Даниел Стийл
Пепел от диаманти (15)

15.

Макс остана в апартамента на майка си през следващите два дни, за да организира погребението на баща си. Отмени всичките си срещи, за да е с нея. Джули дойде в града, за да им помогне. Беше тиха и тъжна, донесе им обед.

Еманюел каза на сина си, че не желае опелото на Джейкъб да е в синагогата. Не искаше да проявява лицемерие. Не бяха религиозни и не посещаваха храма и тя бе наясно, че съпругът й не би искал това. Макс уреди да използват залата в погребалния дом за опелото, после написа некролога с информацията, която майка му му даде. Изненада се колко малко знаеше за семейството на баща си във Виена, за важното им положение в обществото, за банката, за постиженията на Джейкъб в университета, за роднините му, за езиците, които говореше. Знаеше само за бизнеса, който Джейкъб наследи от Изи, за времето му в „Бухенвалд“ и откъде произхождаше. А имаше толкова други интересни неща. Джули отнесе лично некролога до „Ню Йорк Таймс“.

Два дни по-късно за опелото в погребалното бюро всичко бе организирано чудесно. Цветята бяха великолепни, музиката — подходяща. Залата се напълни с хора, дошли да поднесат съболезнованията си. Джули се бе сетила да донесе две големи книги за гости, за да даде възможност на хората да напишат имената си.

Опелото беше изискано и в духа на традицията. Зачиташе еврейските обичаи, без да е прекалено религиозно, какъвто беше и Джейкъб. Появиха се десетки хора от бизнеса и възрастна немска двойка, която Макс не познаваше. Еманюел му обясни, че те били спонсорирани от същите хора като тях и бяха пристигнали заедно в Ню Йорк. На снимката, която Еманюел бе избрала, Джейкъб бе млад, силен, здрав и усмихнат. Еманюел беше с елегантен черен костюм, който бе копирала от „Шанел“, изискана черна шапка, закупена от Джули в „Сакс“, и диамантения пръстен, подарък от Джейкъб преди двайсет и пет години, който почти никога не сваляше. Джейкъб й беше обещал да й купи петдесеткаратов диамант за петдесетата им годишнина, която не беше толкова далеч, но нямаше да посрещнат заедно.

След опелото отидоха на гробището. Само Макс, майка му, Джули и равинът. Той каза няколко думи, прочете пасаж от Тората и всеки от тях хвърли шепа пръст върху ковчега. После Макс отведе майка си у дома, а Джули се върна в Кънектикът. Еманюел й благодари за помощта. Макс остана в дома на родителите си, на другия ден се върна на работа и вечерта най-после се прибра в Гринич.

През следващите няколко седмици Макс осъзна, че животът му се беше променил. Беше изненадан от това колко силно му липсваше баща му. Макар да беше твърде зает и да не се виждаха редовно, често си говореха по телефона и той ценеше съветите на баща си. Липсата му остави зловеща празнина в душата му. Макс знаеше, че и майка му изпитваше същото. Той се опитваше да й се обажда всеки ден, за да провери как е. Тя го уверяваше, че е добре, но гласът й бе тих и тъжен. Еманюел имаше чувството, че половината от нея е умряла заедно със съпруга й. Макс знаеше това, но не можеше да й помогне. Родителите му бяха преживели много заедно. Еманюел ходеше често на гости на децата, което обикновено я развеселяваше. Седмица след смъртта на Джейкъб Макс отново замина и Еманюел забеляза, че Джули се разстрои. Беше свикнала с вечните му отсъствия, но напоследък все повече я тормозеха. Макс беше наясно, че трябва да прекарва повече време у дома, както баща му го беше посъветвал, и възнамеряваше да го направи, но винаги се появяваше нещо спешно. Трудно му беше да намери време за семейството си, а сега се тревожеше и за майка си и не я виждаше достатъчно често.

Един ден, два месеца след смъртта на Джейкъб, Макс отиде да играе голф с приятел, с когото въртеше бизнес. Посетиха изискания кънтри клуб в Гринич и някой, когото едва познаваше, подметна, че Джули има любовник.

