Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (2)

Хана

Остров Чеджу, лятото на 1943 година

Хана е на шестнайсет и не познава друг живот, освен този под окупация. Япония е анексирала Корея през 1910 година и Хана говори свободно японски, изучавала е японската история и култура, но й е забранено да говори, чете и пише на родния си език. Тя е второ качество гражданка с второ качество права в собствената си страна, ала това не я прави по-малко горда, че е корейка. Хана и майка й са хеньо, морски жени, и работят за себе си. Живеят в селце в южния край на Чеджу и се гмуркат в заливче, скрито от главния път, който води към града. Бащата на Хана е рибар. Заедно с другите мъже от селото лови риба в Южнокитайско море и се старае да избягва японските рибарски лодки, които плячкосват крайбрежните корейски води, в търсене на морски дарове. Хана и майка й срещат японски войници само когато отиват на пазара да продадат дневния си улов. Това им дава усещане за свобода, на което се радват малцина от другата страна на острова или дори в самата Корея, на няколкостотин километра на север. Окупацията е тема табу, особено на пазара; само най-смелите го нарушават, но даже и те го правят шепнешком, с ръка пред устата. Селяните са уморени от тежките данъци, принудителните дарения за армията, насилственото изпращане на мъже на фронта и на деца за работа в японски фабрики.

На острова гмуркането е работа на жените. Техните тела са по-подходящи за студените океански дълбини от мъжките. Те могат да задържат по-дълго дъха си, да плуват по-надълбоко и да съхраняват по-добре топлината на тялото си, затова в продължение на векове жените от Чеджу се радват на рядко срещана независимост. Хана влезе с майка си в морето още съвсем малка. Научи се да плува, но беше на десет, когато майка й за първи път я взе със себе си на по-голяма дълбочина и й показа как да изрязва абалони от скалите на морското дъно. Във възбудата си Хана бързо остана без дъх и се принуди да изплува на повърхността. Белите й дробове пламтяха и щом се показа над водата, вдиша повече вода, отколкото кислород. Докато плюеше и едва успяваше да задържи брадичката си над вълните, загуби представа къде се намира и изпадна в паника. Заля я голяма вълна и Хана мигом потъна. Главата й остана под повърхността и тя нагълта още вода.

Майка й я подхвана за врата и повдигна лицето й над водата. Хана си пое жадно въздух през раздиращата я кашлица. Носът и гърлото й горяха. Майчината ръка й даде сила да се съвземе.

— Когато изплуваш, винаги поглеждай към брега, иначе ще изгубиш ориентация — обясни майка й и я обърна с лице към сушата. Там на пясъка седеше малката й сестра и пазеше кофите с дневния улов. — След всяко гмуркане се озъртай за сестра си. Не го забравяй. Видиш ли я, значи, си в безопасност.

Когато Хана нормализира дишането си, майка й я пусна и се гмурна с бавно предно салто в океанските дълбини. Хана съзерцава още известно време сестра си, наслаждавайки се на ведрата гледка: малкото момиче, което си почива на пясъка и чака семейството си да се завърне от морето. Напълно възстановена, Хана заплува към буя и добави своя абалон към улова на майка си, който бе прибран на сигурно място в една мрежа. После също направи салто и отново се потопи надълбоко, в търсене на други морски дарове.

Сестра й беше още малка, за да се гмурка с тях, когато бяха толкова далеч от брега. Понякога, щом изплуваше, Хана първо поглеждаше натам и виждаше, че сестра й гони чайките и размахва буйно пръчка във въздуха. Приличаше на танцуваща пеперуда.

Беше на седем, когато най-сетне й се роди сестричка. Боеше се да не остане единствено дете. Отдавна копнееше за по-малко братче или сестриче — всичките й приятелки имаха по две или три, а някои дори четири братя и сестри, с които си играеха всеки ден и поделяха домашните си задължения, докато тя трябваше да върши всичко сама. Но после майка й забременя и Хана се изпълни с такава надежда, че грейваше всеки път, щом зърнеше растящия майчин корем.

— Днес си по-дебела, нали, мамо? — попита на сутринта в деня, когато се роди сестра й.

— Много, много дебела и трудно подвижна! — отвърна майка й и погъделичка Хана по стегнатия корем.

Тя се претърколи по гръб и се закикоти от удоволствие. Щом успя да си поеме дъх, седна до майка си и сложи длан върху най-изпъкналата част на щръкналия й корем.

