Даниел Стийл
Пепел от диаманти (9)

9.

Втората сделка на Джейкъб със земята в Ню Джърси се оказа още по-печеливша от първата в Канзас. Двамата с Лени натрупаха малки състояния и продължиха да инвестират в строежа на молове из цялата страна. Най-добрите се оказаха в Тексас, а по това време Макс вече бе завършил „Харвард“ с почести. Джейкъб бе удвоил богатството, което Изи му остави, и се чувстваше готов да продаде кооперациите в техния квартал. Можеше да изкара много повече пари от други инвестиции. Кооперациите му създаваха главоболия, а предприемачите се надяваха Долен Манхатън да се промени, точно както той бе предвидил. Джейкъб ги продаде всичките в рамките на една година, с изключение на онази, в която живееха, със страхотна печалба. В годината, в която Макс се дипломира, Джейкъб го включи в някои от инвестициите си. Беше 1970-а, Джейкъб навърши петдесет, а двамата със сина му бяха невероятно богати. Много по-богати отколкото Еманюел можеше да си представи. Тя харесваше простия им живот и работата си при Джейкъб и всеки ден двамата отиваха заедно в службата с метрото. Всичко по-различно от ежедневния им живот я изпълваше с тревоги и тя не искаше да знае за него.

Макс беше едва на двайсет и четири години, но си бе наел апартамент в модерна кооперация в Ъпър Ийст Сайд, пълна с млади хора на неговата възраст. Създаде си фирма и офис с помощник, и се занимаваше с инвестиции на печалбите от сделките, в които го беше включил баща му. Джейкъб се възхищаваше от инстинкта на сина си за бизнес и решителността му да прави пари, да ги инвестира и умножава. Джейкъб не беше сигурен какво го мотивираше, но Макс беше наясно. Не искаше никога да е беден като родителите си при пристигането им в Ню Йорк. Ако не бяха наследените от Изи пари, все още щяха да са сравнително бедни. А след посещението в Европа той също вече споделяше някои от страховете им. Ами ако изгубеха всичко отново? Той искаше да достигне такова финансово положение, където това бе невъзможно. Харесваше жените и имаше приятели, но работеше усърдно и трупаше състояние, което нищо и никой нямаше да може да му отнеме. Помнеше как родителите му пестяха и мизерстваха в детските му години, как вечно се тревожеха за пари, как майка му шиеше дрехите му, вместо да ги купува и как го водеше по магазините за стоки втора ръка. Помнеше нещата, от които се лишаваха, почивките, на които не отидоха, бейзболните униформи и екипировки, които не можеха да си позволят. И никога вече не искаше да се лишава от нищо. Точно както майка му мразеше риска, той мразеше бедността.

Баща му бе разбрал и от двете — богатство преди войната и абсолютно нищичко след нея, но се задоволяваше да държи огромни суми в банката, а да живеят изключително скромно и просто. Новото му състояние не си личеше по нищо, освен скъпите костюми, които си купуваше от време на време. Еманюел продължаваше да шие собствените си дрехи. Не искаше да харчи пари за неща, които можеше да направи, като дрехите и почистването на къщата. Носеше двайсеткаратовия си диамант всеки ден, но само за да достави удоволствие на мъжа си. Двамата бяха устроили живота си по начин, който им харесваше, и се разбираха добре. Но Макс не искаше нищо такова. Желаеше най-доброто от всичко. Обичаше да печели и се гордееше с уменията си. Всяка успешна инвестиция му се струваше победа. А правенето на пари бе като дрога. Не можеше да му се насити.