Макс изчака подходящия момент да остане насаме с жена си вечерта и я попита с разтреперан глас. Независимо колко много пътуваше, той никога не й беше изневерявал. Спомни си думите на баща си и разбра, че Джейкъб беше съвсем прав. Попита Джули прямо дали има извънбрачна връзка, но тя отрече решително. Макс не знаеше дали му казва истината и съмненията му отвориха вратата към по-сериозен разговор, който много отдавна трябваше да проведат.

— Не бих ти причинила това — каза Джули, — но никога не си тук, Макс. През повечето време дори не си в града, където мисля, че си. Понякога летиш до три различни места за един ден. Никога не мога да разчитам, че ще ме придружиш някъде. Не правим нищо заедно. Дори не излизаме на вечеря. Или те няма, или си прекалено изморен, или аз съм в града на някое събитие, на което е трябвало да отидем заедно. Държиш на сделките си повече отколкото на мен.

— Не е вярно.

Макс се опита да отрече, но знаеше, че за Джули изглеждаше точно така.

— Не мога просто да се откажа от всичко и да се пенсионирам. Прекалено млад съм за това. Искам да натрупам повече пари за нас, преди да се оттегля.

— Не можеш ли да намалиш темпото малко? — помоли го тя, а погледът в очите й го трогна. — Децата дори не те познават. Елен ще навърши девет, а ти никога не ходиш на никое от училищните й мероприятия. Другите бащи го правят.

Джули го накара да се почувства като пълен кретен. Макс си помисли, че изглежда такъв не само в нейните очи, но и в очите на хората.

— Ще се опитам да се поправя — обеща той сериозно и се любиха за първи път от месеци.

Разговорът им подейства добре, но Макс беше наясно, че този път трябва да спази обещанията си. През следващия месец опита да върши всичко, което трябваше. Отиде на панаира в училището на Елен и тя страшно се зарадва. Посети и майка си в Ню Йорк и я заведе на обед. Еманюел беше по-нервна, отколкото я беше виждал през последните години. Джейкъб винаги беше успявал да я уравновеси и успокои, когато започнеше да се тревожи. Но сега нямаше кой да обуздава въображението й и страховете й се появиха отново. Вече не се плашеше от война или втори Холокост, но се притесняваше за сина си, за брака и здравето му и колко малко време прекарваше с дъщерите си.

— Остави аз да се тревожа за това, мамо. Проблемът е между Джули и мен.

— Тя не ти казва нищо, просто скита сама. Никога не си е у дома, когато посещавам децата.

— Майка й беше болна.

Макс оправда жена си, но се зачуди дали наистина вечно скиташе, особено когато той беше в командировка. Джули никога не се бе държала като истинска майка — имаха персонал за това, но изведнъж се запита дали тя някога беше взимала Елен и Кендра от училище или ги беше водила на балет или зъболекар. Нямаше представа.

Седмица по-късно серия кризи отново го отдалечи от дома му. Макс се чувстваше виновен всеки път, когато заминеше, но пък трябваше да управлява империята си. Три седмици по-късно ужасен осъзна, че не беше виждал майка си цял месец. Отби се в апартамента й и се изненада от вида й. Еманюел приличаше на призрак.

— Добре ли се чувстваш, мамо? — попита той.

— Имам проблеми със стомаха отново. Отслабнах малко.

Макс не беше забелязал, че майка му беше по-слаба отпреди.

— Все същите стари проблеми. Имам ги още от концлагера.

Проблемите й едва не я убиха преди години, но тя ги преодоля благодарение на силната си воля. Но сега беше по-различно и Макс подозираше, че след като вече не готвеше за баща му, тя самата не се хранеше. Той се зарече наум да я извежда на вечеря поне веднъж седмично и се опита да го направи, но обикновено тя му отказваше и не желаеше да излиза, затова той се отбиваше на кафе след работа. Макс изпитваше ужасяващото чувство, че майка му се предаваше. Без Джейкъб, тя нямаше солидно пристанище, нито цел в живота. Ходеше в Гринич при внучките си, но Джули му каза, че скоро не ги беше посещавала. Макс отиде при майка си на другия ден.

— Нещо не е наред, мамо. Трябва да отидеш на лекар.