— Моето братче или сестриче вече е почти готово, нали, мамо?

— Почти готово? Говориш така, сякаш в корема си варя ориз, глупачето ми!

— Не е ориз, а новото ми сестриче… или братче — поправи се бързо Хана и усети леко ритане под дланта си. — Кога ще излезе?

— Много нетърпелива дъщеря имам. — Майка й поклати примирено глава. — Ти какво предпочиташ, братче или сестриче?

Хана знаеше, че правилният отговор е братче, защото така баща й щеше да има син, когото да учи на риболов, но наум каза друго: Надявам се да родиш дъщеря, за да може един ден да плува с мен в морето.

Същата вечер раждането започна и когато показаха на Хана сестричката й, тя не можа да сдържи радостта си. Усмихна се с най-широката усмивка, която се бе появявала на лицето й, като в същото време се постара думите да прозвучат разочаровано.

— Съжалявам, че не е син, мамо, наистина съжалявам — каза и поклати глава с престорена тъга.

После се обърна към баща си и го подръпна за ръкава на ризата. Той се наведе към нея, а тя събра длани около ухото му.

— Татко, трябва да ти призная нещо. Много ми е мъчно за теб, защото бебето не е син, когото да учиш да лови риба, но… — и си пое дълбоко дъх, преди да довърши — съм много щастлива, че имам сестричка, с която да плувам.

— Така ли? — попита той.

— Да, ама не казвай на мама.

На седем години Хана не бе овладяла изкуството да шепне и от групичката близки приятели на родителите й се разнесе лек смях. Тя млъкна. Ушите й пламнаха. Скри се зад баща си и надзърна изпод мишницата му да види дали и майка й я е чула. А тя пък се загледа в по-голямата си дъщеря, след това се взря в гладното бебе, което сучеше от гърдата й, и прошепна на новата си щерка достатъчно високо, за да я чуе и Хана:

— Ти си най-обичаната малка сестричка на целия остров Чеджу. Знаеш ли това? Никой няма да те обича повече от кака ти.

Сетне вдигна очи към Хана и й направи знак да се приближи. Възрастните в стаята се умълчаха, когато Хана коленичи до майка си.

— Сега ти си нейната закрилница, Хана — каза сериозно майка й.

Хана се взря в миниатюрната си сестричка. Посегна да погали черното снопче коса върху скалпа й.

— Толкова е мекичка! — възкликна.

— Чу ли какво ти казах? Сега си каката, а това означава, че имаш отговорности и първата от тях е да я закриляш. Аз няма да съм постоянно край вас; гмуркането в морето и ходенето на пазара ни храни, затова оттук нататък ти ще гледаш сестричката си, когато съм заета. Мога ли да разчитам на теб? — попита майка й със строг глас.

Хана отдръпна рязко ръката си. Сведе глава и отвърна почтително:

— Да, мамо, ще се грижа за нея. Обещавам.

— Обещанието е завинаги, Хана. Не го забравяй.

— Няма, мамо — отвърна Хана, вперила очи в кроткото сънливо личице на сестричката си. От отворената уста на бебето капеше мляко и майка й го избърса с ловко движение на палеца.

Годините минаваха, ето че и Хана скоро започна да се гмурка с майка си в по-дълбоките води, свикна да вижда сестра си в далечината, момичето, с което нощем делеше постелята си и му шепнеше глупави истории в мрака, за да го приспи. Момичето, което се смееше само като му покажеш пръст и имаше толкова заразителен смях. То се превърна в котвата на Хана — и към брега, и към живота.

* * *

Хана знае, че да закриля сестра си, означава да я държи далеч от японските войници. Майката го е втълпила на голямата си дъщеря: Никога не позволявайте да ви видят. И най-вече никога не оставайте насаме с тях! Хана е доловила нещо зловещо в предупредителните майчини думи и на шестнайсет се смята за късметлийка, защото това не се е случвало досега. Но в един летен ден късметът я изоставя.

Късен следобед е и другите гмуркачки отдавна са отишли на пазара, когато Хана за пръв път вижда ефрейтор Моримото. Майка й иска да напълни още една мрежа за болна приятелка, която не може да се гмурка. Тя винаги се притичва първа на помощ. Хана се показва на повърхността, за да си поеме въздух, и поглежда към брега. Сестра й е клекнала на пясъка и заслонила очи, гледа към морето. На девет години е достатъчно голяма, за да стои сама на брега, но твърде малка, за да плува по-надълбоко с Хана и майка си. Дребна е за възрастта си и още не е достатъчно заякнала.