Приятелите му от колежа не притежаваха устрема и амбициите му. Стив работеше за баща си, но не си даваше много труд. Баща му му подари ферари за дипломирането и той непрестанно преследваше жени, посещаваше лъскави заведения. Тези занимания го отвличаха от това, което Макс смяташе за основното в живота. Стив пропускаше възможности да изкарва колкото баща си, но не го интересуваше. Целите му не бяха особено амбициозни. Анди беше решил да запише медицина, а семейството му притежаваше толкова много пари от петрола, че нямаше значение дали той някога щеше да спечели и стотинка. Джаред учеше право, но му липсваше страст и обмисляше да работи нещо, свързано с опазване на околната среда. Макс беше единственият навън, в действителния свят, който трупаше пари самостоятелно. Съсредоточаването му върху това понякога тревожеше родителите му, но никой не можеше да го спре, а и го биваше страхотно в бизнеса. Джейкъб смяташе, че има и по-важни неща в живота, нямаше амбицията да стане най-богатият човек в света. Притежаваше достатъчно, макар да продължаваше да прави инвестиции, които носеха солидни суми. Чувстваше се като голям късметлия, а времето, което прекарваше с Еманюел, бе скъпоценно за него. Тя никога не проявяваше алчност и едва ли не се чувстваше удобно да е бедна или да се преструва на такава. Богатството я притесняваше, затова тя никога не го призна.

Макс предложи няколко пъти на баща си да продаде бизнеса с диаманти. Вече не се нуждаеше от него. Имаше повече от достатъчно инвестиции, които носеха огромни печалби. Защо тогава трябваше да ходи на работа всеки ден?

— Защото си обичам работата — простичко отговори Джейкъб. — Тя осигурява на мен и майка ти място, където да отиваме всеки ден. А и мисля, че бихме проявили неуважение към Изи, ако го затворим. Той ми остави всичко, за да продължа започнатото от него, както би направил синът му.

Това обаче не звучеше логично на Макс, който вече бе на двайсет и седем.

— Та него го няма от двайсет години, татко. Надали е очаквал да управляваш бизнеса му завинаги.

— Защо не? Все още изкарваме чудесни пари всяка година. Имаме отлична репутация. Разширихме бизнеса и продаваме на някои от най-прочутите бижутери в света. Е, не носи толкова пари колкото разработването на недвижими имоти. Но не всичко, което правя, трябва да натрупва състояние. С майка ти притежаваме повече от достатъчно и всичко ще бъде за теб. А ти самият правиш повече пари, отколкото аз някога съм мечтал. Къде е границата тук? Колко е достатъчно?

— Още не съм определил това — сериозно отговори Макс. Ще те уведомя, когато го направя.

— Майка ти се надява да се задомиш някой ден. Все още си млад и няма защо да бързаш, но ще се запознаеш с момиче, в което ще се влюбиш, и ще искаш съпруга и семейство. А ще трябва да прекарваш време и с тях.

— Точно затова не искам още да се женя. Не разполагам с време, освен за работата си. Това е най-подходящият момент за трупане на пари. По-късно мога да мисля за съпруга и деца, но не още.

Джейкъб не възрази, но се зачуди дали синът му някога щеше да намали темпото. Държеше се, сякаш искаше да стане най-богатият човек в света един ден. Джейкъб се запита дали те не бяха причината за това е вечните им тревоги за пари, когато беше малък. Макс бе задвижван от някаква могъща, необяснима сила. Колкото повече изкарваше, толкова повече искаше. Не беше нито екстравагантен, нито стиснат. Просто беше машина за пари, при това много добра. Пресата непрестанно публикуваше репортажи за успешните му сделки. Джейкъб мислеше, че баща му като банкер, щеше да се впечатли страхотно от внука си, но щеше и леко да се стресне. Макс стигаше до крайности в амбициите си.

Три години по-късно, малко след като Макс навърши трийсет, стомашните проблеми на Еманюел се завърнаха. Бяха подобни на онези, от които бе страдала с години след войната и дори след бременността. Тя започна да отслабва бързо и не можеше да се храни, затова лекарят й я накара да постъпи в болница, за да й направят всички възможни изследвания. Тя беше на петдесет и четири години, а Джейкъб долавяше по неизреченото от лекарите, че можеше да става дума за рак на стомаха. Еманюел обаче настояваше, че просто предишните й стомашни проблеми се бяха завърнали. Сега обаче за тях нямаше причина и никакво друго обяснение, освен най-страшното.