Дрехите й висяха върху измършавялото й тяло, лицето й беше хлътнало, а кожата й — посивяла. Еманюел обеща да отиде на лекар. Направиха й безброй изследвания и тъй като беше вписала Макс като най-близкия си роднина, му се обадиха с резултатите. Еманюел имаше напреднал рак на стомаха, който вече бе дал метастази, както и левкемия. Макс затвори очи и усети как стаята се завъртя около него, когато чу страшните думи.

— Можете ли да я оперирате? — попита той.

— Няма начин. Ракът се е разпрострял почти навсякъде. Не можем да извадим стомаха й, а и левкемията я е отслабила. Можем да й прелеем кръв, което вероятно ще й даде малко енергия, но състоянието й е критично, господин Стайн. Не исках да го споделям с нея и реших, че вие трябва да узнаете пръв.

— А ние какво можем да направим? — отчаяно извика Макс.

— Много малко. Най-вече трябва да я улесните. Тя каза, че живее сама откакто е изгубила съпруга си. Може да наемете сестри от хоспис евентуално.

Макс не можеше да повярва на ушите си. Как бе възможно подобно нещо да се случи на майка му, която никога не позволяваше нищо да я победи. Но вече нямаше цел в живота, тъй като беше останала сама. Беше живяла заради Джейкъб и сина си.

— Моля ви, не й казвайте — дрезгаво прошепна Макс, като се замисли как щеше да я убеди да се премести у тях, за да могат да се грижат за нея.

Не мислеше, че майка му щеше да се съгласи. След няколко дни Еманюел му каза за резултатите, които нямаха нищо общо с истината.

— Лекарят ми се обади с резултатите. Каза, че имам анемия. Предполагам, че трябва да ям спанак и дроб — недоволно каза тя, тъй като не обичаше нито едно от двете.

— Защо не дойдеш у нас за известно време, мамо? Нашата готвачка ще се погрижи и няма да ти се налага да се мотаеш в кухнята. Момичетата ще се зарадват страхотно, а и ние също.

Еманюел се замисли за момент, но беше щастлива в собствения си апартамент с всичките си вещи наоколо.

— Може би за уикенда — отговори тя. — Не искам да притеснявам Джули и да се натрапвам. Вие двамата се нуждаете от време насаме.

— Ще ни бъде много приятно — настоя той.

Еманюел му обеща да го направи някой ден. Две седмици по-късно тя получи кръвоизлив в стомаха и се озова в болница. Направиха й трансфузии и я задържаха за няколко дни. После тя се съгласи да отиде в Гринич за седмица. Беше прекалено слаба, за да е сама у дома, а не искаше да я обслужват сестри.

Еманюел остана при тях две седмици, последните й дни. Ракът в стомаха напредна толкова бързо, че положението й непрестанно се влошаваше, а и левкемията усложни нещата допълнително. Еманюел се забавляваше чудесно с децата и се хранеше с тях, но през последните няколко дни не можеше да стане от леглото. Двамата с Макс говориха дълго вечерта, когато той се прибра от командировка. Еманюел му каза колко много обича и него, и внучките си. Тя заспа усмихната, хванала ръката му, и почина в съня си. Краят настъпи бързо и спокойно, което беше благословия за нея. Тя не искаше да се връща в болницата. Беше до края със семейството си, а Джули се държеше изключително мило с нея. Двете никога не станаха близки приятелки, но Джули винаги показваше уважението си към Еманюел.

Макс не можеше да повярва какво се случва. Само за четири месеца и половина бе изгубил и двамата си родители. Те бяха опората в живота му, както той бе смисълът за техния. Загуби ги твърде млади. Майка му беше само на шейсет и осем, а баща му щеше да навърши седемдесет. Кошмарите през войната бяха съсипали здравето им, независимо че бяха оцелели от мъченията в „Бухенвалд“. Макс имаше чувството, че майка му просто не желаеше да продължи да живее без баща му, но не искаше да разстройва сина си, като го признае. Любовта на родителите му беше невероятно силна и двамата не можеха да живеят един без друг. Макс искаше да има същата любов, но отношенията му с Джули бяха много по-повърхностни. Чувствата, на които родителите му се радваха, бяха като от друг свят, и той бе сигурен, че двамата отново са заедно. Макс сподели това с децата и им каза, че дядо и мами Ем са в рая заедно. И го вярваше.

