината? Дали щяха да я изпратят у дома?

— Хайде да те оправим.

Кейко й показа как да се измие, а след като Хана не реагира, го направи вместо нея.

Хана нямаше сили да я спре. Антисептичният разтвор в раните й пареше по-лошо от солена вода, но Хана не изохка. Кейко не спираше да говори, сякаш, запълвайки тишината помежду им, щеше да оправи всичко.

— Тази война няма да продължи вечно, нито твоето време тук. Грижи се за себе си, оцелей и един ден ще бъдеш свободна и ще видиш отново майка си.

Хана погледна жената в очите. Кейко за втори път споменаваше, че ще я освободят. Все още не знаеше дали казва истината, но гейшата не отмести поглед от нея. Сякаш я предизвикваше да оспори думите й. Хана не го направи. След продължителна пауза Кейко заговори отново, все едно нищо не се беше случило.

— Докато си тук, трябва да се грижиш колкото може по-добре за себе си. А това означава да се измиваш след всеки войник, да си изяждаш докрай храната, да переш дрехите си и да чистиш стаята си, за да не се заразиш от нещо. Това трябва да правим всички, за да оцелеем.

Когато Кейко я остави, Хана легна на тънката рогозка и се загледа в една точка в мрака. Заслуша се в новите звуци, които я обкръжаваха: останалите момичета в стаите им, пукането на покрива над главата й, поривите на вятъра, който духаше през пролуките.

— Моля те, мамо, намери ме! Отведи ме от това място! — прошепна Хана на празната стая.

Повтаряше думите отново и отново, докато се превърнаха в монотонен припев, заровен дълбоко в главата й.

Днес, две седмици по-късно, Хана вече се е научила да следва съветите на Кейко и опитва да не мисли твърде много за смъртта. Вместо това се е вкопчила в обещанието на японката, че един ден ще освободят всички и тя отново ще види семейството си. Войниците все така се редят на опашка пред вратата й. Не я бият, ако лежи неподвижно на рогозката. Сякаш не ги интересува дали е мъртва, или жива, важното е просто да присъства физически, за да свършат онова, за което са дошли.

Едно от другите момичета, Хината, предлага на Хана специален чай, който да облекчи болката между краката й и по цялото й тяло. Тя отпива няколко глътки, но не й харесва как се чувства след това. Замаяна, с изпразнена глава, отнесена. Трудно й е да остане будна. По-късно узнава, че това е опиумен чай, и решава повече да не пие от него. В училището на Хана предупреждаваха децата за опиума. Казваха им, че е недостойно да приемаш опиум — затова и техните врагове, недостойните китайци, били пристрастени към него.

Хана отказва чая не само защото се бои, че може да се пристрасти, а най-вече защото иска да е с ясен ум. Хината пие опиумния чай непрекъснато, денем и нощем. Така успява да изпълнява желанията на войниците. Така оцелява. Хана обаче знае, че опиумът няма да й помогне. Умът ще се замъгли и отново ще я завладеят мисли за смъртта. Спомените й от дома са силни, но и болката от живота й в бордея е такава.

Отказването на чая е първата стъпка към грижата за себе си. С ясен разсъдък има силата да се оттегли във въображението си. Докато мъжете я посещават ден след ден, тя се отдръпна от реалността и си представя как се гмурка дълбоко в океана, откъсва се от онова, което я заобикаля. Учи се да задържа дъха си, когато войник насилва тялото й, също както го правеше в морето, преди да се издигне на повърхността, за да напълни дробовете си с въздух. Никога не гледа мъжете в лицата. По-добре да не ги възприема като хора. За нея те са машини, изпращани денем в стаята й. Фокусира се върху обещанието, че всичко ще свърши, защото винаги става така, а после заспива. Може да владее ума си и да избира какво да допусне в него.