Джейкъб стоеше до нея при всеки преглед. Еманюел остана в болницата три седмици, подложена на изморителни тестове. Всичките бяха отрицателни засега, но положението й продължаваше да се влошава. Всяка възможна бактериална инфекция бе изключена. Не бяха ходили в Африка или на някое тропическо място. Една вечер Джейкъб се прибра разплакан и се помоли на Господ да я спаси. Не бяха преживели всички онези ужаси в миналото, за да умре сега, толкова млада. Спомни си за съпругата на Изи на петдесет и девет години и колко съсипан бе приятелят му, когато тя си отиде. Нищо в живота на Джейкъб нямаше да има смисъл без Еманюел. Макс също се страхуваше и долетя от срещите си в Тайван, за да я види. Майка му изглеждаше ужасно. Кожата й бе посивяла, а слабото й тяло се бе превърнало в скелет и напомняше на Джейкъб за вида й в „Бухенвалд“.

По нейно настояване, най-после я пуснаха да се прибере у дома. Лекарствата не вършеха работа, тестовете не бяха убедителни. Тя сподели с Джейкъб, че й позволяват да се върне у дома, за да умре, но се зарече, че това няма да се случи и ще оздравее. Джейкъб искаше да й повярва, но не можеше. Този път той бе човекът, който вярваше, че краят наближава и ще изгубят битката.

Еманюел остана на легло първите няколко дни, след като се прибра от болницата. Пиеше млечни шейкове, ядеше пюре на всяко хранене. На четвъртия ден стана и почисти апартамента, а после отиде и седна до шевната машина. Беше решила да ушие нови завеси за всекидневната.

— Какво, за бога, правиш? — извика Джейкъб, когато се прибра у дома. — Би трябвало да лежиш и да си почиваш.

Еманюел беше прекалено слаба, нямаше сили да отиде с него в офиса.

— Омръзна ми да лежа, а и не харесвам завесите. Никога не съм ги харесвала. Ще ушия нови.

Всеки ден Еманюел ставаше, обличаше се, гримираше се, сресваше се, почистваше апартамента, трудеше се по завесите, излизаше на разходка следобед и приготвяше вечеря. Беше избрала живота, а не смъртта.

Еманюел постепенно започна да се подобрява и да напълнява. След няколко седмици ходеше на по-дълги разходки, а шест седмици след завръщането от болницата заяви, че се връща на работа. Джейкъб отказа да й позволи, но тя все пак пристигна в службата. Беше дошла с такси, лукс, който обикновено никога не си позволяваше. Той се опита да я изпрати обратно вкъщи, но тя застана упорито в кабинета му и очите й заблестяха от ярост.

— Оцелях в „Бухенвалд“, по дяволите. Няма да позволя на стомаха ми да ме убие, нито на някакво си скапано заболяване, за което дори нямат име. Приключих с боледуването — заяви тя решително и измарширува към бюрото си, седна и започна да говори по телефона и да урежда срещите на Джейкъб.

В края на деня Еманюел изглеждаше изтощена, но по-добре, отколкото от месеци насам. Малко по малко здравето й се подобри. Три месеца след като излезе от болницата, тя изглеждаше почти същата като преди, възвърна си силата и качи пет килограма. Все още нямаха представа от какво страдаше, но каквото и да беше, тя категорично отказа да бъде победена и печелеше войната. Джейкъб й се усмихна щастливо една вечер, когато се вгледа в нея.

— Ти си най-силната жена, която някога съм срещал — отбеляза той.

Сега разбираше защо Еманюел бе оцеляла в концлагера — просто бе отказала да им позволи да я убият. Не искаше да умре. А докато тя боледуваше, Джейкъб бе взел решение, което сега сподели с нея.

— Искам да продам бизнеса — каза й той.

— Това е абсурдно. Прекалено млад си, за да се пенсионираш — незабавно отхвърли идеята му тя.

— Не, не съм. На петдесет и четири години съм. Работих усърдно трийсет години, след петте години тежък труд в лагера. Това е достатъчно дълго. Обещах си, че ако оздравееш, ще се пенсионирам. Ще пътуваме и ще се забавляваме, ще правим нещата, които никога преди не сме си позволявали, докато сме достатъчно млади, за да им се насладим.

Еманюел се замисли за момент и кимна. В думите му имаше логика.

— Ами ако се отегчим след няколко месеца? Тогава какво? Или ако изгубим парите си?

Този въпрос бе зададен по навик, а не продиктуван от истински страх, а и Джейкъб добре познаваше жена си.