Дъщерите му бяха възпитани в протестантската вяра, по настояване на родителите на Джули. Нямаха официално кръщене с приятели и кръстници, а пасторът на църквата им го бе извършил в присъствието само на Джули и родителите й. Макс не отиде на церемонията. Децата нямаха религиозно образование. Знаеха, че баща им е евреин, а майка им не е. Елен винаги се интересуваше от факта, че баба й и дядо й са евреи и искаше да отиде в синагогата някой ден. Макс изпитваше тъга, че Дейзи, а и Кендра са прекалено малки, за да си спомнят баба си добре. Елен щеше да е единствената, която да помни Еманюел. Искаше му се майка му да беше живяла още много години, за да види как внучките й порастват, а и те да я опознаят.

Погребаха Еманюел в същото гробище като Джейкъб. Опелото и погребението бяха скромни и присъстваха само роднините. Макс беше сигурен, че майка му би предпочела това.

През следващите няколко седмици той изпадна в меланхолия. Загубата и на двамата му родители го засегна повече, отколкото очакваше. Питаше се какъв син е бил и не се зарадва на отговора. Спомни си как се срамуваше от тях като малък, защото бяха различни и не говореха добре английски — баща му с културния си австрийски акцент, а майка му завинаги запази елегантния си френски акцент. Еманюел и Джейкъб винаги си говореха на френски, но Макс говореше английски с майка си, макар френският му да бе съвършен. Тогава искаше майка — американка и се преструваше, че Еманюел е такава. Сега му се струваше, че никога не им е обръщал достатъчно внимание.

Макс остана няколко дни в апартамента на родителите си. Задържа учудващо голям брой кутии с вещи, които имаха сантиментална стойност за него, и ги занесе в Гринич. Албуми, снимки, писма, любими книги. Прибра мебелите на склад на първо време. Родителите му бяха оставили всичко на него, включително богатството на Джейкъб. Но Макс би предпочел да имаше родителите си, а не парите им. Джейкъб бе оставил огромна сума и на всяка от внучките си.

Макс беше смазан от мъка. Започна отново да пътува, за да избегне потискащите гласове в главата му, които го обвиняваха за всичките му погрешни постъпки. Пиеше твърде много и го знаеше. И почти не говореше с Джули. Струваше му се, че се срива емоционално след смъртта на майка си. Забрави рождения ден на Кендра, а после и този на Елен и пропусна празненството й, макар да бе обещал да е там. Вместо това замина за Хюстън и не се прибра у дома. Забрави и собствения си рожден ден и гостите, които Джули бе поканила на вечеря. Не можеше да се отърси от замайването си, но поне си спомни да запали свещите на Ханука за децата си, както би направила майка му. Беше донесъл свещниците в Гринич след смъртта на Еманюел. Обяви апартамента за продажба и след месец получи предложение, което прие. Изведнъж се почувства останал в миналото и загубен в настоящето.

Когато забрави десетата годишнина от сватбата си, между него и Джули се появи пропаст, която никой от двама им не можеше да преодолее. Вече дори не общуваха помежду си. Джули знаеше, че Макс е съсипан от смъртта на родителите си, но не можеше да се доближи до него, за да го утеши, нито дори да поговори, тъй като болката му беше прекалено силна. За нея останаха само трите деца, с които не можеше да се справи без помощта на гувернантките. И двете й сестри бяха омъжени и живееха в други градове. Майка й не беше добре със здравето и Джули никога не се беше чувствала толкова самотна. Тя изчака до деня след забравената им годишнина, за да му съобщи новината, която щеше да взриви отношенията им.

Макс четеше купчина доклади и бележки, които бе донесъл от службата. Следобед се бе върнал от Хюстън след дълга командировка. Джули влезе в кабинета му и застана срещу бюрото с мрачно изражение. Съчувстваше на съпруга си, но си имаше собствени проблеми.

— Бременна съм, Макс. И искам аборт — заяви тя с равнодушен глас.

Макс помисли, че не е чул правилно, и вдигна глава, изненадан и объркан.

— Какво каза?

Джули мислеше, че децата са си легнали, но вратата беше отворена, а стаята на Елен беше до кабинета.

— Чу ме.

Тя вече не си спомняше последния път, когато се бяха любили. Беше след сериозен разговор, в който той й обеща да се промени и да намери време за семейството си. Джули му беше повярвала, но нищо не се беше променило.