Когато става сутрин, първата й мисъл е за морето. Звукът на вълните, които се плискат в скалистия бряг, изпълва главата й. А после се чуди дали майка й също е станала с изгрева на слънцето. Дали приготвя закуска за сестра й и баща й? Повечето пъти майка й вари оризова каша с късчета водорасли и риба от вечерята предния ден. Понякога изпържва яйце и го нарязва на тънки ивички, за да го смеси с кашата. Хана усеща соления вкус на гъстата каша върху езика си и устата й се напълва със слюнка. В публичния дом рядко получават повече от две топки ориз или купичка воднист ориз, приготвен от възрастната китайка. Ако имат късмет, отдолу може да се спотайва малко японска туршия. Мизерната им зеленчукова леха често бива опустошавана от войниците, които също гладуват.

Водата вадят от кладенец, разположен в далечния край на двора. Момичетата се редуват да пълнят кофи прясна вода през целия ден. Щом дойде нейният ред, Хана се бави колкото е възможно повече. Дори пет минути отдих са добре дошли.

Когато не краде време по този начин, измисля причини да се мие много старателно преди следващия войник. Опитат ли да я прекъснат, следва съвета на Рико и казва, че е важно да се предпазва от венерически заболявания, а ако продължат да настояват, лъже, че е забелязала червени подутини или гнойни рани у предния войник. В повечето случаи лъжите й минават, но понякога войника не го е грижа. С такива мъже се справя най-трудно. Бързо се научава да си мълчи и да им се подчинява. Колкото по-бързо задоволят нагона си, толкова по-бързо ще си тръгнат.

Късно нощем, след като войниците са си отишли, Хана тъгува най-силно за дома. Лежи на мухлясалата си рогозка, придърпала овехтялото одеяло до брадичката си, и копнее за топлото телце на сестра си до своето, за звука от бавното дишане на хъркащия й наблизо баща и за вечното неспокойно въртене на майка й, която търси абалони в съня си. Хана мисли и за приятелките си, гмуркачките, с които е работила всеки ден. Всички те й липсват.

Тези спомени я разстройват, ала и крепят. Нахлуват в тишината на миниатюрния й затвор, всеки от тях е като острие, което се врязва в плътта й. Болката й напомня за саможертвата. Попадна в капана на публичния дом, за да предпази сестра си. Ще понесе всичко, защото един ден ще намери пътя към дома. Отново ще види семейството си.

Идва денят за домакински задължения и Хана става рано, за да изпере дрехите си на двора. Пазачът препречва пътя й с тялото си.

— Връщай се горе. Днес идва докторът.

Хана знае, че не бива да му противоречи. Качва се в стаята си и зачаква. Това е първият й лекарски преглед. Най-напред влиза китайката, донася кана вода и я излива в легена на Хана. Прави й знак да се измие.

Когато жената си тръгва, Хана се чуди защо тя и съпругът й управляват бордея. Дали го правят насила? И те ли са затворници? Леко почукване на вратата прекъсва мислите й.

В стаята влиза войник и Хана скача на крака. Войникът сигурно забелязва тревогата, изписана на лицето й, защото вдига успокоително ръка.

— Аз съм лекарят — казва бързо. — Тук съм да те прегледам.

С другата си ръка сочи черна чанта. Прави й знак да седне. Тя предпазливо изпълнява каквото й нарежда, но все още е готова да побегне. Мъжът оставя чантата си и сяда пред нея.

— Отвори уста — подканя я и преглежда гърлото й, зъбите, венците и езика. — Добре, всичко е наред. Сега легни на рогозката.

Хана настръхва. Никога досега не е ходила на лекар и още не е сигурна дали този мъж наистина е такъв. Военната му униформа я изнервя, но се подчинява и ляга бавно. Той повдига роклята й и Хана отново сяда.

— Какво правите? — възкликва.

— Трябва да те прегледам. — Ако е обиден или ядосан, японецът не го показва. — Легни, свий колене и запретни роклята си. Трябва да прегледам вагината ти, затова не ми губи повече времето.