— Няма да ги загубим, но ако все пак се случи, можем да започнем нов бизнес, или аз да си намеря работа. Но това няма да се случи. И няма да избухне война, и няма да ни депортират. Хайде да се позабавляваме малко, за разнообразие. Може би Макс е прав и трябва да отидем в Европа. Няма да ходим в Германия, разбира се, но бих искал да видя Виена отново и да посетя Париж заедно с теб, ако искаш. Бихме могли да обиколим Италия. Никога не сме си позволявали забавления. Вечно работехме здраво, а ти не искаше да похарчим и стотинка — каза той и я погледна в очите, а тя се усмихна унило. — Разполагаме с повече от достатъчно. Нека да му се насладим. А когато се върнем, хайде да се настаним в нов апартамент. Тук сме от двайсет и пет години, а искам да продам кооперацията. Може да останем в долната част на града, ако държиш на нея, или пък да се порадваме на Пето авеню или някъде по-близо до Макс. Но съм твърдо убеден, че трябва да се радваме на живота и да си позволим нови неща.

Джейкъб беше мислил много по въпроса докато Еманюел боледуваше. Тя не беше готова да го признае, но наистина хареса идеята му. И два дни по-късно се съгласи. Тя също бе мислила, че ако умреше сега, щяха да останат толкова много неща, които не бе правила. А и искаше да се порадва на мъжа си докато и двамата бяха достатъчно млади и силни за това.

Джейкъб обяви бизнеса на Изи за продажба, а с леко чувство за вина Еманюел прекара няколко седмици в планиране на пътешествието им в Европа. В един съботен следобед отидоха да разгледат апартамент в долната част на Пето авеню, близо до Уошингтън Скуеър. Влюбиха се в него и незабавно дадоха оферта. Еманюел вече не искаше да се страхува. Нито от смърт, нито от болести, война, преследване или нов Холокост. Искаше да прекара оставащите й дни в празнуване на живота, а не в страх. Досега се притесняваше да похарчи малко пари, да не загуби всичко, което имаха, или за това, че нещо ужасно може да се случи на Макс или Джейкъб. Да, случили се бяха доста страшни неща, но те ги бяха преживели. А сега бе време да гледат напред и да се радват на това, което имаха. Еманюел бе осъзнала всичко това докато беше болна, а и съпругът й разсъждаваше по същия начин.

Съобщиха на Макс, че заминават за Европа през юни и продават бизнеса. Синът им се зарадва. Съветваше баща си да постъпи така от години. Джейкъб каза, че ще се нанесат в новия апартамент през септември, след като Еманюел го обзаведе по свой вкус, а после ще продадат кооперацията, в която живееха. Това бе последната им сграда в Лоуър Ийст Сайд. Дните им на бедност бяха свършили отдавна и най-после бяха готови да го признаят.

— Браво, татко — каза Макс, като прегърна баща си. — Гордея се с теб.

— Ами ти? Кога ще започнеш да живееш вместо само да трупаш пари? Някаква новина за любов в живота ти? Непрестанно чета как посещаваш „Студио 54“ и „Ел Мороко“ с красиви момичета. Влюби ли се вече в някое от тях?

„Студио 54“ тъкмо бе отворило врати и бе любимото място на младите нюйоркски тузари.

— Опитвам се да избегна влюбването — усмихна се Макс. — Не съм готов още. Може би когато стана на трийсет и пет. Първо искам да направя много други неща.

— Животът ми нямаше да означава абсолютно нищо без теб и майка ти — разчувствано каза Джейкъб. — Осъзнах го отново, когато тя се разболя и мислех, че може да я загубя. Вие двамата сте единственото нещо, което някога е имало значение за мен. Не пропускай това, Макс. Може би не веднага, но ще имаш нужда от жена, която да осмисли живота ти. Докато това се случи, всичко друго е без значение.

— Наясно съм, татко — кимна Макс, но Джейкъб беше убеден, че синът му не знаеше нищо за любовта. — Но още не съм срещнал жената, на която да държа достатъчно, за да се оженя и да имам деца.

— Ще се случи. Човек не може да предвиди кога. Един ден ще се запознаеш с подходящата жена. Жена, която кара сърцето ти да бие ускорено всеки път, когато я видиш.