Лекарят тъкмо й беше съобщил, че е в третия месец и ако искаше аборт, трябваше да го направи скоро. Тя планираше това веднага след Коледа.

— Мое ли е детето? — попита Макс ледено, никога досега не беше се държал така.

— Очевидно — отговори Джули също така студено. — Не знам какво правиш, когато летиш из страната, но аз не се чукам с други мъже. Бременна съм в третия месец. От теб.

Беше планирала да му съобщи новината на годишнината им, но Макс не се прибра у дома и така я улесни да избере аборта. Джули знаеше, че решението й беше правилно.

— Вече имаме три деца, на които не отделяш необходимото време, а честно казано, и аз не ги виждам достатъчно. Майка ти ми го каза няколко пъти и беше права. Последното, от което се нуждаем, е четвърто дете. Бракът ни е пълен провал и не ни трябва друго дете, което и двамата да пренебрегваме. Раждането на Дейзи беше грешка. А това би било подигравка.

— Джули, моля те — извика Макс и скочи от стола, когато осъзна, че тя говори сериозно. — Не можеш да постъпиш така. Ако си бременна, значи така е било писано. Знаеш, изгубих и двамата си родители и откачам от съжаление и чувство за вина. А твоята майка е тежко болна. Не можем да убием бебето си. Имаме прекрасни дъщери и знам, че в момента не съм добър съпруг, но те обичам.

Макс се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Не мога да се справя с още едно дете — честно призна тя. — Не мисля, че последния път имах постродилна депресия. Просто не желаех друго бебе. Трябваше да спрем след Елен или най-много Кендра, когато ти реши да станеш най-богатият човек на планетата и забрави за нас.

— Ще намаля темпото. Ще спра да пътувам толкова много. Обещавам. Наеми друга гувернантка, наеми десет, ако искаш, няма значение. Но не можеш да абортираш. Не убивай детето ни. В теб расте нещо, което е част от нас.

— Вече няма „нас“, Макс. Дори не знам кой си. А още по-лошо е, че не знам аз коя съм. Но пък съм наясно коя не съм. Не съм младото момиче, което искаше да изпълни всичките ти желания, за да те направи щастлив, и да роди шест деца. Ще полудея, ако родя друго бебе. Не ставам за това. Ужасна майка съм. Мразя всичко в живота си и ми писна да съм омъжена за човек, който никога не е до мен.

— Развод ли искаш? — шокирано се ококори Макс, уплашен да се доближи до нея.

Джули беше на ръба на истерията. Нещо в нея се бе пречупило. Когато откри, че отново е бременна, тя имаше чувството, че са произнесли смъртната й присъда.

— Не съм сигурна. Знам само, че няма да родя отново и ще абортирам тази седмица. Нямам време за губене. Можех да го направя, без да ти кажа, но мислех, че имаш право да знаеш.

Освен това беше искала да го накаже за вечните му отсъствия и знаеше, че от тази новина ще го заболи. Абортът бе по-лош и от развода. Тя не искаше да роди неговото дете.

— Няма да преживея отново всички ужаси заради бебе, което никой от нас не иска.

— Аз го искам! Искам и теб! Обичам дъщерите ни и съжалявам, че не съм си у дома достатъчно често. Един ден всички ще сме доволни, че съм работил толкова много. Децата ни и техните деца ще бъдат осигурени завинаги.

— Не ми пука. А вероятно и на теб не би трябвало да ти пука. Може би, те биха предпочели баща, който се появява от време на време и не забравя рождените им дни. Елен плака с часове, когато ти не спази обещанието си да се прибереш за рождения й ден.

— Забравих — промълви той, обзет от горчиво разкаяние.

— Знам. Също както забрави рождения ден на Кендра, а и своя, и годишнината ни. Не ти пука за мен и децата. Приличах на абсолютна идиотка, когато ти не присъства на вечерята за собствения си рожден ден, което не ме изненада. Няколко човека ме попитаха дали не си ме зарязал. Това бебе е още един проблем, от който не се нуждаем.

— Бебе е. Човешко същество. Виждала си бебетата ни на ехограф. Как можеш да убиеш дете?