— Не, не искам! — казва Хана и се дръпва по-далеч от него.

— Нямаш избор. Мое задължение е да ви преглеждам на две седмици. Трябва да те проверя за венерически болести, инфекции, бременност, рани. За твое добро е. За твоето здраве и за здравето на войниците.

Хана се вторачва в мъжа. Здравето на войниците. Всъщност той е тук заради тях.

— Хайде, легни, свий колене и повдигни роклята си.

Тя ляга, но се чувства унизена. Самият преглед минава бързо. Лекарят вкарва във вагината й студен метален инструмент, опипва я с пръсти, подмива я с оранжева течност. После бие инжекция в лявата ръка на Хана и обяснява, че тя ще я предпази от венерически болести.

Късно една вечер след четири седмици пристига джип с офицери. Всички са наквасени, а двама, лейтенант и капитан, са толкова пияни, че едва се държат на краката си и другите кажи-речи ги внасят в публичния дом. Клатушкайки се, те успяват да се качат горе и избутват наредените на опашка войници.

— Всички обратно в казармата! — провиква се капитанът сред разнеслия се ропот. — Ние поемаме командването на този преден пост за остатъка от вечерта!

Първите войници от опашката не помръдват, протестират, че чакат от часове. Войникът в стаята на Хана отваря вратата и надзърта навън. Когато лейтенантът вади сабята си от канията, всички се умълчават, но никой не си тръгва. Войникът от стаята на Хана си влиза обратно и мълчаливо започва да се облича. Хана се премества така, че да вижда през отворената врата.

— Хайде, да те няма! — изкрещява лейтенантът и насочва сабята си към редника най-отпред на опашката.

Редникът няма ордени. Униформата му е спретната, макар и вехта. Отстъпва крачка назад, но не си тръгва веднага.

— Какъв ти е проблемът, редник? — изръмжава капитанът и застава до лейтенанта. Двамата са впечатляваща гледка. По-високи са от повечето офицери и окичените им с ордени гърди блестят, сякаш са украсени със злато, сребро и скъпоценни камъни. Редникът се свива под погледа им.

— Утре отиваме на бойното поле, господин капитан — отвръща, гласът му е тих и почтителен.

— Нима? — промърморва капитанът.

— Да, господин капитан — обаждат се неколцина едновременно.

— Е, това е добра новина. Лейтенант, не си ли съгласен, че е добра новина?

— Да, да, много добре си разузнал, редник. Отлична работа — отвръща подигравателно лейтенантът.

Капитанът прави стъпка към редника, извисява се над него. Мъжете зад войника се снишават.

— И кой, мислиш, ще ви води на това бойно поле, войнико? Офицерите! Нали се сещаш: ония, дето ще са начело на атаката и може да загинат първи!

Войниците, които са по-близо и го чуват, побързват да си тръгнат, преди да е довършил тирадата си, но горкият редник и неколцината му другари, попаднали под огъня, са принудени да стоят мирно.

— Да, господин капитан, моите извинения, господин капитан — казва войникът и отдава чест.

— „Моите извинения“? Чу ли, лейтенант? Той ни се извинява.

Капитанът се изсмива в лицето на войника, навежда се опасно близко до разтреперания мъж.

— Стига да поискам, мога да набуча главата ти на щик. Тъкмо ще покажа на другите като теб, че с офицер не се спори! Сега се поклони — нарежда капитанът, гласът му прилича на глухо ръмжене.

Войникът се покланя дълбоко и излага на показ уязвимия си врат. Лейтенантът опира сабята си в кожата му, увеличава натиска. Изпод острието избиват капки кръв.

— Какво ще заповядате? — обръща се той към капитана.

Войникът трепери под сабята, чийто остър като бръснач ръб се врязва все по-дълбоко. От врата му закапва кръв и изцапва якичката му.