Той изпитваше тези чувства към Еманюел от деня, когато се запознаха. Макс кимна отново и не отговори. Майка му непрестанно му мрънкаше да създаде семейство, а той я обвиняваше, че е типичната еврейска мамичка. Беше доволен, че родителите му най-после щяха да се порадват на живота. Бяха си го заслужили. Цял живот се трудиха неуморно, а и бяха преживели толкова много заедно. Макс никога нямаше да забрави „Бухенвалд“.

Джейкъб продаде бизнеса си на двамата фламандски резачи и се съгласи да му изплатят парите разсрочено, за да могат да си го позволят. Мислеше, че Изи би одобрил идеята му, и това намали чувството му за вина. Подписаха договора за покупката на апартамента на Пето авеню, който се намираше в красива кооперация, построена преди войната. Джейкъб получи оферта за последната си сграда в Лоуър Ийст Сайд седмица преди да заминат за Европа и я прие. Продаде сградата за шест пъти по-висока цена, отколкото беше платил. Вероятно можеше да получи и повече, ако беше упорствал, но нямаше желание за това. Човекът, който я купи, бе много въодушевен от сделката.

Вечеряха с Макс в деня, преди да заминат. Пътуването щеше да е връщане в болезнените спомени и за двама им, но вече се чувстваха готови да се изправят срещу призраците от миналото. Започваха от Париж, където щяха да отседнат в хотел „Риц“. Джейкъб настоя цялото им приключение да е първокласно и Еманюел просто трябваше да се примири с това. Той не възнамеряваше да отсяда в малки мизерни хотелчета, за да може жена му да се хвали колко пари бяха спестили, когато се върнат. Сърцето на Еманюел все още се свиваше при мисълта да похарчи толкова много пари, но тя все пак се съгласи. Когато пристигнаха в „Риц“, тя се шашна от лукса на хотела и елегантния апартамент, украсен с красиви брокати, пълен с изящни антики и свежи цветя във всяка стая, с шоколади и сладки от „Ладюре“.

— Точно за това работихме в продължение на трийсет години напомни й Джейкъб, като я прегърна и целуна нежно. — Считай го за закъснял меден месец.

Разхождаха се из Париж, хванати за ръка, посетиха всички важни за нея места и други, които той искаше да види. Застанаха пред сградата, където беше живяла. Спомни си за майка си и сестра си, разплака се, но се чувстваше успокоена от идването си тук, сякаш бе погребала старите призраци и вече не я преследваха. Радваше се, че бяха дошли в Париж. Нуждаеше се да го види отново, макар да не го осъзнаваше. В начина, по който го бе напуснала, имаше такава жестокост и мъка, че оттогава не се бе връщала, за да се сбогува с хората и местата, които обичаше. Тя влезе в месарницата срещу дома си и видя Флори, дъщерята на собственика. Беше наедряла, но изглеждаше същата. Бяха си играли заедно като деца. Тя веднага позна Еманюел, двете се прегърнаха и избухнаха в сълзи. Флори бе наследила месарницата от родителите си. Имаше четири деца и трима внуци. Еманюел я попита с разтреперан глас дали същите хора живееха още в стария им апартамент. Хората, които ги бяха издали на полицията, за да бъдат отведени в концлагера. Флори каза, че се изнесли преди много години, веднага след войната. Обявили цялото семейство за сътрудници на немците и ги развеждали из улиците с обръснати глави. Изчезнали от Париж, но Флори нямаше представа къде са отишли.

— Сега там живее симпатично семейство с две малки момиченца обясни й Флори. Винаги си мисля за теб и Франсоаз, когато ги видя.

Преди години Флори чула, че майката и сестрата на Еманюел са загинали в концлагера. Хората твърдели, че Еманюел е оцеляла, но тя не се бе върнала в Париж и никой не знаел нищо за нея.

— Винаги съм се чудила къде си, но не знаех как да те намеря.

— Нямах при кого да се върна, нито къде да живея — каза Еманюел. — Запознах се със съпруга ми в концлагера, оцеляхме там и после се оженихме. Заминахме за Америка заедно. Имам син, но още нямам внуци.

Тя се усмихна и запозна старата си приятелка с Джейкъб, който сърдечно се ръкува с нея. Флори се радваше, че Еманюел е жива и здрава и не е сама. Войната бе ужасно време за всички тях, но още по-страшно за еврейските им приятели.