— Защото ти убиваш всички нас, а дори не го знаеш. Интересуваш се само от трупането на пари и проклетите си сделки. Това е пристрастяване, като наркотиците и комара. Работата е твоята дрога.

Докато Джули говореше, Макс се сети, че на Бъдни вечер трябваше да замине за Лондон. Още не й беше казал, но как можеше да го направи сега? Той наистина държеше на нея и децата, просто бе претрупан с работа и не можеше да балансира. Тази мисъл му напомни думите на баща му, когато обядваха заедно за последен път. И както винаги, Джейкъб беше прав. А сега Макс щеше да загуби нещо ценно и важно, което го интересуваше много повече от една сделка. Бебето си и вероятно и съпругата си. Джули изглеждаше готова да го напусне и може би щеше да го направи след аборта.

— Трябваше да си останеш ерген, Макс. Можеше да имаш гадже във всеки град в страната и да не си правиш труда да се прибираш у дома при нас.

— Аз искам да се прибирам при вас, дори при нероденото ни бебе.

Макс изрече думите си разчувствано, но Джули вече не му вярваше. Той не бе спазил нито едно от обещанията си през последните години.

— Не, не искаш. Това е просто поредното бебе, което ще пренебрегваш, освен ако е момче.

— Момче ли е? — попита той с блясък в очите, а Джули сви рамене.

— Нямам представа. Не попитах. Не искам да знам.

Струваше й се, че се бореше за разсъдъка и живота си. Не можеше да премине през това отново.

— Умолявам те — каза той с насълзени очи. — Не го прави. Поне помисли първо.

— Вече помислих. Щях да ти кажа на годишнината ни. Но както обикновено, ти не се появи. А това улесни решението ми.

— Ще направя всичко, което поискаш, ако го родиш. Ако бебето беше в мен, не бих могъл да убия част от теб. Обичам те, Джули. Съжалявам, че нещата не се развиха така, както планирахме. Бизнесът се оказа много по-сложен и тежък, отколкото мислех. Но ти и семейството ни сте всичко за мен.

Джули не му отговори, само го изгледа тъжно от другия край на стаята.

— Аз също не съм съпругата, която исках да бъда — промълви тя. — Не го знаех, когато се оженихме, но не ставам за майка. Децата предпочитат гувернантките пред мен и са прави. Не съм добра майка. По-добра съм като съпруга или поне щях да съм, ако ти се прибираше у дома по-често.

— Моля те, помисли — отново помоли той. — Трябва да замина за Лондон за два дни и не мога да се измъкна. Сделката е много сериозна и участват твърде много хора. Просто помисли докато ме няма. Дай ми още един шанс. Ще направя всичко възможно, за да не те разочаровам. Може да се подхлъзна някой път, но ще прекарвам колкото се може повече време у дома. Давам ти думата си.

— Думата ти не означава абсолютно нищо — тихо отговори тя и излезе от стаята.

Макс остана сам в кабинета си в продължение на час, обмисляйки всичко, което Джули му каза, после си наля щедро питие. Искаше да я убеди да не абортира. Най-после загаси лампата и отиде в спалнята им, но вратата беше заключена. Джули постъпваше така за първи път откакто бяха женени. Макс се качи горе в една от спалните за гости и остана буден цяла нощ. Мислеше за нероденото им бебе и се молеше тя да го запази.

Никой от двамата не знаеше, но Елен бе чула разговора им. Тя също искаше майка й да задържи бебето. Не беше правилно да го убива. Искаше да й каже, че тя ще помага с грижите по бебето. И сега помагаше на гувернантките с Дейзи. Но знаеше, че не биваше да подслушва, а и беше само на девет годинки и нямаше да обърнат внимание на думите й. Не разбираше защо родителите й бяха толкова ядосани. Може би точно заради това баща й вечно пътуваше, а майка й непрестанно бе навън — мислеха, че имат прекалено много деца. Но поне знаеше, че баща й обичаше майка й, искаше тя да запази бебето. Елен просто трябваше да изчака и да види какво ще стане. Струваше й се ужасно да убиеш бебе. А може би и полицаите щяха да вкарат майка й в затвора, ако го направи.

Елен затвори тихо вратата, мушна се в леглото и се помоли Господ или баща й да спрат гнева на майка й и да я накарат да постъпи правилно.