Хана е намерила голяма раковина и тъкмо се кани да извика на сестра си, за да й се похвали, когато забелязва как към брега се насочва някакъв мъж. Надигайки се над водата, за да го види по-ясно, Хана осъзнава, че мъжът е японски войник. Стомахът й се свива от внезапен страх. Какво търси той тук? Японците никога не се отдалечават толкова от селото. Тя оглежда брега на заливчето, за да види дали няма още войници, но мъжът е сам. И върви право към сестра й.

От погледа му я скриват група скали, но няма да е задълго. Ако продължи в същата посока, ще излезе точно пред нея и после ще я отведе — ще я откара с кораб в някоя японска фабрика като другите момичета, които изчезват от селото. А тя не е достатъчно силна да издържи на работата във фабриката или на суровите условия там. Сестра й е толкова малка, толкова обичана, не бива да я отведат.

Докато оглежда морето за майка си, Хана осъзнава, че тя е под водата, невидима за японския войник, който се е насочил към вълните, плискащи се на брега. Хана няма време да чака майка си да изплува, пък и тя е твърде далеч, ловува по края на рифа, там, където той се спуска в дълбока падина и морското дъно не се вижда в продължение на километри. Задължение на Хана е да закриля малката си сестра. Обещала е на майка си и възнамерява да спази своето обещание.

Хана се гмурва под вълните, плува с всички сили към брега. Надява се единствено да стигне до сестра си преди войника. Ако съумее да му отвлече вниманието, малката може би ще се измъкне и ще се скрие в близкото заливче, а тогава пък Хана ще успее да избяга обратно в океана. Войникът едва ли ще я последва във водата.

Течението я блъска, сякаш отчаяно иска да я избута назад в морето, на безопасно място. Изпаднала в паника, тя се подава на повърхността, поема си дълбоко дъх, вижда, че войникът продължава да върви към скалната козирка и приближава все повече.

Хана решава да плува над вълните, макар да знае, че така ще я видят, но не може да остане твърде дълго под водата, бои се, че няма да разбере колко се е приближил войникът. На половината път до сестра си вижда, че той спира. Бърка за нещо в джоба си. Тя потапя глава във водата и ускорява темпото. При следващото вдишване забелязва, че мъжът пали цигара. Всеки път, когато си поема въздух, го вижда малко по-близо. Издухва дима от цигарата, всмуква, пак изпуска дима, отново и отново, при всяко повдигане на главата й, до последното поемане на дъх, когато мъжът поглежда към океана и съзира плуващата към него Хана.

Войникът е само на десетина метра от брега и тя се надява, че няма да види сестра й. Момиченцето все още е скрито от скалите, но няма да е задълго. Опряла е малките си ръце в каменистия пясък, кани се да стане. Хана не може да й извика да не го прави. Плува още по-бързо.

Гмурва се, с всяко загребване избутва водата от пътя си и накрая ръцете докосват песъчливото дъно. Рязко се изправя и пробягва последните няколко метра плитка вода. Дори войникът да е извикал нещо, докато е тичала към козирката, Хана не може да го чуе. Сърцето й блъска в ушите, заглушава всичко. След този спринт към брега има чувството, че е пропътувала половината земя, но още не може да спре. Лети по пясъка към сестра си, която й се усмихва в неведение. Преди да заговори, Хана се спуска към нея, сграбчва я за раменете и я поваля на земята.

Бои се, че сестра й ще се разплаче, и запушва устата й с длан. Щом вижда надвесеното лице на Хана, момиченцето веднага разбира, че не бива да плаче. Хана я стрелва с поглед, който само една малка сестра може да разбере. Притиска я към пясъка, иска да я зарови в него, за да я скрие от очите на войника, но не разполага с време за това.

— Къде изчезна? — провиква се войникът. Застанал е на ниската скална козирка, която гледа към брега. Задържи ли се там, може да надникне надолу и ще види и двете. — Май русалката се е превърнала в момиче, а?