Поговориха си още малко, после Джейкъб и Еманюел си тръгнаха, разходиха се из квартала и се върнаха в хотела. Еманюел се изненада колко много от магазините и бистрата до дома й си бяха останали същите. В много отношения Париж не се бе променил. Тя обичаше точно това в града, заведенията, магазините, които едно и също семейство държеше в продължение на дълги години.

Приятно й беше да види всички познати забележителности и паметници. Площад „Конкорд“, „Шанз Елизе“, Триумфалната арка, военния паметник на Наполеон на площад „Вандом“. Това беше нейното детство, местата, които бе посещавала с родителите си и сестра си. Дори миризмите на Париж й бяха познати. Навремето винаги ходеше в „Ладюре“ с баба си, където си поръчваха горещ шоколад и бисквити. Това бе един от малкото спомени за баба й, която бе починала, когато Еманюел беше малка. Припомни си и различни неща, които бе правила с майка си и сестра си. Заведе Джейкъб по всички места, които Макс бе посетил в Париж. Чувстваше се прекрасно, връщаше се у дома след трийсет и шест години. Тъжната история на заминаването й оттук не изглеждаше така важна както факта, че бе пораснала тук. Когато си тръгнаха, се почувства спокойна и щастлива.

Джейкъб се почувства по подобен начин във Виена. Показа й всички любими места от детството си, парковете, паметниците, местата, където си бяха играли, и огромната им, елегантна къща. Сега тя беше някакъв клуб. Джейкъб посочи прозорците на стаята си. Еманюел знаеше, че той бе израснал в богатство и разкош, но това, което видя, надхвърляше очакванията й. Банката все още бе финансова институция, но Джейкъб не пожела да влезе вътре, когато Еманюел му предложи. Искаше да остави миналото назад и изглеждаше тъжен, когато си тръгнаха. Еманюел го хвана за ръка, а той я погледна с насълзени очи.

— Мъчно ми е не за загубата на къщата, а за хората в нея, които обичах.

Беше невероятно да помислиш, как цяло семейство бе унищожено жестоко. Нацистите искаха точно това и почти бяха успели да го направят. Двамата с Макс бяха единствените, които да продължат рода, а при Еманюел, понеже беше жена, нейната фамилия бе изчезнала.

Останаха във Виена само два дни. Бяха свършили това, за което дойдоха — да се сбогуват с родните си градове, къщите от детството и хората, които бяха загубили. Досега не бяха имали възможност да го направят, но най-после бяха готови да погребат мъртвите и да продължат живота си.

От Виена отлетяха за Рим. Еманюел си спомняше смътно града от пътуване преди много години с майка си и сестра си. Джейкъб обаче го помнеше добре. Атмосферата беше несравнима. Навсякъде цареше хаос и се усещаше нещо странно празнично. Оттам подкараха на север към Флоренция и Венеция, които Еманюел не познаваше, за разлика от Джейкъб. Той бе обиколил Европа с родителите си. Последната им спирка беше езерото Комо, което според Еманюел бе едно от най-романтичните места, които някога бе виждала. Прекараха там четири дни, почиваха си, разхождаха се, разглеждаха планините и езерото и обсъждаха видяното. И двамата се чувстваха по-спокойни и весели.

Посетиха Милано, а след това се прибраха в Ню Йорк. Предстоеше им доста работа у дома. Джейкъб трябваше да приключи с продажбата на кооперацията, в която живееха, а Еманюел — да подготви новия им апартамент. Имаше много работа и по прехвърлянето на бизнеса. Не беше сигурен с какво щеше да се занимава след това, но все още се интересуваше от сделките със земя.

Вечеряха с Макс в деня, след като се върнаха. Той изглеждаше по-зает и стресиран от обикновено и съобщи на баща си за поредното предложение за сделка със земя в Илинойс. Джейкъб прояви интерес. Тревожеше се, че ще скучае, когато продаде бизнеса, но цяла седмица бе доста зает, а и двамата с Еманюел възнамеряваха да заминат на пътешествие с кораб през зимата. Изведнъж бяха се превърнали в истински туристи и това им харесваше. Бяха оставили миналото зад себе си в Европа и сега бяха готови за бъдещето и това, което щеше да им донесе.