— Днес съм в добро настроение. Не искам да си развалям вечерта. Разкарай ги оттук!

— Чухте капитана! Хайде, дим да ви няма! — крясва лейтенантът и блъсва редника в стената. — Всички до един, изчезвайте, преди да съм ви обвинил в неподчинение!

По стълбите се разнася припрян тропот на ботуши. Войникът в стаята на Хана се измъква набързо, когато в нея влиза лейтенантът. Капитанът се отправя към вратата на Кейко.

Хана не поглежда офицера. Остава мълчалива, чака го да се приближи. Опитва се да не забелязва сабята, стисната здраво в дясната му ръка, или клатушкането, докато върви към нея. Всички момичета имат белези по тялото си от пияни и ядосани войници. Хана е чувала някои от проявите на насилие през тънките стени на стаята си. Лейтенантът коленичи пред нея и й заповядва да се изправи. Тя се подчинява и застава разтреперана пред него. Той се вторачва в тъмния триъгълник между краката й. Навежда се, уж да я огледа по-добре, и заравя върха на сабята си в косъмчетата на венериния й хълм.

— Не мърдай, или ще те порежа! — предупреждава я. Започва да я бръсне и нацепва нежната кожа, която прокървява. Хана трепери, докато студеното острие на сабята стърже кожата й. Захапва устни, когато я порязва.

— Цялата ви пасмина е болна! — мърмори той, докато продължава. — Нямате добра хигиена. Пълни сте с паразити. Не искам да се заразя.

Хана стиска очи. Тя ли е заразената? Войниците са тези, които донасят болести в публичния дом! Всяко момиче тук пристига невинно и чисто. Войниците са заразените чудовища, причината момичетата да търпят унизителни медицински прегледи и инжекции с химикали, толкова силни, че понякога ръцете им се подуват и изтръпват. Този войник е заразеният. Хана стисва още по-силно очи, за да не даде воля на гнева си.

Когато свършва с бръсненето, лейтенантът хвърля сабята на пода и й нарежда да се подмие. Тя отива до легена с вода в ъгъла на стаята, в който кисне използваните кондоми, и кляка над него. Използва кърпа за ръце. Той я наблюдава и от време на време я кара да търка по-силно и да се мие по-старателно, за да бил сигурен, че няма да прихване нещо от нея. Когато е удовлетворен, заповядва да му помогне в събличането. После ляга гол на рогозката и й нарежда да го яхне.

— Язди ме, докато пред мен се появи Ясукуни! Ако утре умра, искам да видя храма, където ще отиде душата ми!

Твърде пиян е, за да получи оргазъм. След едночасовия безрезултатен акт, я избутва от себе си и тутакси потъва в дълбок сън.

Войниците често споменават свещения японски храм в Токио — това не е ново за Хана, за разлика от унижението, на което я е подложил лейтенантът. Двамата офицери остават в публичния дом цяла нощ. Хана лежи на сламената си рогозка и слуша гръмливото хъркане на мъжа, твърде гневна, за да заспи. Остава будна цяла нощ, чува го как диша. Всяко вдишване я отвращава, всяко пропито с алкохолни пари издишване преобръща стомаха й. След всеки дъх, който поема и изпуска тя, раните й крещят от болка.

Петелът изкукуригва на разсъмване, събужда офицера и той й нарежда да му помогне в обличането. След като Хана завързва обувките му, я изритва настрана. Тя остава на четири крака, надявайки се, че махмурлукът ще му попречи да я нарани повече. Мъжът прокарва пръсти през сплъстената си коса и извиква високо приятеля си на излизане от стаята й. Миг по-късно двамата слизат заедно по стълбите и през смях си разказват как са прекарали нощта. Щом чува, че входната врата се захлопва и моторът на джипа заглъхва, Хана напуска стаята си и бавно слиза в кухнята.

Кейко я следва по петите.

— Чух какво ти направи — прошепва в ухото й.