Ботушите му скърцат по камъните над тях. Крехкото телце на сестра й трепери в прегръдките на Хана. Страхът е заразителен и тя също се разтреперва. Осъзнава, че сестра й няма къде да избяга. От мястото, на което стои, войникът има видимост във всички посоки. Спасението е и двете да избягат в океана, само че сестра й не може да плува дълго. Хана е достатъчно силна да остане с часове в дълбокото, но сестричката й ще се удави, ако войникът реши да ги чака на брега. Тя няма план. Не вижда изход. От тази мисъл изтръпва.

Бавно сваля ръка от устата на сестра си и за последен път се вглежда в изплашеното й лице, преди да се изправи. Очите на японеца са остри и Хана усеща как я пронизват, докато се плъзгат по тялото й.

— Не било момиче, а млада жена — заключава той и се засмива с нисък, ръмжащ смях.

Облечен е в бежова униформа и е обут с високи ботуши, шапката засенчва лицето му. Очите на войника са черни като скалната козирка под краката му. Хана още не може да се съвземе от плуването до брега и всеки път, щом си поеме дъх, мъжът вперва очи в гърдите й. Бялата памучна риза за гмуркане е тънка и тя припряно ги прикрива с косите си. От памучните шорти капе вода и се стича по треперещите й крака.

— Какво криеш от мен? — пита той и се опитва да надзърне от козирката.

— Нищо — отвръща бързо Хана. Отмества се от сестра си, иска погледът му да следи нея. — Просто… специален улов. Не исках да помислите, че е изоставен. Мой си е.

Издърпва една от кофите върху козирката, за да отвлече вниманието на войника от мястото, където лежи сестра й.

То продължава да е заето с нея. След кратка пауза мъжът оглежда морето, после и брега в двете посоки.

— Защо си още тук? Всички други гмуркачки са на пазара.

— Приятелката ми е болна и ловя вместо нея, иначе ще остане гладна.

Това отчасти е истина, затова тя го изрича с лекота. Той продължава да се озърта, сякаш търси свидетели. Хана се извръща към буя на майка си, но тя не е там. Все още не е видяла войника, нито е забелязала отсъствието на Хана. Полека-лека я обзема тревога, че майка й е изпаднала в беда. Залива я порой от мисли. Японецът отново се заглежда в ръба на козирката, сякаш усеща присъствието на сестра й отдолу. Хана мисли трескаво.

— Мога да ги продам на вас, ако сте гладен. Бихте могли да занесете малко и на приятелите си.

Войникът не изглежда убеден, затова тя побутва кофата по-близо до него. Морската вода вътре се разплисква и той отстъпва бързо назад, за да не намокри ботушите си.

— Извинете — изрича на един дъх тя и хваща кофата.

— Къде е семейството ти? — пита внезапно той.

Въпросът му сварва Хана неподготвена. Тя поглежда към водата и вижда как главата на майка й се гмурва под една вълна. Лодката на баща й е далеч в морето. Тя и сестра й са сами с този мъж. Отново се обръща към него и в този момент съзира още двама войници. Насочват се към нея. В главата й проехтяват майчините думи: Никога не оставайте насаме с тях. Каквото и да каже сега, то няма да я спаси. Не притежава нито сила, нито власт, която да противопостави на имперските войници. Знае, че могат да правят с нея каквото си пожелаят, но не е единствената, изложена на риск. Откъсва очи от пенливите вълни, които я подканят да се гмурне пак в тях, да избяга.

— Починали са.

Думите прозвучават достоверно дори в собствените й уши. Ако е сираче, няма кого да принудят да си мълчи за отвличането й. Тогава семейството й ще бъде в безопасност.

— Клета русалка — казва японецът и се усмихва. — В морето човек може да открие истински съкровища.

— Какво сте си намерили, ефрейтор Моримото? — провиква се единият от приближаващите войници.

Моримото не поглежда към тях, очите му остават приковани в Хана. Двамата мъже застават от двете й страни. Моримото им кимва отсечено и се отдалечава бавно по пясъка. Войниците я сграбчват за ръцете и я повличат след него.

Хана не може да вика. Ако сестра й се опита да помогне, ще отведат и нея. Хана няма да наруши обещанието си да я пази. Затова тръгва, без да пророни дума, ала краката й отказват да се движат. Висят безполезно от тялото й и я теглят надолу, това обаче не спира войниците. Хващат я по-здраво, повдигат я от земята и пръстите на краката й оставят тънички дири по пясъка.