Раменете на Хана увисват.

— Дай да погледна — настоява Кейко.

— Добре съм — отдръпва се Хана.

— Недей така! Ако те е порязал лошо, раната ще се инфектира. Ела — подканя я тя и я улавя за ръка. Отвежда Хана в килера и затваря вратата. — Вдигни си роклята.

Хана прави каквото й казват. Кейко си поема рязко дъх, поклаща глава.

— Здравата те е накълцал негодникът! — възкликва гневно.

Бързо намира дезинфектант и потапя кърпичка в разтвора. Много внимателно промива раните на Хана. Тъкмо приключва, когато другите момичета слизат в кухнята да приготвят закуската си.

— Не казвай на останалите — моли я Хана със сведени очи.

— Защо не? Трябва да ги предупредим за него.

— Моля те, и без това ме съжаляват достатъчно.

Кейко обхваща лицето на Хана с длани и я поглежда в очите. Ръцете й са меки и силни, погледът — пламтящ. От кухнята се разнася глъчка. Хана се бои, че всеки момент някое от момичетата може да отвори вратата на килера, но не иска да ядоса Кейко, като се отдръпне от нея.

— Съчувствието е проява на доброта — казва Кейко с нетърпящ възражение глас. — Всяка от нас заслужава съчувствие, но никой в това забравено от бога място не може да ни го даде. Подлагат ни на унижения, измъчват ни ден след ден. Не ни остава друго, освен сами да проявяваме съчувствие една към друга, колкото и малко да ни е останало.

Хана се замисля над думите на Кейко. Никое от другите момичета не се е държало зле с нея, ала никое не е било и мило колкото Кейко. Също като нея всички са корейки и това би трябвало моментално да ги сплоти, но не е така. Хана се е затворила в себе си, не споделя почти нищо и затова не получава нищо. Изгубена в собственото си нещастие, тя е пропуснала да забележи, че и останалите момичета преживяват същото. Между тях няма разлика. Всички са попаднали в капана на този невъобразим затвор. Може би, ако им позволи да видят унижението и болката й, това ще ги сближи. Все едно се оглеждаш в огледало — останалите ще видят себе си, окървавени и посрамени, и ще я приемат в групата си.

Щом Кейко излиза от килера, Хината идва до вратата да разбере какво става и Хана не се скрива от нея. Рико приближава зад Хината и надзърта през рамото й. Ръката й се стрелва към устата. Когато Хана привършва с раните си и излиза от килера, всички момичета са насядали около масата и я чакат да отиде при тях. Щом сяда, Цубаки се залавя да приготви оризов чай. Докато водата завира, разказва как един офицер решил да гравира с щика името си на гърба й, преди да отиде на предната линия.

— Не умря, както се боеше — обяснява Цубаки и присвива очи. — Като се върна, дойде извън работното време и аз отказах да го обслужа, и бездруго не бих му позволила да ме докосне повече. Но той заплаши да ме убие! Грабнах щика от ръцете му и докато се усети, го забих във врата му.

Цубаки се усмихва със задоволство от спомена.

— Посред нощ го заровихме в градината. Замаскирахме гроба му като зеленчукова леха.

Момичетата прихват и прикриват уста с ръка.

— Когато нощният пазач взе да се чуди къде е изчезнал офицерът посред нощ, всички се престорихме, че не го разбираме — допълва Кейко.

— Беше лесно, защото те и без това ни смятат за тъпи — казва Хината и всички се засмиват.

— Онази година имахме много богата реколта. И сега винаги когато градината не е толкова щедра, се изкушаваме да го повторим — продължава Цубаки и побутва Хана по рамото. — Така че, ако този лейтенант не загине в битка и се върне, само ми кажи и ще ти помогна да му видим сметката. После всички ще си хапваме на корем!

Бурен смях съпровожда думите на Цубаки и Хана установява, че не може да сдържи усмивката си — първата, откакто е в бордея.